Шърли Бъзби
Сърце за превземане (4)

Глава трета

Фанси беше доволна, че напуска Ричмънд. Цели четири дни Констънс я беше развеждала из града и я бе показвала като трофей: ако още веднъж я представеше като „моята приятелка, баронесата, лейди Меривейл“, Фанси имаше чувството, че няма да издържи и ще я удари. Може и наистина да беше баронеса, пък макар и покрай вече покойния си съпруг, но се почувства отвратена от начина, по който майката на Джонатан непрекъснато се перчеше с нейната титла.

Притесняваше я и още нещо: и Джонатан, и майка му сякаш се бяха прехласнали по нея, а не по Елън. С все по-голямо безпокойство Фанси забелязваше, че те двамата представят сестра й на познатите си едва ли не от немай-къде. Беше й неприятно и че сякаш всички знаят как предстои двете семейства да се сродят и че младоженка ще бъде не Елън, а тя!

Сърцето й се късаше при вида на изненадата и обидата, които се четяха в очите на Елън. Решена да разбере каква игра играе Джонатан, тя отиде да го потърси малко преди да поемат към Уокър Ридж. Намери го сам в една от всекидневните на странноприемницата; затвори с войнствен поглед вратата подире си и каза без недомлъвки:

— Чувствам се като на тръни… Колкото и да ми е неприятно да го казвам, искам да разбера какви точно са намеренията ти за сестра ми.

— Намеренията ми за Елън ли? — повтори Джонатан бавно. После остави с едва загатната усмивка вестника. Прекоси помещението и хвана Фанси за ръката. Целуна я лекичко и чак тогава промълви тихо: — Намеренията ми за сестра ти са съвсем същите, както и в Англия. Защо питаш? Нещо притеснява ли те?

Фанси се взря в лицето му. Джонатан изглеждаше пределно искрен. Младата жена бе готова да се закълне, че в сините му очи няма и следа от задни мисли или гузна съвест и че върху лицето му се чете само любезен интерес. Защо да се съмнява в думите му? Фанси прехапа устна, дръпна ръка и несъзнателно разтърка мястото, където устните на Джонатан бяха докоснали кожата й. „Какво да правя сега?“, запита се тя притеснена. Как да го обвини, че видите ли, не оказвал на Елън подобаващото според сестра й внимание? Беше й ужасно неудобно да предаде с думи чувствата си, да сподели, че според нея Джонатан и майка му преднамерено вкарват всички в заблуждение коя от двете сестри Меривейл ще се омъжи за него. Не вървеше Фанси да се жалва и че майката на Джонатан се перчи на всеки срещнат с нейната титла. Щеше да прозвучи дребнаво, а и грубо.

Фанси въздъхна и рече:

— Просто исках да съм сигурна. — Извърна се и го погледна през рамо. — В случай че си размислил, ще ти бъда признателна, ако ми кажеш още сега, преди да сме напуснали Ричмънд. Всички ще изпаднем в неловко положение, ако чак в Уокър Ридж установиш, че си се заблуждавал в чувствата си.

— Уверявам те, чувствата ми не са се променили. А ако се променят — прошепна той, — ти ще си първата, която ще узнае. — После я попита с озадачено лице: — Не разбирам, скъпа, какво те притеснява. Нали тъкмо за това ще гостувате в моя дом: та ние с Елън да имаме възможност да се убедим какво изпитваме един към друг. Нали тъкмо по тази причина не оповестихме нищо… и нямаше официален годеж! Ако не ме лъже паметта, се разбрахме, че и Елън, и аз можем да размислим.

Фанси сбърчи чело. Джонатан беше прав, разбира се. Те двете с Елън бяха в колониите точно за това, а и той току-що бе заявил, че чувствата му към Елън не са се променили. Фанси би трябвало да се успокои, но в душата й пак цареше смут. Чувстваше се все така разтревожена, както и преди разговора с Джонатан; пожела му приятна вечер и си тръгна.

Той я изпроводи замислено с поглед и си каза мрачно, че трябва да внимава повече: баронесата бе далеч по-досетлива, отколкото си беше мислил. Заподозреше ли, че Джонатан всъщност се цели в нея, начаса щеше да се качи със сестра си на първия параход за Англия и той щеше да остане с празни ръце.

