Едгар Уолъс
Тайнственият убиец (10)

10
Отворения прозорец

След малко динамомашината забръмча и със свистене започна да хвърля ослепителна светлина, при което внезапно освети фасадата на къщата. На улицата учудено стоеше един мотоциклетист и наблюдаваше необикновената картина.

— Какво има тук? — попита той любопитно.

— Правят филмови снимки — каза Майк.

— А, затова е тази светлина. Навярно е мистър Хебуорд.

— Къде отивате? — попита неочаквано Майк. Извинете за въпроса, но ако Чайчестер ви е на път, ще ми направите много голяма услуга, ако ме вземете със себе си.

— Седнете отзад — каза човекът. — Отивам в Питвер, но нищо няма да ми струва, ако ви отведа в града.

През целия път мотоциклетистът задаваше различни въпроси, отнасящи се до изработката на филми.

Бриксан слезе на пазарния площад и се упъти към къщата на един бивш свой учител, който се беше настанил в Чайчестер. Майк знаеше, че той притежава богата библиотека. След като с няколко думи отклони поканата за вечеря, той изложи своята молба.

— Не си спомням да сте били особено прилежен ученик. Но, разбира се, може да си услужите с библиотеката ми. Ако сте забравили някой стих от Вергилий, мога веднага да ви го кажа.

— Не, не се касае за Вергилий — отвърна Майк с усмивка. — Касае се до нещо много по-реално.

Около двадесет минути Майк се бави в библиотеката, и когато се върна, по лицето му се четеше задоволство.

— Мога ли да ползувам вашия телефон? — попита той.

Майк веднага получи връзка с Лондон. Десетина минути той разговаря със Скотланд Ярд, след това влезе в стаята за хранене, където неговия учител, стар ергенин, вечеряше.

— Още за една услуга искам да ви помоля — каза Майк. — Имате ли в къщата си някой револвер от по-голям калибър от този?

При тези думи, той извади револвера си и го сложи на масата. Майк знаеше, че мистър Скот е бивш офицер, преподавател в офицерския образователен курс. Ето защо изпълнението на неговата молба не беше трудно.

— Да, мога да изпълня желанието ви. Какво ще стреляте? Слонове ли?

— Нещо много по-опасно — отвърна Майк.

— Никога не съм любопитствувал, — каза мистер Скот и излезе от стаята.

След малко той се върна с един броунинг, тежък калибър. В другата ръка носеше пачка патрони. За пет минути те изчистиха неупотребяваното от дълго време оръжие. Майк го взе и се сбогува.

Сега на Майк беше по-леко, отколкото при идването. В града той нае един автомобил и се върна в Довер Хауз. Малко пред къщата той слезе и върна автомобила.

Джек Хебуорд не беше забелязал отсъствието на Бриксан. Старият Лонгвал, облечен в дълга дреха и с копринена шапчица на главата, веднага отиде при Майк, щом го забеляза.

— Мога ли да поговоря с вас, мистер Бриксан? — попита той тихо.

Те влязоха в къщата.

— Вие нали забелязахте, че мистър Хебуорд беше твърде уплашен? Той видял, че някой наднича през прозореца — едно същество с маймунска глава.

Майк кимна.

— Много чудно — каза замислено старият човек. — Преди четвърт час правех обикновената си вечерна разходка из задната част на градината и погледнах през плета към полето. Изведнъж видях как една исполинска фигура се надигна, като че ли израсна от земята и тръгна към онзи храсталак. — Той посочи през прозореца една група дръвчета и храсти. — Животното се стараеше да се измъкне незабелязано.

— Може ли да ми покажете мястото? — попита бързо Майк.

Те се упътиха към храсталака, но нищо не намериха. За да види по-добре, Майк коленичи и огледа целия хоризонт, но въпреки това — никаква следа от Баг. Майк беше уверен, че е маймуната от Гриф Товер. Може би появяването на маймуната беше съвсем невинно. Сам Грегори Пене беше казал, че Баг излиза нощно време и че е безопасен, при условие…

Мисълта беше твърде фантастична, почти абсурдна, но маймуната беше твърде разумна и притежаваше почти човешки разсъдък. Всякакви предположения бяха възможни.

