Шърли Бъзби
Сърце за превземане (15)

Глава четиринадесета

Точно в този миг Морли Уокър не изживяваше никакво блаженство — седеше във всекидневната на Сам малко по-нататък по коридора и допиваше коняка, преди да се прибере в стаята си в друго крило на къщата.

Вече близо трийсет години се бореше с ужасните си подозрения за обстоятелствата около раждането на Чанс и го мъчеха угризения на съвестта всеки път, когато видеше Сам и Лети заедно с момъка. Но беше допуснал колебанието да му запуши устата — колебанието и страхът да не отприщи страховит скандал. Днешната случка с гърмящата змия, както и болестта му предната зима бяха променили всичко. Внезапно той бе прогледнал за истината, че умре ли, след него не ще остане никой, който да знае, че по всяка вероятност Чанс е законен син на Сам и Лети Уокър, а Констънс се е опитала да го убие още като пеленаче. Умреше ли Морли, заедно с него в гроба щеше да иде и тази тайна, а той не можеше да го допусне. Днес следобед се бе сблъскал лице в лице със смъртта и си даваше сметка, че каквото и да си помислят Сам и Лети, задето е мълчал през всичките тези години, е длъжен да каже какво знае, инак щеше да се прояви като най-големия страхливец в колония Вирджиния.

А беше смятал, че ще стане другояче. Когато преди толкова време бе намерил невръстния Чанс край реката, беше съвсем наясно какво ще стори: ще занесе пеленачето на сигурно място и веднага щом Сам се върне от Филаделфия в Уокър Ридж, ще му разправи всичко от игла до конец. Тогава дори нямаше да му се наложи да изкаже страховитите си подозрения, че мащехата на Сам се е опитала да убие невръстното момченце — просто щеше да изложи фактите такива, каквито са, да каже какво е предприел, да даде на Сам плетеното бяло-синьо одеялце, в което е било повито новороденото, и да остави Сам да се оправя сам — той все щеше да намери изход от положението. Ала без да подозира нищо, Сам бе осуетил простичкия план на Морли: беше се прибрал в Уокър Ридж преди него и незабавно бе заминал заедно с Лети за Англия… за четири дълги, безкрайни години. Години, когато Морли бе гледал със свито сърце как Андрю и Марта се привързват неописуемо към детето, за което уж трябваше да се грижат няколко седмици, най-много месец. Години, когато от пищящо пеленаче Чанс се бе превърнал в момченце с пълнички крачета, което обожаваше своите „тате Андрю“ и „мама Марта“, а Морли непрестанно се беше борил със самия себе си и се бе питал дали подозренията му се покриват с истината или са си съвсем безпочвени.

Неведнъж и дваж бе решавал да пише на Сам, но смелостта го напускаше, седнеше ли да изложи върху хартия опасенията си, че без да подозират, Сам и Лети имат дете. Пък и се притесняваше да опише в писмо догадките си — твърде сложни му се струваха те, освен това писмата все се губеха. Знаеше ли човек в чии ръце ще се озове страховитата информация? Ако писмото изобщо стигнеше до получателя. Освен това с всеки изминал месец Морли си внушаваше как със следващия кораб от Англия ще пристигне и вестта, че Сам смята да се прибере във Вирджиния, и тогава той ще му каже лично. Месеците обаче се превръщаха в години и Морли осъзна, че е в пълна безизходица. Втълпяваше си, че постъпва правилно, като чака Сам да се върне. Утешаваше се, че е за предпочитане да не описва върху хартия грозното престъпление, което подозираше, че е извършено. Ами ако грешеше? Ако Чанс беше незаконен син на Сам? Сам надали щеше да се зарадва, ако Морли му тикнеше под носа доказателството за неговата изневяра. А той дължеше на Сам всичко.

Беше добряк, живееше простичко, но не беше силен човек. За беда беше нерешителен, склонен все да умува и да се колебае, лесно се поддаваше на страховете си и всички тези черти, взети заедно, го бяха вкарали в сегашната му мъчителна безпътица.

