Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (5)

Глава 4

След петнайсет минути, когато Джак спря пред безлична малка къща, Елизабет още беше ядосана. Вбесяваше я фактът, че той толкова лесно успяваше да я раздразни. Беше й необходимо само леко напомняне за кратката им авантюра. Как бе възможно Джак все още да има такова влияние върху нея? Би трябвало той да се чувства притеснен от споменаването на авантюрата им, а не тя.

Елизабет се загледа в мръсните прозорци, занемарения преден двор и олющената боя по вратата.

— Това домът на доктор Пейдж ли е? — попита тя.

— Да. Както виждаш, не си пада много по поддръжката на къщата си.

Джак изгаси двигателя и излезе от колата. Наведе се и й заговори през прозореца:

— Веднага щом разбрах за изчезването на „Мек фокус“, дойдох да търся Пейдж, но и той беше изчезнал.

Елизабет бавно излезе от колата и тръгна заедно с Джак по напукания тротоар. Загледа го разтревожено как вади ключ от портфейла си.

— Откъде взе това? — попита тя.

— Много си мнителна, госпожице Кабът.

— Научавам някои неща по трудния начин, но все пак ги научавам. Разбрах например, че когато става дума за теб, си заслужава първо да задавам въпроси.

Джак прие обвинението с леко кимване.

— Да, разбирам какво имаш предвид — съгласи се той. — Аз самият например не съм си поръчвал вода с лед от шест месеца.

Елизабет го изгледа раздразнено. Това бе вторият гаден намек относно научените уроци. Възможно ли бе Джак да се смята за потърпевшия в онази разправия преди шест месеца? Ама че наглост!

— Май си развил някаква фобия — любезно изрече тя. — Вероятно би трябвало да се консултираш с психиатър.

— Нямам време — отвърна Джак като завъртя ключа и натисна топката на вратата. — Освен това бутилираната вода е по-евтина от психотерапията.

— Ще ми кажеш ли откъде се сдоби с ключ от дома на Пейдж?

Елизабет потръпна, когато чу собствения си гневен глас. Джак беше виновен за това. Винаги успяваше да я вбеси.

Той сви рамене и отвори вратата.

— Пейдж държи ключове в бюрото си в службата. Той е пример за класическия разсеян учен. Вечно си заключва ключовете в колата или в дома си.

— И ти просто реши да се възползваш от тях?

— Да, госпожице. По същия начин, по който той се възползва от моя „Мек фокус“.

— Нашият „Мек фокус“ — механично го поправи тя. — Значи си убеден, че Пейдж го е откраднал?

— Да, това е работната ми хипотеза — потвърди Джак като отстъпи настрани и й направи място да влезе в мрачната всекидневна. — Като се има предвид фактът, че е изчезнал, а е единственият, който е имал мотив, възможност и технологични познания относно изнасянето на кристала от лабораторията, засега ще се придържам към тази хипотеза. Освен ако ти имаш по-добра.

— Не, нямам — отговори Елизабет и спря рязко, когато очите й се приспособиха към мрака. — Мили боже! Прав си. Пейдж няма големи домакински способности, нали?

Стаята беше занемарена. Избелели възглавници украсяваха изтърбушено канапе, тапицирано с евтин оранжев плат. По всички повърхности имаше дебел слой прах.

Износеният мокет не бе виждал прахосмукачка поне от десет години. На облегалката на грозното канапе бе оставена чиния с трохи. Чаша със засъхнала кафява утайка на дъното стоеше на масичката за кафе. В утайката растеше нещо зелено.

Стаята бе не само претъпкана, но и изглеждаше ужасно стара, сякаш се бяха върнали назад във времето. Елизабет осъзна, че в гледката имаше нещо много познато. Начинът, по който светлината проникваше през щорите и хвърляше сянка на пода, й напомни за сцена от стар филм. Кабинетът на беден частен детектив. Точно преди загадъчната дама да отвори стъклената врата.

После тя забеляза плакатите по стените. Мъже с ледени погледи и пистолети в ръка, съблазнителни и опасни фатални жени, яркожълто и кървавочервено. Много сенки.

Елизабет прочете някои от заглавията: „Синята далия“, „Милдред Пиърс“, „Непознат на третия етаж“.

— Пейдж си пада по черния жанр — отбеляза тя.

Джак затвори вратата.

— Не си видяла и половината.

Тя бавно обиколи стаята.

