Шърли Бъзби
Сърце за превземане (20)

Глава деветнадесета

Изражението на Чанс не се промени, но той прокле негласно съдбата, задето е позволила Фанси да чуе точно този разговор. Веднага се сети какво е казал на Хю и след като се замисли, изруга наум.

Не беше споменал името на Фанси, не бе свързал по никакъв начин венчавката им с желанието си да отмъсти на Джонатан. Но… Чанс присви очи. Фанси вече се съмняваше в подбудите му, подозираше, че той се е оженил за нея колкото да си го върне на Джонатан, и не беше никак сложно да свърже чувствата, на които Чанс беше дал воля по време на разговора с Хю, с положението, в което се беше озовала. То оставаше да не ги свърже! А и Чанс нямаше как да отрече, че стремежът му за мъст е в дъното — макар и частично — на обстоятелствата около внезапната им венчавка, ако не искаше да го обявят за лъжец. Момъкът не виждаше начин да й обясни разумно обърканите си мисли в нощта, когато е решил да я злепостави пред всички. Всъщност начин имаше, но той щеше да е принуден да разкрие колко е хлътнал по нея.

За да има повечко време да помисли, отпи голяма глътка от коняка. Но мислите му си останаха все така объркани и той се свъси срещу Фанси — питаше се как ли ще постъпи тя, ако сподели с нея истината: сега, когато се връща към онази нощ, си дава сметка, че желанието да отмъсти на Джонатан е било само повод, причина да си позволи постъпка, с която да получи онова, към което всъщност се стреми — нея. Момъкът стисна устни. Така само щеше да й предостави оръжие, с което тя да изтръгне сърцето от гърдите му!

Изправи се рязко и остави чашата върху масата. Извърна се към Фанси и като се опитваше пак да печели време, попита:

— И какви изводи си направи от онова, което чу?

Фанси също се изправи.

— Пак ли отбягваш въпроса ми, Чанс? Пак ли отвръщаш на него с въпрос?

Поруменял, момъкът рече:

— Както гледам, от онова, което си подслушала, не си останала с най-радушно впечатление от мен. Мисля, че имам право да знам защо ме съдиш тъкмо тази вечер.

— Не те съдя — възрази уморено младата жена. — Просто исках да чуя истината от теб — поне този път. Както сам каза, вече сме женени и тя не ще промени нищо. Ала след като така кавалерски реши да преобърнеш живота ми, сигурно съм в правото си да попитам защо. — Сетне попита с непреклонен блеснал поглед вероятно за пети път: — Защо? Защо се ожени за мен?

— Защото те исках — отвърна той без заобикалки — беше се изопнал като струна.

Фанси се засмя горчиво.

— И смяташ, че това ще ме задоволи? Само това ли имаш да ми кажеш? Че си ме искал?

Чанс кимна отсечено.

— Ами Джонатан? Можеш ли да се закълнеш, че отмъщението към него по никакъв начин не е свързано с женитбата ни? И не си смятал, че той иска да се ожени за мен, и не си се постарал, без да подбираш средствата, да ме отнемеш? И така да му го върнеш?

Чанс отиде бързо при нея, сграбчи я за ръцете и я дръпна към себе си. Каза напрегнато, с лице, само на педя от нейното:

— Няма никакво значение защо съм се оженил за теб. Ти си моя жена и нищо не ще промени този факт. Престани, Фанси! Забрави какво си чула днес следобед! Просто се бях разоткровеничил пред Хю и това няма нищо общо с теб.

Тя го погледна презрително.

— Ясно. Значи да забравя и да се преструвам, че никога не се е случвало. Колко удобно за теб!

Чанс стисна зъби.

— Не искам да се карам с теб, Фанси. Престани… Моля те.

Обидена и ядосана, тя се отскубна от хватката му и му обърна гръб.

— Явно нямам друг избор — рече сковано и тръгна към вратата между двете стаи. Чак когато сложи длан върху кристалната ръкохватка, погледна Чанс през рамо. Върху прелестните й устни заигра горчива усмивка. — Нали си даваш сметка, че с мълчанието си, с отказа да ми отговориш не ми оставяш друг избор, освен да повярвам, че наистина си смятал: тъкмо аз съм избраницата на Джонатан, и си ме изложил пред всички единствено, за да нараниш него.

