Шърли Бъзби
Сърце за превземане (2)

Глава първа

Колония Вирджиния

Лятото на 1774 година

— О, Фанси, ела бързо! По-странно същество не съм виждала през целия си живот! — възкликна Елън Меривейл и се надвеси опасно през парапета на кораба.

— Елън! Внимавай, моля те, скъпа — прекосихме по живо, по здраво целия океан чак от Англия до колония Вирджиния, само това оставаше точно сега, след като вече пристигнахме, да се случи някоя трагедия! — отвърна Франсес, или както й викаха, Фанси, и отиде при по-малката си сестра при парапета. — О, мили боже! Сега разбирам защо си така развълнувана — ахна тя и в златистокафявите й очи с дълги мигли внезапно проблеснаха палави пламъчета.

— Това индианец ли е? — попита Елън, поруменяла от възбуда. — Истински дивак?

— Хм, според мен да. Чела съм, че си окичват косата с пера — този определено отговаря на описанията! Погледни дългите му черни плитки и пъстрото одеяло, с което се е заметнал.

Елън се засмя звънко и погледна сестра си с блеснали очи.

— О, Фанси, говориш като някоя учена дама! Бива ли така!

Фанси също се засмя тъжно.

— Може пък да съм учена дама. Като грохналата лейди Уелс в селцето.

— И таз добра, изобщо не приличаш на нея. Лейди Уелс за нищо на света не би склонила да дойде в колониите, пък било то и за да погостува като нас на някого — отбеляза Елън и стрелна сестра си с кос поглед. — Още не мога да повярвам, че сме тук. Докато корабът не вдигна котва, все ми се струваше, че ще размислиш и ще се откажеш.

Фанси прегърна сестра си през тъничкото кръстче.

— Бях на път да го сторя, котенцето ми. Само да знаеш колко пъти съм се питала дали постъпвам правилно, като напускам Англия и идвам толкова задълго в Уокър Ридж. — Джонатан Уокър ми се струва свестен човек и съм сигурна, че ще ти бъде добър съпруг, но…

Елън се изчерви още повече и попита едва чуто:

— Той всъщност не ми е правил предложение за женитба, нали?

— Не — потвърди тихо Фанси, — но е безпредметно да се преструваме, че не знаем защо сме тук: без да прави последната крачка, той все пак е дал да се разбере какво цели, както подобава на един почтен мъж — въздъхна тя. — Жалко само, че…

Елън се доближи до сестра си и я погледна разбиращо.

— Какво? — попита тя тихо. — Жалко, че е толкова по-стар от мен ли? Или че аз съм толкова младичка? Или че живее в Новия свят, а не в Англия ли?

Фанси се свъси.

— Да, всичко това.

Сестрите бяха много красиви, както стояха заедно на палубата на кораба: Елън бе руса, Фанси — тъмнокоса, и двете бяха млади, на ръст малко над средното, и двете бяха слабички и стройни, но приятно заоблени там, където трябва. В лице си приличаха, но не много: кестенявата коса на Фанси подчертаваше още повече свежата й като на праскова кожа и леко дръпнатите златистокафяви очи, а сламенорусата коса и яркосините очи на Елън изпъкваха още повече до бялата й като мляко кожа. И двете бяха с чипи нослета, с розови устни, сякаш създадени за целувки, и прелестни заоблени брадички, които безпогрешно издаваха вироглавия им нрав. Изражението на Елън беше открито и ведро, докато Фанси бе по-сдържана и с бадемовидните си топазени очи и тънички черни вежди, извити едва ли не високомерно, имаше донякъде екзотичен вид. Известна в обществото като лейди Меривейл, Фанси беше вдовица на барон и беше десет години по-голяма от Елън, макар че ако някой ги видеше в тази прекрасна слънчева утрин в края на юни, трудно би отгатнал коя е на осемнайсет години и коя наскоро е навършила двайсет и осем.

Както Елън повтаряше често, Фанси не приличаше на овдовяла баронеса. А Фанси първа щеше да си признае, че изобщо не се чувства такава. Тя обаче открай време бе по-оправната от двете: след смъртта на майка им сама се бе нагърбила да се грижи за Елън, макар че бе едва шестнайсетгодишна, а сестричката й — само на шест годинки.

