Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (9)

Глава 8

Къщата беше от дялани трупи. С дървените си стени, стръмния покрив и големите прозорци, които разкриваха великолепна гледка, тя приличаше на рекламна снимка от лъскаво туристическо списание. Беше нощ, но от прозорците струеше достатъчно златиста светлина, за да се види джакузито на терасата. Във ваната можеха да се съберат пет-шест човека. До нея имаше масивна модерна скара от неръждаема стомана.

Шезлонги с меки възглавници и маса допълваха мебелировката.

И това беше само отвън.

Типично за Елизабет бе да намери подобно убежище в град, където хотелите са претъпкани.

Джак погледна отново към джакузито. Веднага си представи Елизабет, седнала гола във водата. Той вдиша дълбоко студения, невероятно чист планински въздух и преброи до десет. Когато свърши, осъзна, че възбудата му не е преминала. Освен това се чувстваше леко замаян. Джак си напомни, че е нужно известно време, за да свикне с височината.

Той прогони от главата си фантазиите за горещата вана и се съсредоточи върху проблема си. Както и да изиграеше картите си, нямаше да изглежда особено добре. Джак пусна сака си пред вратата и потропа с медното чукало с форма на птица. Нямаше да е лесно.

Облегна се на стената и започна да разучава гледката, докато чакаше Елизабет да му отвори. Светлините на скъпите апартаменти и къщи по хълмовете над село Мирър Спрингс блестяха в нощта. Надолу се виждаха светещите реклами на магазините и ресторантите в реставрирания делови квартал. Най-ярко осветено бе кино „Сребърна империя“, едно от най-важните места на филмовия фестивал.

— Кой е? — чу се гласът на Елизабет зад тежката дървена врата.

Той се стегна.

— Джак.

Последва кратка пауза. Джак сдържа дъха си. Чу как резето се отмества и вратата се отвори.

Елизабет стоеше на прага, осветена от огъня в камината. Носеше черен пуловер с шал-яка и черен кадифен клин. Тъмната й коса беше прибрана със сребърна шнола.

Тя го загледа предпазливо и той едва не заскърца със зъби.

— Какво правиш тук? — попита тя. — Споразумяхме се да се видим в селото за вечеря. Каза, че тогава ще обмислим плановете.

— Възникна проблем.

Предпазливостта в очите й се превърна в подозрение.

— Какъв проблем?

— Когато отидох в курорта, ми съобщиха, че няма свободни стаи.

— Е, и?

— И няма къде да отседна — сериозно отговори той.

Подозрението се превърна в обвинение.

— Нали познаваше хора, чиито връзки щяха да ти помогнат да си намериш стая?

— Връзките били прекъснати.

— Разбирам — кимна тя като се облегна на вратата и скръсти ръце. — И какво очакваш да направя по въпроса?

Джак надникна вътре и видя висок, сводест таван и огромна уютно обзаведена стая. В красивата каменна камина пламтеше огън. Широко стълбище водеше към двете спални помещения на горния етаж. Той се изкашля.

— Помислих си, че ще ми позволиш да споделя с теб това място.

— Защо да правя подобно нещо?

— Защото трябва да си сътрудничим — строго я изгледа той. — Слушай, съжалявам, но целият проклет град е пълен. Хората в хотела ми казаха, че и никъде наблизо няма свободни места. Обещавам, че няма да си оставям чорапите на пода и няма да забравям да спускам седалката на клозета.

Елизабет замълча и се замисли. Очите й бяха студени и непроницаеми. После с лека въздишка изрече:

— Трябваше да знам, че ще стане нещо такова. Добре, можеш да споделиш с мен тази къща. Има две бани. Можеш да правиш каквото си искаш със седалката на клозета в твоята.

— Благодаря.

Изпита облекчение и радост. Или пък отново височината бе виновна? Е, скоро щеше да се аклиматизира.

— Длъжник съм ти — каза той.

— Така си е — отвърна Елизабет, като отстъпи назад и му направи път.

Караше го да се чувства като граф Дракула, изпросил покана да прекрачи прага. Джак взе сака си и влезе в коридора.

