Шърли Бъзби
Сърце за превземане (16)

Глава петнадесета

Чанс я погледна изумен, а Ани долепи юмрук до устата си и с уплашен поглед се завъртя кръгом, след което се скри в коридора. Чанс извърна очи към разпилените по пода съдини, поклати глава, върна се в стаята и затвори вратата. Погледна Фанси и промърмори:

— Не само че жена ми ми възразява, но явно имам невероятната способност да хвърлям в ужас старици само като им говоря. — Той се подсмихна горчиво. — Макар че в случая с Ани тя винаги ме е гледала така, сякаш очаква да ми поникне втора глава.

— Не ставай за смях — рече Фанси, все още превъзбудена от спора им, ако разправията между тях изобщо можеше да бъде наречена така. — Просто когато отвори вратата й се разкрещя. Нищо чудно, че я уплаши.

Чанс се свъси.

— Тя не беше уплашена — възрази бавно. — Беше ужасена… и то след като погледна…

Момъкът извърна очи надолу. Какво, по дяволите, бе стъписало чак толкова старицата? Чанс отвори вратата и огледа пода. Не видя нищо необичайно, ако не се броят разпилените чинии и чаши със закуската. Свъси се още повече. Нещо определено бе стреснало прислужницата. Но какво ли? Погледът му случайно се спря на ходилата.

Странният факт, че на десния крак има шест пръста, никога не го беше притеснявал особено и тъй като почти никой не го виждаше бос, той не пораждаше и излишни догадки. Дали възрастната жена не се бе уплашила тъкмо от този шести пръст? Чанс знаеше, че мнозина са суеверни и се ужасяват от всяка физическа странност, убедени, че тя е дяволска дамга. Момъкът сбърчи чело и кимна, Ани очевидно бе възприела допълнителния пръст като сигурен знак, че той е дяволско изчадие.

Доволен, че е разбрал защо старицата се е държала така странно, Чанс отново затвори вратата и отиде при велурения шнур. Пак го дръпна и каза на Фанси:

— Дано този път извадим късмет и ни донесат нещо за хапване.

— Освен ако не хвърлиш в ужас и следващата прислужница.

Чанс й се усмихна.

— Не ми е навик да го правя, но за да съм сигурен, че няма да се повтори, ще скрия вероятната причина за страха на Ани.

Фанси загледа изумена как Чанс вади изпод леглото чифт кожени пантофи и ги обува.

— Краката ти ли? — попита тя невярващо. — Нима Ани се е уплашила от краката ти?

— При това мое прекрасно тяло сигурно си смаяна от подобно предположение. Но наистина подозирам, че прислужницата примря от ужас при вида на краката ми, най-вече на шестия пръст.

— Шести пръст ли? — ахна Фанси и острото любопитство поразсея киселото й настроение. — Шест пръста ли имаш?

Чанс седна измъчено на леглото, изу пантофа, вдигна десния си крак и размърда шестия пръст, та Фанси да го види.

— Божичко! — възкликна младата жена и се запревива от смях. — Наистина имаш шест пръста. Не съм забелязала.

— Сигурно защото вниманието ти е било погълнато от друга част на анатомията ми — измърка Чанс.

 

 

Докато Фанси и Чанс се заливаха от смях в неговата стая, Ани бе стигнала целта: покоите на Констънс. Господарката й се беше събудила преди известно време и вече се наслаждаваше на втората чаша кафе, когато Ани нахълта с гръм и трясък в стаята.

Пребледняла като платно, прислужницата възкликна с разширени от ужас очи:

— Така си и знаех: жив е.

Констънс още беше кисела — така и не се беше примирила, че Фанси се е омъжила за Чанс. Изгледа припряно отколешната си прислужница и се тросна:

— Я говори по-смислено, Ани. Кой е жив?

Ани се задави.

— Чанс Уокър.

— То оставаше да не е жив — отвърна подразнена Констънс. — Вчера видяхме как минава под венчило.

