Шърли Бъзби
Сърце за превземане (3)

Глава втора

Сам Уокър чу забележката на Джонатан, погледна го свъсено през рамо и рече спокойно:

— Не си бил в Англия чак толкова дълго, та да забравиш, че тук сме в Новия свят и всеки човек има право да започне отначало и сам да решава бъдещето си. Нима Чанс ще бъде дамгосан до гроб поради някакво нещастно стечение на обстоятелствата, за което той няма никаква вина?

Джонатан се смръщи от укора в думите на по-големия си брат и промърмори:

— И ти едва ли си забравил, че ни открадна хиляди акри земя.

Сам присви очи.

— Не, не съм — отвърна той едва чуто, — не съм забравил и как стана така, че Чанс се оказа собственик на тази земя. Но според мен казахме достатъчно пред очарователните гостенки — усмихна се той на Елън, която го гледаше с широко отворени очи. — Прощавайте! Станахте свидетелки на отколешни семейни разногласия и не постъпихме особено учтиво, като започнахме да ги обсъждаме пред вас. Повярвайте, невинаги сме толкова груби.

Положението беше загладено, но тази словесна престрелка между двамата братя определено остави у Фанси впечатлението, че Чанс Уокър не е от хората, които тя би искала да опознава по-отблизо. Повдигна и доста въпроси, които продължиха да я измъчват. Какви са тези обстоятелства около раждането на Чанс Уокър и как той се е сдобил със земята? И защо, както бе подметнал Джонатан, ако Чанс наистина бе черната овца в семейството, Сам се застъпва за него? Фанси си спомни с какво презрение я бе наблюдавал преди малко Чанс Уокър и отсъди, че този път Джонатан като че ли е прав в преценката си за него. Чанс определено не беше свестен човек.

Продължиха да слизат по мостика и колкото повече приближаваха снажния мъж в дрехи от еленова кожа, застанал нагло на пристана, толкова по-притеснена се чувстваше Фанси, затова и се вкопчи още по-силно в ръката на Джонатан. Добре че не беше сама, че се намираха на оживено място с множество хора наоколо.

И тя не знаеше защо се чувства така, но нещо в начина, по който Чанс Уокър я гледаше, нещо в дълбоките му очи сякаш я предупреждаваше, че и той е не по-малко стъписан, отколкото тя — от него. Затова и начаса застана нащрек, напрегна всичките си сили, лепна си на хубавото лице неприсъщо за нея високомерно изражение и вирна гордо чипото си носле.

Като се стараеше дори да не поглежда към чакащия мъж в долния край на мостика, заговори оживено и весело на Джонатан за някакъв бал в Лондон, на който бяха ходили и двамата. Дори не съзнаваше какво бъбри и макар че уж бе погълната от разговора с Джонатан, не можеше да се отърси от мисълта за другия мъж. Усещаше вторачения му поглед така, сякаш бе наточен нож, който я пронизва.

Най-сетне слязоха на пристана, където Сам Уокър поздрави Чанс със сърдечна усмивка:

— Добро утро, Чанс, не очаквах да те видя тук, в Ричмънд. Доколкото разбрах от Морли, си отишъл да търгуваш с индианците. Добре ли мина пътуването, моето момче?

На трийсет и четири години Чанс изобщо не приличаше на момче, още повече че беше висок към метър и деветдесет. Носеше дрехите от еленова кожа с някаква нехайна изисканост, беше широкоплещест, без грамче излишни тлъстини, мургавото му лице бе изпръхнало от слънцето и вятъра и изглеждаше непроницаемо. И незабравимо, помисли пряко волята си Фанси, забелязала извитите, гъсти черни вежди на Чанс, изумителните му кобалтовосини очи и голямата чувствена уста.

Най-неочаквано погледите им се срещна и Фанси усети как й прималява. Божичко! Никой през живота й не я беше гледал така! Веднага проличаваха хладното презрение, необяснимата антипатия, но в очите на мъжа имаше още нещо — много по-дълбоко, от което сърцето й подскочи.

