Шърли Бъзби
Сърце за превземане (25)

Глава двадесет и четвърта

Препирнята не свърши дотук и макар Чанс да изтъкваше какви ли не доводи, Фанси беше непреклонна. Няколко часа по-късно, докато лежаха в кревата, Чанс си каза ядосан, но и възхитен, че жена му е не само красива, а и не по-малко вироглава и той си я харесва именно такава. Нищо, че сега му идеше направо да й извие врата.

По негласно споразумение решиха да не пренасят спора и в леглото. Тази нощ се любиха особено нежно и сладко, а страстта им се разпали още повече при мисълта как сутринта са се разминали на косъм със смъртта.

Отпуснала морно глава върху рамото на мъжа си, Фанси бе на път да му каже за детето. Цял ден й беше на устата да сподели с него радостната новина. Но все не се отваряше сгоден случай и тя реши да му го каже вечерта, когато са сами в спалнята. Чанс обаче се възпротиви яростно тя да го придружи до Уокър Ридж, затова младата жена си рече, че е по-добре да отложи вестта за друг път.

Свъси се в тъмното. Ако знаеше, че е бременна, Чанс наистина щеше да й върже краката, все едно е пиле за продан, да я залости в мазето и да сложи някой от прислугата да я пази. Тя въздъхна. Колкото и да й беше неприятно, трябваше да се примири, че сега не е моментът да му споменава за тяхната рожба. Налагаше се да изчака, докато Чанс си разчисти сметките с Джонатан.

 

 

На другата сутрин Чанс направи последен опит да я разубеди да идва с него, но видя упорито извитите й устни, вдигна ръце и нареди да оседлаят два коня. Точно час след изгрев-слънце те поеха към Уокър Ридж.

Стигнаха бързо — излязоха от гората и препуснаха по ширналото се поле пред Уокър Ридж. Слънцето се беше извисило и Фанси отдавна беше смъкнала синята вълнена наметка, с която бе тръгнала от Дяволското свърталище. Не беше добра ездачка и когато пред тях изникна господарската къща в Уокър Ридж, тя се зарадва неописуемо.

Чанс я свали от седлото и усмихнат я хвана, когато тя залитна, преди да стъпи на земята.

— Както гледам, херцогиньо, не си свикнала да прекарваш много време на седлото.

— Така си е, но скоро ще бъда най-добрата ездачка, ще видиш — отвърна нахакано младата жена с весело блеснали очи.

Чанс й подръпна нослето, смаян от огромния си късмет, че съдбата го е срещнала с Фанси — и е направила така, че тя да го обикне.

Докато изкачваха широките стъпала пред къщата, Чанс прошепна:

— Ще бъдат доста изненадани да ни видят.

Фанси кимна.

— Знам. Затова и смятам, че е най-добре да им разкажем всичко от игла до конец.

По този въпрос двамата бяха на едно и също мнение. Смятаха да споделят как Такърови са ги нападнали предната сутрин, дори как Юдъл си е признал, че са го наели да убие Чанс. Възнамеряваха да премълчат единствено съмненията си, че Джонатан е съучастник в тази тъмна история.

Още щом влязоха в къщата, и ги отведоха в малката уютна всекидневна в задната част, където бяха Сам и Лети. Сам ги посрещна с лъчезарна усмивка и яростна прегръдка, изумила Чанс — личеше си, че е неописуемо радостен. Стъписан от прекалено радушното посрещане, Чанс веднага долови нещо странно в поведението на домакините.

Подир няколко минути, след като Сам и Лети поканиха Чанс и Фанси да седнат и им предложиха освежителни напитки, Чанс се изуми още повече, когато погледна Лети и видя върху лицето й такова щастие и дълбоко чувство, че направо бе озадачен. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Сам би могъл да му обясни, но и той още не можеше да се отърси от неописуемото вълнение, обзело го, когато научи, че Чанс Уокър наистина е техен син. Щеше да бъде признателен до гроб на Ани Клемънс, която най-сетне бе казала истината за трагичната нощ, когато се е родил Чанс. В сряда, когато беше пристигнала заедно с Хю и Елън, още с влизането си тя бе помолила Сам да поговорят на четири очи. И този разговор беше потвърдил всичките му подозрения. Колебливите плахи думи на старицата го бяха изпълнили с такова щастие, с такава ослепителна радост, че той изпита към нея по-скоро съжаление, отколкото гняв.