Морли погледна вторачено Сам, който се беше отпуснал на фотьойла, облечен във везана дамаска на мораво-сиви фигурки, и се свъси още повече. Сам му беше най-добрият приятел на този свят. Тъкмо благодарение на Сам и на вярата му в него сега той беше заможен плантатор, имаше любеща жена и семейство, с което всеки би се гордял, и дължеше всичко това тъкмо на Сам. И как му се беше отплатил? Като се беше държал страхливо и си бе мълчал, че е убеден: Чанс е близнак на невръстното дете, погребано в семейната гробница.

Не можеше да си избие от главата подозренията си за Чанс, особено когато беше с него или в Уокър Ридж със Сам и Лети. И днес не бе по-различно: беше щастлив, че Чанс се е оженил за англичанката, ала щастието му беше помрачено от угризенията на съвестта и съжалението. Горчивото като отрова съжаление, че още в началото не е писал на Сам в Англия как е намерил новороденото на стръмния бряг и колко се притеснява за бъдещето му. Дори и без да се страхува от смъртта, Морли се бе озовал в още по-сложно положение — Чанс и Фанси безспорно щяха да имат деца. Морли се бе натъкнал на същия въпрос и когато Чанс се бе венчал за Джени, но беше решил да изчака, докато не се разбере, че Джени чака дете. И сега смяташе да стори същото, но след случката със змията място не можеше да си намери от угризения на съвестта. Безизходицата ставаше още по-пълна и от това, че с всеки изминал ден Сам и Лети остаряваха все повече. Нима Морли възнамеряваше да си мълчи до гроб? Да отнеме на Сам и Лети не само сина, но и радостта да гледат как внучето им расте?

„Сторих всичко по силите си — захвана да се утешава несретно Морли. — Не направих ли така, че Сам и Лети да присъстват осезаемо в живота на Чанс? Не насърчавах ли топлите отношения помежду им? Не отричах ли през цялото време, че Чанс е мой син? Не се ли молех Сам и Лети да поискат да узнаят повече за детето? Не мечтаех ли, не чаках ли сгоден случай, за да кажа какво знам? Не съм ли правил винаги само най-доброто за детето? Не убедих ли Сам да прояви повечко интерес към прекрасния момък, какъвто израсна Чанс? Не му ли казах всичко, каквото ми беше известно за родителите му? Да съм отричал някога, че Чанс е издънка на Уокърови?“

Тези мисли почти не донесоха утеха на Морли и той пак си повтори, че е мислел едно, а е станало друго… че събитията някак си са се обърнали срещу него и за жалост той вечно си е намирал оправдание да се носи по течението, вместо да говори, особено пък при положение че отвореше ли уста, щеше да отприщи същинска буря в рода — независимо от истината.

Отпи голяма глътка от коняка, за да събере смелост. Беше длъжен да говори. Тъкмо сега беше моментът, когато бяха само двамата със Сам и той беше в благо настроение. Преди няколко минути Сам бе чул врявата в коридора и се беше върнал засмян, за да обясни как е видял Чанс да носи булката на рамо, сякаш е плячка. Точно тогава Морли си бе помислил, че не бива да изпуска момента. Това му се стори едва ли не знамение. Поличба. Както змията. Оттогава все търсеше начин да подхване темата.

Сам му се усмихна с обич и най-неочаквано рече:

— Виждаш ми се много умислен, приятелю. Неприятности ли имаш?

Морли си пое дълбоко въздух. Беше длъжен да говори.

— Да… — преглътна той притеснено. — Все си мисля за Чанс.

Сам пак се засмя.

— Ако не ме лъже паметта, този дявол вечно забърква някаква каша. Хич не си поплюва, голям дух има и съм повече от сигурен, че за младоженката животът с него ще бъде изключително приключение. — Но развеселеността му се поразсея и той погледна угрижено Морли. — Трябва да се гордееш с него, така да знаеш. Добър син е, син, който всеки мъж би се гордял да признае за свой. Не мислиш ли, май е време да научи кои са истинските му родители.