Идеше й да подвие поли и да хукне нагоре по мостика към относително безопасния параход, но това щеше да е проява на малодушие и тя само вдигна още по-високо брадичка, а в прелестните й очи проблесна гняв. Какво си въобразяваше този тип, кой му даваше право да я зяпа така?

Сам се прокашля тихичко, за да наруши тягостното мълчание, и Фанси направо се смая как лицето на Чанс се е преобразило, след като той е погледнал по-възрастния мъж. В ъгълчетата на чувствените му устни заигра сърдечна, изумително привлекателна усмивка, озарила и наситеносините му очи, и той каза с гърлен глас:

— Радвам се да те видя. Колкото до пътуването… е, не беше особено успешно: знаеш, че Логан се е присъединил към Корнстолк, а индианците от племето шони са се съюзили с други племена. След като семейството на Логан бе избито до крак през април, нападат и убиват наред в долината на река Охайо. Отидох по-скоро заради губернатора, който ме помоли да се опитам да ги убедя да преговарят за мир, но… — Чанс сви рамене. — Колкото и неприятно да ми е да си го призная, и като посланик на мира не успях повече, отколкото като търговец.

Джонатан не пропусна възможността да се заяде.

— Изненадан съм, че лорд Дънмор е пратил човек като теб да се разправя с войнствените диваци. Така де, по те бива да ограбваш непредпазливите, нали така?

Чанс се усмихна хладно по посока на Джонатан.

— Често съм се питал как си обяснил загубата си онази вечер.

Вбесен, Джонатан пристъпи напред. Но майка му го озапти, като се тросна на Чанс:

— Как смееш да разговаряш така със сина ми! — Тя погледна гневно Сам. — Нима ще стоиш със скръстени ръце и ще слушаш как обижда единствения ти брат?

Сам поклати уморено глава.

— Казвал съм ти хиляди пъти, Констънс, че няма да допусна да бъда въвлечен в тяхната безсмислена вражда. А колкото до това дали Чанс обижда Джонатан — добави той строго, — според мен Джонатан започна пръв. Но нека не подлагаме гостенките на такава непростима грубост — предлагам да се сбогуваме с Чанс и да си продължим по пътя. — Сам погледна Чанс. — Предвид обстоятелствата ще те представя на гостенките друг път, нали нямаш нищо против?

Чанс кимна рязко и след като изгледа дръзко Фанси, се завъртя и забърза по пристана. Младата жена изпита чувството, че току-що е паднала от висок зъбер, пое си дълбоко въздух и чак тогава забеляза колко силно се е впила в ръката на Джонатан. Смути се, почувства се малко смешна и на мига отслаби хватката, сетне каза уж нехайно:

— Е! Обеща ни, Джонатан, че в колониите ще изживеем вълнуващи мигове, но не знаех, че вълненията ще започнат още щом слезем от парахода! По едно време ми се струваше, че ще се сбиете с онзи наглец.

Джонатан се засмя, възвърнал си доброто настроение, след като високата фигура на Чанс се сля с навалицата по пристана. Вдигна с блеснали очи ръката на Фанси и прокара устни по нежната й кожа.

— Не съм възнамерявал да излагам теб и сестра ти на такива приключения, но се радвам, че си затваряш очите за окаяно лошите ми обноски. Чанс не ми е пръв приятел — между нас има кръвна вражда, и наистина съжалявам, че вие с Елън присъствахте на тази грозна сцена. Нали ще ми простиш? — Сетне погледна Елън така, че тя се разтопи. — И ти, скъпа?

Елън му се усмихна плахо, все така широко отворила очи.

— Беше си страшничко.

Фанси оправи гънките на полите си и отвърна спокойно:

— Да, случката не бе от най-приятните, но нека я забравим. А колкото до това дали ще ти простим, Джонатан, няма нищо за прощаване, стана по една нещастна случайност. — Тя погледна Сам и му се усмихна толкова лъчезарно, че върху брадичката й се появи трапчинка. — Да не говорим повече за това. Господин Уокър ще ни отведе при каляската и ние ще забравим за Чанс Уокър. След днешната случка той надали ще има безсрамието отново да ни погледне в лицето.