Виж, чувствата му към неговата мащеха не бяха така щедри. През двете денонощия, изминали, откакто Сам бе научил истината, той едвам намираше сили да погледне Констънс, камо ли пък да разговаря любезно с нея. Откакто научи от Сам какво му е разправила Ани, Лети се разкъсваше от шеметно щастие, че най-сетне се знае кой е Чанс, и от ярост, задето Констънс е извършила такова зловещо престъпление. Подобно на мъжа си, и тя избягваше своята свекърва, понеже не бе сигурна, че ако се озове в една стая с нея, няма да й се нахвърли. Докато Хю и Елън бяха в Уокър Ридж, не биеше толкова на очи, че по-възрастните Уокърови са изпаднали в някакво странно състояние, но сутринта в четвъртък двамата млади заминаха за дома на Хю и в къщата се възцари вцепеняваща студенина.

Констънс не беше глупачка. Почти веднага бе доловила промяната в отношението на Сам и Лети. Щом научи, че Ани се е върнала без предупреждение и сега стои затворена в една от стаите в къщата, тя бързо разбра какво е станало. Усамоти се в стаите си, за да обмисли на спокойствие нещата. Надяваше се да е прекалено мнителна, но когато опитите й да поговори насаме с възрастната камериерка удариха на камък, тя си даде сметка, че са се оправдали най-ужасните й страхове. Тутакси прати вест на Джонатан, но секретарят му отговор, че той бил отишъл за няколко дни на гости у свои приятели и щял да се върне чак в неделя или понеделник.

След завръщането на Ани в къщата се възцари странна атмосфера, където напрежението бе примесено със стаена радост. Сам и Лети не споделяха с никого радостната новина, че Чанс е техен син, и с нетърпение очакваха мига, когато тя ще стане достояние на целия свят.

Пет пари не даваха какво ще стане с Констънс. По всяка вероятност, след като избухнеше скандалът, тя щеше да се върне в Англия, където да доживее дните си. И Сам, и Лети бяха наясно, че няма как да потулят истината или Констънс да остане в Уокър Ридж. Цялото им внимание бе погълнато от това как Чанс ще посрещне вестта.

Още щом Ани сподели с тях истината, Сам и Лети искаха да тръгнат за Дяволското свърталище, но после размислиха. Вярваха безпрекословно на Ани, но дали щеше да й повярва и Чанс? И как щеше да реагира, щом научеше, че те са му родители? Дали щеше да се зарадва? Или щеше да се смути? Затова погледнаха на внезапната му поява в Уокър Ридж като на невероятен късмет и даже не се опитаха да скрият радостта си.

Дори Фанси забеляза необичайната радушност, излъчваща се от Сам и Лети, но отсъди, че понеже е влюбена в Чанс, все й се струва, че всички са се прехласнали като нея по мъжа й.

Известно време четиримата си говориха за по-общи неща, сетне Чанс обясни причината за неочакваното им посещение — докато разказваше как Такърови са ги нападнали, Лети пребледня като платно, а Сам стисна юмруци. Накрая Сам попита внезапно:

— Казаха ли името на човека, който ги е наел?

Чанс поклати глава.

— Не, но ми се струва, че знам кой е той.

По-възрастният мъж кимна мрачно.

— Джонатан, разбира се.

Чанс и Фанси се сепнаха. Чанс попита с бръчица, врязала се между веждите му:

— Знам защо подозирам Джонатан, но ти какви основания имаш да се съмняваш в него?

Сам и Лети се спогледаха. Лети поде с разтреперани устни:

— Трябва да му кажем, Сам. Нека знае. — Тя се засмя като момиче. — Всъщност изгарям от нетърпение да узнае.

Сам седеше до нея на ракитовия фотьойл с атлазени възглавнички. Хвана покритата с бръчици ръка на жена си и я целуна.

— Както искаш, драга ми госпожо — пророни той. — Никога не съм могъл да ти откажа нищо.

Лети го дръпна закачливо за ръкава.

— Остави сега това. Кажи му!

Чанс и Фанси бяха в другия край на малката стая. Той беше застанал зад фотьойла, на който седеше жена му, и бе отпуснал собственически смугла от слънцето ръка върху рамото й. И двамата бяха озадачени от този разговор. Сам забеляза стъписването им и се подсмихна.