Никога не бе проявявал особен интерес към брака, но открай време знаеше, че рано или късно ще се наложи да мине под венчило — ако не за друго, то поне за да има жена, която да му роди синове и да ги отгледа. Напоследък проумяваше все по-ясно, че щедрото наследство, оставено от баща му, далеч не задоволява неговите нужди. Беше страстен комарджия и през годините се бе случвало да не му върви никак, както например онази вечер, когато загуби от Чанс на барбут и се наложи да му преотстъпи хиляди акри земя. Ала загубите не го вразумяваха, обратното, разпалваха още повече страстта да залага големи, много големи суми на карти, на коне, на зарове.

Няколко пъти по-големият му брат Сам беше уреждал огромните му дългове от комар, но миналата пролет му бе дал да разбере ясно, че го прави за последен път и ще се наложи Джонатан да се простира според чергата си. Тъкмо тогава той се замисли дали няма и други начини да се сдобие с повечко пари в брой. И през ум не му минаваше да озаптява страстта си към хазарта. Затова пък започна да обмисля дали да не се впусне в някои твърде съмнителни начинания и да не се ожени.

Нямаше нужда от богата наследница, трябваха му само парите. Според последната воля на баща му имотите бяха поверени в кадърните ръце на Сам, който наред с другото управляваше и неговия дял от баснословните богатства на Уокърови, пак според завещанието обаче Джонатан щеше да получи доста тлъста сума едва след като се задоми. Колкото и да му беше неприятно, той стигна до извода, че бракът е простичко и логично решение на затрудненията му. Огледа хубаво момичетата на възраст за женене в колонията и реши, че не е зле да отиде и в Англия. Там не само щеше да има по-богат избор за жена, която да му подхожда, но щеше да осъществи и един свой план, целящ да увеличи приходите му.

Джонатан се усмихна, спомнил си мускетите, скрити на сигурно под купчините съвсем законни стоки, железни брадви, ножове и дрънкулки, които да разменя с индианците и които бяха пристигнали със същия параход от Англия. Тези мускети щяха да му донесат добра печалба, особено след като в долината на река Охайо отново имаше стълкновения. Онези червенокожи диваци на драго сърце щяха да заменят срещу пушките огромни количества кожи.

Усмивката му стана още по-широка. Иска ли питане, на никого нямаше да му хрумне, че тъкмо той е свързан с такова подло, гнусно занимание: въоръжаването на диваците. Все пак беше от рода Уокър. Но понеже не беше глупак, Джонатан се бе погрижил и да вземе предпазни мерки, така че, ако не дай си боже, стане някоя издънка, пак да не свържат контрабандата с него. Неговият доверен човек Симънс бе уредил всичко, Джонатан само бе осигурил парите. Дори и да станеше най-лошото и да се разбереше, че все пак тъкмо той е в дъното на тази сделка, при която индианците са се сдобили с оръжие, Джонатан щеше да разчита на достопочтения си по-голям брат, който щеше да прави, да струва, но да предпази името на Уокърови от скандала.

Мислите на Джонатан бяха прекъснати от тактично почукване — в стаята влезе Симънс. Джонатан вдигна озадачено вежда — непроницаемото мургаво лице на Симънс не издаваше нищо. Слугата се поклони и прошепна:

— Всичко е уредено. Такърови ще се срещнат с мен при Грийн Спрингс.

— Знаят ли, че ще пътуваш непосредствено след нас?

Симънс кимна.

— Да. Смятат, че го върша на своя глава, и разбраха, че в никакъв случай не бива да се показват пред вас и трябва да пазят в пълна тайна срещата ни.

Джонатан потърка брадичка.

— Сигурен ли си, че може да се разчита на тях? Не се ползват с добро име.

Симънс се усмихна хладно.

— Те са ми далечни роднини. Не са цвете за мирисане, големи тарикати са, но опре ли до роднините, много държат на кръвните връзки. За нищо на света няма да излъжат точно мен.

— А ти няма да излъжеш мен, нали? — попита благо-благо Джонатан.

— Съмнявам се това да стане, нали стига да поискаш, можеш да ме качиш на бесилото, ако решиш да ме издадеш.

Джонатан се подсмихна.

— Защо да си кривя душата, драги ми приятелю, ти си чудесна маша в ръцете ми и стига да ми се подчиняваш, не виждам защо да си отварям устата и да разгласявам, че предишният ти работодател е изчезнал безследно.

Симънс попита спокойно, с очи, които си останаха непроницаеми:

— А не се ли притесняваш, че някой ден мога да се разбунтувам и да видя сметката и на теб?

Джонатан поклати глава.