Чанс си каза ожесточено, че е по-добре тя да си мисли това, отколкото да разбере колко много я обича. Стиснал юмрук, се пребори с желанието да я притегли в обятията си и да даде воля на мощните си чувства.

— Нямам власт над мислите ти — каза той накрая, когато смяташе, че си е възвърнал самообладанието и няма да позволи да прави смехотворни излияния. — Мога да ти се закълна само в едно: при каквито и обстоятелства да сме се оженили, ще ти бъда възможно най-добрият съпруг. Ще се опитам да те направя щастлива.

От думите му на Фанси й олекна, вледененото й сърце се сгря и за миг тя се поддаде на предателската мисъл дали пък не си е направила погрешни заключения за него. Гласът му преливаше от искреност. Беше съвсем лесно, съвсем просто да приеме палмата на мира, която той й протягаше. Съвсем лесно да загърби всичките си съмнения и страхове и да се остави да бъде пометена от чувствата, Фанси застина. Та тъкмо това ставаше всеки път! Чанс я очароваше. Обезоръжаваше я. Караше я да забрави как стоят нещата между тях, точно както бе направил и в първата им брачна нощ. Младата жена ненадейно се вбеси и се тросна:

— Искаш да ме направиш щастлива ли? Тогава направи така, че да не виждам мръснишката ти физиономия! Ето кое ще ме направи щастлива.

Отвори рязко вратата, но преди да е излязла като хала от стаята, гласът му я спря.

— Не забрави ли нещо? — попита мрачно Чанс.

— Какво? — попита Фанси, след като се завъртя кръгом и го прониза с поглед.

Той вдигна вежда.

— Леглото ти, госпожо — кимна към огромния креват. — Тази нощ ще спиш тук, не помниш ли?

Фанси си пое възмутено дъх.

— Нима наистина искаш да се придържаме към това смехотворно споразумение?

Очите му блеснаха.

— Разбира се, че не. Ако желаеш да се откажеш от своите условия, на мен няма никак да ми е трудно да сторя същото с моите.

На Фанси й идеше да го фрасне по присмехулното лице, но тя се сдържа, подбра полите на роклята си и забърза към високото легло. Изхлузи припряно атлазените пантофки и се метна върху матрака, фустанелата и копринената рокля се набраха около тъничките й глезени, а тя изправи гръб, както седеше със скръстени на гърдите ръце, и погледна злобно Чанс.

— Ето ме в кревата ти — изръмжа Фанси. — Сега доволен ли си?

Мрачното настроение на Чанс се разсея, когато той я видя как седи войнствено на леглото, а елегантната й рокля се е надиплила около нея. Потисна опасното желание да прихне и рече:

— Знаеш прекрасно, любов моя, че не съм доволен. — После добави с по-плътен глас: — А още по-прекрасно знаеш как да направиш така, че да съм доволен.

Изведнъж на Фанси й се стори, че дрехите й са прекалено тесни, дишането й се учести и както винаги с ужас тя усети как при тези думи от кръста надолу я плисва топлина. Да го вземат мътните този Чанс! Младата жена беше сигурна, че никога през живота си не е мразила някой мъж така силно, както мрази Чанс Уокър — и че никой мъж не я е карал да се чувства толкова преливаща от живот.

Онази нощ Фанси разбра на свой гръб доста от причините да не спим с дрехите, с които ходим през деня. Като начало почти не можеше да помръдне, фустанелата и полата й току се заклещваха под нея и тя се мяташе и гърчеше, докато се намести поне малко по-удобно.

Корсетът й сякаш бе ушит нарочно така, че да я оставя без дъх, а дантелките, с които беше обточен, я гъделичкаха безмилостно по кръста. Болеше я и глава, фуркетите, които крепяха модната й прическа в стил мадам Помпадур, се забиваха в кожата и не й даваха да мигне.

Иска ли питане — Чанс спеше като къпан и Фанси прекара почти цялата нощ в това да му измисля какви ли не страховити съдби: коя от коя по-ужасни. Някъде на зазоряване все пак се унесе, но колкото да се събуди след малко с отекли клепачи и главоболие и да види, че Чанс е станал и е отишъл да си върши работата. Слава богу!

