Едгар Уолъс
Тайнственият убиец (2)

2
Една визита на мистер Самсон Лонгвал

Адела Лимингтон почака, докато ателието се изпразни, а когато и това стана, дълго още се колеба, преди да влезе в кабинета на своя шеф. Един белокос мъж с пъхнати в джобовете на панталоните ръце, седеше свит в стол-люлка. Челото му недружелюбно беше навъсено.

Моментът съвсем не беше подходящ за подаване на молби. Тя знаеше това много добре.

— Мистер Хебуорд, мога ли да говоря?

Той бавно я погледна. При друг случай американецът веднага би станал на крака, неговата очарователна любезност беше прословута. Сега обаче, уважението към жените беше слязло под нулата. Той я погледна мрачно и въпреки лошото си настроение, все пак неволно се взря във фигурата й. Адела Лимингтон беше красива, с правилни черти на лицето. Златисти къдрици обграждаха лицето й, в което все още играеха лъчите на щастливо детство. Тя имаше красиви и рязко очертани устни. Тялото й беше стройно. Никакъв дефект не се забелязваше.

Джек Хебуорд беше виждал множество красиви статистки. Не малко пъти беше изпадал във възторг от тяхната красота. Но когато впоследствие ги видеше на екрана, той оставаше разочарован — защото тези същества обикновено се движеха недодялано, като дървени кукли без душа и изразителност. Той познаваше много добре тези жени, чиято красота не им позволяваше да бъдат естествени и да имат душа. Те бяха само кукли без чувства — статистки. Натруфени с разкошни дрехи, те можеха да излизат на сцената само групово и механично се движеха с една и съща светска усмивка. Сякаш самата съдба ги беше предопределила за статистки и през целия си живот те не можеха да бъдат нищо друго, освен статистки.

— Какво има? — попита той навъсено.

— Не мога ли да получа някоя роля в този филм, мистер Хебуорд? — попита тя.

Той изкриви уста.

— Струва ми се, че имате роля, мис… Как се казвахте… Лимингтон, нали?

— Имам, само че съвсем незначителна — усмихна се тя. — Аз и не искам голяма роля. Но съм сигурна, че мога да дам много повече, отколкото при сегашните условия.

— Не се съмнявам, че в края на краищата няма да бъдете по-лоша от другите — злобно каза той. — Не, мила моя, нямам роля за вас. Изобщо повече не ще филмираме, ако не се променят работите. Така стои въпросът.

Тя се обърна, за да си върви, но той я повика отново.

— Вие навярно сте имали добри условия на работа, но сте избягали от тях. Помислили сте си, че щом станете артистка, ще печелите милиони долари годишно и че всеки четвъртък ще можете да си купувате нов автомобил. Или пък имали ли сте си добра службица като стенографка някъде и сте си въобразили, че Холивуд само вас чака. Не, не вървете си по-добре в къщи и разкажете това на баща си.

Лека усмивка заигра по лицето й.

— Не, мистър Хебуорд. Аз не избрах сцената, защото съм луда по нея. Когато идвах насам, знаех много добре, с колко трудности ще трябва да се справя. А родители аз нямам.

Той я погледна с интерес.

— Но как преживявате? Като статистка много не печелите. Бихте могла да получавате по-добро възнаграждение, ако бях директор на някое голямо филмово предприятие и се заемех с големи филми. Но вие знаете, че аз не разполагам с милиони. Когато въртя някой филм, достатъчни ми са само пет по-големи роли.

— Аз разполагам с един аванс срещу наследство от майка ми, а освен това и пиша — каза момичето скромно.

Тя млъкна, когато забеляза, че Хебуорд погледна към вратата на ателието. Адела се обърна. Една забележителна личност стоеше на вратата. В първия момент тя помисли, че е някой киноартист, който се е костюмирал за репетиция.

Човекът на вратата беше възрастен господин, но изправената му стойка и високата фигура го правеха да изглежда по-млад. Той носеше плътно вталена дреха с дълги поли. Краищата на панталоните бяха прикрепени към обувките с кожени ремъци. Високата корава яка и черна копринена вратовръзка бяха старомодни, но нови. Бели ленени ръкавели покриваха китките му. Жилетката от сиво кадифе беше украсена със златни копчета. Цялата му фигура правеше впечатление на оживял портрет от изтеклите петдесет години. В дясната си ръка старият господин държеше голяма шапка с извита широка периферия, а в другата — бастун със златна топка на края. Дълбоко набръчканото му лице имаше приятен, спокоен и благосклонен израз, сякаш човекът съвсем не съзнаваше, че облеклото му не подхожда за времето.

