Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (22)

Глава 21

Вики наблюдаваше Доусън в огледалото, докато той излизаше от банята. Забеляза, че ефектът от последната пластична операция на лицето му намаляваше. Кожата около челюстите му се отпускаше. Все още бе слаб, но дългите часове тренировки с личния му инструктор не можеха да му върнат твърдото, стегнато тяло на млад мъж. Възрастта надделяваше безмилостно.

Тя се зачуди какво ли виждаха в него другите жени. Все пак не оставаше с никоя от тях достатъчно дълго, за да я ощастливи с парите си. Наистина ли му вярваха? Възможно ли бе да са толкова глупави да се хванат на въдицата, че Доусън би могъл да им осигури роли във филми?

Не ги обвиняваше. Самата тя му бе вярвала известно време, но вече знаеше истината. Когато се запознаха, Доусън имаше достатъчно пари, за да стане играч, но никога не се бе интересувал от холивудските игри. Навърташе се покрай филмовия бизнес, тъй като това му осигуряваше достъп до начинаещи звездички и красиви момичета, които го караха да се чувства млад. Но Вики знаеше, че той никога не би рискувал да вложи сериозни суми във филм.

А и напоследък явно не притежаваше много пари. Тя не знаеше подробностите. Доусън не споделяше нищо за бизнеса си, но Вики не беше глупава. Знаеше, че съпругът й има неприятности. Но беше почти сигурна, че ще ги превъзмогне. Междувременно обаче той се справяше само благодарение на чара и репутацията си.

Вики знаеше, че дори след като Доусън се оправи с финансите си, за нея нямаше да има нищо повече, освен незначителни роли в дребни филми като „Мошеническа компания“. Вероятно винаги е знаела истината. Обикновено се гордееше, че е реалист, но не и когато се отнасяше за желанието й да стане актриса.

Какво пък, по дяволите, всеки си имаше някаква слабост.

Слабостта на Доусън бяха красивите, безмозъчни жени. Вики се забавляваше с усилията му да крие безразборните си връзки от нея. Дори ги намираше за трогателни. Несъмнено Доусън се страхуваше, че тя ще го напусне, ако научи за другите.

Не можеше да го увери, че не е нужно да се страхува. Ако го направеше, щеше да й се наложи да се прости с властта си върху него. А тя бе единствената истинска ценност в една връзка. Бе научила този урок много отдавна.

— Голямата вечер е утре, скъпа — каза Доусън, докато оправяше пред огледалото яката на черната си копринена риза. — Развълнувана ли си?

— Малко.

Той й се усмихна.

— Отпусни се. Знам, че ще спечелиш.

— Наистина ли мислиш така?

— Без съмнение — усмихна се той и се отдръпна от огледалото. — Страхувам се, че „Мошеническа компания“ няма да спечели наградата за най-добър филм, но членовете на журито не могат да не отбележат твоето изпълнение. Ти беше прекрасна.

— Благодарение на теб.

Вики се надигна от стола и отиде до гардероба. Това я спаси от необходимостта да гледа мекото му, усмихнато лице.

Мразеше го, когато се усмихваше по този начин. Бащинската усмивка. Баща й се хилеше по същия начин рано сутрин, след като бе прекарал нощта в леглото й. Усмивка, основана на лъжи и тайни. Усмивка, от която изтръпваше. Знаеше, че никога няма да успее да се освободи от тези чувства.

Свали от закачалките сребристосиня блуза и светлосив панталон, като се съсредоточи напрегнато върху избора си, за да прогони образа на баща си, настанил се върху мекото лице на Доусън. Нужни й бяха доста усилия, но накрая успя.

— Каква са плановете ти за деня? — попита съпругът й.

— Мисля да отида до залата за фитнес. Имам нужда от масаж и да поплувам малко — отговори тя, като се обърна и му се усмихна нежно. — Доусън, утре вечер…

— Няма съмнение, че ще спечелиш, скъпа.

