Шърли Бъзби
Сърце за превземане (17)

Глава шестнадесета

Решението на Джонатан да убие Ани притесняваше Констънс. Наистина беше много привързана към отколешната си прислужница и въпреки че тя не бе изпълнила преди години заръката й да се отърве от сина на Лети, Констънс пак й вярваше безпрекословно. Ани нямаше да я предаде за нищо на света! Сега обаче беше наясно, че Джонатан не може да бъде убеден в това и тя трябва да измисли нещо, та в близко бъдеще да държи Ани далеч от убийствения гняв на сина си.

Беше сама в просторните си покои и сновеше раздразнено напред-назад. Наистина беше лошо, че Ани не е изпълнила заповедта й, но слугинята безспорно не заслужаваше да умре само защото навремето се е обадила съвестта й. Самата Констънс нямаше съвест, затова пък често се позоваваше на съвестта на другите и злоупотребяваше с нея. Стига съвестта на Ани да не им причиняваше ядове, Констънс бе готова да се примири и да й прости. Но Джонатан…

Тя въздъхна. Синът й вероятно щеше да бъде непреклонен. Как Констънс да предпази Ани, без да си навлича неприятности?

В коридора се чу трясък. Тя се свъси, отвори вратата и надзърна да види какво става. Две негърчета се мъчеха да вдигнат голям пътнически сандък, който все им се изплъзваше и падаше с гръм и трясък на пода.

— Какво правите? — кресна Констънс.

Още преди уплашените момчета да са й отговорили, най-неочаквано се показа Фанси — върху красивото й лице се четеше притеснение.

— Знаех си, че сандъкът е прекалено тежък за вас — рече тя добродушно на слугите. — Тичайте да повикате някого, който да ви помогне да го свалите по стълбите. — Усмихна се едва-едва на Констънс и добави: — Дано не са те обезпокоили. Опитваме се да натоварим багажа днес, та утре да не се суетим.

Киселата физиономия на Констънс изчезна яко дим: най-неочаквано й беше хрумнало как да излезе от затруднението.

— Не, момчетата не са ми попречили. Само се питах каква е тази олелия — отвърна тя весело. От дотогавашното й озлобление срещу Фанси не остана и следа и Констънс попита радушно: — Интересно ли ти е да видиш Дяволското свърталище? Сигурно се вълнуваш. Чувала съм, че там е хубаво. Е, не е така величествено, както в Уокър Ридж — не се сдържа жената да добави.

— Вероятно малко имения в колониите могат да се мерят с вашето — отговори учтиво Фанси. — Къщата ви наистина е прекрасна. Но съм убедена, че и домът, който ми предоставя Чанс, също ще ми хареса.

— Ама естествено! — побърза да възкликне Констънс. — Но дали няма да се чувстваш самотна? Най-близките съседи са на няколко часа път. Освен с Чанс и със сестра си — вметна жената малко по-твърдо, — ще разговаряш само с прислугата. Жалко, че нямаш до себе си по-възрастна жена с по-голям опит, която да ти прави компания и да ти помага, докато свикнеш с живота там. Дяволското свърталище може и да не ти се стори така приятно, както Уокър Ридж.

— Сигурно ще има моменти, когато ще ми се иска да се посъветвам с някоя жена — каза Фанси, — но съм убедена, че почти не съществува проблем, който ние с Елън да не можем да решим. — Върху страните й се появиха трапчинки. — Израсли сме в провинцията, оправни сме, когато се налага.