— О, той наистина си е безсрамен и се съмнявам, че нещо е в състояние да го спре — възрази Джонатан.

Сам изглеждаше смутен и без да обръща внимание на думите на Джонатан, пророни:

— Съжалявам, че Чанс ви е направил толкова лошо впечатление. Дума да няма, не си мери приказките и говори, каквото му е на ума, но инак не е лош.

Джонатан вдигна вежди.

— Ще прощаваш, братко, но ще си позволя да не се съглася с тебе.

Сам понечи да отговори, ала Констънс побърза да се намеси:

— Я престанете! До гуша ми дойде да слушам името на този човек. Още откакто се е родил, създава само ядове на семейството. Неприятно ми е да ти го кажа, Самюъл, но и той не е по стока от онзи пияница, баща си. И хич не ми разправяй, че вече трийсет години Морли не е слагал капка в уста. Мен ако питаш, Чанс и Морли ще петнят доброто име на Уокърови чак докато умрат. — Допринесла за охулването на Чанс, Констънс най-неочаквано се усмихна чаровно и рече: — Я по-добре да не се ядосваме заради него. Хайде да последваме призива на баронесата и да забравим за онзи грубиян, Чанс Уокър!

Сам се вслуша в желанието й: усмихна се тъжно и поведе дамите и брат си към каляската, която ги чакаше. Като ги угощаваше с разкази как Ричмънд е бил основан през 1637 година, когато благодарение на географското си разположение се е утвърдил като търговско средище на плавателната река Джеймс, Сам с лекота ги накара да забравят за неприятната сцена с Чанс. С грейнали топазени очи Фанси слушаше внимателно Сам, когато той се впусна да обяснява, че няколко години по-късно в Ричмънд се е намирал складът на Бърд, но че строежът на същинския град е започнат от полковник Уилям Бърд едва през 1737 година. Загледана в селцето с къщи, накацали по баирите на северния бряг на река Джеймс, Фанси си представи възхитена как преди години този оживен пристанищен град не е бил нищо повече от място, където първите заселници са си разменяли с индианците кожи и дрънкулки.

При мисълта за индианците неволно си спомни какво е казал за тях Чанс Уокър. Притеснена, внезапно попита:

— Има ли опасност да ни нападнат индианците, за които спомена господин Уокър?

Джонатан изсумтя презрително, но отговори не той, а Сам:

— Драга ми лейди Меривейл, живеем в пущинака, далеч от градовете, и е възможно всичко. Но според мен нямаме причини за притеснения. Индианците предприемат набези на стотици километри оттук, в долината на река Охайо. Съмнявам се някой от племената на шоните и мингите да дойде чак тук — усмихна се той, за да успокои младата жена. — Навремето и ние сме били подлагани на нападения, дори членове на семейството ни са загивали, но сега Уокърови са известни като приятели на индианците. В Уокър Ридж няма от какво да се страхувате. Плантацията е голяма и добре въоръжена, имаме много роби и наемни работници. Прекалено силни сме, та на индианците да им хрумне да ни нападат.

— Освен ако Чанс Уокър не ги насъска срещу нас — вметна мрачно Джонатан.

Сам въздъхна.

— Нали уж решихме да не говорим за него? — попита спокойно той.

* * *

Чанс не се изненада, че Джонатан пак не е пропуснал възможността да очерни името му. От горчив опит знаеше, че любим похват на Джонатан е да хули и мачка другите. Чанс не очакваше и друго от него: младият господин Уокър бе прословут с лъжите, подмятанията и злобните си нападки.

Чанс се опитваше да не мисли много за ожесточената си вражда с наследника на състоянието на Уокърови, но нямаше как да избяга задълго от Джонатан и неговата омраза. Дори прелестното младо създание, хванало тъй самоуверено Джонатан за ръка, не успя да прогони злокобните страховити мисли, обзели го, след като Уокърови и гостите им си заминаха с каляската, а няколко минути по-късно и той си тръгна от пристанището.

