Шърли Бъзби
Сърце за превземане (5)

Глава четвърта

Не бе случайност или някакво съвпадение, че Чанс Уокър се е озовал на закътаната полянка, където сестрите бяха спрели да починат. Те двамата с Хю ги издирваха още от деня, когато Фанси и Елън бяха изчезнали.

Чанс, Хю и Морли бяха поели от Ричмънд с внесените от Англия коне два дни след групата на Уокърови. Чанс знаеше, че е само въпрос на време да настигнат останалите. Сякаш в потвърждение на това на втория ден от пътуването се бяха натъкнали на слугата на Джонатан — Симънс, който караше натоварена каруца. Искаха да продължат с него, той обаче, кой знае защо, не изгаряше от желание да споделя компанията им. Те само свиха рамене и го подминаха. Чанс и двамата му спътници не бяха с каруци, затова можеха бързо да настигнат основната група, ала породистите коне не бяха в цветущо състояние и Чанс предпочиташе да не пришпорва жребеца и особено двете бременни кобили. Но на едно място по пътя се натъкнаха на следи от лагер — явно групата на Сам не беше далеч.

Още откакто бяха напуснали Ричмънд, Чанс усещаше, че му се иска много да настигнат Уокърови и хората с тях. Втълпяваше си, че е така само защото му е неописуемо приятно да си бъбри със Сам и да се заяжда с онзи наглец, Джонатан.

Но дълбоко в себе си съзнаваше, че желанието му да настигнат другите няма нищо общо със Сам или Джонатан. Колкото и да му беше неприятно, трябваше да си признае, че копнее да види отново онова високомерно създание със златистокафявите котешки очи…

За свой ужас си даваше сметка, че не може да си избие от главата баронесата на Джонатан. Нейният образ го преследваше всеки миг от деня, а и от нощта… нощем тя се рееше прелъстително из сънищата му, дръпнатите й очи го предизвикваха да се приближи, устните й го изкусяваха.

О, да, защо да си криви душата, наистина изгаряше от желание да види отново баронесата. Когато преди четири дни най-сетне се бяха натъкнали на лагера на Сам, Чанс усети как като с нож го пронизва сладостна тръпка. Тръпка в миг прераснала във вцепеняващ страх, когато Чанс разбра защо Сам и хората му не са вдигнали лагера, въпреки че вече бе пладне: баронесата и сестра й бяха изчезнали.

Трябваше да минат доста минути, докато Чанс разбере от истеричния разказ на Констънс какво точно се е случило. Сам и Джонатан ги нямаше — бяха напуснали лагера, за да търсят под дърво и камък в гората някакви следи от двете млади жени.

Чанс изслуша вцепенен и смълчан разказа на ужасената Констънс и веднага осъзна, че сестрите не са се изгубили. Беше малко вероятно да са се заблудили, при положение че, както Констънс обясни през сълзи, са ги предупредили да не се отдалечават много.

Всички бяха убедени, че англичанките просто са се изгубили, но Чанс беше на друго мнение. Макар да бе видял баронесата само за малко, беше разбрал от лицето й, че е умна и съобразителна. Беше повече от сигурен, че тя няма да допусне такава глупост — да се загуби в непроходимата гора. А след като не се е изгубила, значи… Той стисна зъби.

Жените бяха изчезнали сякаш вдън земя и за това имаше няколко обяснения, нито едно от които не харесваше на Чанс. Ако подозренията му се окажеха верни, Сам и Джонатан само си губеха времето да търсят англичанките по тези места. Ако още бяха живи, двете жени бяха на доста километри оттук.

Тримата с Морли и Хю се посъветваха набързо и решиха Морли да остане с Уокърови и конете, а Чанс и Хю също да тръгнат да издирват жените. Щяха да вървят пеш, което си бе доста обичайно за ширналите се поля и гори на колониите без пътища през тях, и да вземат със себе си само най-необходимото. Чанс се препаса през широките гърди с ремък, на който окачи зад гърба си колчан със стрели — така щеше да ловува, без да вдига шум и да издава присъствието им. Не съжаляваше, че оставят конете, понеже из девствената дъбрава често се срещаха места, където човек ще мине пеш, но не и на кон.