— На пръв поглед изглежда сякаш току-що е излязъл и може да се върне всеки момент.

— Не мисля така — възрази той. — Гардеробът му е празен, а от банята липсват всички лични вещи. Изчезнал е и съм напълно сигурен, че е взел кристала със себе си.

— Но защо му е да го краде? Какво може да направи с него?

— Да го продаде — отговори Джак логично.

— Но „Ескалибур“ има патент за кристала. Никой конкурент няма да го докосне, защото ще го съдиш.

Устата на Джак се изкриви в невесела усмивка.

— Има много потенциални купувачи, включително чуждестранни бизнесмени и правителствата на половин дузина страни, които въобще не се интересуват от авторски права.

Елизабет въздъхна.

— Да, така е.

— А и самите ние — тихо добави Джак.

— Какво? — извика тя и се завъртя към него. — Мислиш, че Тайлър Пейдж може да се опита да продаде кристала на „Ескалибур“?

— Защо не? Пейдж знае много добре колко важен за компанията е кристалът. Освен това е наясно, че сме притиснати от времето. Ако „Мек фокус“ не е на разположение за представянето пред Велтран, с нас е свършено. Ще минат месеци, докато подготвим нов образец, достатъчно голям, за да бъде използван за демонстрация.

— Но това е все едно да вземе кристала за заложник и да иска откуп от нас.

— Точно така.

— Ах, този дребен… — Тя замълча. — Не мисля, че ще се опита да го продаде на нас. „Ескалибур“ няма толкова много пари. А дори да използваме резервите на „Аврора“, пак не можем да се съревноваваме с чуждестранните консорциуми и правителства. Тайлър Пейдж сигурно знае това.

— Разбира се — кимна Джак. — Но има две причини, поради които смятам, че и ние можем да участваме в наддаването.

— Казвай.

— Първо, Пейдж е страхотен в своята област, но е с ограничен кръгозор в други отношения. Прекарал е по-голямата част от живота си в лабораториите. Съмнявам се, че знае как да се свърже с чуждестранни бизнесмени, да не говорим за правителства. Подобно нещо изисква известен опит и способности.

— Може пък някоя чужда компания да се е свързала с него и да му е предложила да купи кристала.

— Възможно е, но ако вече ни е продал, смятам, че е проявил достатъчно разум да напусне страната. Сигурно знае, че ще го търся и няма да спра, докато не го намеря.

Елизабет потръпна от ледената решителност в гласа му.

— Ще използваш собственото си време и пари, за да търсиш Пейдж, дори ако е прекалено късно да спасиш „Ескалибур“?

— Нямам друг избор — отговори той.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че имаш друг избор. Можеш да напуснеш „Ескалибур“ и да си намериш нов клиент.

— Не работя по този начин.

Джак се огледа из стаята, сякаш бе започнал да се отегчава от разговора.

— Чакай малко — каза Елизабет. — Да не искаш да кажеш, че всичко е заради репутацията ти?

— Аз съм консултант, Елизабет. Репутацията ми е това, което предлагам. Никой от клиентите ми никога не е пострадвал, докато съм отговарял за него. И не възнамерявам да позволя „Ескалибур“ да пострада.

— За бога, говориш като наемник, който си изкарва хляба, избивайки враговете на клиентите си!

Той сви рамене.

— Може и така да е.

— Говориш за отмъщение, а не за професионална репутация.

Джак успя да си придаде още по-отегчен вид.

— Наричай го както искаш. Важното е, че ще направя всичко възможно да открия Пейдж. Имам чувството, че и той го знае.

Елизабет го изгледа разтревожено.

— Добре, разбирам. Значи първата причина да смяташ, че Пейдж все още е в страната, е липсата му на връзки с чуждестранни купувачи. Каква е втората причина?

Джак кимна към най-близкия плакат на стената.

— Това е втората причина.

Елизабет проследи погледа му.

— Не разбирам.

— Когато познаваш тайната страст на един човек, знаеш и най-голямата му слабост.

Тя учудено се вгледа в плаката. Загадъчният Хъмфри Богарт и красивата Лорън Бакол в напрегната сцена. Заглавието на филма, „Тъмен пасаж“, бе изписано с червено в долната част на плаката.

Елизабет погледна Джак.

— Добре, де, Тайлър Пейдж харесва черния жанр. Как това ще ти помогне да го намериш?