И той, както всички, дори най-далечните познати на Уокърови, знаеше, че Джонатан се прибира от Англия и води със себе си баронеса. Дни наред, след като получи писмото с радостната вест на сина си, Констънс я разтръбяваше на всеки срещнат. Отвореше ли уста, и все едно си повтаряше: „Когато пристигне баронесата“, или „Баронесата и по-малката й сестра ще ни погостуват… и то за дълго“, или „Баронесата е вдовица, ще знаете“, след което поглеждаше така многозначително своя събеседник, че той неизменно оставаше с впечатлението: скоро ще има годеж.

Както винаги, Чанс не бе обърнал особено внимание на Констънс. Чувствата му към майката бяха почти толкова смъртоносни, както и към сина. Знаеше, че Джонатан е заминал за Англия, за да си търси подходяща жена, и не се изненада, че той е успял да пробуди интереса на някоя дама с благородническо потекло. Това, че Джонатан щеше да наследи едно от най-големите богатства във Вирджиния, само засилваше чара му. Волю-неволю Чанс трябваше да признае, че Джонатан наистина си е хубав мъж. На собствен гръб беше разбрал колко неустоимо е обаянието му. „Толкова неустоимо, че жените на другите мъже забравят в какво са се врекли, и без много-много да мислят, му се отдават“, каза си Чанс с убийствени пламъчета в сините очи и влезе в малката пивница до пристанището.

Изгледа кръвнишки безобидната келнерка, завтекла се към него, след като той си избра маса в един от тъмните ъгли на задименото помещение, и се отърси от мрачните си мисли, които неизбежно го водеха в една и съща посока.

Можеше да изхвърли от ума си Джонатан, но с раздразнение установи, че не е толкова лесно да заличи образа на прелестната стройна жена със закачливо килната шапка. „Баронесата! — каза си и се подсмихна ехидно. — Бъдещата жена на Джонатан!“

Чанс определено бе смаян от вида й. Беше очаквал да види по-възрастна жена, скована от горделивост и високомерие. Още не можеше да повярва, че младичкото и безспорно красиво създание, което Джонатан бе придружавал на мостика, е въпросната баронеса. Момичето определено не приличаше на вдовица и излъчваше такава невинност и непорочност, че човек се питаше дали съпругът й не е бил монах.

Забеляза келнерката, която продължаваше да чака до масата, усмихна й се горчиво и си поръча бира. Облегна се, изпружи дълги крака в панталони от еленова кожа и се опита да се съсредоточи върху нещо друго, но когато след няколко минути сервитьорката се върна с халбата, пълна с пенлива бира, Чанс още си мислеше за баронесата на Джонатан. Пред очите му още беше прелестният й образ, запечатал се в съзнанието му, докато младата жена бе стояла край парапета на парахода.

Още в мига, в който я бе зърнал, беше разбрал коя е. Не беше тайна с кой кораб Джонатан се прибира заедно с гостенките си от Англия, а от Морли Чанс бе научил, че тази сутрин Сам и Констънс ще отидат да го посрещнат. И той си имаше причини да е тук по това време — с парахода, докарал другите във Вирджиния, пристигаха и конете, с които Чанс се надяваше да положи началото на преуспяващ конезавод за породисти жребци и кобили — завод, който смяташе да създаде благодарение на същите десет хиляди акра, спечелени на барбут от Джонатан преди осем-девет години.

В трюмовете на парахода пътуваха едър дорест чистокръвен жребец, както и две арабски кобилки, заченали от един от най-прочутите жребци в света. С пристигането им във Вирджиния окончателно щеше да се сбъдне една отколешна мечта на Чанс. Той броеше дните до мига, когато ще види животните, и след като се спря на породите, възложи на своя посредник в Лондон да избере конете.