Сам и Джонатан се върнаха в лагера тъкмо когато Чанс и Хю се канеха да потеглят. Дори при тези обстоятелства на Джонатан не му стана никак приятно, че вижда Чанс. Затова пък Сам му се зарадва. Колкото и да не му се искаше, волю-неволю се съгласи с Чанс, че има само две обяснения за изчезването на баронесата и сестра й: индианци и разбойници. Прие и плана на по-младия мъж: двамата с Хю да се опитат да открият някакви следи и по тях да намерят двете жени, а другите да продължат нататък към Уокър Ридж.

Джонатан се вбеси, щом научи, че не са включили и него в групата. Знаеше, че Симънс се е уговорил с Такърови да се срещнат тъкмо по тези места, и вече беше наясно какво е сполетяло жените, но не пророни и думица. Знаеше що за стока са Такърови и бе сигурен, че англичанките са мъртви — ако не и по-лошо. Вече бе решил да отмъсти за тях, но си каза, че ако целият този фарс не се окаже пълен провал, първо ще изчака да си прибере печалбата за пушките и чак тогава ще се разправя с Такърови. Загубата на англичанките беше ужасен удар по самолюбието му и той наистина беше бесен на Такърови, още повече че не можеше да даде воля на гнева си.

Прикривайки старателно чувствата си, Джонатан погледна вторачено Чанс и настоя да вземат и него.

Чанс го огледа хладно от глава до пети и отсече:

— Твърде дълго беше в Лондон, едва ли ще си в състояние да помогнеш. Пък и никога не си се оправял добре в девствените гори. Съмнявам се, че ще издържиш и един ден на темпото, с което ще вървим. Само това оставаше — да се притесняваме и за някакво лондонско конте.

Джонатан стисна пестници и пристъпи към Чанс.

— Господи! — не се сдържа той и избухна. — Май се налага да ти покажа как да подобриш обноските си.

Чанс се усмихна с ледени пламъчета в сините очи.

— Винаги съм на твое разположение — промълви той едва чуто. — Стига да си убеден, че наистина ме превъзхождаш.

Джонатан се вцепени, но майка му се вкопчи в ръката му и през сълзи го замоли да не излага на опасност живота си, като се разправя и бие с Чанс, затова се завъртя и остави на мира Чанс. Те с Хю отново се приготвиха да тръгват.

Въпреки кавгата с Джонатан Сам се ръкува с Чанс и му пожела:

— Дано Бог ви е на помощ и успеете.

Чанс се усмихна.

— Обикновено успявам, драги ми господине. Стига жените да могат да бъдат намерени, ние с Хю ще ги открием. Изобщо не се съмнявай. Само не знам в какво състояние ще бъдат — виж, това вече си е тревожно.

Сам кимна тъжно, а Чанс се скри в гората, следван по петите от Хю. Никак не бе лесно да попаднат на следи. Сам и Джонатан бяха заличили много от знаците, по които е личало откъде са минали двете жени и похитителите им. Няколко часа Чанс и Хю обикаляха във все по-широк кръг, докато се натъкнат на онова, което търсеха: парченце жълт плат, закачило се на една шипка.

Продължиха да търсят, но не откриха кой знае какво: женска стъпка край коритото на едно поточе, син конец, който се вееше на клон, кичур руса коса, заплел се в храсталака. Но с набития си поглед и огромни познания те следваха бавно и неотклонно оскъдната следа, която англичанките бяха оставили подире си. Първата вечер — тъкмо бе започнало да се свечерява, двамата мъже излязоха при бивака, откъдето жените бяха избягали. Не след дълго се спусна непрогледен мрак и те нямаше как да продължат издирването, затова от немай-къде останаха да пренощуват на същото място.

На другата сутрин Чанс съвсем се свъси, когато те с Хю отново поеха по очевидната диря, оставена от жените. Това, че похитителите са зарязали жените, му се стори много зловещо и той се опасяваше да не би следата, по която вървят, да ги изведе при трагедия.

Но когато втората вечер се приготвиха да пренощуват под открито небе, Чанс отново бе обнадежден. Личеше, че жените не са били преследвани дълго от своите похитители, и той престана да си представя как ще открие на някоя сенчеста полянка безжизненото, обезобразено тяло на баронесата.

Продължиха с Хю по дирите, оставени от англичанките, и Чанс волю-неволю се възхити на баронесата и сестра й. Дума да няма, бяха си изнежени, разглезени англичанки, но бяха проявили сърцатост и голяма дързост и бяха успели да избягат от разбойниците.