— Не, имах предвид…

Но Ани не се доизказа — внезапно й се стори, че земята пред нея се отваря. Така и не бе споделила истината за нощта, когато се бяха родили близнаците на Лети. Не беше казала и думица на никого. Бе зарязала разплаканото пеленаче на отвяния бряг на реката и беше хукнала назад към къщата. На припрения въпрос на Констънс дали е изпълнила заръката й само беше кимнала — бе твърде уплашена и потисната, за да направи каквото и да било, камо ли пък да си признае, че някой се е приближил, тя се е стреснала, оставила е новороденото на земята и е побягнала колкото й държат краката към къщата.

През цялата бурна нощ и на другия ден беше сигурна, че престъплението й ще излезе на бял свят, и бе скована от ужас и угризения на съвестта. Беше повече от убедена, че човекът, дошъл онази нощ от гората, е намерил новороденото и всеки момент ще го донесе в господарската къща, и подскачаше като ужилена и от най-слабия шум.

Когато най-големите й страхове не се оправдаха, Ани въздъхна облекчено, но пак я преизпълваха вина и любопитство какво ли е станало с пеленачето. Посрещна като благословия това, че Сам най-неочаквано се е върнал по-рано и заедно с цялото семейство е заминал за Англия. В Англия от момченцето я делеше цял океан, времето минаваше и тя се чувстваше все по-спокойна, че няма да бъде наказана за съучастието си в грозните събития от онази нощ.

Когато видя за пръв път Чанс, той вече беше на около пет годинки и Ани дори не се усъмни, че може да е момченцето, което е захвърлила край реката. Едва по-късно, когато момъкът поотрасна и заприлича много на Сам, тя си даде ужасена сметка, че не е изключено Чанс да е детето на Лети. Това, че всички смятаха за негов баща Морли Уокър, не разсейваше все по-голямата й тревога. Обратното, дори засили страховете й, понеже в нощта на престъплението Морли все още беше живял в Уокър Ридж.

Колкото и да се притесняваше, се опитваше да си втълпява, че само така й се струва, до тази заран, когато видя шестте пръста и разбра, че страховете й не са били напразни. Захвърленото новородено бе оцеляло. И не само това — сега живееше направо под носовете им.

Констънс, разбира се, не се и беше замисляла повече за момченцето. Тя обаче не знаеше истината.

Ани погледна премаляла господарката си, която очакваше все по-нетърпеливо някакво обяснение. Накрая Констънс попита рязко:

— Е, какво имаш предвид?

Ани закърши безпомощно ръце. Беше ужасена да каже истината и още по-ужасена да си мълчи. Тайната й бе опазена в продължение на цели трийсет години. Защо да я разкрива точно сега? Но ако не го стореше, ако по ирония на съдбата се разбереше кой всъщност е Чанс, Констънс не биваше да бъде сварвана неподготвена. Откакто се помнеше, Ани беше вярна до гроб на жестоката си господарка и сега единственото, което й се въртеше в главата, беше, че трябва да я предупреди за надвисналата опасност.

Затова Ани й разправи възможно най-бързо и сбито за какво става въпрос и накрая спомена как сутринта е видяла шестте пръста върху десния крак на Чанс. Докато говореше, Констънс бе седяла като вкаменена с лице, пребледняло като тебешир, и очи, пламнали от ярост.

Когато накрая Ани млъкна, се възцари кратко мълчание. После Констънс запрати с все сила подноса и всичко върху него на пода и скочи от леглото. Приближи се бясна до Ани, спря пред нея и я зашлеви с все сила.

— Глупачка такава! Патка! Заръчах ти да направиш нещо съвсем простичко, а ти си оплескала всичко! Не само че си ме подвела, ами си имала наглостта и да ме излъжеш! И само като си помисля, че през всичките тези години съм ти се доверявала! — С лице, сгърчено от гняв, Констънс попита: — Какво още не си сторила? Знаех си аз, че трябва да те уволня и да те оставя в Англия. Знаех си! — Тя започна да кръжи гневно из стаята. — И какво ще правим сега?

С лице, подпухнало от плесницата на Констънс, Ани отвърна плахо:

— Не знае никой, освен нас.