Морли погледна Сам право в очите.

— Нима мислиш, че Чанс е мой син?

Другият мъж сви рамене.

— Ако не е твой син, просто не виждам причина толкова дълго да не съобщаваш кои са истинските му родители.

Морли пак отпи от коняка.

— Ами ако съм имал причина да мълча?

— Нещо не се връзва, драги ми приятелю.

Морли скочи от фотьойла и заснова превъзбудено из стаята. Извърна се рязко към Сам и рече с пресъхнало гърло:

— Имам да ти казвам нещо, което ще те стъписа и заради което ще си помислиш лошо за мен. Ала се кълна в гроба на майка си, Сам, смятах да сторя едно, а се получи друго. Все исках да ти кажа, но…

Личеше си, че Морли е изключително притеснен. Силно угрижен за приятеля си, Сам се наведе напред във фотьойла.

— Какво? Знаеш, че каквото и да ми кажеш, пак ще те ценя високо.

Морли се засмя горчиво.

— Не съм толкова сигурен. В своя защита ще кажа само, че съм виновен, много виновен, задето все чаках „сгоден“ момент, за да ти съобщя. Сега вече си давам сметка, че сгоден момент няма да има никога и със страхливото си протакане само съм влошил още повече и бездруго тежкото положение.

Вече озадачен, Сам се изправи.

— Какво се е случило, Морли? Защо си толкова уплашен?

Тъкмо Морли да отговори и на вратата се почука припряно. Сам отиде нетърпеливо да я отвори.

— Какво има? — тросна се той.

Пред него стоеше младеж — Сам го познаваше съвсем бегло, беше от рода Уокър по линия на Синклерови. Момчето изпелтечи притеснено:

— Извинявайте, че ви безпокоя, господине, но Джефърс Уокър си е наумил да вика на дуел брат ми Нейтан — направихме какво ли не да го спрем! Джефърс размахва сабята и се заканва да намушка всеки, който му се изпречи на пътя. — Момъкът си пое въздух и продължи: — И двамата са пияни, но Нейтан все пак успя да ми прошушне да ви повикам. — Момчето впери умолително очи в Сам. — Вас Джефърс ще послуша, господине.

— А, то оставаше да не ме послуша — изръмжа Сам. Погледна през рамо Морли и каза: — Ела и ти, може да се наложи да помагаш. А после ще си продължим разговора. Сега трябва да озаптим тази луда глава, само това оставаше — да има и кръвопролитие.

Морли го последва със свито сърце в коридора. Беше изгубил и тази възможност — засега. Но поне се бе престрашил да започне. Заповтаря си притеснен, че този път няма да допусне страхът да надделее, че час по-скоро ще настоява пред Сам да продължат разговора, после, както толкова много пъти през живота си се отърси от думите, заключени повече от трийсет години в сърцето му.

Двамата мъже успяха да се върнат след цял час. Джефърс бе толкова пиян, че едвам се държеше на крака и си бе навил на пръста да убие на всяка цена Нейтан, та се наложи Сам да хвърли доста усилия докато го убеди, че Нейтан, който също беше попрекалил с пиенето, не е искал да каже нищо лошо, като от глупост е подметнал, че според него сестрата на Джефърс Луси има римски нос, какъвто той е виждал само при кобилите.

Докато се изкачваха бавно по стълбището, Сам сложи ръка върху рамото на Морли и рече уморено:

— Божичко, добре че за мен са отминали дните на лъжливо себелюбие и избухливост. Беше ми приятна олелията около сватбата на Чанс, но да ти призная, ще бъда признателен, когато къщата ми отново се опразни от гости. — Той се усмихна и поклати глава. — Всяка стая е пълна, кога ли всички ще си тръгнат! — Щом излязоха на площадката на втория етаж, Сам погледна Морли: — Знаеш, това не важи за теб и Прудънс. Вие винаги сте добре дошли. — Той въздъхна. — Напоследък като че ли все не ни остава време да си гостуваме.