Макар и да вярваше все по-силно, че ще открият сестрите живи, Чанс усети, че камък му пада от сърцето, чак когато двамата с Хю се натъкнаха на жените, заспали направо на земята. Бяха ги намерили, и то живи!

Но както Чанс си помисли с горчив хумор, сестрите не им се израдваха особено. Баронесата набързо прикри истинските си чувства, той обаче начаса разбра, че тя предпочита да я е спасил всеки друг, само не и Чанс Уокър. Устните му потрепнаха. Неговата баронеса определено не беше двулична — той не й беше симпатичен и дори сегашните обстоятелства нямаше да променят нищо.

В очите му се мерна едва прикрито възхищение, когато рече провлачено:

— Моите извинения, Ваша Милост, че ви намерих аз, а не чаровният ви домакин. Опасявам се обаче, че ако Джонатан бе тръгнал да ви търси, така и нямаше да ви намери.

— Няма значение кой ни е намерил — отвърна троснато Фанси, после се изправи и изтръска разпокъсаната си рокля. — Важното е, че бяхме намерени, и ви благодаря от все сърце. — Наистина му бе много признателна, но пак не се сдържа и подметна заядливо: — Всъщност нас ли търсехте? Или просто ни открихте случайно, точно както онези негодници Такърови?

Погледът на Чанс помръкна, а Хю си пое шумно въздух.

— Юдъл Такър ли? Той ли ви похити? — попита грубо Чанс.

Фанси отвърна, като помагаше със сетни сили на Елън да се изправи:

— Да, казваше се Юдъл Такър. А името на другия кретен май беше Клем. — Тя се усмихна мило през рамо на Чанс и попита: — Да не са ви приятели?

Хю прихна и побърза да извърне поглед.

— Не бих казал — тросна се Чанс, възмутен от държанието на младата жена.

При тези обстоятелства можеше да бъде поне малко благодарна, ала волю-неволю Чанс си призна натъжен, че е трябвало да очаква от баронесата тъкмо това: да се заяжда с него, вместо да оцени онова, което е сторил за нея. Но Чанс си каза, че за нищо на света няма да допусне тя да му се качи на главата. Погледна я уж невинно и попита така, сякаш не знаеше за какво става въпрос:

— Приятно ли ви беше с тях, драги дами? Или не ви се сториха особено любезни?

Фанси го прониза с поглед: изведнъж се умори да се заяжда.

— Не, разбира се, както прекрасно знаете! Откакто тези отвратителни типове ни известиха за присъствието си, ни бе много, ама много неприятно.

Хю също се намеси.

— Голям късмет сте извадили, Ваша Милост — рече той притеснено, — че още сте живи. Малко са жените, които Такърови са пленили и които са оцелели, за да разказват после какво е било. А които са се измъкнали… — Младежът се поколеба и попита плахо: — Не ви ли?… — Прокашля се — не се решаваше да се доизкаже. — Не бяхте ли…

Фанси поклати глава — знаеше прекрасно какво се опитва да я попита по-младият мъж.

— Не. Не ни изнасилиха, но само защото им избягахме.

Вперила огромни очи в Хю, Елън рече свенливо:

— Фанси беше невероятна! Фрасна онова страшилище Клем с тигана по главата.

— Не забравяй, че ти пък удари Юдъл с кафеника — добави тихо Фанси и притисна сестра си до себе си. — Ако не го беше направила, едва ли щяхме да им избягаме.

— Добре сте се сетили — прошепна Чанс, отново възхитен пряко волята си от жените — този път от това, че се опитват да омаловажат смелостта, която се е искала, за да извършат всичко това.

Явно са били много ужасени, точно както сега бяха много уморени — и прегладнели. Лицата им се бяха смъкнали и бяха пребледнели, в очите им още се четеше ужасът, който са изживели, роклите им бяха изцапани и разкъсани и висяха като дрипи на тъничките им снаги и въпреки това двете жени се държаха така, сякаш не се е случило нищо.

— Проявили сте голяма смелост — рече той мило. — Малко жени, дори измежду онези, които са израсли сред дивата природа и са свикнали с опасностите й, щяха да се отърват като вас на косъм.

Фанси го озари с първата си искрена усмивка.

— Благодаря — каза тя едва чуто. — Много мило от ваша страна.