Огледа блестящия дървен под, пухкавия килим пред огъня и кожените мебели.

— Не виждам глава на лос, закачена на стената? Не трябва ли да има и ловни трофеи?

— Ако искаш глава на лос, ще се наложи сам да си я осигуриш.

— Няма проблеми. Аз се приспособявам лесно. Мога да мина и без главата.

Елизабет му се усмихна и го зашемети, защото му напомни за всички лъчисти усмивки, получени от нея преди Нещастието.

Тя махна с ръка към стълбите.

— Вече се настаних в лявата спалня. За теб е дясната.

— Няма проблеми. — Джак бързо тръгна към стълбището, за да не й даде възможност да промени решението си. — Дай ми само няколко минути да си оправя багажа. После ще отидем до селото да хапнем нещо. Обърках резервацията си за хотела, но мисля, че ще мога да компенсирам това.

— Така ли? — скептично попита Елизабет. — Как?

Той се заизкачва по стълбите и я погледна през рамо.

— През последните няколко дни накарах Лари да събере информация за останалите, които са участвали в създаването на „Мошеническа компания“.

— Кой е Лари?

— Компютърният магьосник, за когото ти разказах. Освен това ми е брат.

Елизабет го погледна изненадано.

— Не знаех, че имаш брат.

— Двама. Доста е сложно.

Джак стигна до площадката, зави надясно и остави сака си до леглото.

— Както и да е, казах на Лари да се съсредоточи върху хората с парите, но го помолих да ми намери информация и за сценариста, актьорите, режисьора и всеки друг, участвал във филма.

— И?

— Всички трябва да се появят в Мирър Спрингс тази седмица, което не е изненадващо — отговори Джак, като дръпна ципа на сака. — Смятам, че ще успеем да ги открием. А някой от тях може да ни даде информация за Пейдж.

— Градът е претъпкан. Как ще намерим хората от „Мошеническа компания“?

Джак остави сгъната риза на леглото, отиде до парапета и погледна надолу към Елизабет.

— Ще започнем, като се появим на купона утре вечер.

— Купон?

— Домакинът е истинският продуцент на филма. Името му не се появява в надписите, но той е уредил финансирането на „Мошеническа компания“. Казва се Доусън Холанд.

Елизабет го изгледа заинтригувано.

— Интересно — каза тя.

— Има и още нещо — усмихна се Джак и се облегна на парапета. — Съпругата на Холанд е Виктория Белами.

Елизабет се намръщи.

— Звездата на филма?

— Точно така. Искаш ли да се обзаложим, че той е финансирал филма заради нея?

— За да й осигури участие в него?

— Защо не?

Джак се изправи и се върна при сака.

— Няма да е първият мъж, финансирал филм, за да осигури на любимата си роля в него.

— Не, вероятно не е. А как предлагаш да влезем на този купон без покана?

— Лесно. Ако някой ни попита, просто ще кажем истината.

— И каква е тя?

— Познаваме продуцента — отговори Джак. — Тайлър Пейдж.

 

 

Ресторант „Отражения“ бе модерно и луксозно заведение. Елизабет се настани удобно и се огледа наоколо. Както и всичко друго в Мирър Спрингс ресторантът блестеше със скъпата златна аура, свързвана с лъскавите туристически реклами.

В огромното огнище пламтеше огън. Светлината се отразяваше в многобройните дървени повърхности и хвърляше уютни сенки. Посетителите имаха вид на хора току-що долетели от Ню Йорк или Ел Ей.

Елизабет си напомни, че това не е холивудската тълпа. Това бяха независими производители на филми и почитателите им, хора, посветили се на евтините, художествени филми, които никога нямаше да се появят по кината. Знаеше достатъчно за независимите филми, за да е сигурна, че фестивали като този в Мирър Спрингс бяха единственото място за прожекция на нискобюджетните филми, създадени от тази група.

Имаше нещо учудващо трогателно в страстта и ентусиазма в разговорите по съседните маси.