Морли също се усмихна едва-едва.

— Пру вече ми каза, че двете с Лети са се уговорили, след като всички си тръгнат, ние да поостанем още малко.

Сам кимна доволен.

— Това да се чува! Повечето гости смятат да си тръгнат утре сутрин и макар неколцина да възнамеряват да останат още няколко дена, според мен до сряда в къщата отново ще се възцари спокойствие. — Той се свъси мрачно. — Виж, ще отпратя Джефърс и Нейтан още с първите лъчи на слънцето. Сами си го изпросиха. — Сам се прозина. Допря длан до устните си и прошепна. — Май е време да си лягам, приятелю.

Морли кимна — едва ли не му олекна, че пак няма да има възможност да разправи за бурната нощ, когато е намерил Чанс. Все пак събра малко смелост и натърти:

— След като всички гости си тръгнат, Сам, бих искал да си поговорим насаме… за Чанс. — Той преглътна болезнено. — Много важно е да довършим разговора, който започнахме.

Сам се пребори с поредната прозявка и каза тихо:

— Ама разбира се! Непременно ще си погорим, но нека първо обстановката се успокои. А сега, ако не възразяваш, стари ми друже, наистина ще си легна, докато не съм заспал, както си говоря с теб.

Двамата се разделиха и докато вървеше по дългия коридор към стаята, където се бе настанил заедно с жена си, Морли пак си повтори, че този път няма да си мълчи, няма да допусне отново нещо да го спре да разправи какво се е случило преди толкова години. Ще каже на Сам, пък да става каквото ще!

 

 

Замаян от това чудо — сладкото тяло на Фанси, Чанс вероятно изобщо не би проявил интерес, че Морли е бил на косъм да разкрие кои са истинските му родители. Сега мислите му бяха твърде далеч от обстоятелствата около неговото раждане. Той притегли отново Фанси в обятията си и продължи да се възползва докрай от примирието, което бяха сключили. Не след дълго щеше да се пукне зората, а Чанс бе сигурен, че заедно с нея Фанси ще издигне между тях двамата страховита бариера. „Бариера — помисли замаян момъкът и пак облада своята жена, — която на драго сърце ще разруша още щом се спусне мракът.“

А на Фанси нощта се видя твърде кратка. Всичко й се струваше толкова приказно, ново и вълнуващо, че на нея не й се мислеше за друго, освен за Чанс и онова, което той правеше с нея. Не можеше да й се насити и колкото и пъти през тази дълга опияняваща нощ да я бе отвеждал до върховете на насладата, явно все му беше недостатъчно… Зареяна в магията, която откриваше в обятията му, Фанси нямаше кога да мисли за пропастта между тях, да се пита какво ще прави, щом се зазори и опустошителната им близост свърши.

Въпреки първия си брак, въпреки че беше споделяла леглото на друг мъж, тя дори не беше подозирала, не бе мечтала за физическите наслади, които могат да изживеят заедно един мъж и една жена. Всеки път, когато Чанс я докосваше, всеки път, когато ненаситните му устни намираха нейните, Фанси се стъписваше от мощните чувства, от опияняващия, сладък като мед екстаз, който се плисваше по тялото й. Небето вече се обагряше от златисторозовия изгрев, когато Чанс най-сетне я остави да се унесе изнемощяла. Тялото я болеше, както никога досега, ала тази болка бе тъй прелестна, тъй чудно порочна, че младата жена затвори усмихната очи.

Но денят щеше да й донесе куп проблеми и докато се унасяше все повече, младата жена усещаше как я гложди неприятно чувство. Дори в съня върху челото й се вряза бръчица. Какво ли можеше да наруши блаженото й доволство? Усещането, че е омагьосана и прехласната по новия си съпруг? Какво би могло да подкопае сладостната тръпка, която я обземаше, щом тя си помислеше за бъдещето, и която изместваше всички други чувства, пробудени от Чанс?