— Не. Знам на какво си способен. За разлика от клетия Нед Дженкинс. На теб просто не ти провървя онази вечер, когато те видях как се опитваш да скриеш трупа. — Той присви очи. — Освен това и двамата знаем за писмото, което съм дал на адвоката си в Уилямсбърг и което той трябва да отвори незабавно, в случай че с мен се случи нещо непредвидено. — Джонатан се изправи и потупа лакея си по рамото. — Но да не говорим за неприятни неща. Нека си помечтаем за купчините мръсни пари, които ще приберем напролет, щом Такърови се върнат от пътуването си при индианците.

 

 

На другата сутрин Фанси се събуди кисела и без настроение, но по изгрев-слънце, когато се изнесоха от странноприемницата, вече бе успяла да потисне опасенията си и очакваше с нетърпение следващия етап от пътуването.

Групата, която пое на път, беше твърде многобройна. Заедно с Уокърови и сестрите Меривейл пътуваха десетина роби и трима наемни работници, придружаваха ги и няколко каруци с купените в града домашни потреби и хранителни продукти. Джонатан прати Симънс да свърши някаква работа и лакеят щеше да тръгне малко по-късно и да ги настигне след няколко дена път.

Трите жени се качиха във великолепна каляска, докато Джонатан яздеше отстрани на кротък скопен дорест кон, а Сам — на дореста кобила. Фанси изтръпна забелязала, че двамата господари, както и наемните работници са въоръжени с дълги черни пушки, освен това Джонатан и Сам се бяха препасали и с пистолети. Сега вече Фанси възприе по-лично разказите на Джонатан за предателства и опасни гори, за безследно изчезнали хора, за избити съпрузи, изнасилени жени и откраднати вещи и коне.

В зависимост от времето, от състоянието на пътищата — доколкото изобщо имаше пътища, а също и на различните реки и потоци, които трябваше да прекосят, пътуването до Уокър Ридж щеше да им отнеме доста дни. При толкова слуги и провизии Фанси знаеше, че едва ли ще се почувства като истински първопроходец, и въпреки това те с Елън не бяха изживявали никога досега подобно приключение.

Не след дълго оставиха след себе си Ричмънд и колкото повече километри изминаваха, толкова по-оскъдни ставаха признаците на живот. Когато първата вечер спряха край весел ручей, Фанси не беше виждала от пет-шест часа населено място.

Доволни, че най-сетне ще слязат от каляската, те с Елън тръгнаха да се разхождат около бивака и да гледат заинтригувано как прислугата опъва палатките и стъкмява огньове. Кръжащите на цели рояци насекоми накрая ги принудиха да се скрият в една от палатките. Сам ги беше предупредил да не се отдалечават от бивака и да внимават къде стъпват, понеже по тези места се срещали пепелянки и гърмящи змии. Двете сестри загледаха от безопасната палатка зеления сумрак на гората, който сякаш ги похлупи заедно с вечерта, и решиха, че няма да им е никак трудно да се вслушат в съвета на Сам.

На петия ден от пътуването Фанси вече не бе така очарована, че нощуват под открито небе, но и двете с Елън бяха в добро настроение. Пътешествието и свързаните с него неудобства, а също и простички наслади бяха истинско приключение за английските благороднички, които му се наслаждаваха до насита. Фанси бе приятно изненадана от Констънс. Сега, когато беше далеч от града, тя беше престанала да се преструва и да си придава важности и бе станала по-симпатична. През дългите часове в каляската им разправяше весело какви ли не истории от живота в Уокър Ридж. После дойде ред на Елън и Фанси да й разкажат за Лондон. Констънс бе зажадняла да научи каква е последната мода, какви представления има по театрите, какви са най-шумните скандали. Фанси не знаеше много клюки, но и малкото, които й разказа, й доставиха такова удоволствие, че по-младата жена волю-неволю се усмихна. Може би майката на Джонатан не бе чак такава снобка и вещица, за каквато Фанси я беше помислила в началото.

Фанси се поуспокои и когато видя, че и Джонатан, и майка му направо треперят над Елън. Всяка вечер Джонатан я водеше на разходка покрай ручеите и реките. След като се върнеха, Фанси забелязваше, че красивото личице на по-малката й сестра направо грее от щастие. Буцата на съмненията, заседнала на гърлото й, малко по малко я отпусна и тя си каза: само й се е сторило, че Джонатан не обръща достатъчно внимание на Елън, понеже е била прекалено уморена от дългото презокеанско пътуване. „Бях прекалено мнителна“, помисли Фанси, докато онази вечер се готвеше да си ляга почти без да слуша Елън, която на седмото небе от щастие й разказваше нещо за Джонатан. Но тъкмо да се унесе в сън, и й хрумна, че Джонатан и Констънс са променили държанието си само защото наоколо няма никого, пред когото да се правят на интересни… Смръщи се. Биваше ли да е толкова мнителна!