Стана криво-ляво от леглото и оставяйки подире си следа от намачкани дрехи, влезе, олюлявайки се, в съседната стая. Смъкна набързо фуркетите, които сякаш я наказваха за нещо, и другите дрехи и останала само по везана камизолка, въздъхна благодарно и се отпусна върху гостоприемно мекото си легло.

Събуди се късно следобед и зарадвана, видя с крайчеца на окото порцеланов чайник, над чийто чучур още се виеше пара — беше оставен на масата при прозореца. Фанси се прозина, стана от леглото и се настани на един от фотьойлите при прозореца, след което отпи признателно от кафето и се загледа навън.

Небето беше похлупено от тъмни облаци. Някъде в далечината проехтя гръм. Но младата жена си мислеше не за задаващата се буря, а за разправията с Чанс от предната вечер. Устните й потрепериха. Разправия, с която тя беше постигнала малко. Само бе дала на Чанс да разбере, че вече знае за кроежите му да си отмъсти на Джонатан и че е използвал нея, за да ги осъществи. Предпочиташе да се самозаблуждава, ала изобщо не се съмняваше, че Чанс се е оженил за нея тъкмо заради това. А това, че я желаеше, че му харесваше да се люби с нея, само правеше победата му над Джонатан още по-сладка. Лошото беше, че макар и вече да бе наясно с коварните кроежи на мъжа си, Фанси не можеше да промени нищичко. Нито положението, в което се бе озовала, нито смута, натежал в гърдите й. Въпреки всичко тя обичаше Чанс Уокър. Вярно, беше си пълна глупост да го обича, при положение че знае какво е направил той с нея, ала това не променяше с нищо чувствата й.

Младата жена въздъхна, остави порцелановата чаша и се загледа някъде в пространството отпред. Искаше й се до болка Чанс да е откровен с нея. Двамата не можеха да променят миналото, Фанси не бе в състояние да промени и причините, тласнали го към това да се ожени за нея. Затова пък можеха да обсъдят тези причини, колкото и болезнени и унизителни да бяха, и след това да ги забравят. Можеха да спечелят много от брака си. Чудо голямо, че началото е било лошо, защо да не започнат начисто и с времето да изградят чудесен брак? Това обаче щеше да е невъзможно, докато Чанс отказваше да е прям и откровен с нея. Нежеланието му да й се довери създаваше дълбока пропаст помежду им. И докато се изправяше, за да повика със звънеца Чарити, Фанси се зарече да не се опитва да я преодолява. Тази пропаст съществуваше заради Чанс. Нека пак той я отстранява!

 

 

Август свърши, започна септември, жегата и изнурителната влага сякаш притискаха земята, хора и животни се движеха по-бавно и често търсеха сенчести местенца, където да се скрият от силното прежурящо слънце. Междувременно узряха дините, на трапезата се появи първият зрял боб, царевицата най-сетне ставаше за ядене, листата на тютюна взеха да оклюмват и да пожълтяват лекичко — сигурен знак, че е време да се прибира реколтата.

Въпреки разногласията между младоженците, отминаващите дни никак не бяха неприятни. На повърхността, пред другите Фанси и Чанс сякаш се разбираха чудесно и си бъбреха за всекидневните задачи. Единствено когато останеха сами, проличаваха сковаността и сдържаността помежду им. Вечер, щом вратите на стаите им се затвореха след тях, те почти нямаха какво да си кажат и Фанси започна да се плаши все повече от спускащия се мрак. Пак спеше в леглото на Чанс, както се бе съгласила, и макар понякога той да я прегръщаше несъзнателно и да я притегляше към себе си, макар понякога сутрин Фанси да се будеше, сгушена до широките му гърди, никой от двамата не се опитваше да промени условията на споразумението.

Фанси не се решаваше да твърди, че не се притеснява да лежи нощ подир нощ така близо до мъж, когото се опитва да си внуши, че ненавижда. Това я тревожеше — и то много — същевременно обаче тя обичаше този мъж, само при вида му нозете й се подкосяваха от страст. Фанси обаче се бореше ожесточено с магнетичното му привличане и всеки път, когато се почувстваше в опасност, си припомняше какъв номер й е изиграл.