— Сигурно недоумявате защо се държим така странно. Стига да не ви досаждам, ще ви разкажа нещо, което обяснява всичко — поде той бавно. — Започнало е преди повече от трийсет години. Всъщност в нощта на твоето раждане — рече по-възрастният мъж и впи поглед в сините очи на Чанс.

Чанс и Фанси слушаха като омагьосани, докато Сам им разправяше какво са научили съвсем наскоро двамата с Лети. Разказа им всичко от игла до конец, като се почне от мълчанието на Морли и се стигне до това как Сам е преровил лист по лист старите счетоводни книги и как преди два дни Ани си е изплакала болката.

Накрая Сам млъкна и се възцари мълчание. Чанс направо бе изгубил дар слово. Накрая, когато се поокопити, попита, като премести поглед от Сам към Лети:

— Нима твърдиш, че съм ваш син? Съвсем законен? И съм имал близнак? — В гърдите му избухнаха какви ли не чувства: удивление, гняв, съжаление, предпазливост, надежда. И накрая шеметна радост. — Сигурни ли сте? — рече накрая. — Наистина ли съм ваш син?

Сам кимна бавно.

— Постарах се да открия доказателства, които да го потвърждават или да го опровергават. Не забравяй, че има двама души: Морли и Ани, чиито разкази се покриват напълно. — В очите му проблеснаха радостни искри. — Потвърждават го и шестте пръста! — С вече по-суров глас той допълни: — Вън от всякакво съмнение е, че онази нощ Констънс се е опитала да се отърве от близначето на Лети, което се е родило живо — от теб! И днес си жив, благодарение единствено на късмета си — усмихна се той горчиво. — Ако Ани беше изпълнила безпрекословно нарежданията на Констънс, ако Морли не беше минал тъкмо тогава оттам, тази история щеше да има друг край.

Лети погледна с въжделение Чанс и върху лицето й внезапно се изписа колебание:

— Неприятно ли ти е — попита тя едва ли не свенливо — да научиш, че ние сме твои родители?

Чанс я погледна недоумяващо.

— Дали ми е неприятно ли? — попита той изумен. — Ужасно объркан съм. И аз не знам дали да му избия зъбите на Морли или да ви сграбча в обятията си и да ви завъртя в лудешки танц из стаята.

Очите на Лети грейнаха.

— Лично аз знам за себе си кое от двете предпочитам, синко.

В миг Чанс прекоси стаята, падна на колене, сведе глава и целуна ръцете на майка си. Едвам намери сили да пророни сподавено:

— Открай време съм се питал коя е моята майка и защо не ме иска. Сега мога само да благодаря на Бога, че най-сетне сме заедно.

Лети кимна бавно и вдигна трепереща ръка, за да го помилва по тъмната разрошена коса.

— Най-сетне — повтори тя едва чуто и по страните й се застичаха сълзи. — Най-сетне!

Всички бяха много развълнувани и Фанси усети как на гърлото й засяда буца. Когато Чанс се изправи и баща му го прегърна, младата жена примига, за да не даде воля на напиращите щастливи сълзи. Притиснал момъка до себе си, Сам започна да повтаря тихичко:

— Моят син! Моят син! Моят син!

Трябваше да минат доста минути, докато четиримата във всекидневната си възвърнат дар словото. После, сякаш се бе отприщил бент, всички заговориха един през друг, опитвайки се да осмислят и да разберат чудесното събитие. Имаше множество въпроси, но на тях съществуваха и отговори, отговори, които обясняваха много неща.

Чанс тръсна тъмна коса и каза вероятно за стотен път:

— Ах, този Морли! Толкова години да мълчи и да пази такава тайна! Още се чудя дали да не му избия зъбите.

— Е, лично аз съм склонен да му простя доста неща, все пак накрая човекът проговори — рече весело Сам. — Искало се е смелост след толкова време да си признае какво е направил. — Той погледна Чанс. — А можеше да си мълчи и досега, така да знаеш.

Младежът се свъси.

— Знам. Но… — Той поклати глава. — Направо не мога да повярвам, че съм твой син, а Морли го е знаел или най-малкото се е досещал още от самото начало и си е мълчал.

Замислена за детето, което растеше в утробата й, Фанси също се намеси.

— Я по-добре насочи гнева си към Констънс. Тя, а не Морли, е виновна за всичко. Мен ако питаш, Морли е герой. — Младата жена погледна многозначително Чанс. — Той ти е спасил живота. И е направил всичко по силите си, та да бъдеш възможно най-често с родителите си, макар и тогава да не си знаел истината.