Джек Хебуорд бързо стана и тръгна да посрещне госта.

— Мистер Лонгвал, много се радвам, че ви виждам тук. Получихте ли писмото ми? Не мога да изразя колко съм ви задължен за готовността, с която ми предоставяте къщата си.

Сега Адела позна господина — Самсон Лонгвал, който живееше в Довер Хауз. В целия Чайчестер той беше известен под прякора „старомодния господин“. Когато веднъж правеха снимки на открито, някой й показа голямата му къща със запустяла градина и разкривена ограда.

— Намерих за по-добре да ви посетя — каза влезлият с приятен и звучен глас.

Никога по-рано Адела не беше чувала толкова приятен глас. Тя с любопитство се вгледа в този забележителен човек.

— Надявам се, че къщата и двора подхождат за вашите цели. Наистина стопанството не е напълно в ред, но за съжаление, аз нямам възможност да го поддържам в добро състояние, както моят дядо.

— Точно такова, каквото е, ми е необходимо, мистер Лонгвал. Аз дори се опасявах, че съм ви обидил, като предложих…

Старият господин го прекъсна с усмивка.

— Не, съвсем не съм обиден. Вие имате нужда от къща занемарена и аз съм в положение да ви предложа такава. Само едно нещо трябва да ви кажа. В Довер Хауз от столетия насам се явяват духове. Един от моите предшественици, в припадък на лудост, убил дъщеря си и оттогава се носи мълвата, че духът на тази нещастница витае. Аз никога не съм видял този дух, но преди няколко години един от моите слуги го видял. Отървах се от тези неприятности, като освободих всичките си слуги — каза той с усмивка. — Ако искате да прекарате една нощ при мен, ще ми бъде приятно да дам гостоприемство на пет-шест души от компанията ви.

Хебуорд въздъхна с облекчение. При най-старателно търсене той едва ли можеше да намери някъде наблизо подслон за своите хора. А той много държеше да направи нощни снимки, особено за една сцена му беше необходима призрачно бледната светлина на сутринната зора.

— Страхувам се, че ще ви причиним голямо безпокойствие, мистер Лонгвал. А сега нека пристъпим към деликатния въпрос за обезщетението.

Старият господин не му позволи да продължи по-нататък.

— Моля, нека не говорим за пари — каза той твърдо. — Аз много се интересувам от филмовото изкуство и с особено удоволствие следя всичко съвременно. Обикновено старите хора са склонни да се държат настрана от новите неща на времето, но аз напротив, с голяма радост проучвам чудесните открития на науката през последните години.

При тези думи той погледна директора някак си особено.

— Трябва някога и мен да снимате, и то в роля, в която, струва ми се, никой не може да ме надмине, в ролята на моя прадядо.

Джек Хебуорд го погледна полувесело, полууплашено. От опит той се беше уверил, че почти всички хора имат желанието да се видят на екрана. Но никога не беше допускал, че мистер Самсон Лонгвал притежава такава суетна черта.

— С удоволствие — каза той малко хладно. — Вашата фамилия е твърде известна.

Мистер Лонгвал въздъхна.

— За съжаление, аз не произхождам от главната линия, към която принадлежи известният Карл Хенри Лонгвал, играл историческа роля. Той е мой прачичо. Аз произхождам от линията на други Лонгваловци, които са се преселили в Бордо. Но и те са известни.

Той тъжно поклати глава.

— Вие французин ли сте? — попита Джек.

Старият човек сякаш не чу въпроса. Той гледаше унесено, след това внезапно каза:

— Да, коренът ни е френски. Моят прадядо се е оженил за англичанка, с която се запознал при особени обстоятелства. През време на директориума фамилията се е преселила в Англия.

Едва сега той забеляза Адела и й се поклони.

— А сега да си вървя — каза той, като извади от джоба си голям златен часовник.

Джек Хебуорд изпрати стария господин. От прозореца момичето видя допотопния автомобил на старомодния човек. Навярно колата беше една от първите, които Англия е видяла: тя беше голяма, висока, извънредно неудобна и се движеше с малка скорост, като вдигаше страшен шум.

След малко Джек Хебуорд се върна.

— Всички, млади и стари, са полудели да бъдат снимани в някакъв филм — измърмори той. — Лека нощ, мис… пак забравих името ви… мис Лимингтон, нали? Лека нощ!

Вървейки към дома си, тя мислеше за разговора си с Хебуорд, започнат така смело и завършен без никакъв резултат. И сега, както и по-рано, тя беше далеч от всякаква възможност да получи една по-задоволителна роля.