За късмет дните й бяха запълнени до краен предел и почти не й оставаше време да размишлява за отношенията си с Чанс. Той отсъстваше с часове от къщата, обикаляше плантацията, където кипеше усърден труд, понеже дните ставаха все по-къси и всичко трябваше да бъде подготвено за зимата, така че почти през целия ден Фанси бе пощадена от присмехулното присъствие на мъжа си.

За нея животът в Дяволското свърталище бе изпълнен с неописуемо вълшебство. Преди да се омъжи за Спенсър, беше живяла простичко, бе изпълнявала лесни задачи, например да събере яйцата и да ги занесе на готвачката, веднъж дори бе доила крава, случай, който помнеше и досега. Ала не бе подготвена за живота в голяма плантация насред пущинака. Дяволското свърталище се издържаше почти само и посрещаше, кажи-речи, всичките си нужди. Хората тук купуваха, разбира се, някои материали, захар, сол и подправки, както и други неща, които не произвеждаха и не отглеждаха. Два пъти в годината ходеха до Ричмънд или Уилямсбърг, за да си набавят най-необходимото. Като жена на собственика Фанси установи, че нейна грижа е да следи дали всичко в плантацията върви добре, като се почне от орането и прибирането на реколтата, която да изхрани всички, и се стигне до храненето на пилетата, свинете и кравите. В Англия като жена на барон само бе давала нареждания на прислугата и с това се бяха ограничавали задълженията й, в Дяволското свърталище обаче, от нея се очакваше да взима много по-дейно участие, като се почне от това да помага в плевенето на огромните зеленчукови градини и се стигне до приготвянето на зимнината.

За свой ужас откри, че е длъжна да бъде и нещо като учителка на децата на хората, които работеха в плантацията, а понякога и лекарка и акушерка. Почти нищо в домакинството не се вършеше без нейна намеса, макар че тя рядко се нагърбваше с най-изнурителната работа. Една сутрин дори сподели с Елън как се чувства отговорна за добруването на цяло откъснато от света селце.

Тепърва имаше да научава много неща. С ненатрапчивите съвети на Ани и вещата помощ на Марта и Джед те с Елън бързо усвоиха изкуството да леят свещи и да правят сапун, та дори и простичка боя, която можеше да им потрябва за дребен ремонт. Сестрите се научиха и как да съхраняват зеленчуците и плодовете и да правят компоти и туршии (Фанси много се гордееше със сливовото си бренди, макар че трябваше да изчакат още цял месец и половина, докато го опитат), а също как да опушват и да осоляват месо, включително как да произвеждат прочутата вирджинска шунка.

Зимата щеше да настъпи след броени месеци и това бе един от най-напрегнатите периоди на годината. По цял ден Фанси и Елън не подвиваха крак — помагаха, даваха съвети, усвояваха как се прави едно или друго. В градината още имаше зеленчуци, които, щом му дойдеше времето, щяха да приберат в просторните зимници: картофи, ряпа, кромид лук, чесън, фасул, тикви. Марта им показа как да ги редят, като им обясни с блеснали очи:

— Ако изгният и се видите принудени чак до пролетта да се тъпчете със зеле и осолено свинско, никога повече няма да слагате реколтата в някой влажен усоен ъгъл на зимника.

Вечер, след като се свлечеше в леглото, Фанси пак си мислеше какво е научила през деня, дори си припомняше най-различни рецепти, например как да се съхрани прясната сметана или как се прави оцет, цимент и розова боя.

Ала колкото и запълнени да бяха дните й, младата жена усещаше остро как времето се изнизва бързо-бързо. Месецът на съпружеско въздържание наближаваше своя край, а между нея и Чанс не бяха настъпили някакви съществени промени. Фанси не можеше да се преструва, че през това време не го е опознала по-добре. Двамата все пак разговаряха — предимно за плантацията, тя обаче наблюдаваше как мъжът й се държи с другите и си даваше сметка, че той е кадърен и уважаван господар. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да му признае и че е добър, умен, грижовен, внимателен и щедър, черти, каквито не би свързвала с човек, постъпил така долно. Чанс Уокър си оставаше загадка, която Фанси бе решена да разбули.