— Не се и съмнявам, но си мислех, че… — Констънс продължи щастлива, сякаш идеята й бе хрумнала едва сега: — Ох, как не съм се сетила досега! Разполагам с идеално решение: Ани ще дойде с вас. Една промяна на обстановката ще й се отрази добре, наред с това тя ще ви помага първите няколко месеца, докато свикнете в новия си дом. — Констънс озари с усмивка смаяната Фанси и продължи да дърдори: — Получава се чудесно! Онзи ден Ани тъкмо ми подметна, че й се ще да замине някъде за малко. Тук й е скучно. Какво по-добро за нея от това да ви погостува — хем ще ви помага, хем ще се махне от еднообразието тук. Новата обстановка ще я освежи. Ще ида веднага да й кажа. — Констънс отмести лекичко Фанси и изчурулика весело: — Не е нужно да ми благодариш, скъпа. Ще ми направиш услуга. А сега тичай, върши си работата. Пък аз ще отида при Ани да й съобщя прекрасната новина и да й кажа да си стяга багажа. Така де, заминавате утре. Божичко, колко хубаво се получава за всички нас! Тичай, миличка, и двете ни чака доста работа.

Констънс остави Фанси да стои вцепенена в коридора, затвори вратата и дръпна велурения шнур, за да повика Ани. Няколко минути по-късно, когато прислужницата се яви във всекидневната й, Констънс я посрещна засмяна.

— Имам страхотна новина за теб, миличка: ще заминеш за няколко седмици при Чанс и Фанси. Все едно отиваш на малко пътешествие, ще направиш голяма услуга на младоженците, Фанси не познава колониите, ще я напътстваш и ще й обясняваш какви са обичаите тук. Нали е прекрасно? Помисли само, през следващите няколко седмици ще се отърсиш от мрачните си настроения и ще смениш обстановката, нещо, от което наистина се нуждаеш. Доколкото съм чувала, плантацията на Чанс е приказно местенце. Пък и не си излизала от Уокър Ридж близо година. Тъкмо да се освежиш и да прогониш страховете си.

Ако Фанси бе вцепенена, то Ани направо изгуби ума и дума. Няколко минути гледа вторачено като омагьосана господарката си, грейнала в усмивка.

— За Дяволското свърталище ли? — попита тя плахо накрая, след като си възвърна дар словото.

Констънс кимна щастлива.

— Да, ще бъдеш нещо като наставница на милата Фанси.

Ани пак впери озадачен поглед в господарката си и стиснала с все сила ръце, попита невярващо:

— И те са се съгласили?

— Ама разбира се, ние с Фанси го обсъдихме няколко минути преди да те повикам. Тя прие на драго сърце, дори се зарадва.

Ани събра всичката си смелост и изпелтечи:

— Защо го правиш? Защо ме отпращаш?

Без да среща погледа й, Констънс се обърна и започна да си играе с флакончето парфюм върху тоалетката.

— Ей така, без причина. Според мен за твоята безопасност е най-добре да се махнеш за известно време от Уокър Ридж. — Очите им се срещнаха. — Разбираш ли?

Ани кимна бавно. Разбираше, и още как! И не знаеше дали да се смее от благодарност, или да плаче от ужас.

 

 

Фанси се чудеше как ще обясни на Чанс, че с тях ще дойде и Ани. Недоумяваше как се е получило така. Знаеше само, че няма как да отклони смайващото предложение на Констънс, без това да прозвучи неучтиво. Беше й мъчно за Ани, която бе принудена да работи за такава властна жена, но й се искаше да измисли как да не взима в къщата си старицата, без да причинява допълнителни раздори. Върху устните й се мярна тъжна усмивка. Те с Елън бяха живели години наред и без най-малките разногласия, които да помрачат всекидневното им съществувание, и въпреки това, след като бяха пристигнали в колониите, непрекъснато ги сполитаха някакви перипетии. Първо ги отвлякоха, после двете се оплетоха като пиле в кълчища в разни недоразумения. Фанси поклати глава. Дали просто тук не витаеше нещо?

Тръгна да търси Чанс и го видя при една от каруците — наглеждаше как я товарят с багажа за Дяволското свърталище. Помоли го да й отдели малко време, за да поговорят насаме, той вдигна изненадан вежда, но учтиво я отведе встрани на една пътека, от двете страни на която растяха рози.