Баща им, Едуард Меривейл, бе чаровно нехаен бонвиван, който рядко си спомняше, че е женен и има две невръстни дъщери. Без изобщо да се замисля, беше зарязал жена си и децата си в малкото имение в Съри и се забавляваше на воля в Лондон: играеше комар и се бе отдал на разврат, сякаш на другия ден щеше да настъпи краят на света. Смъртта на жена му почти не помрачи безгрижното му съществувание. След като научи за кончината й, той отбеляза само колко ненавременно Сали го е напуснала и го е оставила да се грижи за дъщерите им. А уж е знаела, че той няма и най-малка представа как да се оправя с деца.

Едуард бе неописуемо щастлив, щом откри, че Фанси с лекота се е нагърбила със задълженията на майка си като господарка на Лаймуд, както се наричаше имението. Няколко години преди да умре, Сали Меривейл бе прикована към легло, така че Фанси и бездруго въртеше вече от доста време домакинството, та дори и не се учуди, че баща й се е вдигнал и веднага след погребението е заминал за Лондон. Е, той, разбира се, не бе съвсем безотговорен — на бърза ръка беше довел в къщата, колкото за лице, една своя възрастна леля. Но всъщност беше поверил юздите на управлението на младичката Фанси.

Тя нямаше нищо против. Не познаваше друг живот; понякога й се искаше баща й да е по-различен, но инак те с Елън бяха повече от щастливи в своя дом, а старата леля Мери се държеше с тях мило и сърдечно. Когато поотрасна, Фанси понякога копнееше за по-интересен живот, за нещо друго, освен да разпределя оскъдните пари, които баща й пращаше (стига да не забравеше), така че да покриват всички разходи, да се опитва да излезе на глава с несговорчивата готвачка Мег, да убеждава месаря, че следващото тримесечие вече наистина ще си платят всички борчове, или да се чуди как да скъта малко пари, за да купи на Елън нова рокля. Този живот си имаше, естествено, и своите хубави страни, сладки мигове като тези, когато Фанси яздеше със старата дебела кобила по лъкатушните просеки или се промъкваше в овощната градина на лорд Уелс, охранявана по-зорко и от зеницата на окото, за да си открадне било ябълка, било круша.

През деня се отдаваше на прозаичните грижи за малобройното домакинство, нощем обаче гледаше обсипаното със звезди черно небе и често бленуваше за нещо повече: например за светски живот, за балове и сбирки, където да се весели много повече, отколкото на чаепитията с приятелките на леля Мери или на неделните семейни вечери у викария. Понякога се питаше какво ли й готви бъдещето. Ала в най-дръзките си мечти не бе предполагала, че някой ден ще се омъжи за красив богат благородник.

Не се беше омъжила по любов и ако бе имала време да помисли, ако баща й не я бе умолявал едва ли не на колене, Фанси не знаеше дори и днес дали е щяла да се съгласи да се венчае за братовчеда на баща си барон Меривейл. Всичко обаче се беше разиграло светкавично. Тъкмо бе навършила осемнайсет години, когато изумена научи, че баща й най-неочаквано се е прибрал… че се е върнал, за да умре. Беше ранен по време на дуел заради някаква омъжена жена и дните му на този свят бяха преброени.

Докато лежеше на смъртния одър, Едуард за пръв път се замисли каква ще е участта на дъщерите му без него. Лихварите щяха да турят ръка на оскъдните му средства и на имението, и децата му щяха да бъдат оставени без пукната пара на произвола на съдбата. Отчаян, беше писал на най-тачения член на рода — лорд Меривейл, и го бе помолил за помощ.

Тласкан от приумица, която така и не разбра докрай, лордът, който беше горе-долу на същата възраст, както своя издъхващ братовчед, и подобно на него си падаше по живота, взе, че дойде в Лаймуд. Тъкмо се бе разделил с поредната си любовница, беше се отегчил от изтънчените модни дами в Лондон и уж бе преситен от всичко, а бе заинтригуван от свежата млада хубост на Фанси.

Жена му надлежно му беше родила един подир друг трима синове и бе издъхнала, докато раждаше четвъртия, така че Спенсър беше вдовец вече от двайсетина години. Имаше си наследници, най-големият му син вече бе горд баща и понеже беше заможен и беше в състояние да задоволи всяка своя прищявка, баронът не виждаше причина да се жени повторно. Докато не видя Фанси. И дума не можеше да става да прелъстява щерката на братовчед си, макар и да обмисли възможността, преди да отсъди, че дори той не е чак такъв негодник.