— … невероятна образност. Използва езика на филма, за да създаде напълно нова действителност…

— Типично в стила на Чандлър, разбира се. Великолепен стил…

— … в миналото не можели да оставят убиеца жив. Филмовият кодекс бил много строг. Убиецът задължително умирал на края…

Елизабет погледна към Джак. Вероятно бе допуснала голяма грешка, като се съгласи да го приеме в къщата. Но какво друго можеше да направи при тези обстоятелства? Загледа се в дългите му пръсти. Пръстите на Макиавели. Не трябваше да забравя това.

Джак забеляза погледа й и въпросително повдигна вежди.

— Нещо нередно ли има?

— Не — отговори тя и взе менюто.

— Забелязваш ли нещо странно в този град? — попита той.

Елизабет отпи от шардонето и внимателно остави чашата.

— Да нямаш предвид факта, че тротоарите са безукорно чисти, няма бездомни, а зад всяка втора врата има ресторант или художествена галерия?

— Да.

Тя сви рамене.

— Предполагам, че това е най-доброто, което може да се купи с пари.

Джак кимна и я загледа.

— Искаш ли да поговорим?

— За лукса в Мирър Спрингс?

— Не — отговори той и направи многозначителна пауза. — За нас.

Елизабет остана без дъх. Директната конфронтация беше последното, което бе очаквала. Но пък това беше Джак Феърфакс. Очаквай неочакваното.

— Не — предпазливо отговори тя.

Той задържа погледа й.

— През следващите няколко дни ще работим заедно. Няма да е лошо да си изясним нещата.

Какво ставаше тук? Опитът й показваше, че мъжете обикновено избягват подобни разговори. Елизабет си пое дълбоко дъх.

— Какво има да изясняваме? — Беше доволна от начина, по който прозвучаха думите й. Небрежно. Хладно. Незаинтересовано. Направо безсърдечно. — Няма смисъл да се ровим в миналото.

Вероятно беше избрала правилния тон, тъй като Джак присви очи. Гласът му обаче беше спокоен. Хладен.

— Нека си изясним поне едно — студено каза той. — Случилото се в компания „Галоуей“ не беше лично. Морган ме нае да организирам стратегията му за купуване на компанията. Това и направих. Аз съм консултант, Елизабет. Непрестанно се занимавам с подобни неща.

Гневът, възмущението и болката, които смяташе, че е потиснала, внезапно заплашиха да изригнат като лава.

— Не, не се занимаваш непрестанно с подобни неща, Джак. Направих известни проучвания, след като разбрах кой си всъщност.

— Кой съм? — изгледа я той учудено. — Казваш го така, сякаш съм скривал самоличността си.

— Що се отнася до мен, това е точно така. Както ти казах, направих известни проучвания и открих, че сделката с „Галоуей“ не е от обичайните ти дейности. Хвърлил си се след тази компания като акула. Не смей да ме убеждаваш, че не е било лично.

— Беше бизнес.

— Унищожил си „Галоуей“. Много хора са пострадали, включително милата стара дама, която им е давала работа в компанията си.

— Хората често губят службите си — отвърна Джак, все още учудващо търпелив. — Това е факт от живота. Слушай, знам, че Камил Галоуей е била клиентка на фонд „Аврора“. Знам също, че зет ти е работил за нея. Съжалявам за това. Беше само едно от онези неща…

— Не беше само едно от онези неща — прекъсна го тя. — Камил Галоуей беше нещо повече от обикновена клиентка. Беше стара и много добра приятелка на семейството. Хранеше ме с бисквити и мляко, когато бях малка. Даде на Мерик, зет ми, работа, когато той отчаяно се нуждаеше.

— Представяш я като Света Камил.

— Беше чудесна възрастна дама, работила усърдно цял живот, за да остави нещо на единствения си син, Гарт. А когато ти й отне компанията, направо й изтръгна сърцето. И не го казвам в преносен смисъл. Ако случайно не знаеш, Камил умря от инфаркт няколко месеца, след като унищожи компанията й.

— Знам — мрачно отговори Джак.