Изведнъж Чанс, този снажен широкоплещест мъж, който й беше съпруг, й се стори направо страховит. Раздразнена, Фанси се чу как пита с умилкващ се тон:

— Имаш ли нещо против да подслоним за няколко седмици у нас още един човек?

Чанс я погледна озадачен — нещо в гласа й му подсказа, че онова, което ще чуе, няма да му допадне особено. И се оказа прав.

Отпърво си помисли, че не я е разбрал, но когато Фанси повтори името на Ани и припряно му разправи какво се е случило, момъкът видя, че не е сбъркал. Идеше му да подметне язвителна шега, ала нещо в изражението на Фанси го спря.

— Нима наистина искаш тази дърта вещица да дойде с нас? — попита Чанс смаян.

— Не изгарям от желание — призна си младата жена, — но колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че може би Ани ще ми е от полза.

Чанс изсумтя.

— Мъчно ми е за нея — продължи спокойно Фанси, — онази жена я разиграва като маймуна. Пък и в едно Констънс е права: ние с Елън безспорно се нуждаем от човек с нейните познания, който да ни прави компания.

Чанс се свъси.

— Съмнявам се Ани Клемънс да ви помогне особено. Но ако наистина искаш да ни погостува известно време, нямам сериозни възражения. — Той й се усмихна пленително. — Виждаш ли какъв разбран мъж имаш?

Фанси вече се бе запътила към къщата и го погледна през рамо.

— Разбран ли? Нищо подобно, драги ми господине, имам мъж, който се опитва да спечели разположението ми.

Чанс се ухили и след като няколко минути я гледа прехласнато, се върна при каруцата и отново запретна ръкави. Но бе смутен, че с тях ще дойде и Ани. Какво ли пак кроеше тази Констънс? Никой не можеше да го убеди, че тя иска да се отплати на старата си прислужница или да направи услуга на Фанси. Имаше някаква причина да настоява Ани да тръгне с тях, а Чанс направо недоумяваше каква е тя.

Денят се изниза бързо и младоженците така и не успяха да побъбрят насаме чак до вечерта, когато отидоха да си легнат. След като двамата останаха сами в стаята, Фанси отново повдигна темата за Ани.

— Наистина ли нямаш нищо против Елън… и Ани да дойдат с нас? — попита тя плахо.

Чанс, който се бе разположил на един от фотьойлите и беше изпружил нозе пред себе си, само вдигна рамене.

— Не бих казал, че си умирам от удоволствие, задето онази спаружена вещица ще идва с нас или балдъза ми ще следи всяка моя крачка през първите седмици от моя брак, но при тези обстоятелства присъствието им едва ли ще ми навлече неприятности. — Внезапно в сините му очи проблеснаха заядливи пламъчета. — Пък и ако се държа много добре с Елън, току-виж си погледнала по-благосклонно на мен.

Фанси изсумтя.

— Не виждам причина да променям мнението си за теб. Още повече че току-що ми каза как го правиш само защото ти отърва.

— Не съм казал, че го правя само по тази причина — прошепна Чанс — стана му приятно, че я е ядосал. Фанси го погледна многозначително и той добави с усмивка: — Сестра ти ми е симпатична. Сладко дете. Макар и да се надявах цялото ти внимание да е насочено към мен, за нищо на света не бих отказал гостоприемство на член от семейството ти. Елън е добре дошла в дома ни, може да остане докогато иска.

— Много щедро от твоя страна — промълви тихо Фанси и й се прииска да го разбира по-добре.

Беше свикнала мъжът й да се държи студено и високомерно и сега това, че той се примирява толкова лесно с положението, в което са изпаднали, я объркваше. Спенсър беше щедър, но младата жена знаеше, че той за нищо на света е нямало да приеме условия в свой ущърб, без да се разсърди. А ето че никой, който я видеше с Чанс, не би се досетил каква сделка са сключили. Всяка младоженка само можеше да мечтае за вниманието и грижите, с които той обгръщаше Фанси. На нея чак й се прииска Чанс да се държи като добиче. Така поне щеше да е наясно с нещата. Тя присви очи. Дали пък мъжът й не се отнасяше така колкото да я хвърли в смут.