Чанс бе смаян от тази усмивка и усети как го плисва нещо топло и мощно. Развеселен, гледа дълго Фанси, сетне сякаш се отърси от унеса и се извърна. Огледа полянката и каза свъсено:

— Ще пренощуваме тук. И двете имате нужда да си починете и вероятно да се нахраните добре.

Елън се засмя и плесна с ръце.

— О, да! От четири дни не говорим и не мечтаем за нищо друго, освен за храна.

Чанс й се усмихна — по-малката сестра на баронесата му беше симпатична.

— Вероятно ще се наложи да се задоволите с качамак, освен ако не успея да хвана дивеч.

— Звучи чудесно — възкликна Елън и очите й блеснаха от радостно очакване. — Всичко друго, само не и горски плодове!

Чанс се спогледа с Хю.

— Ти остани с жените. А аз ще се опитам да хвана нещо.

Подпря дългата черна пушка на дънера на едно дърво до голямата раница, която бе донесъл, развърза колчана, извади няколко стрели и се скри в непроходимата гора.

Фанси насмалко да изкрещи недоволно, когато снажният мъж се гмурна в зеления здрач. Нещо у Чанс Уокър сякаш изваждаше наяве най-лошите й страни, но когато той тръгна да ловува, Фанси се почувства някак ограбена. Каза си, че се държи глупаво, погледна младежа, останал с тях, и му се усмихна лъчезарно.

— Вие ни спасихте, а дори не знаем как се казвате — рече му тя мило.

Момъкът се усмихна.

— Хю Уокър, Ваша Милост. Ние с Чанс в известен смисъл сме братовчеди — така поне твърди баща ми. Всъщност всички Уокърови във Вирджиния са братовчеди — близки и далечни.

— Много се радвам да се запознаем, Хю Уокър — възкликна радушно Фанси. — Това е сестра ми Елън. Мисля, че при тези обстоятелства можем да минем и без „Ваша Милост“. Казвам се Франсес, но всички приятели ми викат Фанси. Ще ми се и ти да ме наричаш така.

Хю я погледна, без да крие възхитата си. Не беше очаквал баронесата да е такава. Тя не бе нито високомерна, нито придирчива, не беше и стара и въпреки обстоятелствата го смая с хубостта си.

Върху устните му грейна ленива усмивка.

— За мен ще е чест да ме смяташ за свой приятел, Фанси. — Момъкът погледна Елън. — Радвам се да се запозная и с теб, Елън.

По-малката сестра изсумтя тихичко и след като отметна глава, промърмори:

— Госпожица Елън, ако обичаш!

Фанси я погледна изумена. Елън изобщо не държеше на формалностите и дори понякога я обвиняваше, че се държи сковано. Защо ли си придаваше важности пред този младеж?

Той погледна Елън, видя я истински за пръв път и в очите му се мярнаха дяволити пламъчета. Изведнъж проумя колко ненагледно хубава е по-малката сестра на баронесата.

— Така да бъде — рече Хю развеселено. — Ще те наричам „госпожице Елън“, а ти пък се обръщай към мен с „господин Хю“.

Елън сви рамене. Извърнала властно главица каза:

— След като уточнихме това, няма ли да свършиш нещо и ти, господин Хю? Или ще стърчиш тук и ще си бъбриш с нас?

Но колкото и да важничеше, младата жена съвсем се смути, когато Хю, който явно изобщо не се бе притеснил от високомерието й, попита мило:

— И какво ще наредиш да направя, госпожице Елън? Това тук не ти е всекидневната на кралицата.

Тя изсумтя възмутено, болезнено осъзнала, че развеселява с поведението си този толкова красив младеж. Беше стъписана и вцепенена от противоречивите си действия и затова се тросна сърдито:

— Знам. Но нима ще стоиш със скръстени ръце и ще чакаш да се върне Чанс?

— Чанс ли? — повтори той като вдигна вежда, а в наситеносините му очи с гъсти мигли проблеснаха палави пламъчета. — Защо не викаш и на него „господин Чанс“?

Елън изфуча като разярено коте и се обърна, а Фанси, която се бе отърсила от изненадата, също се включи в словесния двубой.

— Сигурна съм — вметна тя припряно, — че Чанс няма да го сметне за нахално, ако се обръщаме към него и без това „господине“. Всъщност — добави по-голямата сестра, като стрелна с многозначителен поглед Елън, — според мен сега не му е времето да спазваме формалностите. — После рече ведро: — Тези господа ни спасиха живота. Много сме им задължени.