Тя го изгледа развеселено.

— Да не си подкупил журито?

— Нямаше нужда — галантно отвърна той. — Трябва да са малоумни, за да не видят колко си добра. Роклята в бяло и сребърно ли ще облечеш?

— Да.

— Идеално. В нея изглеждаш прекрасна.

Вики се поколеба.

— Доусън, нареди ли на Оли да забрави за историята с преследването? Не искам точно утре вечер да ме залее с боя.

— Разбира се, че му казах, скъпа — усмихна се той. — Рекламата е чудесно нещо, но не бих му позволил да провали голямата ти вечер.

— Благодаря.

Тя се успокои, доближи се до него и го целува изкусително по устата.

Беше много добра актриса. Жалко, че никой друг не знаеше колко е добра.

Например беше достатъчно добра, за да прикрие факта, че понякога виждаше образа на баща си върху лицето на Доусън, докато правеха секс. Това бе причината да прави всичко възможно тя да бъде съблазнителката, а не съблазнената. Докато контролираше играта, властта бе в нейните ръце.

А властта беше всичко. Единственото нещо, което гарантираше оцеляването.

 

 

Джак огледа спретнато подреденото бюро на Доусън Холанд. Елегантна писалка, украсена с тънки златни ленти, бе поставена до старомоден, подвързан с кожа бележник. Лаптоп и телефон допълваха семплото работно място.

Беше решил да не сподели с Елизабет плана си да претърси дома на Холанд. Имаше чувството, че тя ще се притесни ужасно. Не се надяваше да открие решаващата улика, особено след като установи, че не може да научи нищо от компютъра, но пък нямаше други възможности. Не желаеше да бездейства, докато Тайлър Пейдж вземе решение кога да проведе търга.

Джак се загледа безпомощно в лаптопа. Вече се бе опитал да копира поне част от съдържанието му, но бързо откри, че машината е защитена с парола. За съжаление не водеше със себе си Лари, който можеше да се справи с подобна пречка.

Джак ровеше в едно от чекмеджетата, когато чу, че се приближава кола.

Преди петнайсет минути бе видял от близката гора как Вики и Доусън излизат от къщата и се качват в колите си. Вероятно някой от двамата бе забравил нещо и се връщаше да го вземе.

Колата спря.

Джак бе сигурен, че може да се справи с ченгетата, но се ужасяваше от перспективата да обяснява на Елизабет защо са го арестували за влизане с взлом.

Той отиде до прозорците на южната стена на спалнята и погледна през пролуката в щорите. Пред къщата стоеше вехт пикап.

Жена на средна възраст излезе от него и забърза към страничната врата с ключове в ръка. Джак реши, че това е икономката на Холанд, и въздъхна с облекчение.

После я чу да влиза в притихналата къща. След миг жената вече беше на стълбите.

По дяволите!

Джак огледа стаята светкавично. Нито едно от очевидните места за криене не му хареса. Гардеробът и банята бяха прекалено рисковани. А под леглото нямаше достатъчно място.

Трябваше да излезе на терасата. Не можеше да скочи долу, но бе забелязал голям шкаф под стрехата. Ако имаше късмет, икономката нямаше да се качи горе, за да извади нещо от шкафа.

Джак отвори стъклената врата, излезе на терасата и затвори вратата.

Отиде до шкафа. Вратата не беше заключена. Той я отвори внимателно и надникна вътре. На пода лежеше навит маркуч. До него имаше сгънат шезлонг и лейка. Имаше достатъчно място и за Джак.

Той се вмъкна в шкафа и затвори вратата. После се заслуша напрегнато.

Икономката не остана дълго. След малко се чу шумът на пикапа, който се отдалечи от къщата.

Джак отвори вратата на шкафа и понечи да излезе. Кракът му се удари в някакъв предмет.