 

 

Не само тя се беше заела с тази загадка. Сам Уокър би дал всичко, каквото притежава, че и повече, само и само да разбере истината около събитията, разиграли се в нощта, когато се е родил Чанс. Вярваше безпрекословно в разказа на Морли как е намерил захвърленото новородено на отвесния бряг на реката. Бе твърде възмутително, за да не е истина. Пък и колкото и разпасан да беше като млад Морли, той се славеше като човек, който никога не лъже. Сам го познаваше открай време и бе повече от убеден, че той наистина е намерил разплаканото момченце край реката.

Не, загадката не беше в невероятната история, която му бе разказал Морли. Загадката беше в онова, което се е случило преди Морли да открие Чанс.

Дни и седмици след изповедта на Морли Сам гледаше невиждащо с часове някъде в пространството и се чудеше как да разплете това невероятно кълбо. Констънс щеше, разбира се, да отрича всичко, дори и той да проявеше лудостта да я попита направо или дръзнеше да й намекне за подозренията си. Ани Клемънс беше вярна до гроб на господарката си и каквото и да кажеше, щеше да е подозрително. Освен това сега камериерката я нямаше, беше заминала за плантацията на Чанс. Единственият друг човек, който можеше да хвърли някаква светлина върху случките от онази нощ, беше скъпата му, обичана Лети.

Сам не искаше за нищо на света да повдига пред нея този въпрос. Не искаше да пробужда стари спомени — още не можеше да забрави в какво ужасно състояние е заварил жена си, когато преди толкова време се е прибрал у дома, за да научи смазващата новина, че тя е родила мъртво момченце. Трябваше да минат години, та Лети да е в състояние да се върне на мястото, където е погребана невръстната й рожба. За нея щеше да е много по-лошо Сам да й вдъхне надежда, че младежът, когото обича отдавна, е неин син, а по-късно да се окаже, че не е така. Това щеше да я съсипе и поне засега Сам не искаше да рискува.

Ала въпреки това беше длъжен да говори с нея за онази нощ. Трябваше да разбере какво си спомня жена му. Той въздъхна, както един следобед стоеше умислено в кабинета си, загледан в проблясващата лента на реката. Ето, вече беше средата на септември, а той не бе успял да открие нищо, което да направи поне малко правдоподобни невероятните предположения, че Чанс Уокър му е син. След като Чанс и Фанси бяха заминали за Дяволското свърталище, Морли и Пру бяха останали още една седмица в Уокър Ридж и ако бяха сами, Сам и Морли непрекъснато умуваха и се губеха в догадки какво ли се е случило онази отколешна нощ. Преди Морли и жена му да си тръгнат, двамата мъже бяха отсъдили мрачно, че ако искат да докажат кои са родителите на Чанс, трябва да приемат някои събития като факт.

Според тях онази съдбовна вечер Лети най-вероятно е родила близнаци, единия от които мъртъв, а другия — жив. Констънс очевидно е решила на мига, че живото дете трябва да изчезне. Сам и Морли изобщо не се съмняваха на кого е поверила тя тази твърде опасна задача — на Ан Клемънс, естествено.

Сам се свъси, стиснал ръце зад гърба си. Дотук добре, но защо Лети не е разбрала, че е родила второ дете? Нима една жена не би усетила такова нещо?

От редките случаи, когато Лети се съгласяваше да говори с мъжа си за онази нощ, определено се разбираше, че тя помни ясно как е родила мъртвото момченце. Все повтаряше не само колко съвършено е било, но описваше пределно точно всичките му особености чак до шестте пръста. Ала никога не бе продумвала и дума, не беше правила и най-малкия намек за близнак.

Сам пристъпи развълнувано, оборен от мъчителни спомени и чувства. Дали не се заблуждаваше? Дали като удавник не се хващаше и за последната сламка? Дали не беше оглупял и изкуфял дотолкова, та да предположи, пък било то и за миг, че Чанс е същата кръв и плът, както той и Лети? Дали Лети не беше родила, без да усети, второ дете, силно и пращящо от здраве, от което Констънс тутакси се е опитала да се отърве? И само благодарение на случайната среща с Морли животът на детето е бил спасен?

Беше невероятно, Сам не можеше да отрече. И същевременно твърде правдоподобно. Нямаше друго обяснение, че Морли е открил пеленачето, което да пасва по-добре на ситуацията, призна също Сам, после седна зад писалището и се зае да прелиства старите книги. Книги, които бе прегледал най-внимателно с надеждата да се натъкне на нещо, което да пролее светлина върху събитията.