Изражението върху лицето й не убягна на Чанс и той вдигна вежда.

— Какво? Какво пак направих, та си такава намусена? Мислех, че ще се радваш, задето и Елън идва с нас в Дяволското свърталище и не съм вдигнал луд скандал, че толкова неочаквано си решила да доведеш и онази дъртофелница.

— Радвам се — призна Фанси бавно. — Но просто не те разбирам. — Забелязала озадачения му поглед, тя добави: — Смятах, че ще се ядосаш за онова, което се разбрахме сутринта, а ти цял ден се държиш мило.

Чанс пак вдигна рамене.

— Няма да се преструвам, че следващият месец ще ми е особено приятен и че ще ми е лесно да се въздържа и да не се радвам на прелестите ти. Но аз приех твоите условия. След като съм го сторил, защо да се цупя и сърдя?

Фанси го погледна смаяна.

— Не всички мъже са такива.

Чанс се усмихна ангелски.

— Аз не съм „всички“ мъже.

Младата жена започна да кръстосва припряно из стаята. Накрая спря с озарени от надежда очи пред Чанс и попита:

— След като си толкова щедър с мен за Елън и Ани, сигурен ли си, че няма да размислиш и да ме пуснеш да спя в леглото си?

— А ти няма ли да размислиш и да се любиш с мен? — попита той сухо.

Искрата надежда в очите й помръкна и тя поклати рязко глава. Чанс се прозина и се протегна и Фанси за кой ли път видя колко красив и вълнуващо мъжествен е.

— В такъв случай, любов моя — рече провлачено момъкът, — не очаквай от мен да променя решението си.

Фанси се свъси. Хич и не си беше въобразявала, че той ще я остави да му се изплъзне толкова лесно, но беше длъжна да опита. Не изгаряше от нетърпение да се спусне нощта, понеже не беше много убедена, че ще му устои, ако той се опиташе да наруши условията на споразумението.

Чанс също не беше особено сигурен, че е способен на такова въздържание. Младоженката бе твърде прелъстителна и той не знаеше дали ще успее да прогони от съзнанието си плътските демони, които не го оставяха на мира. Но за изненада и на двамата спаха като къпани в голямото легло и на сутринта се събудиха ведри, без следа от огорчение.

Но Фанси не остана особено доволна, когато отвори очи и видя, че се е сгушила до широката му гръд, преметнала е една ръка през рамото му, а той е пъхнал крак между бедрата й. Лежа няколко секунди, щастливо заслушана в равномерното биене на сърцето му, после изведнъж се усети и моментално се дръпна в своята половина от леглото.

На всичкото отгоре Чанс бе проявил нахалството да не спи — или поне да се престори на заспал. Беше си буден от доста време и се наслаждаваше на допира на нежното тяло на Фанси, която лежеше досами него. Момъкът рече с блеснали сини очи:

— Чудя се на кого ли от двамата ще му е по-трудно да издържи този месец.

Без да му обръща внимание, Фанси стана, заметна се набързо с халата, пристегна колана на тънкото си кръстче и поруменяла, каза надуто:

— Със сигурност не на мен. Бях заспала и не нося отговорност за постъпките си.

— Такава ли била работата! Значи ако някоя нощ се усетя, че правя любов с теб, то ще е, защото съм заспал и не нося отговорност.

Фанси стисна устни. Вдигна падналия върху лицето й кичур коса и отвърна:

— Знаеш прекрасно за какво ти говоря. Защо се заяждаш през цялото време?

— Ти, любов моя, ми отказваш да се наслаждавам на тялото ти. Нима ще ми отнемеш и това дребничко удоволствие?

На Фанси й идеше да тропне сърдито с крак, но се сдържа и продължи да си мие лицето. Предната вечер повечето й лични вещи бяха преместени в стаята на Чанс; като старателно се опитваше да не обръща внимание на предизвикателното същество, разположило се върху леглото, младата жена взе четката и се зае да разчесва буйните си къдри.