С доволна усмивка върху красивото лице момъкът я гледаше как спи. Фанси притежаваше всичко, за което си бе мечтал, всичко, което беше търсил у една жена, у една съпруга. В този миг той пет пари не даваше, че я е спечелил с измама, като я е принудил да се омъжи за него. Сега Фанси беше негова.

Махна внимателно кичура лъскава тъмнокестенява коса, паднал върху лицето й — дори докато спеше, тя бе ненагледно хубава. Дългите й извити мигли наподобяваха тъмни ветрилца над страните й, изваяните й скули бяха поруменели, от страстните целувки устните й още бяха леко подпухнали и розови. Докато я гледаше, прехласнат по всяка нейна черта, го прониза остра болка и Чанс затаи дъх.

Даде си сметка, че е по-щастлив от когато и да било през живота си и че щастието му, бъдещето, целият свят сякаш зависят от тази крехка жена. Дори след като се беше оженил за Джени, той не бе изпитвал тази дива наслада, това морно доволство, мощното честито очакване на идните дни, които щеше да изживее заедно с жена си, с Фанси. И това го тревожеше. Много.

Вече не му беше така приятно и той се свъси. Онова, което изпитваше към Фанси, беше опасно, ужасно опасно. След смъртта на Джени Чанс се беше зарекъл никога вече да не допуска някоя жена да има власт над него. След онези изпълнени с болка дни, когато той бе разбрал, че Джени му е изневерила и е посегнала на живота си, той честичко си напомняше какви мъки е изживял заради нея и за кой ли път даваше обет никога повече да не обича, никога повече да не поверява сърцето си на нехайни женски ръце — колкото и голямо да е изкушението.

Пое си дълбоко въздух. Започна отново да си втълпява, че не обича новата си жена. Безспорно я харесваше и беше привързан към нея, тя му доставяше наслада. Задоволяваше го — напълно. Той си повтори решително, че така ще бъде и занапред, стига да успее да опази сърцето си от разрушителната й хватка.

Размекнат от мислите си, Чанс прегърна Фанси и усмихнат се унесе.

Макар и Фанси да спеше непробудно, бръчицата върху челото й не се изглади, нито се разсея неприятното глождещо чувство, загнездило се някъде в периферията на съзнанието й. Едва след няколко часа, когато се събуди лениво, младата жена внезапно си даде сметка какво не й дава мира — същите онези взривоопасни болезнени чувства, за които се бе опитвала да не мисли, страховитите подозрения, за които преднамерено беше забравила, след като предната вечер беше приела примирието на Чанс.

Все още унесена, простена тихичко и тръсна глава. Не, беше изключено да е проявила такава глупост. Нима наистина бе приела това негово смехотворно примирие? Осъзна болезнено, че е невъзможно да спази условията. Къде й е бил умът да се съгласи на такова нещо? Фанси се подсмихна горчиво. О, да, знаеше за какво си е мислела: за целувките на Чанс, за прегръдката му, за дивите прелестни чувства, които той пробужда у нея… Ето докъде се беше докарала!

Зарови главица във възглавниците, за да се отърси от неприятните мисли, препускащи в ума й. Но не би! Те я обсаждаха досущ разлютени жилещи оси, докато младата жена не осъзна, че е било лудост да се заблуждава как ще държи Чанс на разстояние и денем ще го ругае и обижда, а нощем ще се отпуска сладко-сладко в обятията му. И си призна горчиво, че наистина иска той да я притиска страстно в силните си ръце. Свъси се засрамена. Виж каква порочна била! И колко подвластна на чувствата, за които даже не е подозирала, че изпитва!

Дори и да се опиташе да спазва за кратко подлите условия на предложеното от Чанс примирие, щеше да бъде изложена на какви ли не капани. Ако и занапред поддържаше този фарс и денем се отнасяше враждебно с Чанс, а нощем се любеше с него, щеше да оскверни най-съкровените си чувства. Каква глупачка, да си мисли, че това изобщо е възможно!