Констънс я прониза с поглед.

— Глупачка! Ясно е като бял ден, че Морли Уокър е намерил новороденото. Ако не друг, той поне знае кой е Чанс Уокър. — Лицето й се сгърчи. — И с огромно удоволствие ще ме натопи.

— Защо тогава не е казал на Сам веднага след като е намерил момчето? Господарят се върна само два дни по-късно.

Констънс престана да снове като обезумяла.

— Да, но той замина почти веднага за Ричмънд — каза тя бавно. — Не помниш ли? — Спря и сякаш изричаше на глас мислите си, допълни: — Когато Сам ни вдигна по тревога, за да хванем първия кораб за Англия, Морли вероятно е пътувал заедно с новороденото към братовчед си Андрю. — Констънс се подсмихна лукаво. — Сам и Морли явно са се разминали. Какъв късмет за нас!

Благодарна, че гневът на господарката й се е поуталожил, Ани се престраши да пророни:

— Но защо Морли не е писал на Сам? Защо не му е съобщил, че е намерил детето?

Констънс махна припряно с ръка.

— Като го знам какъв е Морли, вероятно защото не е бил сигурен и защото по принцип не се доверява на хартията. Определено се е досещал какво е станало, но не е имал доказателства. Освен това дължи на Сам всичко. Не е искал да се излага на опасност, като споделя невероятните си подозрения. — Констънс потупа с пръст по устните си. — Точно така, като го знам колко колеблив е Морли, съм убедена, че е станало точно това. Искал е да каже на Сам лично, ала той е бил далеч, чак в Англия — ние с теб и Джонатан се върнахме следващото лято, но Сам и Лети останаха там още няколко години. — Върху лицето й се мярна презрение. — След като погреба единствения си син, Лети нямаше сили да продължи да живее в Уокър Ридж. А онзи глупак Сам й трепереше като на писано яйце и бе готов да останат в Англия, докато са живи.

Ани кимна.

— Разбирам защо Морли не е искал да изложи в писмо такава стъписваща вест, но защо си е мълчал през всичките тези години? Защо не е споделил със Сам какво знае, веднага след като господарят се върна от Англия?

Констънс сви рамене.

— Четири години са много време. Когато Сам се е прибрал, Морли вероятно вече не е бил толкова убеден в подозренията си. — Най-неочаквано тя се поободри. — Всъщност какво знае Морли? Намерил е при реката край Уокър Ридж изоставено пеленаче, което по една случайност е дошло на бял свят в същия ден, както и детето на Лети. Дума да няма, това, че момчето е с шест пръст, усложнява нещата. Права си, всички безспорно ще отсъдят, че обстоятелствата са твърде съмнителни, това обаче не доказва нищо. Пък и кой ще повярва, че ще тръгна да върша такава злина? Никой! И Морли го знае. Точно за това си държи езика зад зъбите. Подозира нещо, но не е сигурен.

— Значи няма причина за безпокойство? — попита притеснено Ани — върху лицето й се бе изписала угриженост.

— Разбира се, че има, тъпачко! Рождената дата на Чанс може и да не доказва нищо, ала съвпаденията са прекалено много. Ако Морли се престраши да проговори, всички ще започнат да шушукат.

— И какво ще правим?

Констънс стисна зъби.

— Онова, което е трябвало да сторим преди доста години: ще се отървем от Чанс Уокър.

— Недей, Констънс. Не можем ли да оставим нещата такива, каквито са? Досега не ни се е случило нищо… пък и ти самата каза, че нищо не може да бъде доказано. Ами ако Морли реши да не разгласява и занапред подозренията си?

— Ужасно тъпа си — тросна се пренебрежително Констънс. — Нямам никакво намерение да рискувам истината да излезе наяве и дори да се разбере, че Морли е намерил недалеч от Уокър Ридж новородено момче същата нощ, когато Лети е родила мъртвото дете. Морли никога не е споменавал къде е намерил детето — сега вече знаем защо. Но макар и почти всички в семейството да са убедени, че баща на момчето е Морли, ако той се разприказва… — Констънс се свъси като буреносен облак. — Я да не мислим за това. Единственият изход е да се отървем от Чанс. — Тя се замисли. — А вероятно и от Морли.