Колкото за да отхвърли догадките, толкова и за да докаже истината, през последните седмици той беше изчел страница по страница всички записки от онова време, до които успя да се добере. Бе прегледал най-основно какво има в покритите с прах, отдавна забравени сандъци и ракли в дъното на складовете и таваните с надеждата да се натъкне на писмо или записка, съхранили се от онези мъчителни дни. Докато четеше, сърцето му се свиваше и той изживяваше наново непоносимата мъка от онова време. В квитанциите и счетоводните книги не откри нищо, освен че не е записал в онзи критичен период в Уокър Ридж да са се раждали деца. Докато продължаваше да прелиства тъничките пожълтели страници, си припомни, че винаги е бил педантичен за тези неща. Бе описвал най-подробно почти всички случки и събития в плантацията, като се почне от датите на засаждане и прибиране на отделните култури и се стигне до времето, раждането и смъртта на един или друг роб или свой работник чак до окучването на любимото си ловджийско куче. Нима е нямало да запише в книгите, ако някъде по времето, когато Морли е намерил Чанс, се е родило и друго дете?

Точно в този миг съгледа бележката върху страницата отпред. Беше с дата 21 март 1740 година.

„Днес следобед подир дълги родилни мъки Миси, шестнайсетгодишна робиня, която закупих преди две години в Уилямсбърг, роди прекрасна здрава дъщеричка. Опасявахме се, че ще изгубим и двете, но всичко приключи добре и дори сега, в мига, в който пиша това, майка и дъщеричка спят като къпани. Това е първата рожба на Миси и тя я кръсти Джинибел.

Ако е рекъл Господ, следващото дете, което ще се роди в Уокър Ридж, е моето и на Лети. Броя дните до радостното събитие.“

Думите, които бе написал собственоръчно, сякаш му се присмиваха и той запокити подвързаната с кожа книга на пода. Заровил глава в дланите си, Сам прокле Морли, че изобщо му е казвал как е намерил Чанс. Беше се примирил с мисълта, че те с Лети ще умрат без наследници, и отдавна смяташе, че такава е Божията воля. И сега какво! Думите на Морли затанцуваха лудешки в съзнанието му: всеки път, когато се питаше замаян дали е възможно Чанс Уокър наистина да е негов син, в жилите му се плисваше радост, каквато не бе познавал от деня, когато Лети плахо му бе съобщила, че скоро ще става баща.

Накрая Сам вдигна глава, изправи се с въздишка и вдигна книгата, накарала го да изпадне в такъв гняв. Помисли си горчиво, че старателно водените записки не са му помогнали особено в неговото разследване. Не са постигнали нищо друго, освен да му напомнят за онова тъжно време на покруса. Пак отгърна страницата със записките за раждането на първородното дете на Миси. Най-неочаквано присви очи, проумял какво всъщност означават думите. Щом следващото дете, което е трябвало да се роди, е било на Лети, значи… Сам прегледа набързо с разтуптяно сърце следващите страници. Не се бяха раждали деца. Нито едно. Чак след като те с Лети бяха заминали за Англия и Морли се бе заел да води книгите, той бе отбелязал, че на 30 април същата съдбовна година Пейшънс Рагсдейл, жената на надзирателя, е родила момиченце. Без да обръща внимание на все по-голямото си вълнение, Сам прелисти бързо страниците, докато стигна следващата година. Открай време вписваха първия рожден ден на всички деца, родени в Уокър Ридж, понеже много от тях не го доживяваха. Сам намери записките, където с кривия си почерк Морли бе отбелязал първия рожден ден на Джинибел.

Сам си каза, че в дните преди да заминат за Англия е бил така сломен от мъка, та може и да не е отбелязал неочакваните раждания, затова внимателно прегледа всички бележки на Морли за края на март и началото на април на 1741 година, като търсеше преди всичко дали той е отбелязал първия рожден ден на което и да е дете. Имаше само едно такова дете — Джинибел. Задъхано се върна назад и видя записките на Морли за 3 април 1740 година, където натъжен видя, че на тази дата дъщеричката на Рагсдейлови, родена в края на април, се е споминала от треска. За същата година беше отбелязано, че са умрели и други хора в плантацията, сред тях обаче нямаше деца, ненавършили една годинка.