Елизабет стисна чашата си.

— Случилото се в „Галоуей“ беше лично и трагично.

— Трагично? Е, това е! — извика той като се наведе рязко напред и се облегна на масата. — Знаеш ли, права си за случилото се в „Галоуей“. Беше лично. Наистина хвърлих всички сили, за да й отнема компанията.

— Знаех си.

Но в думите й нямаше задоволство. Напротив, тя се почувства още по-тъжна.

— Отидох при Морган и му съобщих, че мога да му поднеса конкуренцията му на сребърна тепсия. Той се съгласи и ме назначи да осъществя превземането.

— Защо? Какво ти беше направила Камил Галоуей?

— Слушай, скъпа, мислиш, че аз съм акула? Сладката и мила госпожа Галоуей можеше да ми преподава уроци.

— За какво говориш?

— Преди пет години тя измами деветнайсетгодишно хлапе, което беше разработило нова софтуерна програма. Целта й беше да усъвършенства финансови проекти въз основа на ограничена информация. Само година след прилагането на програмата „Галоуей“ удвои печалбите си. Хлапето не видя и цент над мизерните пет хиляди долара, които Камил Галоуей му плати за програмата. Искаше ми се тя да си плати за това, че ограби хлапето. Погрижих се да си плати. Цялата работа с „Галоуей“ беше заради това.

Нещо в тона му я стресна. Джак беше ужасно сериозен.

— Можеш ли да го докажеш?

— Не. Договорът, който го накарала да подпише, беше законен. Не можех да я съдя. Отидох при нея и я помолих да сключи патентно споразумение с хлапето. Тя се изсмя в лицето ми. Затова унищожих компанията й.

Ледени тръпки пробягаха по тялото на Елизабет.

— Откъде си се сдобил с фактите? Откъде познаваш това хлапе, което твърдиш, че било измамено от Галоуей? А и защо въобще ти пука за него?

— Хлапето беше брат ми Лари.

Елизабет започна да обмисля информацията, като търсеше истината в очите на Джак. След известно време се отпусна назад.

— Брат ти.

— Да.

— Онзи, за когото ми разказа? Онзи, който ти предоставил информацията за Доусън Холанд и останалите участници в „Мошеническа компания“?

— Аха.

Тя се вторачи в него.

— Съсипал си цяла компания за отмъщение?

— Предпочитам да мисля за това като за справедливост.

— Обзалагам се, че е така. Звучи много по-цивилизовано, нали?

— Част от сделката ми с Морган беше патентен договор с Лари за софтуера. Сега той си получава хонорарите.

— Разбирам. — Елизабет отпи от виното. — Семейна история.

Джак я погледна изненадано, после се намръщи.

— Да, предполагам, че можеш да я наречеш така.

— И беше лично.

— Да, беше лично.

Тя си припомни заканата му да преследва Тайлър Пейдж, дори ако се окажеше, че е станало прекалено късно да си върнат „Мек фокус“.

— Думи като „отмъщение“ и „репутация“ често се срещат в речника ти, нали? — попита тя.

Джак не отговори, само я погледна в очите.

Елизабет се наведе напред.

— Знаеше коя съм, когато дойде при мен за финансирането на „Ескалибур“, нали?

— Разбира се, че знаех коя си. Собственичката на фонд „Аврора“.

— Не се опитвай да се измъкнеш. Имам предвид, че знаеше за връзката на фонда с Камил Галоуей. Освен това знаеше, че едва ли ще подкрепя финансово един… — Тя не успя да намери подходящата дума и безпомощно махна с ръка.

— Мръсно двулично копеле? — услужливо й подсказа Джак.

— Лицето, унищожило бившата ми клиентка и семейна приятелка.

Той забарабани с пръсти по масата, после въздъхна.

— Винаги проучвам хората, с които правя бизнес. Знаех, че Камил Галоуей е била една от клиентките на фонда. Знаех, че между нея и леля ти е имало не само професионална връзка, но и лично приятелство. Но не знаех, че зет ти е работил там. Това брои ли се?