— Права си, херцогиньо — отвърна развеселен мъжът й. — Морли е светец.

— Е, сигурно не чак светец — вметна и Лети, — но не е и злодей.

— Не, не е злодей — прошепна Чанс. — Нека запазим званието за Джонатан и майка му. — Той погледна под вежди баща си. — Джонатан знае ли истината?

Сам кимна бавно.

— Поне така излиза от думите на Ани. — По-възрастният мъж въздъхна тежко. — Откакто Ани ми призна, че Джонатан знае истината, все се притеснявам за теб. Но докато не ми разказа за нападението на Такърови, и през ум не ми е минавало, че Джонатан няма да се погнуси и от убийство. Инак щях да те предупредя за опасността.

— Но какво ще правим сега? — поинтересува се Фанси. — Не разполагаме с доказателства, че тъкмо той е пратил Такърови.

— Не ни трябват доказателства — рече Сам. — Щом всички разберат кой всъщност е Чанс, ще станат ясни и причините Джонатан да иска да го убие.

Чанс изсумтя.

— Той ме мрази от години, още преди да узнае кой съм.

В прелестните сини очи на Лети се мярна страх и тя попита развълнувана:

— Какво наистина ще правим? Не можем да допуснем Джонатан да навреди на Чанс.

Върху смуглото лице на момъка трепна усмивка.

— Мамо — каза той бавно, сякаш се наслаждаваше на думата. — Притеснявай се какво ще сторя аз на Джонатан, а не той на мен.

Чула за пръв път от устата на сина си думата „мамо“, Лети поруменя, но пак настоя угрижено:

— Не го подценявай. Щом е наел Такърови, кой знае какво ще му хрумне да прави от тук нататък!

— Можем да защитим Чанс само по един начин: като огласим час по-скоро истината — намеси се ведро Сам. — Джонатан не е глупак. Щом всички научат, че Чанс е наш син, ще разбере, че ако му се случи нещо неприятно, той ще е първият и единствен заподозрян.

— Не виждам как ще го разгласим, освен ако не си сложа табелка на врата и не тръгна с нея из колонията — възрази сухо Чанс.

Сам му се усмихна хитро-хитро.

— Толкова ли е сложно да ме наричаш „татко“?

Чанс грейна в усмивка.

— Изобщо не е сложно… Татко. За мен е огромно удоволствие.

— Да ти кажа, синът ни е прав — намеси се благо Лети. — Ние знаем, но как да съобщим на другите?

— Вече съм предприел някои стъпки — призна Сам. — Накарах Ани да опише най-подробно какво се е случило в нощта, когато се е родил Чанс. Преди Хю да замине, помолих него и секретаря си да удостоверят подписа на старицата върху документа. И двамата нямат представа какво се съдържа в него, но го пратих заедно с писмо, в което излагам всички факти, на семейния адвокат в Уилямсбърг. — По-възрастният мъж погледна някак гузно. — Не съм го карал да се кълне, че ще мълчи.

— Бива ли такова нещо, Сам! — възкликна Лети. — Защо си го направил още преди да кажем на Чанс?

— Знам, постъпих прибързано, но исках истината да излезе наяве възможно най-скоро, освен това предположих, че докато мълвата се върне, вече ще сме се видели с Чанс и ще сме му обяснили всичко. — Той погледна младежа. — Нали не се сърдиш?

Чанс поклати глава.

— То оставаше да се сърдя. И аз бих постъпил по съвсем същия начин.

Фанси се усмихна на Лети.

— Приличат си като две капки вода, нали?

— Да, и аз открай време съм на това мнение — сподели другата жена и погледна нежно първо Сам, сетне и Чанс.

Този ден вечерята се превърна в истински празник, във весело радостно събитие: всички знаеха, че ще се разрази шумен скандал и след като новината се разчуе, ги чакат неприятни дни, но засега не искаха да си развалят настроението. След като се нахраниха, жените, изтощени от вълненията през деня, се прибраха в стаите си, а Сам отведе на драго сърце Чанс в кабинета си, за да обсъдят какво да правят и как момъкът да заеме полагащото му се място на законен наследник на Уокър Ридж и на огромното, направо баснословно богатство на Уокърови. Веднага отсъдиха, че делът, който се полага на Джонатан според завещанието на баща им, ще бъде отделен от имотите на Сам. Като син на Сам един ден Чанс щеше да стане господар на Уокър Ридж и на по-голямата част от състоянието на рода Уокърови.