Той погледна надолу и видя три кутии с боя, подредени до маркуча.

Червена боя.

 

 

Елизабет застана до луксозния шезлонг.

— Имате ли нещо против да се присъединя към вас? — попита тя.

Вики Холанд, отпусната от масажа, облечена в дебела бяла хавлия и с тюрбан на главата, отвори очи. Ако бе изненадана да види Елизабет, то поне с нищо не го показа.

— Заповядайте.

— Благодаря.

Елизабет остави плодовия сок, който бе донесла от бара, и се настани на шезлонга.

После бързо се огледа наоколо, за да се увери, че никой не може да чуе разговора им. За щастие повечето вани за воден масаж, пълни с гореща минерална вода, бяха празни. В елегантния салон имаше само няколко човека. Повечето бяха с хавлии като нея и Вики. Няколко души седяха на стъпалата до ваните. Служители в бели униформи тичаха между различните стаи и предлагаха няколко вида масаж, кални бани и други процедури.

— Онази нощ пред „Огледалото“ останах с впечатлението, че се опитвате да ме предупредите — започна Елизабет. — Права ли бях?

Вики затвори очи.

— Приемете го както искате.

— Чудесно. Ще последвам интуицията си. Опитвахте се да ме предупредите. А това означава, че знаете коя съм.

— Вие сте управителката на фонд „Аврора“.

— А вие сте омъжена за Доусън Холанд — тихо каза Елизабет.

— Какво общо има съпругът ми с това?

— Мисля, че той е тук поради същата причина, поради която и ние с Джак. Може би и вие сте тук заради същото. Всички пристигнахме в Мирър Спрингс, за да присъстваме на търг.

— Нямам представа за какво говорите. Тук съм заради филмовия фестивал.

— Знаете ли — каза Елизабет, — някои мъже не са особено подходящи за брак. Чух, че и Доусън Холанд е един от тях.

Най-после Вики отвори очи и ги прикова в Елизабет.

— Знам, че е имал две съпруги, преди да се ожени за мен, ако това имате предвид. Знам, че има извънбрачни връзки. Но тези неща не са проблем за мен. И определено не са ваша работа.

— Знаете ли, че и двете му съпруги са починали при катастрофи, а и в двата случая Доусън е наследил много пари? Знаете ли, че застрахователната компания е имала сериозни подозрения при втория смъртен случай? Знаете ли, че преди няколко месеца Доусън е застраховал и вас за огромна сума?

Красивото лице на Вики приличаше на загадъчна маска.

— Защо ми казвате всичко това?

— Както вече ви казах, вие ме предупредихте. Мислех, че трябва да ви върна услугата. Признавам, че моето предупреждение не е деликатно като вашето, но пък аз не разполагам със сценарий, а импровизирам.

Вики се вгледа в нея, после се усмихва студено.

— Вие спите с Джак Феърфакс.

— Това има ли някакво значение? — попита Елизабет.

— Не и за мен — отговори Вики и отново затвори очи. — Но ме кара да се съмнявам в преценката ви, както и в мотива ви да ме предупредите за Доусън. Знам какво ви е причинил Феърфакс. Доусън ми разказа как ви е подмамил да му осигурите нужното финансиране, за да спаси онази малка компания в Сиатъл.

— Доусън знае за случилото се в Сиатъл?

Вики се усмихна, но не отвори очи.

— Очевидно всички в определени кръгове знаят.

Елизабет видя как един от посетителите на салона слиза по стълбите на широк, плитък басейн, пълен с гореща, кристалночиста минерална вода. Слаба миризма на обогатена с минерали вода изпълваше просторното помещение украсено с колони.

— Затова ли ме предупредихте онази нощ? — най-после попита Елизабет. — Съжалявате ме, защото мислите, че съм си позволила да се влюбя в човек, който нагло се възползва от мен?

— Наивността може да е очарователно нещо, Елизабет. Но цената й е ужасно висока.