Следващият ден се пукна ясен и слънчев. Дори в седем сутринта, когато отново се приготвиха да поемат на път, вече беше задушно, жегата бе потискаща и въздухът сякаш лепнеше. След като помогна на Фанси да се качи в каляската, Сам извърна очи към небето и каза:

— Не се вижда и едно-едничко облаче, но няма да се изненадам, ако до довечера ни застигне буря.

Констънс въздъхна тежко.

— Само това ни липсваше! Ако се излее някой пороен дъжд, пътят ще заприлича на тресавище. Дано грешиш, Сам! Или да завали чак след като направим бивака за през нощта, дори и да се наложи да спрем по-рано.

Предсказанието на Сам се сбъдна. В четири часа следобед наистина излезе буря и валя като из ведро цели четирийсет и пет минути. Небето се озари от ярки светкавици, гръмотевиците сякаш западаха досами тях и тесният друм отпред се превърна в блато.

С шапка, от която се стичаше вода, Джонатан най-сетне подкара коня до каляската, наведе се към прозореца и каза:

— До Грийн Спрингс остават само два-три километра. Вместо да се мъчим като грешни дяволи, по-добре да пренощуваме тук, тъкмо и животните да попасат. И бурята да отмине, а пътят да поизсъхне — добави той с усмивка.

Жълтата памучна рокля с проста кройка, в която беше облечена Фанси, вече бе залепнала неприятно за кожата й, и тя се зарадва много, когато стихнаха изворите, прислугата вдигна палатките и вече не бе нужно те с Елън и Констънс да седят в каляската. Бурята беше утихнала и не след дълго слугите се запретнаха да приготвят вечерята. Констънс беше в своята палатка и наглеждаше как й оправят леглото за през нощта, а Джонатан и Сам проверяваха дали различните стоки са пострадали от дъжда. Фанси и Елън отидоха в гората, като внимаваха къде стъпват. Това, че трябваше да се облекчава зад най-близкия храст, бе една от неприятните страни на пътуването в колониите, които Фанси искаше час по-скоро да остави след себе си.

След няколко минути двете жени тръгнаха назад към бивака. Бяха се отдалечили доста, докато намерят прикътано местенце, но не се притесняваха, че ще се загубят, защото дори през дърветата и шубрака, зад който се бяха скрили, те с Елън чуваха гълчавата, огласяща лагера.

Фанси вървеше отпред, като гледаше къде стъпва — лекцията на Сам за отровните змии й бе направила много силно впечатление — а Елън я следваше по петите. Бяха направили само три крачки, когато Фанси чу зад себе си някакъв странен приглушен звук. Обърна се предпазливо и широко разтворила очи, видя как някакъв здравеняк в опърпани мръсни дрехи от еленова кожа е стиснал с все сила сестра й.

На гърба му висеше пушка, чиято цев се подаваше над рамото му, отстрани на хълбока му проблясваше огромен нож, сплъстената му коса висеше на мазни кичури покрай брадясалото лице. Мъжагата се беше надвесил над Елън и бе запушил устата й, за да не крещи.

Без изобщо да се замисля, Фанси простена гневно и се спусна към мъжа. Стисна юмруци и го прониза с поглед.

— Пускай я, грубиян такъв — кресна му вбесена, — инак зле ти се пише!

Най-неочаквано усети на кръста си студена стомана, прониза я ледена тръпка. Някой каза пресипнало:

— Виждал ли си по-голяма куражлийка, Клем?

Фанси почувства как устата й пресъхва и видя ужасения поглед на Елън. Знаеше прекрасно кои са техните похитители: безмилостни разбойници или бандити убийци, които, както им бяха обяснили Сам и Джонатан, често нападали по пътищата в пущинака нищо неподозиращите пътници. Двамата мъже не се страхуваха от подобни нападения, понеже групата беше многобройна и добре въоръжена. Не бяха предвидили само, че разбойниците няма да се поколебаят и ще отвлекат всекиго, дръзнал да се отдалечи от лагера.