Не може да се каже, че лорд Меривейл се е влюбил във Фанси, но не бе много далеч от това чувство, доколкото мъж с неговия характер изобщо е в състояние да се влюби. След като Едуард му обясни в каква безизходица се е озовал, Спенсър изненада братовчед си не по-малко, отколкото себе си, като поиска ръката на Фанси.

Едуард направо не знаеше как да му благодари и тъй като не разполагаше с много време, само два дена след предложението дойде и венчавката: така Фанси се оказа жена на мъж, когото дори не познаваше. Безспорно беше хубав и обаятелен, с изискани обноски, но освен това бе и нагъл, разглезен и пет години по-възрастен от родния й баща!

Фанси се вторачи невиждащо в оживения пристан на Ричмънд, където корабът най-сетне приключи дългото си плаване от Англия, и се замисли за странните поврати на съдбата, довели я чак тук. Бракът й със Спенсър не беше нещастен — той по свой си начин беше мил и щедър, на драго сърце се нагърби и с грижите по Елън и леля Мери, прибра ги в провинциалното си имение Меривейл и нито веднъж не каза и една-едничка укорна дума, задето Фанси харчи пари за тях.

Тя въздъхна. След като се омъжи, животът й в много отношения почти не се промени. Спенсър не виждаше защо да води младата си хубава жена в Лондон и макар че тя не се притесняваше повече за неплатените сметки и можеше да си позволи да бъде винаги в крак с модата и да живее в огромна прелестна къща с прислуга, която я гледаше в очите и изпълняваше и най-малкото й желание, Фанси пак си остана погребана в провинцията. Е, да, баронът често й позволяваше да прави балове и угощения, но понеже имаше свой си живот и отсъстваше почти през цялото време, след първите няколко месеца на брака си Фанси бе оставена да се оправя сама с къщата и отново да се задоволява с компанията на Елън и леля Мери. Понякога направо забравяше, че е омъжена.

Дори сега, след като бе омъжена от близо осем години и бе вдовица от две, поруменяваше при спомена за близостта, натрапена й от нейния съпруг. Фанси бе израсла в провинцията и в най-общи линии беше наясно какво ще се случи, когато мъжът й дойде при нея в първата брачна нощ, но нямаше как да отрече и че самото любене я е стъписало доста.

Онази първа нощ Спенсър беше мил с нея и това, че Фанси е изгубила девствеността си, не й се стори чак толкова отвратително, както беше очаквала. Заболя я, тя се притесни, но не се отврати. През първите дни на брака им Спенсър редовно си търсеше своето, често идваше в леглото й да задоволява нагона си, но с времето невинността й вече престана да му се струва така очарователна и за унижение на Фанси пак замина да търси утеха в обятията на по-обиграни и опитни жени.

Тя обаче си каза натъжена, че всяко зло за добро, понеже ако трябваше да бъде откровена, не й беше особено приятно да се люби с мъжа си. Не че й беше и неприятно, но… Всъщност се радваше, че Спенсър е прекарвал толкова време далеч от Меривейл и през последните шест години от брака им на нея й се е налагало да споделя леглото със съпруга си най-много десетина пъти.

Преди две години Спенсър беше загинал по време на лов и тя се бе натъжила много от смъртта му. Беше мил и щедър, никога не се беше държал лошо с нея — е, понякога може би безразлично, но не и лошо. И досега изпитваше едва ли не угризения, задето е изпитала почти облекчение, когато три-четири месеца след кончината на мъжа си за пръв път през живота си се е почувствала свободна. За пръв път нямаше мъж, който някъде зад кулисите направлява живота й, вече не я притискаше и немотията. Спенсър бе щедър с нея: тя имаше накити от скъпоценни камъни, слуги, скъпи коне и каляски, а като негова вдовица наследи и къщата в Меривейл и доста голям дял от богатството на барона. Отношенията й със синовете му, всички по-възрастни от нея, бяха сдържани, но сърдечни. Фанси взе Елън и болнавата леля Мери и без изобщо да се обръща назад, се премести от величествените зали на Меривейл в по-малката, но изискана къща, оставена й от барона.

