Шърли Бъзби
Сърце за превземане (21)

Глава двадесета

Сам не се издаде с нищо, че при тези думи го е разтресла мощна тръпка. Попита, без да иска, укорно:

— Веднага след това са ти дали настойка на опиум ли?

Лети го погледна стъписана.

— Е, може би не веднага, но малко след като детето се роди. Болеше неописуемо, Сам. Просто се опитваха да ми помогнат.

— Така ли? — промърмори мъжът й и стисна юмруци до хълбоците си. — Не съм чак толкова сигурен.

Първите думи на Лети бяха разсеяли всякакви съмнения кои точно са родителите на Чанс. След всичките издирвания така и не бе открил и едно-единствено доказателство, че Чанс не е негов син. Обратното, по всичко личеше, че момъкът определено е брат близнак на мъртвороденото момченце. Думите на Лети, че е имала чувството как ражда повторно, само потвърждаваха трупащите се съвпадения. Сам усети как го плисва радост, от която му се вие свят. Чанс беше негов син! Така си и знаеше! Усещаше го с всяка клетка на съществото си! Ала пак нямаше как да го докаже извън всяко съмнение.

— Какво ти става? — попита Лети и сбърчи чело при вида на странното му изражение. — Държиш се така, сякаш Констънс и Ани са ми причинили зло, а не са се опитали да облекчат болката и да ми помогнат да заспя, та за малко да избягам от мъката.

Още от деня, когато Сам бе поискал ръката на Лети, до мига, в който Морли му беше казал как е намерил Чанс, между двамата съпрузи не бе имало никакви тайни. А откакто Морли му беше разкрил тайната си, на Сам му бе неописуемо трудно да не я сподели с жена си, не знаеше и как да й обясни защо от няколко седмици прехвърля като обезумял старите, потънали в прах книги и сандъци. Би дал мило и драго да й разправи какво е открил и да чуе мнението й.

А сега копнееше да види очите й, щастливо блеснали, след като тя чуе истината. Беше крайно време Лети да знае, да е наясно какво те двамата с Морли са подозирали и в какво днес Сам е повече от убеден: Чанс Уокър беше техен син.

Щеше да му достави неописуема радост да сподели тайната си с единствения друг човек, най-тясно свързан с цялата история, а той още се колебаеше. Лети не умееше да си криви душата. Ако и тя като него повярваше, че Чанс е техен син и Констънс се е опитала още при раждането му да се отърве от него, дали щеше да успее да запази самообладание пред другата жена? И какво щеше да си помисли за Морли, който е мълчал като гроб толкова години? Дали щеше да разбере? Или щеше да го намрази за онова, което им е причинил? Колкото и да влизаше в положението на стария си приятел, Сам надали щеше да успее да отклони гнева, насочен към него. Същевременно обаче самият той бе надмогнал горчилката, неописуемо щастлив, че Морли най-сетне е проговорил и е разкрил тайната на миналото. Но дали Лети щеше да е така великодушна? Сигурно. Големият проблем всъщност беше как ще се държи тя с Констънс.

С подозренията си за своята мащеха през последните няколко седмици Сам едвам намираше сили да й се усмихва и да разговаря приятелски с нея, какво оставаше за Лети! Ами Чанс? Как щеше да се отнесе Лети с него? Открай време имаше голяма слабост към момчето, но как ли щеше да се държи с него сега, след като научеше, че той е неин син? Сам уж беше по-малко емоционален от двамата, а и той не знаеше как ще се държи, когато за пръв път види момъка сега, след като е убеден, че Чанс му е син. Дали Лети щеше да е в състояние да овладее чувствата си? Дали и Сам щеше да се справи?

Нямаше отговори на тези въпроси, затова пък знаеше какво ще направи. Хвана Лети за покритата с бръчици ръка и я поведе към сянката на един от кичестите дъбове, където имаше стара каменна пейка. Двамата съпрузи седнаха. Стиснал дланите на Лети между своите, Сам й рече:

— Имам да ти казвам нещо… нещо, което в началото сигурно ще ти се стори невероятно, но то, убеден съм в това, е истина.

Разправи й всичко от игла до конец, както седяха под дъба — двама души на преклонна възраст, отдавна повярвали, че най-съкровената им мечта не ще се сбъдне никога. Вперила очи в мъжа си, Лети не трепна нито веднъж, докато той й разкриваше вглъбено всичко, което е узнал, и защо е повече от сигурен, че през онази отдавнашна нощ тя е родила не едно, а две деца.