Сърцето на Ани се сви. Още не можеше да си прости, че е зарязала край реката невръстно дете, и сега направо й призля при мисълта, че някой иска да убие двама възрастни мъже, и то невинни, само защото са имали нещастието да се изпречат на пътя на Констънс. Те наистина можеха да й навредят, но това не бе важно за Ани. Убийството си беше убийство. Онази отколешна нощ милостивият Господ беше чул молитвите й и бе направил така, че детето да оцелее, а сега, на тази преклонна възраст, старицата нямаше намерение да върви срещу волята Божия.

Ани погледна свъсеното лице на своята господарка и пак се върна към мислите си. Нямаше намерение да участва активно в убийството на Чанс и Морли. Щеше да се наложи Констънс да си намери друг, който да извърши пъкленото дело.

Сякаш прочела мислите й, Констънс рече:

— Не можем да го извършим сами. И двамата мъже са в разцвета на силите си. Ще ни е нужна помощ. — Тя отново заобиколи огромното легло. — Трябва да кажа на Джонатан — рече накрая. — Той знае как да се справи.

Не особено утешена от думите на господарката си, Ани пророни покрусено:

— Едва ли ще остане доволен, след като научи какво сме направили, а ти не знаеш дали ще склони да извърши убийство.

— Сигурна съм, че щом научи каква опасност представлява за него Чанс Уокър, синът ми изобщо няма да се колебае — отсече със самодоволна усмивка другата жена. — Така де, все пак е мой син, кръвта вода не става. Няма да допусне по-голямата част от Уокър Ридж да му се изплъзне под носа. Особено пък за да иде в ръцете на Чанс.

Вече се свечеряваше, когато Констънс успя да остане за кратко насаме с Джонатан. Къщата все още бе пълна с гости, дошли за сватбата, и за да избегне сблъсък между Джонатан и Чанс, Сам бе помолил Джонатан да пренощува във Фоксфийлд. Той се върна оттам едва в късния следобед. Почти всички роднини се бяха разотишли, ако не се броят Морли и Пру, решили да поостанат малко по-дълго.

През деня Констънс бе пратила бележка на сина си да дойде незабавно, но той все още не можеше да се примири с подлата постъпка на Елън, както и с това, че Фанси е прекарала нощта в обятията на Чанс, и не му беше до тръшкането на майка му, затова не изпълни заръката й. Стана още по-кисел, когато видя, че младоженците се разхождат по моравата заедно със Сам, Лети, Морли и Пру, а Чанс е прегърнал свойски Фанси през кръста. Знаеше, че на другия ден те си заминават в Дяволското свърталище и заточението му във Фоксфийлд ще приключи… тогава вече щеше да пусне в действие кроежите си да погуби Чанс.

Донякъде ободрен от тази мисъл, тръгна най-сетне да търси майка си. Завари я във всекидневната заедно с Ани и от лицата на двете жени разбра, че Констънс не го е повикала току-така.

— Мислех, че само аз съм в кисело настроение — рече той, след като се настани на стола с извита облегалка, облечен в светлосиня дамаска. — Изглеждате така, сякаш са ви потънали гемиите. Какво се е случило?

Констънс му разправи накратко. След като замълча, двете жени се вторачиха с очакване в Джонатан.

Той не издаде с нищо гнева и яда си, ако не се брои това, че впи с все сила пръсти в страничната облегалка на стола и на слепоочието му заигра мускулче. Онзи копелдак Чанс не само му беше задигнал под носа жената, но сега за едното чудо щеше да му отмъкне и наследството, неговото богатство.

Опита се да се пребори с яростта и да обмисли нещата хладнокръвно. И той като майка си веднага реши, че не само Чанс, но и Морли трябва да бъдат премахнати час по-скоро, при това без някой да се усъмни, че пръст в това имат той или майка му. Но за разлика от Констънс Джонатан си даде сметка, че ги застрашава още един човек, и замисленият му поглед падна върху Ани.

