Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (24)

Глава 23

Все още му нямаше доверие. Или пък не се доверяваше на себе си. И в двата случая резултатът беше един и същ. Той имаше сериозен проблем.

Джак нагласи възглавницата зад главата си и се загледа в прозореца. До него Елизабет спеше дълбоко. Нежната, съблазнителна извивки на дупето й бе облегната на хълбока му. Беше я нарекъл „страхливка“, но знаеше истината. За напрежението между тях бе виновен той, а не тя. Наистина бе провалил нещата преди шест месеца.

Важното бе, че получи онова, което искаше: втори шанс с Елизабет в леглото.

Внимавай какво си пожелаваш…

Елизабет бе съгласна на връзка, или поне на едноседмична авантюра, но не искаше да се обвързва. Поне засега. Внезапно Джак си представи как след връщането им в Сиатъл открива, че тя възнамерява да се вижда и с други мъже, докато си изясни какво точно чувства към него.

Мрачното настроение, което го обземаше, когато оставаше без работа през последните шест месеца, заплашваше да се върне отново. Но този път не можеше да се спаси в салона за фитнес. Този път проблемът лежеше до него.

Трябваше да я накара да осъзнае, че си заслужава да запазят онова, което съществуваше между тях.

Джак се опита да прецени положението внимателно, както постъпваше с всеки делови проблем. Нуждаеше се от стратегия. Обикновено беше добър стратег.

Телефонът иззвъня и прекъсна мрачните му мисли. Не беше мобифонът му, а телефонът в къщата. Елизабет се размърда леко, когато той се протегна към слушалката.

— Феърфакс.

— Търся Елизабет Кабът.

Отначало не разпозна ниския, леко дрезгав глас, но бързо се досети:

— Вики Белами?

Последва кратка пауза, после тя попита:

— Мога ли да говоря с Елизабет?

— Разбира се. Само секунда.

Джак нежно разтърси Елизабет и каза:

— За теб е.

Тя отвори очи и се прозя.

— Кой е?

Джак сложи ръка върху слушалката.

— Вики Белами.

Тя грабна слушалката от ръката му.

— Ало — каза.

Джак напрегнато чакаше, докато Елизабет слушаше Вики. Видя как изражението й се променя и потръпна.

— Мога да се справя — каза. — Всъщност не съм толкова наивна, колкото всички си мислят. Защо се обаждаш?

Тя отново се заслуша.

— Разбирам — кимна Елизабет и се обърна към Джак. — Уверявам те, че той няма да го направи.

Тишина.

— Да, разбира се, ще бъда там — каза и подаде телефона на Джак.

Той го остави на нощното шкафче.

— Какво искаше Вики?

Елизабет седна в леглото и обви ръце около коленете си.

— Иска да говорим. Насаме. Не желае Доусън да научи, че се е срещала с мен.

— И как, по дяволите, ще успее да уреди това?

— Планирала е всичко. Останах с впечатлението, че доста е мислила, преди да ми се обади.

— Сигурно ще е интересно.

Изпълнен с енергия от новия обрат на нещата, Джак отхвърли завивките и скочи от леглото. После си спомни нещо.

— Какво ти каза Вики, когато вдигна телефона?

— Какво? — разсеяно попита Елизабет, докато се протягаше към халата си.

— Отговорът ти беше: „Мога да се справя“. Какъв беше въпросът?

— Нищо важно.

Тя завърза колана на халата си и тръгна към банята, без да погледне към него.

— Само ме попита дали знам какво правя, когато спя с теб.

Изчезна в банята. Джак се загледа в затворената врата. „Мога да се справя.“

 

 

Единствената светлина в празната сграда на „Сребърната империя“ идваше от малките аплици в края на редовете. Богато украсеният таван се губеше в тъмнината над тях. Редовете кадифени седалки приличаха на обезглавени роботи. Тежките карминени завеси изглеждаха черни като нощ. Богатите кадифени дипли бяха дръпнати и скриваха екрана.