Красивото й лице пребледня, тя стисна още по-силно ръцете му, но инак сякаш не реагираше на думите му. Щом Сам приключи разказа си, настана тишина.

Известно време Лети не се помръдна, все така вперила очи в мъжа си и впила болезнено пръсти в дланите му. Сетне по крехкото й тяло премина тръпка, тя пусна ръцете на Сам и се вторачи невиждащо някъде пред себе си.

— Винаги съм се питала — прошепна жената сякаш на себе си.

— Какво? — попита остро Сам. — Нима си се досещала, че си родила близнаци и Констънс се е опитала да премахне детето ни? И не си ми казала! — ахна с упрек той.

Лети поклати беловласа глава и му се усмихна нежно.

— Не, скъпи. И през ум не са ми минавали такива жестоки и ужасни неща. Но Чанс винаги ми е напомнял много на теб… винаги. Вероятно тъкмо заради това го обичам още от мига, в който го зърнах за пръв път, и съм признателна на Морли, че тъй често го е поверявал на грижите ни.

Върху красивото, насечено от бръчки лице на Сам се изписаха обида и изумление.

— Нима си смятала, че е мое дете? Че съм те предал? — Лети кимна бавно и той продължи със свито сърце: — Не бих казал, драга ми госпожо, че имаш особено високо мнение за мен.

Ала въпреки напрегнатата обстановка Лети се засмя звънко.

— Я не се дуй като пуяк, драги ми Сам! Какво друго можех да мисля? Мен ако питаш, Чанс направо ти е одрал кожата. Морли вироглаво отказваше да го признае за свой син, все гледаше Чанс да е около нас и това само подхранваше подозренията ми.

Все така нацупен, Сам волю-неволю призна:

— Сигурно си права, но дявол го взел, Лети! Би трябвало да знаеш, че винаги си била единствената жена в сърцето и обятията ми!

Тя се наведе със замъглени очи и го целуна по ъгълчето на устните.

— Винаги съм се надявала, че е така, и през годините непрекъснато съм си втълпявала, че сигурно обстоятелствата са били наистина твърде необичайни, за да направиш дете на друга жена. — Лети извърна поглед. — Макар и да вярвах, че Чанс е твой незаконен син, никога не съм те винила, така да знаеш. Всеки мъж иска да има дете, а аз те подведох.

Сам я притегли към себе си.

— Никога не си ме подвеждала. Никога! Дори когато решихме, че никога няма да имаме деца.

Тя отпусна глава с чуплива бяла коса върху рамото му и едва сега осъзна колко огромно е значението на онова, което й е разкрил Сам. Прошепна с изумление:

— Имаме си син! Силно, красиво, здраво момче!

— Чанс не е момче — пророни той дрезгаво. — Затова пък е син, с когото би се гордял всеки мъж.

Лицето на Лети най-неочаквано грейна от лъчезарна радост и тя скочи леко като момиче. Дръпна развълнувано мъжа си за ръцете и възкликна:

— О, Сам! Да идем при него! Изгарям от нетърпение да погледна милото му лице и да знам, че той е наш. Хайде, идвай де! Вече е късно да тръгнем днес, но още щом се пукне денят, отиваме да видим сина си!

— Точно това не можем да направим! — отсече мъжът й. — Толкова ли бързо забрави, че е жив по една случайност, че някой е искал да го погуби толкова силно, та го е оставил на произвола на съдбата, когато е бил само на няколко минути?

Лети рече с яростни пламъчета в сиво-сините очи:

— Не, не съм забравила. После ще се разправяме с Констънс и ще й търсим сметка за коварните действия. А сега искам да си видя сина! Заради този кретен и малоумник Морли съм чакала трийсет и четири години, нямам намерение да чакам и миг повече!

— Дори и с това да изложиш Чанс на опасност? — попита спокойно Сам.

Гневът в очите на Лети се стопи и тя направи кисела физиономия.

— Знаеш, че за нищо на света не бих му навредила — каза едва чуто.

Сам се изправи и я притегли към себе си.

— Знам, знам, любов моя. Но нека мислим с главите, а не със сърцата си. Не бива да разкриваме пред никого какво сме узнали. — Той я погледна. — Нали не се съмняваш, че Чанс е наш син? И че онази нощ си родила близнаци?