— Не смей да се шегуваш с това! Важното е, че си знаел за връзката на фонда с компания „Галоуей“, но не ми каза нищо.

— Тя нямаше нищо общо с нашата сделка — тихо отвърна той.

— Можеш да продължиш да си го повтаряш, ако това те кара да се чувстваш по-добре. Но не си губи времето да се опитваш да убедиш и мен. Истината е, че не ми каза кой си. Знаеше, че ако разбера, че ти си консултантът, осъществил превземането на „Галоуей“, никога няма да се съглася да подпиша договор с теб. Признай си.

— Както вече ти казах, случилото се с „Галоуей“ нямаше нищо общо с нас.

— Как щеше да се почувстваш, ако беше на мое място? Ако беше открил, че съм пропуснала няколко дребни подробности, свързани с унищожението на един от бившите ти клиенти?

— Елизабет…

— Не си прави труда. И двамата знаем отговора — мрачно се усмихна тя. — Знаеш ли, Джак? Вероятно мога да бъда убедена, че според теб си имал право да си го върнеш на „Галоуей“ заради случилото се с брат ти. И аз имам семейство. Разбирам как лоялността ти към Лари може да те накара да постъпиш по този начин. И приемам факта, че не си знаел, че действията ти струваха на зет ми още една работа…

— Още една работа?

— Няма значение. Важното е, че вероятно можеше да ме убедиш да приема поне отчасти факта, че си бил твърдо решен да отмъстиш за брат си, макар че никога не бих могла да одобря начина на действие…

Джак подигравателно я изгледа:

— Но?

Елизабет мразеше този поглед, изпълнен с превъзходство.

— Но не можеш да очакваш да пренебрегна факта, че скри от мен участието си в превземането на „Галоуей“, преди да ме помолиш да подкрепя плановете ти за „Ескалибур“.

— Имаш предвид, преди да си легнем, нали? Това е, което не можеш да преглътнеш. Фактът, че правихме секс, преди да научиш за участието ми в сделката с „Галоуей“.

Елизабет повдигна брадичката си.

— Да, това също беше фактор.

Джак замислено я изгледа.

— Знаеш ли какво мисля? — най-после попита той.

— Какво?

— Не става дума само за мен. Смятам, че си ядосана и на самата себе си. Вероятно дори повече, отколкото на мен.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ядосана си на себе си, защото се смяташ за изиграна. Според теб аз използвах секса, за да получа онова, което искам, и се обвиняваш, защото мислиш, че си повярвала на лъжа — каза Джак. — Чувстваш се като глупачка. И, естествено, обвиняваш мен. Проста психология.

Елизабет се вторачи в него изненадано.

— Кога пък се захвана и с психология?

— Имах доста време да се чудя какво точно се обърка между нас. Цели шест месеца.

— Изненадана съм, че си се мъчил да анализираш отношенията ни.

— Нямахме отношения. Имахме само твърде кратка връзка.

— За една нощ.

— Можеше да е връзка — възрази той. — Ти приключи всичко след първата нощ.

— Защото открих кой си. Господ знае колко още щеше да продължи всичко, ако Хейдън Шоу не ми беше казал…

Тя замълча рязко, но беше прекалено късно. Белята беше станала.

— Да, има логика — кимна Джак, сякаш затвърждаваше подозренията си. — Възнамерявах да те питам кой ти съобщи, че аз съм бил консултантът по сделката с „Галоуей“. Нямаше начин да не е Хейдън.

— Не обвинявай вестоносеца.

— Ще обвинявам, когото си искам — отвърна той и насочи вниманието си към менюто. — Хайде да поръчаме и да сменим темата. Разговорът се оказа един от онези, които ми се иска никога да не съм започвал.

Елизабет взе менюто и нервно го отвори.

— Нищо не може да подобри отношенията така, както изясняването на някои неща.

— Да, и аз винаги съм твърдял същото — съгласи се Джак. — Искам да ти кажа само още нещо.

Елизабет го погледна изморено.

— Какво?

— Бих искал да се отбележи, че никога не съм бил мръсен.