Тя го беше отгледала още от пеленаче и го познаваше дори по-добре от майка му. Не бе така сляпа за недостатъците му, както Констънс, и когато младежът извърна към нея студените си сини очи, женицата усети как я пронизва ледена тръпка и сърцето й се свива. До този миг и през ум не й беше минавало, че е в опасност, ала забелязала студената непреклонност в очите на Джонатан, осъзна, че животът й виси на косъм.

Вцепенена от ужас, Ани загледа как той става, прекосява стаята и спира пред нея. От лицето му изобщо не личеше какво си мисли и чувства. Старицата обаче знаеше.

Джонатан се усмихна учтиво, протегна й ръка да й помогне да стане и каза:

— Извинявай, драга ми Ани, но искам да обсъдя нещо насаме с мама.

Тя се поколеба — знаеше, че двамата ще обсъждат как да я убият, и погледна умолително Констънс. Тя обаче изобщо не бе усетила какво става и й махна да излезе.

— Хайде, остави ни. После ще ти предам каквото трябва да знаеш.

Възрастната жена осъзна премаляла, че ако е права и Джонатан наистина смята да я убие, не може да разчита на помощта на Констънс. Ако трябваше да избира между нея и сина си, господарката й щеше да избере Джонатан, и то без изобщо да се колебае. Въпреки това Ани не искаше да повярва, че Констънс ще се съгласи да я убият, и волю-неволю излезе от всекидневната.

Зашеметена от ужас се олюля, когато вратата се затвори подире й. Опита се да си втълпи, че сигурно само й се е сторило и Джонатан не е решил да я премахне. Вече близо половин век бе вярна помощница на Констънс. Господарката й нямаше да допусне Джонатан да я убие. Но после усети, че само се опитва да си вдъхне смелост, и тръгна бавно и мъчително по коридора. Ако Джонатан си бе наумил да я премахне от пътя си, смъртната й присъда вече беше подписана.

А в красивата синьо-бяла всекидневна на Констънс Джонатан предлагаше тъкмо това.

— Ани ли? — ахна невярващо майка му с разширени очи. — Нима смяташ, че ще ни предаде? Я не ставай за смях. Ани ме боготвори. Теб също. Никога не би сторила нещо, което да ни навреди.

Допрял длани пред гърдите си, Джонатан отсече:

— Оставяш се, мамо, привързаността ти към нея да те заслепи и не осъзнаваш колко опасна е тя. Какъв смисъл има да премахваме Чанс и Морли, а да оставяме жива Ани — нищо и никаква прислужница, при положение че тя би могла да ни изобличи всеки момент? При това не само за онази далечна… случка, но и за убийството на двама мъже. Каза, че вече си го обсъдила с нея. Нима искаш до края на живота си да трепериш дали няма да те издаде?

Констънс го погледна притеснено.

— Не, не искам, но все пак говорим за Ани.

— И какво от това?

— Ами… ами тя е с мен от толкова години — изпелтечи жената. — Никога не ми е създавала ядове.

— Да де, но ако не беше постъпила толкова глупаво, сега нямаше да сме принудени да се чудим как да премахнем двама мъже.

Констънс се свъси.

— Съзнавам, че си прав, но някак си не мога да… Нека помисля.

— Добре, помисли — съгласи се той мрачно. — Но гледай да не е дълго.

Изправи се и понечи да тръгне към вратата.

— Чакай! — извика майка му. — Ами Морли и Чанс?

Джонатан се извърна и я погледна със смразяваща усмивка.

— Ти не бери грижа за тях. Ще се справя сам. Бъди сигурна.

В коридора нямаше никого, когато Джонатан излезе от всекидневната. Слезе замислен на първия етаж, благодарен, че не е срещнал никого. Искаше да се усамоти и да помисли и понеже знаеше, че във Фоксфийлд няма да го безпокои никой, най-неочаквано се зарадва, че е заточен в по-малката плантация, докато Чанс и Фанси напуснат Уокър Ридж.