Лети кимна бавно.

— Това обяснява толкова много неща, не само че Чанс прилича на теб, но и болката, която ме преряза, преди да ме замае опиумът. След като вече знаем и какво е участието на Морли, не виждам какъв друг извод можем да направим. Така и не си успял да откриеш доказателства за противното. Онова, което си намерил, всъщност само потвърждава догадките ни, че Чанс е наш син. Вярвам му на онзи стар глупак Морли, когато твърди, че е намерил Чанс на отвесния бряг. Така че изводите ни са необорими. Наистина съм родила близнаци, един мъртъв и един жив, а Констънс… — В меките й очи отново проблесна гняв. — Констънс е съзряла възможност да направи така, че Джонатан да заграби всичко, и не се е поколебала да се възползва.

— На първо време трябва да внимаваме много — каза Сам. — Не бива да се държиш по-различно с нея. Не забравяй, Констънс вече се е опитала веднъж да премахне Чанс, нищо чудно да опита и втори път. Не бива да променяш отношението си и към Чанс. — Сетне добави вглъбено: — Помни и че не разполагам с неопровержими доказателства, с нищо, с което да застана пред закона. Ние с теб знаем, че Чанс е наш син. Но ако искаме той да заеме полагащото му се по право място като наш син и наследник, трябва да открием нещо по-убедително от разказа на Морли и това, че в книгите не съм намерил записките, които да потвърждават кой е Чанс. Джонатан няма да се даде току-така. Предстои му да загуби страшно много: моя дял, който всъщност е лъвският пай от богатството на Уокърови. И за миг не се съмнявам, че ще обжалва и ще се брани със зъби и нокти, като нищо ще се пребори завещанието ми в полза на Чанс да бъде обявено за нищожно. — Той въздъхна тежко. — Само това оставаше — синът ни да прекара остатъка от живота си в опити да докаже, че е мой законен син и че има право да наследи богатството ми. Както е тръгнало, ще се вдигне голям шум, всички ще се разшушукат. Без неопровержими доказателства ще го поставим в много неприятно положение и няма да го предпазим от сплетните и неприязънта, ако обявим, че е наш син, въз основа само на това, с което разполагаме досега. — Лети кимна, за да му покаже, че е съгласна. — Но най-вече помни, че не бива да допускаме по никакъв начин Констънс да се досети какво сме узнали. Тази жена е опасна. Знам, ще ти е трудно, но не бива да позволяваме никой да научава. Особено пък Констънс… и Джонатан.

— Нали не смяташ, че… — подхвана притеснена Лети.

— Джонатан и Чанс открай време се гледат на кръв. Знаеш, Джонатан никога не е крил омразата си към Чанс и ако научи, че той е наш син… — Сам пак въздъхна тежко. — Така де, Джонатан е син на майка си, кръвта вода не става.

Наистина си беше така. Докато Лети и Сам обсъждаха положението и умуваха какво да предприемат, за да разрешат проблема, Джонатан кроеше как да убие Чанс.

Преди два дни Симънс му бе предал приятната новина, че Такърови са получили съобщението му и чакат напътствия. Доволен, че двамата главорези още не са заминали, за да търгуват през зимата с индианците, и са били намерени толкова бързо, Джонатан беше отпратил лакея и бе започнал да умува как най-хитро да погуби Чанс — така, че никой да не се усъмни в него.

Не след дълго беше решил, че няма никакъв смисъл да гони бъдещата вдовица на кръвния си враг, само още се колебаеше дали иска и тя да умре. В края на краищата бе хубаво женче и макар на Джонатан вече да не му се женеше за нея, той си помисли, че никак няма да е зле да я направи своя любовница. Усмихна се. Защо не!

Потри злорадо ръце. Всичко се развиваше като по ноти, веднага щом измислеше как най-добре да се отърве от Чанс, Джонатан смяташе да се срещне с Такърови.