— Той е не само почитател на старите филми — отговори Джак. — Но дори е бил продуцент на нов филм от този жанр.

— Не разбирам.

Джак отиде до масата и вдигна книга от огромната купчина. Корицата беше в бяло и черно. Елизабет забеляза думата „черен жанр“ в заглавието.

Той отвори книгата и извади лъскава брошура, небрежно пъхната между страниците.

— Открих я снощи, когато дойдох да търся Тайлър Пейдж — обясни той и й подаде брошурата.

На корицата се виждаше частно ченге с шлифер и пистолет в ръката, застанало в тъмна уличка. Студената светлина от неоновия надпис над близката таверна хвърляше остри сенки върху профила му. Думите „Ежегоден фестивал на филмите от черния жанр в Мирър Спрингс“ бяха отпечатани в жълто под снимката.

Елизабет вдигна очи.

— Какво е това?

— Както ти казах, Тайлър Пейдж е направил филм. — Джак махна с ръка към един от плакатите и добави: — Ето този.

— Шегуваш се — отвърна Елизабет и пристъпи към плаката, за да го разгледа по-добре.

Той напомняше на класическите плакати, но Елизабет забеляза, че образът е съвременен. На снимката се виждаше съблазнителна руса актриса с фини черти и очи, видели прекалено много от тъмната страна на света. Жената беше облечена в тясна рокля с дълбоко деколте и небрежно държеше пистолет, сякаш бе свикнала с тежестта му.

Думите „Когато започнеш да се движиш с мошеници, не можеш да спреш“ бяха написани с кървавочервени букви в горната част на плаката.

Елизабет бързо прочете останалата част от плаката. „Мошеническа компания“ с участието на Виктория Белами. Продуцент: Тайлър Пейдж.

Тя вдигна очи.

— Е, и?

— Прочети брошурата — посъветва я Джак. — Една от премиерите на кинофестивала в Мирър Спрингс е „Мошеническа компания“.

Елизабет отвори брошурата и започна да чете списъка с филмите. Да, беше включен и „Мошеническа компания“ с продуцент Тайлър Пейдж. Тя погледна Джак в очите.

— Нужни са доста пари, за да продуцираш филм. Пейдж имал ли е подобна сума?

— Добър въпрос — одобрително се усмихна Джак. — Случайно познавам един човек, който е страхотен по отношение на компютрите. Помолих го да провери банковите трансакции на Пейдж през последната година.

— Това не е съвсем законно.

— Кражбата на резултата от поверителния проект на работодателя ти също не е законна. Както и да е, изглежда, Пейдж е изхарчил доста пари през последните месеци. Най-вече за разноски по филма. Но като съдя по сумата, се съмнявам, че сам е понесъл всички разходи по „Мошеническа компания“. Предполагам, че е имало и други инвеститори.

Елизабет се намръщи.

— Но Пейдж е вписан като продуцент, нали?

— Да. Кой знае? Може да е бил най-големият инвеститор. Моят компютърен магьосник откри също така, че Пейдж преди два дни е изпразнил банковата си сметка. Освен това, където и да се намира в момента, не е използвал кредитните си карти, за да стигне дотам.

— Накарал си компютърния магьосник да провери и кредитните карти на Пейдж?

— Реших, че трябва да огледаме всичко.

Елизабет се намръщи.

— Като забравим за досадните правни проблеми, трябва да призная, че очевидно Пейдж е планирал изчезването си.

— Точно така, по дяволите! — потвърди Джак и очите му проблеснаха. — Но мисля, че знам къде ще се появи.

Елизабет осъзна, че той гледаше брошурата в ръката й. Тя я размаха и попита:

— Филмовия фестивал ли имаш предвид?

— Да. Пейдж е вложил всичките си пари в „Мошеническа компания“. Съмнявам се, че е някакъв страхотен филм. Дребна, независима продукция. Не говорим за холивудските гиганти. Вероятно филмът дори няма да бъде показан никъде другаде, освен на фестивала в Мирър Спрингс. Но научих доста неща за Тайлър Пейдж през последните няколко часа и мога да твърдя едно нещо със сигурност.

— Какво е то?

— Каквото и да става в живота му, Пейдж ще намери начин да присъства на премиерата на „Мошеническа компания“. Филмът е кулминацията на фантазиите му. Той се вижда като голям играч. В продължение на една седмица — времетраенето на фестивала — ще има възможност да изживее мечтата си. Кой би устоял на подобна възможност?