Срещата с Джонатан беше оставила горчив вкус в устата му и бе помрачила радостта му, че породистите коне най-сетне ще пристигнат. При вида на баронесата, която се усмихваше на Джонатан, в душата на Чанс нахлуха какви ли не неприятни чувства. Чанс не завиждаше на никого, дори на човека, който щеше да наследи несметните богатства на Уокърови. Но докато беше гледал тъничката жена в тютюневокафява рокля, докато бе наблюдавал как изражението й се мени, как тя се смее и си бъбри с другото момиче (вероятно сестра й), той беше усетил как нещо го жегва болезнено. Мисълта, че Джонатан притежава цялата тази крехка хубост, пробуди у Чанс задремалите бесове, стаили се в душата му, и той беше почувствал как на гърлото му засяда жлъч.

Ядоса се, направо се вбеси, че за миг все пак е завидял на своя враг и му се е приискало прелестното младо създание да е дошло чак от Англия не заради Джонатан, а за да бъде с него — с Чанс. Беше го обзело презрение и към самия него, и към младата жена на палубата. Нима тя не знаеше за какъв човек смята да се омъжи? Или й беше все едно? Може би за нея единственото важно нещо бе, че Джонатан Уокър е богат, и тя пет пари не даваше, че той е мръсник и отявлен лъжец, който прелъстява жените на другите мъже. Че ръцете му са оцапани с кръв.

Чанс изпъшка ядно. Какво, по дяволите, бе седнал да се тръшка — ако ще, баронесата да се омъжва и за най-големия злодей! Тя очевидно беше наясно с какъв човек смята да свърже живота си и ако високомерието, изписало се върху прелестното й личице, наистина бе показателно за нейния характер, значи двамата с Джонатан Уокър си бяха лика-прилика.

Чанс трябваше да хвърли доста усилия, но накрая все пак успя да се отърси от мислите за баронесата и Джонатан Уокър. „Да вървят по дяволите!“, помисли той презрително, сетне изпи остатъка от бирата и стана от масата. И двамата бяха един дол дренки и той ги ненавиждаше.

Реши най-сетне да види конете, които е купил, излезе от пивницата и се върна с широка крачка при парахода. Размени няколко думи с капитана и разбра, че е дошъл тъкмо навреме: всеки момент щяха да разтоварят конете.

Огледа внимателно всяко от трите заметнати с чулове животни, докато хамалите ги вдигаха и после предпазливо ги сваляха на дъсчения док. Още щом зърна жребеца, и върху смуглото му лице грейна доволна усмивка. Животното бе понесло добре дългото презокеанско пътуване и макар да беше изпосталяло и косъмът му да не лъщеше, от източеното великолепие на торса и от дългите, добре оформени крака си личеше, че е от най-чистокръвна порода. Кобилите — едната дребничка и дореста, другата едра и врана, също общо взето бяха в добро състояние. Тепърва им предстоеше да пътуват до Свърталището на дявола, както се казваше процъфтяващата плантация на Чанс на река Джеймс, но той поне щеше лично да наглежда как ги хранят и се грижат за тях.

След като конете бяха стоварени без произшествия на пристана, Чанс се огледа нетърпеливо и се запита къде ли са Хю и Морли — бяха обещали да дойдат, за да му помогнат. Тъкмо си го помисли, и зърна двамата снажни мъже, които вървяха забързано към него. По-младият беше облечен почти като Чанс, а по-възрастният бе в строг костюм от евтин вълнен плат, беше завързал около врата си черна кърпа, а на главата си носеше триъгълна шапка. И двамата мъже бяха прихванали косата си на ниска конска опашка на тила.

Още щом Чанс ги забеляза, и лицето му се озари от усмивка. Хю — по-младият от двамата, беше най-добрият му приятел, докато Морли — баща на Хю и по всяка вероятност и на Чанс, макар че самият той така и не си го бе признал, го направляваше при всяка стъпка и му помагаше, откакто Чанс се помнеше. По мургавото лице на Чанс премина едва доловима сянка. Често бе чувал разказа как навремето Морли почукал на вратата на осиновителите му с пищящо пеленаче в ръцете. Морли така и не си беше признал, че е баща на Чанс, но не бе обяснил и как така новороденото се е озовало при него. Освен това не беше проронил и дума коя е майката на детето.