В началото се беше ядосал, че и Ани е в Дяволското свърталище. Направо се бе вбесил на майка си, когато беше научил — твърде късно, за да го предотврати, че Ани е заминала заедно с другите. Знаеше прекрасно какво е намислила майка му и това го тревожеше не по-малко, отколкото го ядосваше. Вярваше на Констънс безпрекословно, сега обаче бе изумен, че когато на карта е заложено толкова много, тя най-дръзко беше престъпила заръката му и бе успяла да направи така, че той да няма достъп до Ани. Майка и син се изпокараха жестоко, задето тя категорично отказва да убият слугинята. Това ни най-малко не попречи на Джонатан да продължи да обмисля как да я премахне от пътя си, но той наистина се вбеси. Майка му да тръгне, моля ви се, срещу категоричното му желание, и то защо, за да спаси живота на някаква си прислужница, която и бездруго вече не става за нищо. Каква глупачка беше майка му!

Джонатан впери очи — сини като на всички Уокърови — през прозореца в кабинета във Фоксфийлд. Не беше в настроение. Констънс се беше прибрала в Уокър Ридж, той обаче бе предпочел да остане в по-малката плантация, защото искаше да се усамоти. Майка му не скри недоволството си от неговото решение, но както почти през целия си живот, той направи, каквото си беше наумил. Освен всичко останало имаше още една причина да иска да поживее сам във Фоксфийлд. Така можеше да влиза и да излиза, необезпокояван от близките си.

Продължаваше да гледа замислено ширналата се река в далечината — почти всички къщи в плантациите бяха с изглед към реката и Фоксфийлд не правеше изключение. Стиснал юмруци до бедрата си, Джонатан пак прехвърли наум различните начини да убие Ани и Чанс. Най-неочаквано устните му потрепнаха от едва загатната усмивка — беше му хрумнало как най-лесно да ги премахне: с нападение на индианците. Щом белите можеха да се предрешат като червенокожи и да се промъкнат на корабите в пристанището на Бостън, за да изсипят чая в морето, защо Такърови и техните приятелчета да не се дегизират като индианци и да не осъществят бързо нападение срещу Дяволското свърталище?

Той се усмихна по-широко. Цел на нападението щяха да бъдат Чанс и прислужницата, но ако и някой друг се изпречеше на пътя на бабаитите, тогава… какво да се прави, злополука. Само Такърови щяха да са наясно с целта на нападението: хладнокръвното убийство на Чанс Уокър и Ани Клемънс.

От киселото настроение на Джонатан не остана и следа и той се почувства до немай-къде доволен от себе си. Всичко до най-малките подробности щеше да бъде изпипано. С един куршум — два заека. А онези глупаци Такърови дори нямаше да се досетят за какво става въпрос. Освен това даваха мило и драго да теглят куршума на Чанс и дори щеше да им достави удоволствие пътем да очистят и една старица. Ухилен, Джонатан си помисли, че няма да се учуди, ако братята дори му предложат пари, задето е изпипал така добре всичко. И най-хубавото бе, че никой нямаше да свърже него с трагедията. Всички щяха да хвърлят цялата вина върху безсърдечните диваци, тръгнали да убиват наред.

Той отиде и дръпна рязко шнурчето на звънеца, за да повика Симънс. Зачака нетърпеливо лакея, като продължаваше да обмисля нещата. Най-простото решение бе да убие Чанс и Ани. Премахнеше ли тях, може би нямаше да се налага да убива и Морли. Колкото по-малко мъртъвци, толкова по-добре. Само това оставаше, някой да се усъмни защо толкова много хора от рода на Уокърови са починали за такъв кратък период. След като Морли си е мълчал толкова дълго — а този глупак сигурно се досещаше какво се е случило — защо да си отваря устата, след като Чанс умре? Върху лицето на Джонатан се появи вълча усмивка. Морли надали щеше да проговори.

Симънс почука на вратата и откъсна Джонатан от ликуването при мисълта колко умен и изобретателен е. Той погледна лакея и му заръча:

— Уреди Такърови да дойдат предпоследната вечер на месеца в старата ловна хижа край южната граница на плантацията. Съобщи ми, щом се разберете. — Джонатан се замисли. — Сам ще им дам нарежданията. Не е нужно да присъстваш и ти. Нека дойдат тъкмо преди да се мръкне. Ще скрия коня и ще ги чакам вътре в колибата. — Той се свъси срещу Симънс. — И само да си посмял да споменаваш кой те праща! Предупреди ги да не се приближават до хижата, докато не стане време за срещата. Хижата ще е тъмна, кажи им в никакъв случай да не палят свещи или фенери. Ще влязат, ще чуят предложението ми и ще си тръгнат. Не бива да се мотаят. Разчитам на теб тези кретени да разберат правилно напътствията. — Гласът му стана по-твърд. — Ако си позволят волности, отказвам се от начинанието, ако изпълнят инструкциите, ще получат голямо количество злато. Колкото до теб, внимавай да не объркаш нещо и аз ще ти се отплатя пребогато. Ако обаче ме подведеш…

Симънс се поклони едва ли не доземи, но въпреки заканата върху лицето му не трепна и мускулче. Изгаряше от любопитство какво ли е намислил господарят му, ала не се издаде, когато рече:

— Както кажете, господарю. Веднага ще изпълня заръката.