Пъхнал длани под главата си, Чанс я гледаше с неприкрита наслада. Имаше нещо невинно, но и прелъстително в начина, по който тя се решеше и чувствената й гъста тъмнокестенява коса падаше на буен водопад.

Фанси усети вторачения му поглед и след като остави с трясък четката, се извърна към него.

— Я престани да ме зяпаш!

Със заядливи пламъчета в очите Чанс въздъхна тежко и пророни:

— Само не ми казвай, любов моя, че добавяш в споразумението още нещо, което не бива да правя.

Тя отвърна с ръце върху хълбоците:

— Някой казвал ли ти е някога, че си най-досадното заядливо същество на света?

При тези думи Чанс се престори на самата наранена невинност и Фанси едвам се сдържа да не прихне. Знаеше, че мъжът й е непоправим и тя никога не ще надделее, затова се извърна с гръб, та да скрие, че е развеселена, и рече:

— Както и да е. Та в колко часа каза, че искаш да тръгнем тази сутрин?

— Най-късно по пладне, ако Елън и Ани се приготвят дотогава. Предстоят ни няколко часа път, но предпочитам да потеглим не утре сутрин, когато ще е по-хладно, а днес, та довечера да сме в Дяволското свърталище — дори и да се наложи да изминем по тъмно последния отрязък от пътя.

Не след дълго настана голяма суматоха: слугите сновяха напред-назад, влизаха и излизаха от господарската къща с пътни сандъци и обемисти вързопи и ги товареха на двете малки каруци, които щяха да придружат младоженците. За изненада на Чанс до десет и половина сутринта всичко беше натоварено, те се бяха сбогували и бяха готови да поемат на път.

Още преди ужасната сцена между Елън и Хю в зимната градина се бяха разбрали, че Хю ще придружи младоженците до Дяволското свърталище. Макар и да се държеше с Елън хладно и пренебрежително, Хю си удържа на думата и се присъедини към малката група. Двамата с Чанс се метнаха на породистите жребци, които ден преди сватбата двама слуги на Чанс бяха докарали от Дяволското свърталище. Натоварените догоре каруци бяха теглени от по два яки впрегатни коня — сватбен подарък от Морли и семейството му. Хората на Чанс караха каруците, а трите жени се возеха в по-голямата, която беше с брезентово чергило, метнато набързо, за да ги предпазва поне мъничко от препичащото ярко слънце. Сред усмивки и благопожелания малкото шествие най-сетне потегли.

Усмихнат пряко волята си, и Морли заедно с другите ги изпроводи с поглед от стълбището пред къщата. Всички вече се бяха прибрали вътре, а Морли продължаваше да се взира подир Чанс, докато той не се скри и на хоризонта не остана само валмо червена прах. После въздъхна тежко и също влезе вътре.

Беше смятал да разкаже на Сам за нощта, когато е намерил пеленачето, преди Чанс да си е тръгнал за Дяволското свърталище, но в суматохата все си намираше повод да отлага срещата — както всъщност бе правил цели трийсет години! Съзнаваше обаче, че не може повече да протака. Не можеше вечно да си намира оправдания. Всички гости без него и Пру се бяха разотишли, младоженците бяха заминали по живо, по здраво за Дяволското свърталище и в Уокър Ридж отново се бяха възцарили тишина и спокойствие. „Поне докато си отворя устата“, рече си мрачно Морли и тръгна да търси Сам.

След няколко минути го намери в кабинета му. Той преглеждаше без особено желание някакви документи, когато Морли почука и влезе. Сам му се усмихна гостоприемно, покани го с ръка да седне на удобния фотьойл, тапициран в черна кожа, и му предложи от бирата в каната върху дългата маса до стената.

Едва след като пийнаха от бирата, а Сам се разположи удобно на кожения стол зад бюрото и вдигна нозе в ботуши върху писалището, Морли събра мислите си и се зае с трудната задача да се опита да обясни защо е чакал цели три десетилетия, преди да се престраши и да проговори.