Елън кимна с руса главица, усетила как я пронизва срам. Погледна с искрено разкаяние Хю.

— И аз не знам какво ме прихвана. Обикновено не се държа чак толкова ужасно. Нали ще ми простиш? — В ъгълчетата на розовата й устица заигра чистосърдечна усмивка. — И ще ми викаш Елън. Нали?

Хю сведе очи към лицето на младата жена. Дори и мръсна и уморена, тя пак си беше красива. А усмивката й… Сърцето му, обикновено най-надеждният орган, сякаш щеше да изхвръкне от гърдите и за миг момъкът се почувства напълно вцепенен и стъписан. Към реалността го върна Елън, която го докосна нежно по ръката. Беше се приближила до него и го попита с угрижено лице:

— Добре ли си? Изглеждаш… някак странно.

Хю отвърна прегракнало:

— От усмивката ти е. Не бива да озаряваш с нея така ненадейно мъжете, Елън.

— О, колко красиво го каза! — изчурулика тя щастливо и се усмихна още по-лъчезарно. — Сега вече може ли да ти викам Хю?

Той й се поклони ниско и галантно.

— За мен ще е чест.

Фанси пророни развеселена:

— Ако вече уточнихте как ще се обръщате един към друг, дали да не запретнем ръкави и да не направим нещо като лагер?

Елън поруменя от вълнение, Хю се изчерви още повече и от нея и погледна Фанси, сякаш осъзнал най-сетне, че те с Елън не са сами.

— Опасявам се, че лагерът ни няма да е от най-луксозните — предупреди момъкът. — Наложи се да носим всичко на гръб. Но ако седнете ей там, мили дами, ще видя какво мога да направя.

— Ще ти помогнем — предложи Фанси. — Ние с Елън ще съберем дърва за огъня, докато ти разопаковаш нещата.

Когато се върна по залез-слънце със задницата на малка сърна, която бе метнал на гръб, Чанс завари огън, накладен край реката, и канче с кафе, което къкреше отстрани, а във въздуха се носеше миризмата на току-що опечени царевични питки. Хю и двете жени седяха край огъня, погълнати от разговор, и чак когато Чанс се надвеси над тях, момъкът забеляза появата му.

Скочи като ужилен, пресегна се машинално към ножа с дълго острие отстрани на колана и най-сетне познал в спускащия се здрач Чанс, се ухили до уши.

— Не съм те чул.

— Ако не бях аз, а някой от Такърови или индианци, тръгнали за скалпове, нямаше да чуваш никога вече — отвърна кисело другият мъж.

Хю прибра ножа и се свъси.

— Така си е. Трябваше да внимавам повече.

Чанс само изсумтя и след като остави убитата сърна, рече:

— Това би трябвало да утоли и най-острия глад. Което не изядем тази вечер, ще го опушим през нощта, за да има и за утре сутрин.

Фанси не помнеше храната да й се е услаждала някога повече. Дивечовото месо бе крехко и сочно, кафето — силно и тъмно, питките — хрупкави отвън и мекички вътре. Те с Елън щяха да ядат до премала, ако двамата мъже не ги бяха предупредили да пощадят измъчените си стомаси и да не се тъпчат като невидели. Фанси се хранеше бавно, като се наслаждаваше на всяко късче месо, и осъзна, че се е заситила, едва след като Чанс й взе калаената чиния и й рече спокойно:

— Засега стига — след час-два ще хапнеш пак.

Фанси се облегна на дънера на близкото дърво и въздъхна. Както им бе обяснил Хю, бяха доста далеч от Уокър Ридж или друго населено място, но поне засега тя не се притесняваше, че им предстои да извървят такъв дълъг и вероятно опасен път. Черната нощ ги похлупи, но огънят бумтеше, страхът и гладът вече не бяха нейни постоянни спътници и тя осъзна, че я е обзело някакво странно доволство. За пръв път, откакто Такърови ги бяха отвлекли, се чувстваше в безопасност.

Вдигна поглед към здрача отвъд огъня, където седеше Чанс. Не й беше особено симпатичен. Ако не се заяждаше с нея, я взимаше на подбив. Но колкото и да е странно, с него Фанси се чувстваше… защитена. Откакто се помнеше, тя закриляше и бранеше другите. Сега, както никога, беше обратното. Започна да си втълпява, че това чувство е мимолетно и ще премине. След като стигнеха Уокър Ридж, Фанси щеше да вижда Чанс рядко, и слава богу — повтори си мрачно тя — понеже той не й беше симпатичен.