 

 

Без изобщо да подозира какви страховити събития се задават на хоризонта, и Чанс както мнозина плантатори във Вирджиния по това време на годината не мислеше за нищо друго, освен за реколтата от тютюн, която трябваше да бъде прибрана, а също за все по-широката пропаст между него и жена му. Месецът, който се беше съгласил да й даде, преди отново да потърси съпружеските си права, бе минал и заминал и той си даваше сметка, че търпението му е на изчерпване.

Беше очаквал, че едномесечното въздържание, през което няма да следва повелите на зажаднялото си за ласки тяло и няма да посяга на прелестната Фанси, ще бъде жива мъка, и се бе оказал прав. Но дори тези мъчения не можеха да се мерят с онова, което Чанс изпитваше сега. Месецът беше изтекъл. Примирието или както там го наречете — на Чанс му хрумваха най-малко десетина отвратителни думички — бе свършило и сега вече нищо не би трябвало да му пречи да предяви съпружеските си права във всяко отношение. Само че…

Този следобед в края на септември Чанс обикаляше с кроткия дорест скопен кон и следеше как върви брането на тютюна. Но почти не виждаше как работниците секат така ценните тютюневи стебла, как ги товарят и ги откарват под навесите пред сушилните — мислите му все се връщаха към Фанси, която за негово пълно объркване се държеше съвсем отчуждено и го избягваше. Бе спазвала желязно своята част от първоначалната уговорка и макар че вече не беше необходимо, продължаваше да спи всяка вечер в леглото му — единственото време, когато Чанс оставаше насаме с нея.

Това време на годината наистина беше много напрегнато и той съзнаваше, че Фанси е не по-малко заета от него, ала още щом се зазореше, жена му ставаше и изчезваше яко дим. Вече не сядаше дори на общата трапеза и въпреки че на другите това не им правеше впечатление, Чанс беше сигурен, че тя избягва тъкмо него. А това никак не му харесваше.

Не му харесваше дори, че Фанси още спи в леглото му. Не че искаше тя да спи другаде, но вече му бе дошло до гуша от леденото й отношение. Когато вечер си лягаше, капнала от умора, дори не му казваше „лека нощ“, сякаш изобщо не го забелязваше. Само духваше свещта, обръщаше му гръб и притегляше завивките над раменете си. А Чанс нямаше намерение да търпи подобно отношение. Така де, тя му беше жена! Беше й отпуснал предостатъчно време, много повече, отколкото щеше да й даде всеки друг мъж в неговото положение — само и само Фанси да преглътне обидата, че я е принудил насила да се омъжи за него. Тя трябваше да проумее, че са женени и че Чанс няма да понася до края на дните си това проклето въздържание, което му тежеше все повече. Желаеше я — при това отчаяно. Бленуваше да усети вкуса на нежните й устни, да почувства как прелестното й тяло се гъне под неговото.

Но макар и да губеше търпение и да смяташе, че правото е на негова страна, имаше и неприятното чувство, че ако опита да се люби с Фанси, това ще приключи със страхотен провал. Проклинаше се по сто пъти на ден, задето е склонил да приеме смехотворните й условия.

Свъсил чело, Чанс обърна коня и го пришпори към къщата. Беше крайно време да си изясни нещата с Фанси. Това не можеше, не биваше да продължава и занапред. Той щеше да намери своята вълшебница с дръпнати като на котка очи, където и да се беше скрила тя днес, и да й каже как ще бъде от тук нататък. Пак можеше да спи довечера в леглото му, но по-добре да се приготвеше още отсега за безсънна нощ.

Обикаля доста дълго, разпитва всеки срещнат, докато накрая я откри в овощната градина — разхождаше се заедно с Елън, Ани и Марта. Четирите жени оглеждаха ябълките и дюлите и преценяваха кои от червените и жълтите валчести плодове по дърветата са узрели.