Сигурно щеше да прекара щастливо остатъка от живота си именно там, да се радва на компанията на малцината си приятели и на любимите си занимания, ако не беше Елън… и смъртта на леля Мери. При тази мисъл Фанси въздъхна тежко. О, колко й липсваха тактичните напътствия и земният здрав разум на леля Мери! Възрастната жена почина само половин година, след като се преместиха в по-малката къща, и двете сестри понесоха тежко смъртта й. Години наред тя бе присъствала с добротата си в живота им и те дори не подозираха колко ще им е мъчно, когато старицата си отиде от белия свят. Ала мъката не трае вечно и след годината траур Фанси установи изненадана, че Елън е пораснала и се е превърнала в прелестна млада дама.

Изведнъж й се прииска сестра й да получи всичко, от което тя е била лишавана. Искаше Елън да си поживее в Лондон, да ходи на балове и увеселения, на театър и езда в Хайд Парк, да среща изискани прочути хора. Благодарение на своето доста голямо състояние и благородническата титла Фанси бе сигурна, че всички врати ще бъдат широко отворени за нея и че сестра й Елън ще обере плодовете от това и ще им се радва на воля.

Дори и да си беше мечтала Елън да се омъжи за мъж, който да я подсигури за цял живот, Фанси не го бе изричала на глас — искаше само сестра й да е щастлива, ала сърцето й съвсем естествено се преизпълни с гордост, когато някакъв си половин месец след пристигането им в Лондон през миналия януари, най-големият син на херцог Монтроуз започна да проявява неприкрит интерес към Елън. За беда наследникът на херцога не бе от най-красивите младежи и макар и да се държеше мило с него, Елън определено предпочиташе компанията на един снажен и безспорно красив господин, дошъл за кратко от колониите: Джонатан Уокър.

Върху челото на Фанси се появи угрижена бръчица. Би трябвало да е на седмото небе от щастие, че Елън, изглежда се е влюбила в мъж като Джонатан. В много отношения той бе самото олицетворение на сбъдналите се момински мечти: снажен, красив, богат и обаятелен. Фанси не виждаше у него нито един недостатък. Не я притесняваше дори фактът, че е от колониите — всъщност дълбоко в себе си смяташе, че тъкмо това му е най-очарователното, и се беше прехласнала дори повече от Елън по него, докато той разказваше за живота там.

Затова и недоумяваше защо я глождят някакви смътни, едва доловими съмнения. Дали защото от време на време усещаше как Джонатан я гледа с израз, какъвто според нея тя не би трябвало да вижда в наситеносините му очи? Дали всъщност не го подозираше, че той предпочита да ухажва нея, а не по-малката й сестра? Дали Джонатан не бе проявил интерес към Елън само защото Фанси тактично беше подметнала, че не смята да си търси втори съпруг? Елън може би беше права: трийсет и шест годишният Джонатан наистина си беше доста по-възрастен от нея, макар че разликата им от осемнайсет години не бе чак толкова голяма, както разликата между Фанси и нейния покоен съпруг. Тя се изчерви гузно — най-неочаквано си призна, че е сдържана за Джонатан отчасти и защото от време на време той й се струваше прекалено чаровен. Сякаш показваше прелестна фасада, зад която крие истинския си характер.

Елън, която продължаваше да стои до нея при парапета, се оживи и възкликна:

— О, виж кой идва, Джонатан и Симънс!

Фанси погледна през рамо и се взря съсредоточено във високия, поразително красив мъж, който вървеше към тях с радушна усмивка, озарила лицето му. По петите го следваше неговият слуга Симънс, дребничък и мургав, в чието присъствие Фанси, кой знае защо, се притесняваше.

Както го изискваше пътуването на кораба, Джонатан не носеше напудрена перука — беше прихванал тъмната си коса на опашка и изглеждаше много елегантен в тъмносиньото сако с двуредно закопчаване и бричовете. Копринените му чорапи бяха с багети, обущата му — със сребърни токи, ризата му от тънък-претънък памук бе с богато жабо, в лявата си ръка той държеше кехлибарен бастун. Джонатан дойде при двете жени, следван от Симънс, който, както го изискваше положението му, застана зад господаря си, поклони се едва ли не доземи и рече:

— Добра утрин, драги ми дами! Днес всички мъже в нашата велика колония Вирджиния ще ми завидят, когато сляза заедно с вас от кораба.