Не беше никак лесно. На няколко пъти се объркваше като пиле в кълчища, докато накрая рече:

— Помниш ли вечерта след сватбата на Чанс, когато говорихме за родителите му?

Сам го погледна озадачен и отвърна бавно:

— Помня, че беше много развълнуван. И досега ме гложди любопитство, но реших да изчакам ти сам да отвориш дума за това.

Морли отпи притеснено от бирата. Сега вече нямаше мърдане, а му се искаше неудържимо пак да избегне темата. Ала не можеше. Беше длъжен да говори, не биваше да протака повече дори с цената на това да си съсипе живота. Пое си дълбоко въздух и изпелтечи:

— Заклевам се във всичко свято, че Чанс Уокър не ми е син. Аз го намерих!

— Намерил си го ли? — ахна смаян Сам. — Какво имаш предвид, да го вземат мътните?

Другият мъж го погледна решително и каза:

— Точно това. Намерих го, все още омотан в кървавата плацента и повит в одеялце — лежеше на стръмния бряг на реката пред къщата ти.

Сам го погледна невярващо.

— Пред къщата ми ли? Какви са тези Кентърбърийски разкази, които си седнал да ми разправяш? — Но Морли поклати рязко глава и Сам добави спокойно: — Защо си причиняваш това? Ако Чанс не ти е син, просто си го кажи и да приключваме. Няма нужда да си измисляш някакви небивалици, за да ме убедиш.

— Де да бяха небивалици — пророни Морли, — за жалост това си е голата истина. — Той пак отпи от бирата. Рече умолително: — Нека ти разкажа как стана. — Сам кимна без особено желание и Морли подхвана бавно: — Нощта, когато го намерих, се бе извила страховита буря. Валеше като из ведро, небето бе прорязвано от светкавици, а аз се прибирах след вечер на запой, доколкото си спомням, дори си тананиках, когато за своя изненада чух, че плаче бебе. Не можех да повярвам на ушите си! Пиенето ми беше замъглило главата и си казах, че само ми се е счуло, точно тогава обаче бурята поутихна и отново чух съвсем ясно плача на детето. — Морли отпи поредната глътка от бирата. — Още бях в гората, когато го чух първия път — не виждах нищо. Ако не се броят светкавиците, беше тъмно като в рог, а и от шубрака не виждах брега на реката. Макар и да бях пиян, умът ми не го побираше как някой ще излезе в такова време, и то с пеленаче. Рекох си, че човекът сигурно е в беда. Реших да помогна и тръгнах към реката.

Морли вече не издържаше на вперения поглед на Сам, затова се изправи и тръгна да кръстосва из помещението. Обърна се с гръб към другия мъж и се загледа невиждащо през един от прозорците.

— Така и нямаше да го видя, ако не беше светкавицата — продължи той едва чуто. — Най-сетне бях излязъл от гората и тъкмо се бях запътил към мястото, откъдето се разнасяше плачът, когато падна мощна светкавица — озари всичко наоколо, сякаш е посред бял ден — и аз съгледах детето. Гърчеше се, дереше се ядосано, колкото му глас държи и риташе в одеялцето, с което беше повито… лежеше сам-самичко на земята, на някаква си педя от отвесния бряг.

Сам затаи дъх.

— Нима твърдиш, че някой току-що е бил изоставил новородено дете? Никого ли нямаше наоколо?

Все така, без да го поглежда, Морли рече:

— Не, никого. Пеленачето сякаш се бе появило с вълшебна пръчица край реката. Виках и виках, но не ми отвърна никой. След малко видях, че така и няма да дочакам отговор, затова взех детето и го занесох у дома — в къщата на пазача, която по онова време ми беше преотстъпил, нали помниш?

Сам кимна вглъбено.

— Разбира се, че помня. Но това, което ми разказваш, Морли, направо не е за вярване. Ако наистина е така, защо не си ми съобщил още тогава?