Без изобщо да усеща вторачения поглед на Чанс, Фанси се смееше весело и нехайно на нещо, което й беше казала Елън, и той почувства как сърцето му се свива. Да я вземат мътните! Нямаше право да е толкова красива, толкова привлекателна, както стоеше в тъмнозелената пола и жълтата блуза на точки с проста кройка. Подобно на много жени на плантатори, и тя беше вързала на тънкото си кръстче ленена престилка и носеше на главата си прихваната с панделка шапчица. Държеше плитка кошница, в която беше сложила няколко ябълки. Свъсен, Чанс загледа със завист как слънцето хвърля по страните й златисти отблясъци и целува къдрите й, спускащи се на великолепен водопад по раменете й.

Той скочи от седлото и метна юздата на най-горната пръчка на оградата, точно когато Фанси се засмя отново, този път на нещо, което й каза Ани. Чанс стисна устни. Помисли мрачно, че в негово присъствие жена му не е така засмяна. Нито пък изражението й е така лъчезарно, както сега. Не, пред Чанс тя се държеше предпазливо и войнствено. И на него вече му втръсваше от това.

Приближи се крадешком и въпреки че жените бяха погълнати от разговора, Фанси явно го усети, защото ненадейно погледна към него и усмивката й помръкна, върху лицето й пак се върна предпазливото войнствено изражение и Чанс изруга нечуто. Отиде при жените, без да крие, че му е неприятно. Почти не обърна внимание на поздравите на другите и спря точно пред Фанси. С ръце на хълбоците я погледна втренчено и каза хладно:

— Съжалявам, че трябва да те откъсна от другите, но искам да поговорим.

— Сега ли? — попита Фанси и съвсем помръкна. — Не може ли да почака? Сега сме заети.

— Е, не чак толкова — възрази Марта с тона на човек, сигурен в положението си. — И бездруго стана късно, не можем да се заемем с нищо. Ще се приберем в къщата и ще ви оставим сами с господаря.

Макар че Чанс и Фанси не бяха в състояние на открита война, от зоркия поглед на Марта не беше убягнало, че между тях нещо куца. Тя погледна многозначително Чанс и още преди Фанси да е възразила, поведе забързано Елън и Ани към къщата.

— Хайде, ела — рече на Елън. — Ще ти покажа как се прави шоколадов крем, любимия десерт на младия Хю.

На Елън не й трябваше повече. Начаса прие предложението на Марта и с грейнало лице тръгна подире й, следвана по петите от Ани. Трите жени излязоха от овощната градина.

Фанси ги изпроводи с уплашен поглед — и за свой срам — с разтуптяно сърце. Не знаеше защо точно Чанс я е повикал по този прям начин, но общо взето, се досещаше. Хладното й отношение най-после бе пробило дори неговата дебела кожа и той беше решил да си изяснят отношенията. И да сложат край на целомъдрието. Фанси се подсмихна.

Щом другите жени стигнаха къщата и влязоха вътре, тя отново погледна без особено желание мъжа си. Не й се искаше отново да се карат, а преди няколко дни бе проумяла колко мъдър е стародавният съвет: никога не си лягай сърдита на мъжа си. Гневът и обидата не се бяха притъпили, обратното, продължаваха да я мъчат като гноясала замърсена рана. Едномесечната уговорка, особено след вечерта, когато се бяха скарали заради причините Чанс да се ожени за нея, не се беше увенчала с някакъв резултат. Ала Фанси сама бе хвърлила ръкавицата на раздора и сега не знаеше как да заглади положението… без да си навлече нови притеснения, ядове и унижения.

Младата жена въздъхна. Чувстваше се дълбоко засегната, че Чанс се е оженил за нея, преобърнал е живота й и го е съсипал, само за да си върне на Джонатан. Отмъщението не бе от най-здравите основи, върху които да градиш съвместен живот. Беше си признала, че обича Чанс, но не бе убедена, че любовта й ще е достатъчна и на тях двамата… и на детето, което, както подозираше тя, растеше в утробата й.

Сутрин ставаше още по тъмно и не се хранеше с другите не само за да избягва Чанс. Напоследък, особено сутрин й се гадеше дори от миризмата на храна. Караше само на топъл чай и сухари — така се чувстваше малко по-добре, макар че симптомите пак си ги имаше.