Накрая Фанси отвори очи, засрамена от своята слабост, ядосана, че е допуснала Чанс да помете всичките й съпротивителни сили, неописуемо нещастна, че се е хванала в собствения си капан. И първото, което за свой ужас видя, бе ухиленото лице на презрения си съпруг.

— Добро утро, херцогиньо! — рече тихо Чанс и я замилва нежно с поглед.

Фанси подскочи като ужилена, седна на леглото като се прикриваше със завивките, и се дръпна възможно най-далеч от него.

— Не ми викай „херцогиньо“. В случай че си забравил, вчера се венчахме и вече не притежавам никаква титла.

Той вдигна вежда.

— Не е точно така. Сега вече имаш титлата „госпожа“ — госпожа Уокър.

Фанси го прониза с омразен поглед.

— Хич не ми и напомняй!

Чанс въздъхна.

— Когато снощи ти предложих онова смехотворно примирие, се надявах, щом се зазори, да прогледнеш колко смешно е то. — Свъси се и макар да беше гол, скочи от леглото. Облече набързо виненочервен копринен халат, пристегна колана и каза през рамо: — Ако ще продължаваме с караниците, не е зле да хапна нещо. — После кимна към мраморния умивалник в ъгъла. — Сигурен съм, че и ти ще се почувстваш много по-добре, ако си наплискаш лицето със студена вода и се срешеш. — Момъкът се подсмихна. — Жените обикновено го правят.

— И много ли разбираш от жени? — подметна злъчно Фанси. — Виж ти, нямаше да се сетя за нищо на света!

Чанс сви рамене. Без да й обръща внимание, отиде при велурения шнур и го дръпна рязко.

Волю-неволю Фанси си призна, че Чанс е прав, намери нощницата и робата и припряно ги облече. С дрехите се почувства по-добре и точно както бе предположил и нейният вбесяващ съпруг й олекна още повече, след като си изми лицето и безмилостно среса с четката сплъстените си къдри.

Чанс я загледа мълком, подпрян на един от стълбовете на балдахина, после й се поклони подигравателно и също отиде да се измие. Докато го наблюдаваше с омраза как се плиска яростно над мраморната мивка, а после прокарва бързо четката през черната си коса, Фанси отсъди, че си е направо несправедливо той да изглежда така добре с тъй малко усилия. Беше сигурна, че самата тя прилича на проскубана кокошка, докато Чанс… Напомни си ядно, че тъкмо смуглата му хубост я е докарала до това незавидно положение, и отмести решително поглед от изваяното му тяло. Вдигнала опърничаво брадичка, каза сковано:

— Давам си сметка, че нося цялата вина за онова, което се случи нощес. Не биваше да допускам…

— Да се поддадеш на покварения ми чар ли? — довърши вместо нея Чанс и в тъмносините му очи се мярнаха дяволити пламъчета.

Фанси го прониза с отровен поглед.

— Да — потвърди тя през зъби. — Няма да се случи отново.

— Откъде си толкова сигурна? — попита той едва чуто и се приближи.

Фанси вдигна властно ръка.

— Спри. Не мърдай! — След като той се подчини, младата жена си пое дълбоко въздух и добави сковано: — Няма да се случи отново, защото като джентълмен ще ми дадеш мъжката си дума, че докато не свикна с брака ни, няма да се възползваш нечестно от мен.

Чанс я погледна смаян.

— Искаш да ти дам дума, че няма да те любя отново ли? — повтори невярващо.

Фанси кимна.

— Да, думата на джентълмен.

— Ами ако не ти я дам? — рече той със стоманени нотки в гласа.

Младата жена преглътна.

— Не мога да сторя нищо, за да те спра, ако си решил да ме вкараш в леглото си, независимо дали ще прибегнеш до груба сила или… — Тя се поколеба и се изчерви като домат. — Или както снощи ще се опиташ да ме убедиш. Резултатът ще е същият. Ще те намразя и няма да остане никаква надежда бракът ни да бъде нещо друго, освен жив ад.