По-късно метна юздите на запенения жребец на чернокожото конярче и забърза нагоре по широкото стълбище на уютната, ала с нищо незабележима къща във Фоксфийлд. Не след дълго вече беше в кабинета отстрани на къщата и след като си наля коняк и запали дебела пура от хубав вирджински тютюн, се разположи в черния кожен фотьойл и се загледа някъде пред себе си.

Не беше кой знае колко сложно да измисли как да убие двама мъже така, че никой да не се усъмни в него. Макар и всички да знаеха за враждата му с Чанс, надали щяха да заподозрат Джонатан, ако другият мъж бъдеше сполетян внезапно от злополука. Животът в колониите беше тежък, всеки ден се разиграваха трагедии.

Виж, ако и Морли умреше преди или малко след Чанс, хората сто на сто щяха да започнат да шушукат. Въпреки това Джонатан бе убеден, че няма да бъде изложен на опасност. Всички обичаха Морли и понеже те двамата с Джонатан бяха в добри отношения, нямаше причина да го гледат под око. Беше рисковано да инсценира две злополуки едновременно, но какво пък, злополуки ставаха непрекъснато, и то в едно и също семейство. Дали пък да не направи така, че двамата да загинат в една и съща злополука? Защо не! Трябваше да помисли.

Докато отпиваше от коняка, Джонатан си каза, че всъщност трябва да реши най-вече къде и кога да убие двамата мъже. Жалко, че Морли и Пру не заминаваха заедно с Чанс и Фанси за Дяволското свърталище. Едно произшествие по пътя — и готово!

Трябваше на всяка цена да се отърве от Чанс. Не само защото той застрашаваше интересите му, но и защото всеки път, когато спеше с Фанси, имаше опасност тя да зачене от него. Джонатан стисна устни до бяло. И да се оженеше за Фанси — а той вече се съмняваше в това — щеше да му е доста трудно да живее с мисълта, че Чанс е познал прелестното й тяло. Но Джонатан нямаше за нищо на света да допусне да живее с издънка на Чанс.

Всмукна жадно от дима на пурата и бавно го издиша. Загледан в белите валма, носещи се във въздуха, се замисли за положението си. След като Чанс умреше, най-голямата опасност щеше да е преминала. Какво щеше да спечели тогава Морли, ако споделеше на всеослушание подозренията си? Дума да няма, той беше мекушав, нерешителен и глупав — но си знаеше интересите. След като Чанс умреше, Морли надали щеше да тръгне против себе си, като създава скандали или намесва Констънс. Може би не се налагаше Морли да умира, ала Джонатан не искаше да рискува. След като Чанс, Морли и Ани умряха, те с майка му щяха да са единствените, посветени в истината.

Джонатан се свъси. Лошото бе, че не смяташе да си мърси ръцете с такова злодеяние. Е, с Ани едва ли щеше да бъде трудно. Щом тя излезеше някоя вечер да се поразходи край реката, един удар по главата щеше да е достатъчен, та тя да падне във водата. Докато открият трупа, всички щяха да са убедени, че старицата се е подхлъзнала, паднала е и се е удавила. А колкото до следите по трупа, хората щяха да си кажат, че са от бързея. Не, Ани нямаше да му създаде главоболия, той самият щеше да се справи с нея. Виж, по-трудно щеше да е с двамата мъже.

Джонатан въздъхна. Очевидно щеше да се наложи да използва друг, и то изключително предпазливо. Известно време младият мъж седя и както се наслаждаваше на хубавия коняк и пурата, прехвърляше наум различните възможности.

Най-неочаквано се усмихна. Ама разбира се! Такърови! Те бяха прословути с омразата си към Чанс, славеха се като жестоки и опасни разбойници, способни на какви ли не злодеяния. Единственото, което трябваше да стори Джонатан, бе да ги насочи — като стои в сянка, разбира се — към Чанс, и всичко щеше да се нареди от само себе си.