Точно в този миг Чанс се изправи, отиде при огъня и старателно подреди нарязаното на парчета месо, което беше останало, върху нещо като скара, измайсторена надве-натри от току-що отсечени кедрови клони. После сложи върху жаравата мокри клони, та пушекът да се вие на валма над месото. Известно време наблюдава огъня — снажното му стегнато тяло, облечено в еленови кожи, изпъкваше на светлината. Явно доволен от онова, което е направил, вдигна очи към Хю и каза:

— Ще издържи няколко часа. Когато се сменим, ще сложим още клони. — Той вдигна вежда и попита братовчед си: — Искаш ли ти пръв да дежуриш?

— Да дежури ли? — учуди се Фанси. — В какъв смисъл?

Чанс я стрелна с очи.

— Един от нас, лейди Меривейл, трябва да стои буден и да пази, да не би някой като Юдъл Такър да ни изненада с ненадейно посещение.

— О! — възкликна тя тихо, спомнила си нощите, когато те с Елън бяха спали в гората, без и през ум да им минава, че някой може да ги изненада. — Не съм се сетила за това. — Огледа мрака, който изведнъж й се стори много страшен, и попита притеснено: — Нима според теб още ни преследват?

Чанс поклати глава.

— Не, сто на сто са се отказали, защото са решили, че сте мъртви, и са тръгнали да гонят друга плячка. — Той се засмя — светлината на огъня затанцува по мургавото му лице, а белите му зъби проблеснаха. — По-лесна.

Кой знае защо, Фанси пламна. Усещаше присъствието на Чанс по-остро, отколкото на който и да е друг мъж в целия си живот. Определено не й харесваше, че бе достатъчно той да я погледне присмехулно, и я пронизваше топла тръпка. Нещо в него, в начина, по който й говореше и се държеше с нея, я изваждаше от равновесие. И тя не знаеше какво точно, ала в кобалтовите му очи понякога проблясваше пламъче, което определено я хвърляше в ужас. Чанс й приличаше на тигър, тръгнал да преследва кошута, която да излапа за вечеря.

Изненадана, се прозина.

— Ох, божичко! Май съм по-уморена, отколкото си мислех. — Подтиквана от някакво дяволче вътре в самата нея, тя нарочно не се обърна към Чанс, а загледа прехласната Хю, седнал на земята край огъня. — Ще спя по-спокойно тази нощ, след като знам, че бдите над нас.

Чанс изсумтя и се върна на мястото си в подножието на извисила се магнолия, където седна на земята.

— Е, мой човек, баронесата направи своя избор. Ти си пръв — рече той на Хю. — Събуди ме, щом решиш да се сменим.

Без да проронва и дума повече, той се зави презглава с одеялото и заспа.

Ядосана, че се е държала толкова дребнаво, Фанси също се намести на земята до Елън. Димът от огъня отпъждаше насекомите и Фанси скоро се унесе до сестра си, завита с едно от одеялата, които мъжете бяха донесли. Но дори и насън не успя да избяга от Чанс. Присъниха й се смуглото му присмехулно лице, снажното му тяло, които я възбуждаха и не я оставяха на мира.

Не й помогна и това, че първото лице, което видя, щом се събуди, пак беше на Чанс. Особено след учудващо ясните сънища, които бе сънувала през нощта. Почувства се мръсна, притесни се още повече и след като седна, вдигна кичура тъмна коса, паднал върху лицето й. Престори се, че не забелязва Чанс, прозина се, разтърка очи и лице, за да се разсъни, и най-сетне вдигна поглед към него.

Той седеше на метър и половина — два, облегнат удобно на едно дърво, беше подвил коляно и бе вперил дръзко в нея сини очи с учудващо дълги мигли. Сърцето на Фанси подскочи болезнено. И друг път я бяха гледали мъже, но в погледите им обикновено се четеше интерес или учтива възхита. Докато при Чанс не беше така. В очите му нямаше и следа от възхита, любезна или нелюбезна. Изражението върху лицето му си беше направо враждебно. Сякаш му идеше да й извие врата.