Първия път, когато й призля, Фанси реши, че е яла нещо развалено. Но когато започна да й прилошава едва ли не всяка сутрин, внезапно й хрумна, че може би е заченала. Със свито сърце си спомни, че откакто се е омъжила за Чанс, не е „загазвала“. Нищо чудно да бе забременяла още онзи ден край реката.

При мисълта, че сигурно чака дете, я обземаха какви ли не чувства. Навремето това бе най-съкровената й мечта, но отдавна се беше примирила, че не може да зачене, и се бе отказала да си мисли за дете. Ами ако Чанс беше прав и по време на първия брак грешката е била в, както се бе изразил той, „жребеца“, а не в „кобилата“? Въпреки всичките си опасения за своето общо бъдеще с Чанс, Фанси беше преизпълнена от благоговение и почуда, че двамата са създали дете, което тя ще роди напролет.

Върху устните й заигра странна потайна усмивка, Чанс я забеляза и изръмжа:

— Какво толкова смешно има, госпожо Жено?

Фанси въздъхна, после се пресегна, свали шапчицата и разпусна косата си. Метна нехайно шапката в кошницата, която още държеше, и рече:

— Не, няма нищо смешно в положението, в което сме се озовали.

Чанс загледа като омагьосан гъстата й черна коса, която тук-там проблясваше от светлината на слънцето. Устата му пресъхна и той усети как му иде да придърпа Фанси до себе си и да зарови лице в лъскавите й къдрици.

— Май е крайно време да направим нещо — каза той пресипнало.

Фанси се взря с разширени очи в смуглото му лице. Направо се прехласна по извивката на устните му, по израза в сините му очи. Но реши да не обръща внимание на ускорения си пулс и попита:

— И какво предлагаш да направим?

— Да сложим край на тази враждебност. Може би да сключим примирие.

— Ако не си забелязал, сегашното примирие не постигна кой знае какво. Защо смяташ, че ако го повторим, ще променим нещо?

— Защото не можем да продължаваме така — пророни Чанс. — Не съм се оженил за теб, за да водя такъв целомъдрен живот. А и не си представям брака като учтива търпимост.

Фанси стисна зъби.

— Когато се жениш за жена, която не те иска, и то само за да отмъстиш на някого, не бива да се изненадваш, че бракът ти не е от най-приятните.

Най-неочаквано Чанс се засмя.

— Не съм казвал, че бракът ми е от най-неприятните. А ти се заблуждаваш, ако си мислиш, че не ме искаш.

Фанси си пое възмутено въздух и го прониза с очи, в които проблясваха златисти пламъчета.

— Бива ли да си толкова самонадеян, нагъл…

Чанс прихна и грабна кошницата от ръцете й, после я метна встрани и въпреки че Фанси се задърпа, я притегли в обятията си. Завъртя я и с дяволито грейнали очи рече:

— О, херцогиньо, само да знаеш колко ми липсваха гневните ти погледи и хапливото ти езиче!

Притеснена, Фанси усети, че се хваща на закачките му, че мрачното й настроение е изчезнало яко дим и я напушва неудържим смях. И таз добра, да се смее, когато му е толкова ядосана! Но си беше така. Не искаше да му се сърди, искаше да се смее, да обвие ръце около врата му и да пропъди всичките си страхове и съмнения. Започна да се съпротивлява ожесточено на това свое неудържимо желание, уплашена, че ще предаде себе си, ако се вслуша в сърцето си. Ужасена, че ще си загуби ума — както всеки път, когато беше с Чанс — Фанси се дръпна с все сила и се отскубна от ръцете му. Подбра поли и хукна, но обърка посоките и вместо да се завтече към къщата, побягна към близката горичка.

Почти веднага се усети и се завъртя, Чанс обаче я сграбчи през кръстчето и двамата се свлякоха на земята. Почти я затисна с тяло, а тя видя похотливо извитите му устни и остана без дъх, но не от тичането.

Решена да не се поддава на желанието, плиснало я като мощна шеметна вълна, Фанси погледна Чанс, предизвиквайки го с поглед да се остави във властта на първичните страсти, изписали се съвсем ясно върху мургавото му лице. Чанс се засмя на изражението й.

— Любов моя, не биваше да бягаш, ако не искаше това да се случва.