Като се върна, Майк видя Адела. Тя беше свършила първата сцена и сега наблюдаваше предпазливите движения на двама бандити, които всред ослепителната светлина на прожекторите се катереха по зида.

— Извинете за въпроса, мис Лимингтон — каза Майк. — Носите ли със себе си друго облекло и бельо.

— Защо питате? — отвърна тя учудено. — Да, взела съм и други дрехи за всеки случай, например, ако завали дъжд.

— А сега друго. Загубила ли сте нещо в Гриф Товер?

— Липсват ръкавиците ми — каза тя бързо. — Намерихте ли ги?

— Не. Кога ги загубихте?

— Още в Гриф Товер забелязах, че ги няма. Помислих си… — тя внезапно млъкна. — Но това е глупаво.

— Какво помислихте? — попита той.

— По-добре да не казвам. Това е лично моя работа.

— Помислихте си, че сър Грегори ги е прибрал за спомен?

В полутъмнината той забеляза как тя се изчерви.

— Да, така помислих — каза тя смутено.

— А взели ли сте други вещи, които не са особено необходими?

— За какво, впрочем, говорите?

Тя го погледна подозрително. На Майк се стори, че тя го смята за пиян. В този момент обаче, на него не му беше възможно да й обясни своите разхвърляни въпроси.

— Сега всички в леглото! — каза Джек Хебуорд. — Вървете да спите. Мистер Фос е определил на всекиго стая. Утре сутринта в 4 часа сме пак на работа, ето защо всеки да гледа да спи колкото може повече. Фос означихте ли стаите?

— Да — каза драматургът. — Имената изписах на всяка врата. Мис Лимингтон, за вас отделих специална стая. Доволна ли сте?

— Може би — каза Хебуорд със съмнение. — Но тя не ще прекара кой знае колко време, та да се мъчи да привикне към обстановката.

Адела пожела лека нощ на детектива и отиде в стаята си. Последната беше твърде малка и миришеше на мухъл. Мебелировката беше скромна и се състоеше от легло, скрин с огледало, малка маса и стол.

Подът беше току-що измит. В средата на стаята беше постлан изтъркан квадратен килим.

Тя заключи вратата, изгаси свещта и се съблече в тъмнината. След това отиде до прозореца и отвори едното крило. С учудване тя забеляза, че в средата на едното стъкло е залепена кръгла бяла хартия. Най-напред тя помисли, да я отлепи, но после съобрази, че може би Хебуорд е наредил да бъде поставен този знак, необходим за снимките на следващата сутрин.

Адела легна, но не можа веднага да заспи. Мисълта й непрекъснато се връщаше към Майк Бриксан. Тя не знаеше какво да мисли: той беше красив човек, това трябваше да му се признае. Най-сетне тя се усмихна и заспа.

Едва беше преспала два часа, които й се сториха като една минута, и тя се събуди със страшна уплаха. Чувство на някаква опасност я разбуди. Тя се надигна в леглото, сърцето й лудо биеше. Страхливо, момичето се озърна в стаята. При бледната лунна светлина всеки ъгъл на стаята се виждаше. Никакво движение. Никой, освен нея, нямаше вътре. Не се ли е скрил някой зад вратата? Тя стана и леко натисна дръжката — вратата беше заключена. Прозорецът? Доколкото си спомняше той не беше много високо над земята. Тя отиде към него, за да затвори средното крило. Когато се канеше да затвори и другото, една дълга космата ръка се протегна в тъмнината и стисна китката на ръката й.

Тя не извика, тя стоеше вцепенена от ужас. Сърцето й замря, смъртен страх я обзе. Какво беше това, какво можеше да бъде? Тя събра всичката си смелост и погледна през прозореца — страшно животинско лице с две кръгли зелени искрящи очи я гледаше.