Фанси не се лъжеше в преценката си. На Чанс наистина му се искаше да й извие вратлето, но само след като той я е любил часове, дни, вероятно месеци. Изобщо не се радваше, че я желае. Напомни си мрачно, че тя е английска благородничка — баронеса, моля ви се — и вероятна бъдеща жена на Джонатан, това обаче не му попречи да си представи за кой ли път как тя гъне под него голо тяло. И да си мисли за страстните й извити устни и какви са те на вкус и мирис.

След като Хю го беше събудил, Чанс бе разполагал с доста часове да гледа и изучава тъничката жена в мръсна жълта рокля, заспала най-невинно край огъня. За жалост мислите, които го спохождаха, докато наблюдаваше как малките й гърди се издигат и се снишават прелъстително, как съсипаната рокля очертава прелестните извивки на снагата и стройните й бедра, не бяха от най-непорочните. Припламващият огън милваше лицето й, потънало в унес, и волю-неволю Чанс виждаше колко волеви са чертите й, колко силен е нейният характер, разкрит от чистите очертания на брадичката й, колко страст има в извивката на долната й устна. Последното, което искаше, беше да се увлича по какъвто и да е начин по тази жена, и въпреки това, макар и той да не пропускаше и най-малкия шумол, и най-тихия звук в дъбравата наоколо, погледът му беше прикован към жената, заспала на земята пред него. Колкото и да се мъчеше да се въздържа, съзнаваше, че е възбуден — болезнено набъбналият му член напомняше колко отдавна не е бил с жена. Чанс прокле англичанката, Джонатан и най-вече себе си, задето се е докарал до това състояние. „Наистина ужасна нощ“, помисли той.

Хю се бе събудил още с първите лъчи на слънцето, Елън — някъде преди половин час. Въпреки киселата физиономия, която беше направила Елън, двамата бяха отишли да берат горски плодове, които да прибавят към закуската, и Чанс бе останал сам с Фанси в бивака. Той не се радваше и на това и дори беше на път да предложи да отиде с Елън вместо Хю, докато не забеляза как братовчед му гледа прехласнато младата жена.

Върху устните му заигра усмивка. Хю се целеше високо. Прекалено високо, но на Чанс не му се щеше да разочарова младежа. Поне с това се оправда, за да остане в бивака. Знаеше обаче, че просто си затваря очите за истинската причина да остане насаме с баронесата. Елън беше сладка и очарователна, но не го бе пленила така, както сестра й, нищо, че тя бе потънала в дълбок сън. За всичко бяха виновни тези нейни котешки очи!

Същите златистокафяви котешки очи, които най-сетне видяха, че двамата с Чанс са сами. Фанси попита притеснена:

— Къде са Елън и Хю?

Чанс се изправи.

— Отидоха да наберат горски плодове — усмихна се той криво. — Не се притеснявай, херцогиньо, няма да се наложи дълго да си сама с нежните ми лапи.

Фанси го прониза с поглед.

— Първо, не съм херцогиня! Второ, казвам се Меривейл. Ще се обръщаш към мен с „лейди Меривейл“.

Той я озари с крива усмивка, от която сърцето й, кой знае защо, трепна.

— Значи да не те наричам Фанси, както Хю?

Внезапно осъзнала какво й е било предната вечер на Елън, тя прехапа устна и отвърна сковано:

— Разбира се, че можеш да ми викаш Фанси.

Изправи се и като се стараеше да не обръща внимание на Чанс, отиде на реката, където си наплиска лицето. Върна се при огъня, видя, че има горещо кафе, и си сипа една чаша. Обърната с гръб към Чанс, погледна гората и отпи от кафето. Мълчанието я потискаше и притесняваше. Усетила, че от нея се иска нещо повече, Фанси каза ни в клин, ни в ръкав:

— Ние с Елън ти дължим живота си. След всичко, което направихте за нас, не искам да си мислиш, че сме някакви неблагодарници. Не мога да ти опиша колко сме признателни и на теб, и на Хю, съзнавам, че сме ти длъжници.

— Така ли? — попита Чанс и я стресна — беше точно зад гърба й.

Фанси се извърна към него и го погледна с разширени очи, забелязала гнева върху лицето му. Чанс грабна чашата от ръцете й и я запокити на земята.

Дръпна я и я притисна в обятията си. С устни само на сантиметър от нейните й рече троснато:

— Тъй като сме сами… я да видим дали наистина си готова да ми се отплатиш?