Морли се усмихна горчиво.

— Казвам самата истина и щях да ти я съобщя — точно това и смятах да сторя, след като се уверя, че новороденото е в безопасност. Но ти замина за Англия.

Сам пребледня като платно.

— Нима се е случило тогава? Знаех, че Чанс е роден някъде по това време, но и през ум не ми е минавало, че…

Морли кимна.

— Намерих детето в нощта, когато Лети роди мъртвото момченце. — Той преглътна мъчително. — Е, по онова време не го знаех, знаех само, че в ръцете ми плаче мъничко дете и че някой го е зарязал насред бурята на произвола на съдбата. Питах се дали майката не се е хвърлила в реката, но тогава нямаше как да проверя. Първо трябваше да се погрижа за новороденото. — Морли прокара припряно пръсти през косата си. — Трудно е да ти опиша, Сам, какво чувствах в онази нощ. — Той му се усмихна горчиво. — Само да знаеш колко ми се искаше да си наблизо, за да ти дам детето и да се отърва от отговорността за него. Ти обаче беше във Филаделфия и аз нямах към кого да се обърна… нямах на кого да се доверя. Може да ти прозвучи безсмислено и преувеличено, но съзнавах, че не бива да допускам детето да пострада, не бива човекът, зарязал го край реката, да се добере отново до новороденото и да довърши започнатото злодеяние.

Лицето на Сам се изкриви от болезнен гърч, но си личеше, че той още не е осмислил докрай разказа на Морли. Другият мъж въздъхна тежко и пророни едва чуто:

— Намерих Чанс тук, в Уокър Ридж, същата нощ, когато Лети роди мъртвото ви дете. Но най-голямото съвпадение е, че и Чанс има на десния си крак шест пръста, както всички мъже в семейството ви от три поколения насам.

Двамата се спогледаха мрачно.

— Нима твърдиш, каквото си мисля? — успя да изрече накрая Сам.

Морли сви рамене.

— Лети е била сама с Констънс. Ти беше във Филаделфия. Констънс е имала всички основания да иска единствен твой наследник да е ненагледното й синче Джонатан. — Морли извърна очи, стъписан от мъката, която внезапно се бе изписала върху лицето на Сам. — В семейството на Лети често се раждат близнаци, нали?

— Да — потвърди гърлено другият мъж.

Морли седна на стола пред писалището и продължи уморено:

— Нямах доказателства. И досега нямам. Исках да ти кажа, смятах да го направя веднага щом оставя Чанс при Андрю и Марта. Но през това време ти си се върнал и незабавно си отвел Лети в Англия. — Той добави задъхано: — Онова, което подозирах… Просто не знаех как да ти го обясня в писмо, а ако подозренията ми се окажеха оправдани, се страхувах да не би писмото до теб да попадне в чужди ръце.

— Но защо, за бога, не си ми казал, когато се върнахме? Защо не си споменал на никого и дума? — поиска да знае Сам с очи, блеснали от потисканите чувства.

— Нямаше те четири години. Цели четири години, през които Андрю и Марта се грижеха за Чанс, сякаш е тяхно дете. Точно за това има и несъответствие в рождените дати: решиха да запишат в рожденото свидетелство датата, когато им занесох детето. Тогава то вече беше на една седмица. Теб те нямаше дълги години и през цялото това време Чанс не познаваше други родители, освен Андрю и Марта. Обичаше ги, те също го обичаха. Бяха семейство. — Морли въздъхна за кой ли път. — Освен съвпаденията не разполагах с никакви доказателства. Дори шестте пръста не доказват недвусмислено, че Чанс е твоя кръв. Единственото, в което съм сигурен е, че той не е мой син. И че е роден точно на същия ден, както и мъртвият ти син, и е с шест пръста. Това показва, че е от рода на Уокърови. Пък и ти е одрал кожата. — Безсилен да издържи на втренчения поглед на Сам, Морли заби очи в пода. — Аз съм страхливец, Сам. Трябваше да ти кажа всичко това преди много години, но все не набирах смелост. Подозренията ми са страховити, мога да ги подкрепя единствено с някакви си съвпадения и затова се страхувах, че няма да ми повярваш. И ще си помислиш, че искам просто да създам ядове на Констънс. Все си повтарях, че ще дойдат по-добри времена и някой прекрасен ден Господ ще ми изпрати знак, че е време да проговоря какво се е случило онази нощ. — Той се усмихна тъжно. — Но годините си се изнизваха. Бях погълнат от грижите за семейството си, Чанс растеше здрав и щастлив с Андрю и Марта, вие с Лети като че ли бяхте преодолели болката. Не исках да отварям стари рани или да нанасям нови.