Върху челото му се вряза бръчка. Ами ако с Такърови изложеше Фанси на опасност? Най-сетне Джонатан призна пред самия себе си, че му е трудно да преглътне брака на Фанси с Чанс, особено мисълта, че Чанс е спал с нея. Това, че тя е вдовица и не е девствена, не го беше притеснявало, но направо му причерняваше пред очите, като се сетеше, че Чанс я е докосвал, и той се разколебаваше в сляпата си решимост да се ожени за нея, след като убие Чанс. Може би Такърови щяха да решат вместо него? Ако Фанси бъдеше отвлечена от братята, ако те я изнасилеха или убиеха, това щеше да е ясен знак, че англичанката не е жена за него.

Доволен от решението, Джонатан повика със звънеца своя лакей. След като Симънс влезе в стаята и затвори вратата, той му махна да се приближи.

— Трудно ли ще е — подхвана бавно Джонатан, — да ми уредиш лична среща с онези типове, братя Такърови?

Симънс вдигна тънка вежда, но инак не издаде с нищо, че е много учуден от молбата на господаря си. Връзката между Джонатан и Такърови биваше осъществявана от Симънс, и то с какви ли не предпазни мерки. И сега на Симънс му стана до немай-къде любопитно защо господарят му иска да говори лично с двамата мъже, които често наричаше отровни влечуги.

Но не му беше работа да подпитва. Спуснал клепачи, да не би Джонатан да разчете в очите му неговите догадки, Симънс рече:

— Сигурно ще ми трябва малко време, докато открия къде са се установили, но съм убеден, че ще се справя.

— Направи го тогава — отвърна едва ли не зарадван Джонатан. — Имам за тях една малка работа.

Симънс се прокашля и не се сдържа, попита едва чуто:

— Работа ли? Мога ли да помогна с нещо?

Джонатан се усмихна мрачно.

— Не, този път е малко по-сложно от това да прекарваш нелегално стока и злато.

Симънс си даде сметка, че няма да научи нищо повече, затова се поклони и прошепна:

— Добре, господарю. Ще намеря Такърови възможно най-бързо.

Доволен, че е задействал нещата, Джонатан се отпусна върху стола. Вярваше на Симънс, но дори на него не можеше да възложи нещо толкова съществено. Най-важно бе да опази всичко в тайна и щеше да е лудост да посвещава още някого в намеренията си. За беда не можеше да мине съвсем без Симънс, слугата му беше нужен, за да му намери Такърови, но лакеят нямаше да узнае нищо повече от любопитната подробност, че господарят му иска да се срещне с двамата разбойници. След като Чанс умреше, Симънс може би щеше да се досети, но Джонатан се съмняваше.

Отпи голяма глътка от коняка и се подсмихна. Симънс беше мъж на място. Умееше да мълчи като гроб. Открай време движеше контрабандните сделки с оръжие, Такърови винаги бяха работили с него и Джонатан не се притесняваше, че името му може да бъде свързано с пушките, незаконно продавани на индианците. Ами ако Симънс все пак си отвореше устата? Джонатан сви рамене. Всички щяха да повярват на него, а не на лакея и Джонатан и за миг не се съмняваше, че ако, не дай си боже, се разчуе за контрабандата с оръжие, ще пострада не той, а слугата. Всички доказателства сочеха като виновник Симънс — Джонатан се беше погрижил за това.

Усмихна се още по-самодоволно. Така де, защо наследникът на несметните богатства на Уокърови ще си мърси ръцете по такъв долен начин? Все пак беше издънка на Уокърови от Уокър Ридж, а не някой пропаднал нехранимайко. Ами ако Симънс се раздрънкаше, че му е уредил среща с Такърови? И да се разприказваше, чудо голямо! Всички щяха да отсъдят, че това е долна лъжа, съшита с бели конци от човек, изпаднал в безизходица.

Джонатан се подсмихна самодоволно и си наля още една чаша коняк. Отново се разположи на стола и с грозна усмивка върху устните вдигна чашата в безмълвна наздравица. За Чанс… и преброените му дни.