Когато накрая се прибра в стаята при Фанси, Чанс беше доста замаян и развеселен. Жена му го чакаше в леглото, той се съблече и отиде при нея. Намести главата й върху сгъвката на лакътя си и прошепна:

— Е, херцогиньо, май си сключила далеч по-успешен брак, отколкото си предполагала в началото.

Фанси отвърна смутено:

— Сега вече знаеш, че ще наследиш богатствата на Уокърови, и може би съжаляваш, че си се оженил за мен. Така де, какво е някаква си баронеса за наследника на Уокър Ридж? Помисли само: ако беше поизчакал, сигурно щеше да се венчаеш за истинска херцогиня.

Чанс погледна усмихнатото й лице и рече прегракнало:

— Ти си единствената херцогиня, която някога ще пожелая. Не мога да живея без теб и независимо дали съм богат или не, винаги ще искам ти да си ми жена. Ти, моята сладка малка херцогиня с хапливо езиче.

Целуна я, а Фанси начаса забрави всичко останало, освен сладостта на пламенните му милувки.

 

 

Разговорът, който Сам проведе на другия ден в кабинета си с Констънс, не беше от най-приятните. Тя се опита да отрече всичко и да хвърли тежки обвинения и върху Морли, и върху Ани. Накрая обаче, видяла непреклонните черти на Сам, си даде сметка, че е безсмислено да се съпротивлява и вече е загубила. Истината вече пътуваше към Уилямсбърг и на Констънс не й оставаше нищо друго, освен да се примири с поражението и да се оттегли от бойното поле.

Въпреки това тя реши да не се дава току-така. Стиснала устни, попита мрачно:

— И какво смяташ да правиш с мен? Да ме заключиш в стаята ми ли? Да се преструваш, че не съществувам? Невъзможно е да предявиш обвинения срещу мен — ненагледният ти син пак е с теб. Единственото, което съм сторила е, че ти спестих разправиите с едно пищящо хлапе.

— Според мен не е зле незабавно да заминеш за Англия — каза с равен глас Сам, като се опитваше да скрие отвращението си. — Все ще намериш някое приятно селце, където да се установиш. Ще имам, разбира се, грижата да получиш цялата сума, която ти се полага според завещанието на баща ми.

Констънс пребледня като мъртвец.

— Така значи! Пъдиш ме от Уокър Ридж!

— Нима предпочиташ да останеш тук и всички да те одумват? — възкликна тихо Сам. — И досегашните ти приятели да те гледат като прокажена?

Констънс затвори очи, сякаш пронизана от болка. Не, това наистина беше немислимо. Единственото решение бе онова, което й предлагаше Сам.

— Добре тогава — рече тя безжизнено. — Ще замина за Англия. Незабавно. — Погледна Сам и попита: — Ами Джонатан?

— Не се притеснявай за сина си. Ще си получи онова, което му е завещал баща ни — усмихна се хладно Сам. — А моят син Чанс ще наследи всичко останало.

Констънс стисна от безсилна ярост юмруци и прониза с отровен поглед Чанс, който стоеше, без да продумва, до баща си.

— Нима наистина си въобразяваш, че този прост нехранимайко ще успее да измести сина ми от положението, което той има в колониите?

— Май забравяш — отвърна благо Сам, — че този прост нехранимайко, както благоволи да го наречеш, ми е син. Той е законният наследник на Уокър Ридж.

Със сгърчено от омраза лице Констънс се завъртя и излезе като фурия от помещението. Когато вратата се затръшна подире й, Чанс подсвирна тихичко.

— Както гледам, не прелива от любов към нас — прошепна той.

— Май си прав — отвърна уж учуден Сам.

Двамата прихнаха и на мига забравиха грозната сцена. Поговориха малко и отидоха да потърсят жените. Тази сутрин времето беше хубаво и те бяха излезли да се поразходят из градината, където розите още цъфтяха.

Лети и Фанси погледнаха с очакване мъжете и след като ги поздрави, Чанс рече спокойно:

— Констънс заминава за Англия.

— Слава богу! — възкликна Фанси. — Дано и Джонатан бъде толкова сговорчив!