Елън се изчерви, а Фанси се подсмихна без особено желание.

— Прекалено щедър си на комплименти, любезни господине — отбеляза тя сдържано.

Джонатан се престори на засегнат, но в сините му очи проблясваха палави пламъчета.

— Бива ли да говориш така, драга милейди! Та аз казвам истината!

Беше си вярно, че двете жени бяха ненагледно хубави в простичките пътни костюми. Ненапудрената коса на Елън бе сресана като на госпожа Помпадур и покрай вратлето й висяха два дълги масура; тя бе облечена в светлосиня памучна рокля и жълта фустанела. Върху ръката си беше преметнала тъмносива наметка, на кръстчето й висеше везана чантичка с флакон с любимата й миризма. Тъмната коса на Фанси бе прибрана на нисък кок, прихванат под шапката с широка периферия с голяма червеникавокафява панделка, високата яка на раираната й тютюнева рокля, под която се подаваше жълто-кафява фустанела, беше обточена с тъничка жълта дантела. Заради предстоящото запознанство с майката и по-големия брат, както и защото все пак бе вдовица, Фанси беше предпочела тази сутрин да се облече по-строго. И през ум не й минаваше, че закачливо килнатата на една страна шапка и леко дръпнатите й като на котка очи й придават вид на флиртаджийка, а също, че от кафявата рокля златистият блясък на кожата й изпъква още повече, а прилепналата от кръста нагоре рокля очертава тъничкото й кръстче и малките стегнати гърди.

Джонатан определено не беше сляп за прелестите на Фанси и за кой ли път благослови предпазливостта си, възпряла го да се обвърже окончателно с Елън. Добре се беше сетил да покани двете сестри Меривейл на дълго гостуване в колониите, по време на което те да се запознаят с роднините и приятелите му. Двете жени възнамеряваха да останат няколко месеца и никой не знаеше какво ще се случи през това време. Току-виж Фанси решила, че вече не й се струва тъй привлекателно, както в началото, да е вдовица, а колкото до Елън…

Джонатан съзнаваше, че си играе с огъня, че ухажва тактично едната сестра, а хвърля похотливи погледи на другата. Дори пред семейството си не бе уточнил за кое от двете момичета смята да се ожени. В писмото до къщи беше намекнал, че не е изключено и да се венчае, ала не бе посочил на коя от девойките се е спрял. И тъй като въпросното писмо бе пълно с какви ли не подробности за баронесата, щеше да прости на роднините си, ако те бяха отсъдили, че вероятната избраница е Фанси. Но нали си беше умен, бе успял да хвърли в смут близките си, като бе описал с какви ли не похвали и Елън. Джонатан се подсмихна лукаво при мисълта, че роднините му сигурно се чувстват доста объркани. Смяташе нещата да си останат такива, докато не бъде обявен официалният му годеж било за Елън, било за Фанси.

Ако намеренията му за Фанси се осъществяха, той вероятно щеше да има трудности с Елън, която си бе въобразила, че е влюбена в него, това обаче не го притесняваше особено. Познаваше не един и двама ергени, които щяха да отклонят вниманието й, ако дойдеше време Джонатан да й намекне съвсем тактично, че са сбъркали в чувствата си един към друг.

Но от лицето му човек не би се досетил какво му е на ума; с прелестните сестри Меривейл от двете си страни Джонатан погледна към оживения пристан долу, сетне попита весело:

— Е, драги ми дами, какви са впечатленията ви от Новия свят?

— Неописуемо вълнуващо е — възкликна Елън. — Преди миг зърнах един индианец.

По пристана нямаше къде игла да падне: бяха спрели каруци и фургони с какви ли не размери, които товареха и разтоварваха разни стоки, цвилеха коне, лаеха кучета, топлата утрин бе огласяна от превъзбудена гълчава. Минаха неколцина британски войници с алени наметки, както и семейство скромно облечени квакери: мъжът се бе заметнал със сюртук, а над тъмната рокля жената беше с нещо като бяла престилка. Зад квакерите напето вървяха двама моряци с плетени червени шапки и тежки кожени ботуши, следвани от водоносец с напръскана жилетка и вехто черно бомбе — беше се превил одве под тежестта на големите дървени кофи, които носеше на кобилица. Точно по средата на пристана профуча шишкав бакалин, препасан с престилка от зелено сукно, тук-там сред навалицата се мяркаше и по някой индианец с пера в косата или трапер в груби дрехи от еленова кожа.