— Ясно — проточи Чанс и я погледна с присвити очи. — Казваш ми, че мога да те вкарам в леглото си, но ако го сторя, ще ме намразиш.

Фанси кимна отново. Той се усмихна мрачно.

— Я кажи тогава каква е разликата със сега? Нали вече заяви, че ме мразиш? Какво ще спечеля аз — ако не броим безсънните нощи и самотното легло?

Тя го погледна разколебано.

— Моето уважение.

— Твоето уважение, госпожо Съпруго, не ме вълнува особено.

— А би трябвало — натърти гневно младата жена и го стрелна с блеснал поглед. — Принуди ме с какви ли не хитрости и лъжи да се омъжа за теб. Какво друго да изпитвам към теб, освен отвращение и омраза? А сега те моля само да ми дадеш време, за да се научим да се уважаваме и да държим един на друг.

Чанс искаше да чуе друго, но в думите й имаше логика и той се замисли. Последното, което искаше, особено след нощес, бе да спи сам, ала съзнаваше, че Фанси донякъде е права и че освен въпросните безсънни нощи и самотно легло той няма да загуби нищо, ако изпълни молбата й, обратното, само ще спечели.

— Колко дълго ще трае уговорката? — попита Чанс внезапно.

— Колко дълго ли?

Той я погледна нетърпеливо.

— Да. Ако приема условията ти, докога ще ми отказваш съпружеските права? Седмица? Месец? Година?

Фанси преглътна притеснено — не можеше да повярва, че Чанс е приел да обмисли желанието й.

— Не знам — отвърна младата жена. — Зависи от…

— От това да решиш, че вече не ме мразиш ли? — попита злъчно Чанс. След като Фанси кимна, той добави: — Често си оповестявала на всеослушание мнението си за мен и се опасявам, че ще ни трябва десетилетие, докато го промениш. За твоя беда не съм готов да чакам толкова дълго. Един месец. Обещавам ти, че един месец няма да те принуждавам да търпиш ласките ми. — Сетне допълни с по-твърд глас: — Но ще спиш в леглото ми.

Фанси отвори уста да възрази разпалено, но Чанс я прекъсна дрезгаво:

— Не. Край на пазарлъка. Приемам смехотворните ти условия за един месец. Не ме притискай повече, госпожо Съпруго, инак току-виж съм размислил и съм отхвърлил дори и това.

Фанси преглътна гнева си от високомерния му тон и осъзна, че повече няма да спечели — поне засега.

— Добре тогава — отвърна троснато. — Един месец.

— И през този месец на глупаво въздържание ще спиш в леглото ми.

Това не беше въпрос, Фанси не беше съгласна, но от израза на Чанс видя, че е безпредметно да спори.

— Ще спя в леглото ти.

Чанс кимна отсечено със свъсено непреклонно лице.

— Значи се разбрахме. Имаш го този проклет месец и…

Не се доизказа, защото на вратата се почука плахо. Той изруга тихо и се запъти натам. Затърси ключа, отключи вратата и я разтвори широко, след което изръмжа:

— Какво?

Ани Клемънс, която заради множеството гости, стекли се за сватбата, се бе присъединила към прислугата, стоеше, притаила дъх в коридора с голям сребърен поднос със закуска в ръце. След като Чанс изруга, женицата съвсем се стъписа и пророни нерешително:

— Май звъннахте, господине.

Чанс я погледна по-благо. Отстъпи назад и каза вече с по-нормален тон:

— О, извинявайте. Забравих. Елате, влезте. Сложете подноса ей там на масата.

Ани така и не разбра кое я е накарало да погледне босите крака на Чанс, но тя го направи.

Очите й се разшириха от безмълвен ужас при вида на шестте пръста върху дясното стъпало на момъка, тя изпищя сподавено и изпусна подноса. Погледна го така, сякаш пред нея е самият дявол, и изпелтечи:

— Мили боже! Точно от това се страхувах — вие сте жив!