И така, Сам можеше преспокойно да направи извода, че ако не се броят Джинибел и детето на Рагсдейл, през периода, който го интересуваше, не са вписани други раждания. Ако не се брои мъртвороденият му син. И въпреки това, ако се вярва на Морли, същата нощ той е намерил детето все още с кървавата плацента по него.

Сам затвори бавно книгата. Налагаше се да поговори с Лети. Беше длъжен да разбере какво точно помни тя от онази нощ.

Оказа се по-лесно, отколкото беше очаквал. Късно следобед на следващия ден, когато вече не бе така горещо, Сам предложи да се поразходят с надеждата да подхване темата отдалеч. Нямаше намерение да ходят при семейната гробница, но сякаш подсъзнателно двамата с жена му се насочиха натам. Гробницата, където често наминаваха, се намираше на малък баир зад стопанските постройки в плантацията и беше с ограда от ковано желязо, обрасла с бръшлян и пълзящи растения. Надгробните камъни, някои на повече от столетие, бяха скътани в сянката на стари кичести дъбове.

Лети не показа с нищо, че намира за странно да се запътят натам, и изобщо не се поколеба да последва мъжа си, когато той отвори портичката и влезе в гробищата. Лети спря да си поеме дълбоко въздух и след като се обърна към Сам, рече:

— Колко упойващ е мирисът на цветята по това време на деня, нали?

Той кимна.

— Признателен съм ти, че предложи да ги засадим след смъртта на баща ми. Сигурно щеше да е доволен.

Лети инстинктивно тръгна към малкото гробче на мъртвото им дете. С разнежено лице загледа двата разплакани ангела от сив мрамор при надгробната плоча.

— Щеше да стане мъж за чудо и приказ, Сам.

Сам я прегърна внимателно през тъничките рамене.

— Знам, любов моя. Знам. — Известно време мълчаха, сетне той попита плахо: — Помниш ли добре нощта, когато се е родил?

Лети поклати глава.

— Не. Всичко ми е в мъгла. Помня, че ми се искаше много да си до мен и по едно време ме достраша, че двамата с детето ще умрем и ти ще останеш сам-самичък.

— Нямаше да лежиш дълго сама в гроба — отвърна прегракнало мъжът й и я стисна по-силно. — Надали щях да живея дълго без теб. Беше ужасно, че загубих момчето, но ако бях изгубил и теб…

Тя се обърна със замъглени от сълзите очи и го целуна по бузата.

— След толкова години, Сам Уокър, ти пак си най-романтичният мъж, когото съм срещала.

Двамата се усмихнаха нежно един на друг. Сам се обърна и погледна малкия, старателно поддържан гроб. Между веждите му се вряза бръчка, когато той попита бавно:

— Лети, нищо ли през онази нощ не ти се е сторило странно?

Тя го докосна отстрани по лицето и Сам я погледна. Жена му попита с озадачен поглед:

— Какво има, скъпи? Защо след толкова години се интересуваш от онази нощ?

Без да я поглежда в очите, той се прокашля и отвърна притеснен:

— Никога не сме говорили за това. Когато се прибрах, първа Констънс ми съобщи какво се е случило. Самата ти си споделяла съвсем малко. След като заминахме за Англия, месеци наред не искаше да отваряш дори пред мен дума за това.

— Така е — въздъхна Лети. — Болеше ме непоносимо. Просто исках да забравя, не ми се говореше какво сме загубили. — Тя се усмихна покрусено. — Държах се много глупаво, нали? Трябваше да споделя мъката си с теб. — Жената се взря в гората в далечината и пророни едва чуто: — Истината, скъпи, е, че не помня много от онази нощ. Знам, имаше страхотна буря. Помня още, че Ани ми подаде момченцето, че притиснах до себе си малкото му телце и не можех да повярвам, че е мъртво. — Тя се сепна, сякаш за да се отърси от кошмарен сън. — После обаче всичко ми е мъгла. Май изпаднах в истерия и ако не ме лъже паметта, Констънс ми даде настойка на опиум, за да заспя. — Лети се свъси. — След като го родих, болката ме поотпусна, после обаче пак ме присви, болеше ужасно. Помня, Ани започна да ми повтаря, че нямало страшно, това било плацентата, но аз имах чувството, че отново раждам.