Въпреки известната прилика помежду им, прилика, присъща на всички от многолюдния род на Уокърови, Чанс не вярваше особено, че Морли наистина му е баща. Не виждаше причина той да мълчи и досега. Още от самото начало всички бяха убедени — и то не без основание, че Чанс е незаконен син на Морли. На Морли щеше да му е много по-лесно да си признае, че е негов баща, отколкото да мълчи загадъчно, но той правеше точно това. Чанс се бе отказал преди доста години да умува какви са обстоятелствата около неговото раждане и въпреки това понякога — както например сега, се питаше каква ли е ролята на Морли в събитията около появата му на бял свят. Дали Морли му беше баща? И ако не — тогава кой? И защо толкова години баща му не го признаваше за свой син?

Хю го откъсна от мрачните му мисли. Върху красивото му лице грейна усмивка и той подметна весело, колкото да се заяде:

— А, това ли били крантите, които трябва да откараш в Дяволското свърталище?

— Кранти ли? — повтори Чанс и вдигна вежда уж възмутено. — Нямаш ли срама, бе човек! Бива ли да хулиш толкова жестоко най-прелестните коне, пристигали през последните години в колониите?

Хю впери захласнато очи в дорестия жребец и въздъхна възхитено.

— Не ми обръщай внимание. Просто ме гризе завист. Въпреки че цял месец и половина конете са пътували през океана, пак си личи, че са от най-добра порода. Следващата пролет всички коняри от околията ще се тълпят при теб, ще водят кобилките си при този приятел. А колкото до кобилите — огледа ги той разбиращо, — според мен трябва да възнаградиш посредника в Лондон. Справил се е наистина блестящо.

— Хю е прав — съгласи се Морли и също огледа притихналите коне, — жребеца и кобилите си ги бива и мен ако питаш, след години ще си възвърнеш стократно първоначалното вложение.

Тук-там в черната коса на Морли се белееха сребърни кичури, лицето му бе насечено от бръчки, разкриващи възрастта му. Въпреки това той и досега стъпваше напето и бодро и макар кръстът му понякога да се схващаше, времето го бе пощадило.

Хю му беше одрал кожата. Беше същият на ръст, бе наследил и стойката, и снажното тяло, както и черната коса, и сините очи на Уокърови. На двайсет и седем години, Хю беше най-голямото от четирите деца на Морли и от доста време направо благоговееше пред Чанс. Това, че Чанс може би му беше брат, само го издигаше още повече в очите му. Освен всичко останало Хю беше много сърдечно, разбрано момче и приятелството им наистина беше много силно.

— Хм, радвам се, че ти харесват — рече Чанс на Морли, без да сваля доволен поглед от конете. — Дано се оправдаят и очакванията ти: от твоите уста в божиите уши!

След като Чанс се разплати с капитана на парахода, тримата хванаха всеки по един кон и си тръгнаха бързо от пристанището. Запътиха се право към малката конюшня в западния край на града, откъдето щяха да тръгнат в петък. До конюшнята имаше мъничка чиста странноприемница — „Кукуригането на петела“, където Чанс често отсядаше, ако бе дошъл по работа в Ричмънд. Оставиха конете във временното им жилище и поеха към странноприемницата.

Чак след като се настаниха в подредената тясна стаичка, Чанс спомена, че е срещнал Джонатан. Бяха си взели по голяма халба бира, Морли запали лулата си с дълга дръжка и дъхавата миризма на хубав вирджински тютюн изпълни помещението.

Най-неочаквано, както си играеше с дръжката на халбата, Чанс каза:

— Ако сутринта бяхте дошли няколко минути по-рано, щяхте да видите баронесата на Джонатан.

Морли застана нащрек.

— Значи си я видял… заедно с Джонатан?

Чанс кимна.

— Видях и госпожа Констънс Уокър, и Сам.

— Как изглежда баронесата? — попита Хю колкото да става приказка. — С дълги зъби и лице като конска муцуна ли?

Чанс се вторачи в издрасканата чамова маса и отвърна провлачено:

— А, не. Всъщност е много хубава. Толкова е изкусителна, че смятам да проверя дали на вкус е също тъй прелестна, както и на вид.