Не щеш ли, към парахода свърна елегантна каляска, теглена от два дорести коня, които стъпваха гордо-гордо, и Джонатан каза:

— Най-после! Ето го и семейството ми, дошло е да ни посрещне.

Фанси усети как от притеснение я присвива под лъжичката. Стори й се смехотворно. Не виждаше причина да не хареса роднините на Джонатан или те да не одобрят нея или Елън. Пое си дълбоко въздух, за да се поуспокои. Напомни си, че тя е не някое момиче от улицата без пукната пара в джоба си, което си търси попечител или съпруг, а лейди Меривейл, вдовица на благородник, удостоен с титла от Негово Височество, и че в Англия разполага с доста голямо състояние. Дори и ако роднините на Джонатан започнеха да си придават важности или се покажеха негостоприемни, чудо голямо! Те двете с Елън щяха да минат и без тях!

Загледа високия господин с напудрена коса, прихваната с черна копринена мрежичка под широката черна панделка, който помогна на жената в невероятна рокля от зелена коприна на фигурки да слезе от каляската. Досети се, че мъжът в сюртук от кафяво сукно, обточен със сърмен ширит, е Самюъл, завареният брат на Джонатан, а жената е майка му.

Докато мъжът и жената си проправяха път към парахода, Джонатан побърза да потвърди догадките на Фанси. Двамата непознати бяха изискана двойка. Макар и да беше прехвърлил седемдесетте, господинът стъпваше бодро и напето, с изправени рамене, а колкото до майката на Джонатан, дори и отдалеч си личеше, че на младини е била първа красавица. И сега Констънс Уокър бе много привлекателна, въпреки че през май беше отпразнувала петдесет и третия си рожден ден. Е, може би беше по-пълна от преди, но стъпваше с лекотата на девойче. В крак с последната мода косата й беше напудрена и прибрана под шапчицата — и тя зелена като роклята, но в малко по-тъмен нюанс, а надиплените й поли се полюшваха леко, докато тя крачеше до заварения си син, който бе доста по-възрастен от нея.

Колкото и да бе погълната от роднините на Джонатан, Фанси усещаше все по-силно как нещо я притеснява, сякаш някой я държи под око. Огледа се, за да види кой я е зяпнал така, но не видя нищо необичайно. Нима се притесняваше от Симънс, който продължаваше да стои зад господаря си? И таз добра, да се притеснява от някакъв прислужник! Фанси сви тънички рамене и си каза, че се е поддала на напрежението от предстоящата среща със семейството на Джонатан, после внезапно развеселена, се запита дали за пръв път в живота си ще изпадне в истерия.

Върху прелестните й устни заигра едва доловима тъжна усмивка. Държеше се като някаква лигла! Така де, тези хора едва ли щяха да я ухапят!

Въпреки това неприятното усещане не я отпусна и ядосана на себе си, Фанси отново се огледа. И тъкмо тогава видя мъжа… Стоеше точно пред тях на пристана и я гледаше дръзко, с презрително развеселено изражение.

Кой знае защо, сърцето на Фанси подскочи. От дрехите му — панталон от поръбена еленова кожа и басмена риза, реши, че е някой недодялан трапер, който ги е зяпнал най-нахално. Младата жена вдигна брадичка, но не успя да откъсне очи от мъжа, сякаш омагьосана от изсечените му черти и снажното яко тяло. Гъстата му къдрава черна коса бе разрошена и се вееше на воля около мургавото лице и широките рамене, придавайки му кръвожаден, див вид. Фанси си каза замаяна, че човекът прилича на лъв, на лъв с черна грива. Уж е вързан, а всеки момент ще се нахвърли на злочестата си жертва. Фанси се сепна и доста трудно откъсна очи от неговите. Какъв ти лъв! Тази сутрин въображението й определено се бе развихрило!

Младата жена се насили да се усмихне, извърна глава, за да не вижда човека на пристана, хвърлил я в такъв смут, и се вторачи решително в роднините на Джонатан, които вече изкачваха мостика. Ама че тип! Какво си е въобразил, та я е зяпнал така? Още малко, и тя да… Какво? Да го замери с дамската си чантичка ли?