— На твое място, хубавице, ще се въздържа да крещя — изсъска омразният глас в ухото на Фанси. — А си гъкнала, а Клем е прекършил вратлето на малката ти приятелка… и аз съм направил дупка на прелестната ти жълта рокля.

Клем се ухили, при което се показаха потъмнелите му изпочупени зъби, и дръпна грубо назад главата на Елън. Кръвта на Фанси се смрази. Божичко! Какво ли щяха да им направят?

Но нямаше време да умува. Похитителят я бутна силно с цевта на пушката и рече:

— Върви след Клем и мълчи. Хайде, по-чевръсто!

Фанси нямаше друг избор, освен да се подчини. Ако беше сама, щеше да се съпротивлява, сега обаче, направеше ли го, щеше да изложи на опасност живота на Елън. Пред очите й изникна пребледнялото, уплашено лице на сестра й.

Фанси не знаеше колко дълго са вървели. Стори й се цяла вечност — с всяка изминала минута, с всяка крачка се отдалечаваха все повече от лагера и младата жена съвсем се отчая. Знаеше, че скоро ще забележат отсъствието им, но не след дълго щеше да се спусне нощта, а тя се съмняваше, че дори по светло ще успеят да ги намерят в непроходимата, потънала в зелен сумрак гора.

Съзнаваше каква участ ги очаква, щом похитителите им решат най-сетне да спрат, и започна да прехвърля наум различни планове за бягство. Беше сигурна, че тези отвратителни типове не само ще ги изнасилят, но и че те двете с Елън едва ли ще доживеят да видят изгрева. След като тези зверове задоволяха похотта си, щяха на бърза ръка да им теглят куршума и осакатените им трупове щяха да си изгният в изумрудения здрач на гората.

Когато най-после решиха, че са на безопасно разстояние от лагера, похитителите се изсмяха, издюдюкаха и се поздравиха с удара, който са направили. Едва тогава Фанси видя за пръв път лицето на мъжа, който я е отвлякъл. Съвсем се стъписа.

Както и на другия мъж, дългата му мазна коса се спускаше покрай четинестото лице. Наболата брада не скриваше обаче студените му празни очи и грозния бял белег, разсякъл бялата му буза. Започваше от слепоочието, минаваше през цялата буза и свършваше чак под брадичката. Мъжът беше обут в опърпани мокасини и бе облечен в дрехи от еленова кожа, и те мръсни и парцаливи като на приятеля му. Похитителят на Фанси не бе така висок, както другият бабаит, но и той беше як като бик и широкоплещест, с мускулести ръце, опънали ръкавите на дрехата. Фанси се обезсърчи още повече. Беше изключено те с Елън да надвият на тези грубияни. Бяха обречени.

Но Фанси никога не се предаваше: знаеше, че шансовете да избягат са нищожни, и въпреки това дебнеше сгоден случай да се измъкнат. Ако не беше Елън, на няколко пъти щеше да хукне към гората: предпочиташе да се изложи на опасностите на непроходимия пущинак, отколкото да изживее онова, на което знаеше, че е обречена, но не можеше да изостави сестра си на произвола на съдбата. Елън явно беше скована от безсилен страх.

Тъкмо бе започнал да се спуска индигово-пурпурен мрак, когато похитителите им спряха. Фанси нямаше представа къде се намират, но явно бяха стигнали бивака на двамата разбойници. Наблизо бяха завързани два изпосталели коня, край поточето бяха намятани дисаги.

— Ние с Клем ви преследваме цял следобед — каза свойски мъжът, отвлякъл Фанси, и я бутна грубо напред. — Оставихме си нещата тук и отидохме да поразузнаем, когато — хоп! — на пътя ни се изпречихте вие, гълъбчета.

У Фанси проблесна лъч на надежда.

— Сигурно ще поискате откуп? — попита тя. — Господин Джонатан Уокър ще плати от щедро по-щедро, само и само да ни пуснете. И да не ни причинявате зло.

— Откуп ли? — повтори кисело нейният похитител. — Защо не! Трябва да помисля. — Мъжът присви очи. — Но те ще ни теглят куршума и изобщо няма да разговарят с нас. И преди сме си имали вземане-даване с тях.

— Особено с онзи гадняр Чанс — намеси се и Клем. — Мрази всички Такърови. Тъкмо това копеле подреди Юдъл с този белег — изсъска Клем и се изплю. — Не се пазарим с лекета като Уокърови.