— И през ум да не ти минава да… — тросна се възмутено Морли, но не се доизказа.

Чанс прониза по-възрастния мъж с убийствени пламъчета в кобалтовите очи.

— Какво? Да покажа на Джонатан какво на вкус е собственото му лекарство ли? Не можеш да отречеш, че си го е изпросил.

— Недей, Чанс! — извика пребледнял като платно Морли. — Знам, голяма трагедия сполетя Джени, Бог ми е свидетел, че не одобрявам участието на Джонатан в нея, но и през ум да не ти минава да му мъстиш! — Лицето му се натъжи. — Недей да се тормозиш за неща, които не можеш да промениш, не се наказвай за решения, взети преди толкова време! Било, каквото било! Ако не забравиш миналото, моето момче, ще се погубиш, от мен да го знаеш.

„Точно както бях на път да се погубя аз“, помисли горчиво Морли. Прониза го остра болка при горчивата мисъл, че от страх и нерешителност не е споделил с никого как е станало така, че се е озовал заедно с невръстното момченце на ръце пред вратата на Андрю. Притесняваше се и че Сам и Лети остаряват, че и той вече не е в първа младост. Миналата зима бе осъзнал, че и той е смъртен: беше се разболял от бронхопневмония, лишила го от сили и повалила го на легло в продължение на няколко дълги ужасяващи седмици. Ако не кажеше истината и то скоро, тайната на Чанс можеше да бъде погребана заедно с него.

Чанс не обърна внимание на искрения му съвет и отсече:

— Ако не успея междувременно да погубя Джонатан Уокър, значи съм си го заслужил.

— Татко е прав — прошепна и Хю. — Знам, и досега не си прежалил Джени, въпреки че почина преди цели седем години. На драго сърце ще погледам как Джонатан Уокър си получава възмездието, но не ми се ще това да става с цената на твоя живот.

— Ами тогава нека и занапред се преструваме, че не е прелъстил жена ми, с която се бяхме венчали само преди две години — изръмжа Чанс. — Че не й е направил дете и после не я е зарязал да се оправя сама с мен, след като се върна от Англия. Нека забравим, че милата ми ужасена Джени се е обесила броени часове, преди да се прибера вкъщи. Нека забравим, че след като ме нямаше близо осем месеца, осем ужасно дължи месеца, се върнах у дома, за да намеря любимата си опозорена и мъртва. — Очите на Чанс почти пламтяха от сдържан гняв. — Джонатан Уокър я уби, само дето не й надяна примката на врата.

— И досега няма доказателства — изпелтечи Морли. — Това, че се е отбивал често у вас, докато те нямаше — не забравяй, че го правеха и мнозина съседи и приятели — или че някакви дърти клюкари шушукат, че са ги виждали да яздят заедно из полето, още не значи, че й е бил любовник.

Чанс го стрелна с изпепеляващ поглед.

— Нима се съмняваш кой я е прелъстил? Нима изобщо ти минава през ума, че може да е някой друг? — Той погледна невиждащо халбата и добави покрусено: — Всеки знае, че преди Джени да се влюби в мен, баща й и Сам са обсъждали дали да не я омъжат за Джонатан. Точно както и всички знаят, че Джонатан не можеше да си намери място от яд, когато ние с Джени се оженихме, и че винаги ме е мразел.

Хю сви рамене.

— Дори и да е така, щом ти е толкова мъчно, защо още навремето, след като погребахме Джени, не го повика и не го уби, та да се приключи веднъж завинаги?

По устните на Чанс заигра усмивка, от която Хю го побиха тръпки.

— Да го убия ли? — попита Чанс едва чуто. — А, не, нямам желание да убивам Джонатан Уокър, искам само да му взема нещо много ценно… нещо, на което той държи много. Не го искам мъртъв, Хю, искам Джонатан да живее, да живее дълго и да се мъчи като грешен дявол от горчиво разкаяние и да проклина всеки божи ден заради онова, което е изгубил. — Чанс присви очи. — Знае ли човек! Току-виж тази баронеса ми дала оръжието, което търся отдавна…