— А сега? — попита Сам прегракнало. — Защо проговори точно сега?

— Защото вече съм стар. Знам, че не съм безсмъртен. В деня на сватбата Чанс ми спаси живота. Беше като поличба и аз си дадох сметка, че съм чакал прекалено дълго и рискувам да си ида от този свят, без да съм казал на никого какво знам. — Той вдигна поглед към стоманените сини очи на Сам. — Дължа го на Чанс — рече накрая простичко.

Настана тишина, и двамата мъже бяха погълнати от мислите си. Мина доста време, докато Сам се обади:

— Не споменавай на никого какво ми каза. Не искам Лети да научава, докато не установим истината. Само това оставаше — да се разстрои.

Морли кимна.

— Вярваш ли ми? — попита с мъка той.

— Вярвам ти — отвърна дрезгаво Сам. — Разказът ти е толкова невероятен, че няма как да не е истина. Въпросът е кой е Чанс Уокър. Дали това, че се е родил в онази нощ, и известната прилика са само съвпадение? — Мъжът добави с леден тон: — Или жена ми е родила близнаци, единия жив, другия — мъртъв? И мащехата ми или някой, подучен от нея, нарочно са оставили новороденото да умре сред стихиите? Едва ли са смятали да оставят там момченцето — на другия ден все някой е щял да го намери. Вероятно са искали да го хвърлят в реката, но ти си се появил и си ги уплашил.

— Понякога се питам — вметна плахо Морли, — дали онази нощ и друга жена не е родила момченце? И дали не се е хвърлила във водата, оставяйки детето живо?

Сам се подсмихна тъжно.

— Мислиш, че Чанс може би ми е незаконен син? Че съм потърсил утеха в кревата на чужда жена? Че съм потъпкал брачния обет, който съм дал на любимата си Лети, и съм докарал друга жена до такова отчаяние, че тя е посегнала на живота си? Засрами се, приятелю, все пак се познаваме отдавна.

Морли се изчерви.

— Струваше ми се малко вероятно, но все пак понякога се питах дали не е така. — Той си пое дълбоко въздух. — Ядосан ли си ми?

Сам го изгледа вторачено изпод вежди.

— Дали съм ти ядосан ли? „Ядосан“ не е думата, която ще предаде чувствата ми в момента. Току-що ми каза, че би могло Чанс да е мой син и че си подозирал за това от години. След всичко, което ми обясни, приемам подозренията ти: Чанс Уокър наистина е мой син! — Сам удари с все сила с пестник по писалището. — Да, ядосан съм ти, вбесен съм и съм дълбоко наранен. Въпреки това… — Той все пак се овладя и прошепна: — Въпреки всичко не бих потъпкал приятелство, продължило цял живот. — Сетне добави покрусено: — Съжалявам, че не си ми казал още навремето, сега обаче разбирам много неща, например защо все правеше така, че Чанс да е около нас и аз да му помагам. Признателен съм ти за това.

Морли усети как от плещите му се смъква непосилно бреме. Той попита колебливо:

— И какво ще правим сега? Все още не разполагаме с никакви доказателства.

Сам се усмихна храбро, при което приликата му с Чанс се открои още по-силно.

— Значи трябва да ги намерим, нали така?