Въпреки обстоятелствата Фанси усети как я плисва топлина от името на Чанс Уокър — зарадва се, че тъкмо той е белязал така нейния похитител. „Браво на него!“, помисли си, съжалила, че Юдъл не е издъхнал от острието на Чанс.

Юдъл се ухили срещу жените.

— Опасявам се, пиленца, че ще ви се наложи да свикнете с мен и Клем — рече той и се приближи. — Ако бъдете мили, може и да ви пуснем да си вървите по живо, по здраво.

Фанси се извърна — не искаше разбойникът да вижда, че е ужасена.

— Смятате да ни пуснете ли? — попита тя предпазливо, настръхнала при мисълта колко близо до нея е бабаитът.

Той се спогледа с Клем. Лицето му се изкриви от грозна усмивка.

— Ама разбира се! Стига да се държите добре и да не ни създавате неприятности, и ще ви пуснем да си вървите.

Фанси разбра, че мъжът я лъже. Те с Елън щяха да умрат. Не се знаеше само кога.

Клем разхлаби жестоката хватка, с която държеше ръката на Елън, и тя се свлече бавно на земята, сведе глава и се разрида неудържимо. Фанси се втурна към нея, коленичи, прегърна я и я притисна до себе си.

— Елън! Добре ли си, скъпа?

Елън се вкопчи с все сила в нея и извърна руса главица така, че устните й почти опряха в ухото на Фанси.

— Трябва да избягаме! — пророни едва чуто между риданията. — Мислят си, че съм вцепенена от страх… защо да не се възползваме от това?

Фанси кимна лекичко, пронизана от неудържима радост. Значи Елън само се е преструвала! Слава богу! Заедно все щяха да намерят начин да избягат. Както лежаха на земята, продължиха да се прегръщат — в гърдите на Фанси отново бе припламнала надежда.

— Стига сте циврили! — изръмжа Юдъл и изтегли Фанси от Елън. Насочи застрашително пушката, прониза със зъл поглед Елън и допълни: — Или млъквай, жено, или…

Елън пребледня от уплаха, но спря да плаче, макар и да продължи да се клати мълком, преструвайки се на вцепенена от ужас.

— Така е по-добре — изсъска бабаитът, после разтресе Елън и й нареди: — А сега съберете дърва и ни пригответе вечеря. Ще намерите продукти в дисагите.

Под зоркия поглед на Клем двете жени тръгнаха да събират край бивака, който вече тънеше в здрач, съчки и нападали клони. С кремъка и огнивото, които похитителят й подаде грубо, Фанси успя да запали огън, който скоро запука в импровизираното огнище, оградено с камъни от ручея.

В чантите нямаше кой знае какво, но не след дълго Елън и Фанси свариха кафе и сготвиха фасул, подправен с малко сол и сложен в очукано желязно канче, както и качамак, който оставиха върху камъните, за да изстине. Двамата мъже се бяха излегнали наблизо и пиеха уиски направо от шишето, без да изпускат от очи двете жени, които шетаха край огъня. От време на време някой от двамата току се кикотеше и Фанси усещаше как от миг на миг напрежението расте. От грубиянските думи и начина, по който двамата разбойници направо ги събличаха с похотливи погледи, Фанси разбра, че няма и секунда за губене. Трябваше час по-скоро да избягат, инак нямаше да имат тази възможност.

Огледа се отчаяно. Вече се бе мръкнало, единствената светлинка в непрогледната нощ идваше от дългите пламъци на танцуващия жълто-оранжев огън. Гората сякаш ги бе похлупила, дърветата край бивака се поклащаха досущ страховити опасни призраци, всичко тънеше в злокобна тишина.

— Нашите гълъбчета си ги бива — провлече Клем. — Какво ще кажеш, Юдъл? Коя е по-хубава, моята или твоята?

Юдъл се усмихна, при което белегът върху лицето му изпъкна гротескно в трепкащата светлина на огъня. Той прокара език по устните си.

— И аз не съм сигурен. Трябва да ги съблечем, за да видим.

Фанси стисна зъби и впи в мъжа пламнал поглед. Каза си, че никак няма да му е лесно да го направи.

Най-неочаквано Елън изпищя и за ужас на Фанси тя видя, че Клем е сграбчил сестра й за глезена и въпреки яростната й съпротива я тегли към себе си. Разбойникът сякаш се развесели още повече от това, че Елън се дърпа и се опитва да се отскубне.