Елизабет най-после разбра и забързано провери датите на брошурата.

— Тук пише, че фестивалът започва в събота. А днес е сряда.

— Тръгвам за Мирър Спрингс в петък сутрин — каза Джак. — Малкото копеле със сигурност ще се появи там. Убеден съм. А когато се появи, аз ще го чакам.

Думите му я накараха да потръпне.

— Джак, може би трябва да повикаме полицията.

— Знаеш не по-зле от мен, че ченгетата няма да свършат никаква работа. Това е интелектуално престъпление. Никой не вика полицията за подобни неща. Целта е да си възстановим „Мек фокус“, а не да изпратим Пейдж в затвора. Ако той подуши ченгетата, никога няма да го намерим навреме, за да си върнем кристала, преди представянето пред Велтран.

— Неприятно ми е да го призная, но вероятно си прав.

Елизабет беше наясно, че компаниите обикновено не викаха полицията в подобни ситуации. Страхът от лоша реклама, разтревожени клиенти и паникьосани инвеститори беше достатъчен да накара ръководството на дадена фирма да помисли, преди да се обърне към властите.

— Смятам, че имаме два начина да намерим Пейдж — продължи Джак. — Той или ще се свърже с мен, за да ми предложи да купя „Мек фокус“, или ще се появи на филмовия фестивал. Обзалагам се, че ще направи и двете.

— Не съм толкова сигурна, Джак. За бога, ти си изпълнителен директор, а не частно ченге. Какво те кара да мислиш, че можеш да намериш Пейдж?

— Е, не прекалявай с огромното си възхищение и безусловната подкрепа към мен. Не съм убеден, че мога да понеса толкова ласкателства от най-сериозния кредитор на клиента ми.

Елизабет нищо не каза. Вбесяваше се, когато Джак я изкарваше някаква проклета Валкирия с железен сутиен. Никога не осъзнаваше женствеността си така силно, както когато се намираше близо до Джак. Той обаче бе заявил публично, че я смята способна да потопи „Титаник“.

Тя внимателно сгъна брошурата и я прибра в чантата си, после ледено се усмихна.

— Да, прав си, Джак. Аз съм най-сериозният ви кредитор. И като такъв съм заинтересувана от връщането на кристала. Идвам в Мирър Спрингс с теб.

Джак присви очи.

— Не мисля така.

— Ако Пейдж ти предложи да откупиш кристала, ще се нуждаеш от пари. От много пари. А никоя банка няма да ти отпусне заем. „Ескалибур“ няма резерви, а сериозно се съмнявам, че ти притежаваш подобни лични средства. Погледни истината. Нуждаеш се от „Аврора“.

— И сам мога да се справя с Пейдж.

— Може и така да е. Но не възнамерявам да ти позволя това. Мисли за мен като за кредитната си карта. Не можеш да излезеш от къщи без нея.

Джак се вгледа в нея за момент.

— Ще има сериозни проблеми с настаняването.

Пресиленото му търпение я вбеси.

— Какви например? — попита тя.

— Мирър Спрингс е от онези малки бутикови курорти в Колорадо. Всеки хотел и мотел в района е резервиран още преди месеци заради фестивала. Няма да успееш да си намериш стая.

— Така ли? — усмихна се тя студено. — А ти как си намери стая?

Джак махна с ръка.

— Обадих се на стар приятел, който е вицепрезидент на един от големите хотели в града. Той пък се обади на бившата си жена, която ръководи хотел в Денвър. Тя се свърза с администратора на някакво, място, наречено „Курорт Мирър Спрингс“. Но въпреки всички връзки се наложи да платя обичайната такса в троен размер.

— Сигурна съм, че ще измисля нещо.

Той й се ухили и тя настръхна.

— Ако настояваш да дойдеш в Мирър Спрингс с мен, може да те оставя да ме убедиш да разделя стаята си с теб — с пресилена учтивост каза той. — Но ще трябва да ме помолиш много мило.

— Благодаря, но тази цена е прекалено висока за мен — отвърна Елизабет и се насили да се усмихне. — Сигурна съм, че ще успея да намеря нещо по-евтино.

Тя се обърна и излезе от стаята.

„О, да, това беше адски разумно, Елизабет. Страхотна си с мъжете, нали?“ — помисли си Елизабет.