 

 

Без изобщо да подозира каква беда го е сполетяла, в понеделник вечерта Джонатан се прибра във Фоксфийлд в прекрасно настроение. Беше ходил на гости в плантацията на свой приятел, който живееше на цял ден път от Фоксфийлд, и бе прекарал чудесно. Беше заварил у приятеля си негови роднини от Филаделфия — богати и влиятелни, които по щастлива случайност бяха довели и единственото си дете — прелестна дъщеря. Джонатан направо се бе прехласнал по младичкото момиче, което щеше да наследи цялото състояние на родителите си, и бе отсъдил, че тя е много подходяща да му стане жена, още повече че и девойката го хареса.

Той си свирукаше, докато изкачваше стъпалата пред главния вход на Фоксфийлд, и си мислеше за своето честито бъдеще заедно с хубавото момиче до него. Вярно, девойката нямаше титла, затова пък му беше подръка и родителите й имаха много връзки. Джонатан смяташе да спечели сърцето и ръката й, преди тя да си тръгне с майка си и баща си за Филаделфия.

Влезе в кабинета, метна шапката и ръкавиците на близката масичка и си наля чаша портвайн. Разположи се на стола зад писалището, вдигна обути в ботуши крака върху лъскавия плот и отпи бавно от виното, замечтан за бъдещето. Такърови щяха да се погрижат за Чанс, той щеше да се венчае за блажено наивната млада наследница, Сам вече беше с единия крак в гроба и щом умреше, Джонатан щеше да сложи ръка върху цялото несметно богатство на Уокърови. Беше много доволен от себе си.

Забеляза писмото на майка си, оставено върху сребърен поднос в ъгъла на писалището, и след като позна почерка, въздъхна. Какво ли искаше пък сега?

От самодоволството и прекрасното му настроение не остана и помен, когато Джонатан прочете писмото и новината в него. Изруга и запокити листа. Ани се била върнала, моля ви се! Констънс не пишеше никакви подробности, но от обърканите й думи пак се разбираше, че се е случило най-лошото.

Джонатан се свъси като буреносен облак и седна да умува какво да прави. Изведнъж му хрумна, че не всичко е загубено, и му поолекна. Така де, не той, а майка му беше извършила престъплението. Тя бе наредила на Ани да премахне новороденото, по онова време Джонатан е бил съвсем невръстен и не можеше да бъде обвинен в нищо. Колкото до това, че е знаел истината и си е мълчал… Пъргавият му ум веднага измисли как той да оправдае правдоподобно мълчанието си: бил е стъписан и възмутен от дън душа от онова, което е узнал, смятал е да разкаже всичко на Сам и Лети, но съвсем естествено е искал да защити и майка си. Смятал е да каже истината, след като уреди тя да замине и я предпази от скандала. Джонатан се подсмихна. Така щеше да реши всички проблеми, възникнали, ако Ани случайно е издрънкала, че той е в течение. Колкото до Чанс… Той отново се усмихна злобно. Такърови щяха да му видят сметката. И след смъртта му Джонатан щеше да наследи всичко.

Дръпна шнура на звънеца, за да повика Симънс. Не беше изключено лакеят да се е видял с Такърови и да е научил от тях, че Чанс вече е мъртъв.

След миг Симънс се показа на вратата. Поклони се и рече:

— Тук съм, господарю. Какво желаеш?

Нещо в гласа му смути Джонатан и той го погледна изпитателно, но не видя върху лицето на мъжа нищо друго, освен любезност и попита:

— Имаш ли някакви вести от онези главорези, твоите братовчеди?

Симънс се престори на много натъжен, макар че в очите му играеха лукави пламъчета, които никак не се вписваха върху уж покрусеното му лице.

— Не си ли чул, господарю? Всички само за това говорят. — Сетне добави с удоволствие: — Доколкото подразбрах, преди няколко дена онези клети глупаци, моите братовчеди, нападнали господаря Чанс и жена му в тяхната плантация и били убити. Каква трагедия!

Джонатан присви очи. В поведението на Симънс имаше нещо гнило. А новината, която лакеят току-що му бе съобщил, беше направо смазваща. Такърови мъртви! А Чанс, моля ви се, жив!