Фанси усети как я плисват сляпа ярост и паника. Сграбчи дръжката на големия чугунен тиган и без изобщо да усеща пронизващата топлина, фрасна с все сила Клем по главата. Той изпъшка, пусна Елън и залитна напред.

Юдъл направо не повярва на очите си. Зяпна смаян, с отворена уста Клем, който се бе проснал на земята и не помръдваше. А на Фанси й бяха нужни тъкмо тези няколко секунди на вцепенение. Тя замахна повторно с тигана и цапардоса отчаяно Юдъл отстрани по главата, при което качамакът за вечеря се разхвърча във всички посоки. Разбойникът изкрещя възмутено и залитна с убийствен блясък в очите.

Откопчила се от хватката на Клем, Елън посегна към единственото друго оръжие подръка — кафеника, и го запрати безпогрешно в лицето на Юдъл. Врялото кафе се плисна по кожата му, той изпищя и притисна длани към очите си.

Фанси хвърли тигана и запретна поли, после сграбчи Елън за ръката и рече задъхано:

— Бягай!

Не беше нужно да я подканя. Тласкани от безумен ужас, двете сестри хукнаха към гората като кошути, преследвани от хрътки. Тичаха без посока, искаха само едно — да избягат.

Клоните ги шибаха, храсталаците се закачаха в косите им и ги дращеха, те се препъваха в бръшляна. Въпреки всичко тичаха в обгърналата ги тъма почти без да докосват с нозе земята.

Фанси поспря едва след като остана без дъх и драскотините по хълбоците я заболяха непоносимо. Още стискаше с все сила ръката на Елън; двете сестри се прегърнаха, като ту ридаеха, ту се смееха.

Задъхани, стояха като смразени в мрака, като се ослушваха и оглеждаха да не би похитителите им да се появят отнякъде. Минутите се нижеха мъчително бавно, сякаш са часове, но Фанси и Елън не чуха нищо тревожно.

— Дали им се изплъзнахме? — прошепна най-сетне Елън в ухото на сестра си.

— Не знам. Не се чува да ни гонят, а и Клем изпадна в несвяст — вероятно за цяла седмица. Ударих го доста силно. — После добави с по-мрачен тон: — А колкото до онова страшилище Юдъл, искрено се надявам кафето, което му лисна в лицето, ако не го ослепи, то поне да го извади от строя за известно време.

Някъде наблизо изпука клонка и двете сестри подскочиха като ужилени, представили си, че Клем и Юдъл ей сега ще изникнат пред тях. Минаха няколко секунди и те чуха как една сърна пръхти тихо и уплашено и се движи бързо през гъсталака.

— О, Фанси! Щях да умра от страх! — прошепна накрая Елън.

Фанси я стисна за рамото.

— И аз — призна си тя.

Отново се ослушаха, ала не чуха нищо друго, освен самотния тягостен писък на бухал, огласил влажната нощ.

— Дали наистина сме им избягали? — попита след малко Елън.

Фанси се свъси в мрака.

— Мисля, че да, но успяхме и да се изгубим. Нямам представа в коя посока е лагерът и докато не се развидели, не бива да мърдаме оттук. — Сетне добави мрачно: — Не знам обаче с какво ще ни помогне денят. Изгубихме се, и туйто.

Елън се засмя през сълзи.

— Затова пък изживяваме страхотно приключение, нали?

Разкъсвана между смеха и сълзите, Фанси я притисна с все сила до себе си.

— Да, драга ми госпожице! — отвърна тя с треперлив глас. — И само да си посмяла да ми кажеш, че не се забавляваш добре!

Минутите минаваха и двете сестри разбраха, че все пак са успели да се отскубнат на похитителите. Фанси най-сетне се отърси от мисълта, че онези страшилища, Клем и Юдъл, се прокрадват по петите им и всеки момент ще им се нахвърлят изневиделица, и каза:

— По-добре да пренощуваме тук. Няма смисъл да вървим напосоки в непрогледния мрак. Щом се пукне зората, нещата може би няма да изглеждат чак толкова безнадеждни.

Двете жени се наместиха криво-ляво на земята: Фанси се облегна на дънера на висок дъб, а Елън отпусна глава върху скута й. По-голямата сестра си наложи да не мисли за усойниците и гърмящите змии… а също за мечките, планинските лъвове и пантерите, с които според Джонатан и Сам гъмжало в колониите. Съвсем изтощена от ужасните неща, които са им се случили, тя си даде сметка, че дори мисълта за червенокожите диваци, тръгнали на лов за скалпове, не може да надделее на съня. Накрая Фанси заспа.