Напуши я смях, тя обаче се овладя и след няколко минути, забравила за миг дразнещия мъж на пристана, успя да поздрави много любезно, съвсем в свой стил, Самюъл Уокър и Констънс, майката на Джонатан. Сам Уокър веднага й стана симпатичен, но нещо в твърдия, преценяващ поглед в зелените очи на Констънс, в своенравно извитата й уста я смути. Макар и рядко, бе долавяла същия израз и в очите на Джонатан, беше забелязала и че ако не стане неговото, той се подсмихва някак високомерно и своенравно. Досега това не я беше притеснявало, но след като видя тези черти, по-ясно изразени у майката, Фанси се запита какъв ли всъщност е човекът, за когото Елън иска да се омъжи.

След като се запознаха с посрещачите си и отговориха на въпросите им как са пътували през океана, разговорът стана още по-общ. Фанси и Елън бяха възхитени от малкото, което вече бяха зърнали от Новия свят, и разказваха развълнувано, една през друга за селцата и ширналите се докъдето поглед стига злачни поля, които са видели, докато са пътували нагоре по река Джеймс към Ричмънд.

Сам Уокър очевидно бе доволен от разказа им и грабна симпатиите на Фанси с грейналата си усмивка и топлия блясък в наситеносините очи. Вероятно беше прехвърлил седемдесетте, но още бе изключително привлекателен, със стегната мургава кожа, широк прав нос и чувствени устни.

Сам озари двете по-млади жени и прошепна:

— Дано престоят в Уокър Ридж ви се стори още по-приятен и забавен и от пътуването. Откакто научи, че ще ни дойдете на гости, жена ми Лети място не може да си намери от вълнение. И тя щеше да дойде с нас тази сутрин, но реши да остане, за да наглежда последните приготовления преди пристигането ви в къщата. Всички ние искаме да се чувствате като у дома си.

— Но не очаквайте, драга ми лейди Меривейл — намеси се нехайно Констънс, — че тук е, както в Англия. Ние тук сме си провинциалисти! Надявам се по време на вашия престой да предложим на вас и на прелестната ви сестра подходящи забавления, та да се убедите, че макар и да живеем в провинцията, не сме чак толкова изостанали.

— Сигурна съм, че ние със сестра ми ще се чувстваме щастливи тук — увери я мило Фанси. — Джонатан ни е разправял много за колониите и очакваме с нетърпение да погостуваме в дома ви.

— Колкото и да е нетактично, не мога да не отбележа, че Уокър Ридж наистина е невероятен — отвърна гордо Констънс. — Съмнявам се, че ще откриете по-прелестна къща дори в Англия. — Сетне добави с високомерна усмивка: — Миналата година ни гостуваха виконт Дарили и милата му съпруга, прекарахме си много весело. Познавате ли ги? То оставаше да не ги познавате! Така де, покойният ви съпруг е бил барон, нали? — засмя се Констънс. — Не мога да ви опиша, драга, колко съм щастлива, откакто Джонатан ми извести, че ще доведе на гости една баронеса и сестра й. Да ви призная, всичките ми приятели направо позеленяха от завист. И безспорно ще искат на всяка цена да се запознаят с вас.

И Фанси не разбра как се е получило, но след няколко минути, докато вървяха към мостика, тя видя, че се е вкопчила в ръката на Джонатан; от другата му страна вървеше майка му, а зад тях Сам и Елън си бъбреха нещо. Фанси почти не чуваше какво й говори Констънс и макар да не искаше да избързва с оценките, се надяваше, че Лети Уокър прилича на Сам, а не на Констънс. Ако надеждите й не се оправдаеха, гостуването безспорно щеше да й се стори доста тягостно.

Тъкмо бяха стигнали мостика и се канеха да слязат по него от парахода, когато Констънс въздъхна и най-неочаквано спря като попарена. С изкривено от неприязън лице дръпна Джонатан за ръката и изсъска:

— Какво търси той тук?

Фанси проследи погледа на Констънс и сърцето й отново подскочи. Траперът, зяпал я толкова нагло преди малко, стоеше в долния край на мостика и се подсмихваше ехидно. Младата жена не се сдържа и попита през шепот Джонатан:

— Кой е този човек?

Джонатан й отвърна с кисела физиономия върху красивото лице:

— А, не му обръщай внимание! Копелето на рода. Чанс. Чанс Уокър.