Симънс каза благо с все същите лукави искрици в очите:

— Докато те нямаше, господарю, тук настана голяма олелия. Господарят Чанс и жена му пристигнаха в петък с вестта как са се отървали на косъм, но дори това изобщо не можеше да се сравнява с новината, която господарят Сам оповести вчера пред всички, свързани с Уокър Ридж: май се е добрал до данни, доказващи, че господарят Чанс е единствено дете на господаря Сам и на господарката Лети. — Симънс продължи самодоволно, вече без да крие злобата си: — Както личи, майка ти се е опитала да се отърве от момчето още при раждането му. Кой да помисли, че е способна на такава долна постъпка? Всички са направо потресени — не говорят за нищо друго. — Накрая завърши самодоволно: — Господарят Сам е писал на всички от рода Уокърови, за да им обясни какво се е случило, известил е и адвоката си в Уилямсбърг. Ако съм разбрал правилно, тази сутрин майка ти е заминала за Ричмънд, откъдето да се качи на първия параход за Англия. Колко жалко, че не беше до нея в този труден час!

След като Симънс приключи разказа си, Джонатан пребледня като платно. Божичко! Онзи копелдак Чанс не си пилееше времето! Новината безспорно вече беше плъзнала като горски пожар из цялата колония и до края на месеца щяха да я научат всички. Сега вече беше невъзможно да се потули кой всъщност е Чанс. Джонатан изруга и стовари пестник върху писалището. Прониза с гневен поглед Симънс и се тросна:

— Знаех си аз, че не бива да се доверявам на онези негодници, братовчедите ти! Трябваше да се заема сам.

Симънс се направи на вода ненапита.

— Моля? Нима Такърови са изпълнявали твоя поръчка? — Той се подсмихна злобно. — Надали искаш това да се разчува.

— То оставаше да се разчуе! Защо питаш?

— Просто си мислех, че се задържах твърде дълго при теб и може би е време да опитам нещо друго. Е, ще ми трябва начален капитал — добави лакеят весело, — да речем, сума, два пъти по-голяма от парите, които си обещал на братовчедите, за да убият Чанс Уокър.

— Ти какво, изнудваш ли ме? — изфуча Джонатан с блеснали от гняв очи.

Симънс се потърка замислено по брадичката.

— А, няма такова нещо. Просто гледам да си уредя бъдещето. И понеже през последните няколко дена твоето се промени из корен, си рекох, че не е зле да помисля за съдбата си. Така де, сега вече едва ли ще наследиш много. А колкото до това дали ще ме издадеш, че съм очистил предишния си работодател… Според мен, проговориш ли за това, няма да имам друг избор, ще се наложи и аз да кажа за уговорката ти с братовчедите. — Вече без да крие задоволството си, лакеят се подсмихна и добави благо-благо: — Доста рязък обрат в събитията, нали?

— Божичко, няма да ти се размине току-така. Ще имам грижата да си мъртъв, преди да съм ти платил и цент.

Симънс сви рамене.

— Както кажеш… Но бих искал да си прибера парите още сега. Вече съм си стегнал багажа и смятам да се махна оттук, преди да се е свечерило.

Джонатан го изгледа кръвнишки — знаеше, че е хванат в капан. Беше толкова вбесен, че не можеше да мисли трезво, затова стана и отиде при голямата гравюра на ловна сцена върху стената, зад която беше сейфът, натъпкан с голяма сума златни монети.

— Този път, проклет изнудвачо, ще ти платя, но повече да не си стъпил при мен.

Отмести картината, отвори припряно сейфа, бръкна вътре и извади кесийка със злато, каквито имаше доста, струпани на купчина. Както беше с гръб към Симънс, се зае да затваря сейфа и изръмжа:

— Ще вземеш това, което ти давам, и само да съм видял още веднъж престъпната ти мутра…

Симънс се бе прокраднал съвсем близо — когато понечи да се обърне, Джонатан на мига усети присъствието на другия мъж… и острия нож, пронизал го в гърлото.

— А, без тия! — каза едва чуто Симънс и продължи да забива острието в гръкляна на Джонатан. — Ще взема колкото ми трябва.

Джонатан се свлече на пода с гръклян, прерязан чак до костта. Кръвта рукна неудържимо и той чу като в просъница как Симънс казва:

— Много предвидливо от твоя страна да държиш подръка толкова злато! Сигурен съм, че с него ще стигна доста далеч.

Прекрачи хладнокръвно мъртвия си господар и прибра всички кесийки злато. Ухилен, побърза да се изниже от кабинета, като заключи след себе си вратата. Щяха да открият трупа след доста часове. Десет минути по-късно Симънс вече беше на коня и препускаше презглава. Къде ли да иде? Дали в испанските територии? Беше подочул, че Ню Орлиънс бил царство на греха. Симънс се подсмихна. Точно място като за него!