Дневната светлина не облекчи кой знае колко тежкото положение, в което бяха изпаднали. Фанси се изправи, протегна се и се огледа. Не видя нищо друго, освен непроходима зелена гора, пълзящи растения и шубрак. Изобщо не се ориентираше и отново изпадна в отчаяние. Нима бяха избягали на Такърови колкото да загинат в пущинака?

Изправи гръб. „За нищо на света!“, отсече Фанси решително.

Елън се прозина и изпелтечи:

— Умирам от жажда… и от глад. Какво ще правим, Фанси?

По-голямата сестра сбърчи носле.

— Не знам, скъпа, но не можем да останем тук. Такърови сигурно ще тръгнат да ни търсят, а също, да се надяваме, и Джонатан и брат му. Трябва да се движим, дано намерим път, който да ни изведе до някое селище. — Тя добави разпалено: — И дано Бог ни помогне да се натъкнем на Джонатан и брат му, а не на Такърови.

През следващите три мъчителни дни се изпълниха само някои от молитвите на Фанси. Двете сестри не се натъкнаха на Такърови. Но не срещнаха и братя Уокър, нито излязоха на път, по който да поемат. Все пак намериха няколко хладни реки и потоци, където да утолят жаждата си и да се измият. Бяха изподрани и нахапани от насекомите. Чак сега Фанси опозна комарите и южноамериканските бълхи, а също и кърлежите и те никак не й допаднаха!

Все пак беше лято и двете сестри успяха да поуталожат непоносимия глад с горски ягоди, диво грозде и сливи. Стомасите им сякаш не спираха да къркорят и Фанси и Елън си мечтаеха за торти с много крем по тях, за печени пилета и йоркширски пудинги.

На четвъртия ден лутане из пустошта, след като бавно се зазори, Фанси погледна със замъглени от умора очи към обагреното в златисто небе и се запита дали и този ден ще е същият като предишните. Всъщност не можеше да е по-различен: от час на час те с Елън губеха сили и ставаха все по-уязвими. Предната нощ бяха чули вой на пантера, от който им се смрази кръвта, а следобед, докато ядяха ненаситно зрели сочни ягоди, от храсталака изскочи огромна кафява мечка, уплашила ги до смърт. Дори не забелязаха, че тя е по-стресната и от тях. Толкова се ужасиха, че хукнаха накъдето им видят очите, само и само да се скрият в прегръдката на гората.

Ориентираха се по изгряващото и залязващо слънце и вървяха, общо взето, на изток. Нямаха представа в коя посока е лагерът и бяха почти сигурни, че цялата група на Уокърови е продължила нататък, затова решиха, че няма никакъв смисъл да се опитват да я намерят. Планът на Фанси беше простичък. Ако вървяха на изток, все някога щяха да излязат на Атлантическия океан, а оттам смятаха да поемат на север покрай брега на Вирджиния и рано или късно да стигнат някое селище. Ако преди това не умряха.

Двете жени побързаха да станат, преди слънцето да се е извисило в небето, и без да обръщат внимание на схванатите си мускули и празни стомаси, продължиха упорито нататък през пущинака. Надяваха се да стигнат възможно най-далеч, докато още е прохладно — следобед бе невъзможно да направят и крачка, толкова горещо и влажно беше. Вече им бе станало навик след пладне да намират сенчесто местенце, където да си починат и да подремнат, докато се позахлади, после ставаха и продължаваха да вървят до тъмно.

И този ден се оказа не по-различен от предишните. Някъде към един следобед двете сестри излязоха на сенчеста полянка край малък поток. Измиха се, седнаха под наподобяващите разперени ръце клони на една магнолия и заспаха.

Фанси така и не разбра какво я е събудило, но изведнъж подскочи с разтуптяно сърце. Нещо я бе вдигнало от сън и тя огледа трескаво полянката. С ужасена въздишка съгледа пред себе си чифт мокасини… и доста големи крака.

Обзета от паника и гняв, седна и бързо плъзна поглед по високото снажно тяло в дрехи от еленова кожа, зад първия мъж стоеше втори, и той облечен в кожи. Такърови! Сетне обаче видя и мургавото, сякаш изсечено от гранит лице на човека, застанал пред нея, и с разтуптяно лице си даде сметка, че мъжете, които са ги открили, не са Такърови. На полянката стоеше мъж, много по-опасен за душевното спокойствие на Фанси: Чанс Уокър.