— Съвсем различно е, когато няма хора и екранът е тъмен, нали? — чу се гласът на Вики.

Елизабет, застанала в края на пътеката, се стресна. Напрегнато се взря напред и се помъчи да свикне с тъмнината.

— Не е същото без аромата на пуканки — съгласи се тя.

— Това също може да се постигне, както всичко друго в киното.

Вики се надигна от седалката. Светлосивият костюм, с който бе облечена, й придаваше вид на призрак.

— Не забравяй какво ти казах, Елизабет. Нещата във филмите са различни от тези в живота.

— Същото е и в бизнеса — отвърна тя и тръгна бавно по пътеката. — Но предполагам, че не ме извика тук, за да обменим философски наблюдения върху професиите си.

— Права си — леко се усмихна Вики. — Научих, че фонд „Аврора“ има стара традиция да подпомага делови начинания на жени.

— Фондът се разшири през последните години, но си права. Леля Сибил го създала, за да помага на делови жени, които не можели да си осигурят заеми от други източници — обясни Елизабет. — Затова ли ме повика? Искаш да получиш финансиране за някакъв бизнес?

— Да, нещо подобно. Възнамерявам да си сменя кариерата. Напускам филмовия бизнес.

— Трябва да призная, че ме изненадваш.

— Време е да продължа напред. Знам това по-добре от всеки друг. Малкото шансове, които имах, отлетяха преди години. Вече съм прекалено стара за Холивуд, а реших, че ми е писнало от независимите филми.

— Просто ще се откажеш от ролите?

— Не е твърде вероятно — дрезгаво се засмя Вики. — Играла съм цял живот. Това е единственото, което мога да правя. Но вече няма да е пред камерата. „Мошеническа компания“ ще бъде последният ми филм.

— Разбирам. И искаш „Аврора“ да подпомогне новата ти кариера.

— Не съвсем. Само някои от първоначалните разноски. Винаги съм знаела, че този ден може да дойде — каза Вики, после се поколеба за момент и добави: — Просто не очаквах да настъпи толкова скоро. Мислех, че ще имам още малко време.

По гърба на Елизабет полазиха тръпки. Тя се опита да разчете изражението на Вики, но не успя.

— Какво ще правиш? — попита.

— Ще изчезна.

— Ще изчезнеш? Защо, за бога?

— Време е — отговори Вики и се загледа в кадифените седалки. — В миналото наричали жени като мен „авантюристки“.

— Чувала съм.

— Евфемизъм, разбира се. Всъщност хората искали да кажат, че чрез секса се опитваме да получим онова, което искаме. Твърдели, че подмамваме мъжете в мрежите си и ги манипулираме, сякаш са глупави, безмозъчни същества, които мислят само с онази си работа.

— Фаталните жени.

— Да. Чудесна работа, ако можеш да я получиш, нали? — засмя се Вики, но очите й останаха ледени. — Но от личен опит мога да ти кажа, че не е толкова лесно. Преди всичко трябва да можеш да играеш роли. Трябва да си много добра. Добра като за „Оскар“.

Елизабет кимна.

— Не е лесно да живееш в лъжа двайсет и четири часа в денонощие.

— Трудното е да не позволиш на жертвата си да узнае, че онова, което наистина искаш, е да се втурнеш в банята и да повърнеш всеки път, когато правиш секс с него.

— Да, това определено те подлага на сериозен стрес… Е, каза, че искаш да изчезнеш.

— Имам добър инстинкт за оцеляване — отвърна Вики. — През последните няколко месеца този инстинкт ми повтаря, че е време да продължа напред. Трябваше вече да съм го направила и щях, ако не беше „Мошеническа компания“. Знаех, че това ще е последният ми филм. Исках да видя как ще бъде приет. Но след снощи знам, че не мога да чакам повече. Насилих късмета си прекалено много.

— Снощи? Имаш предвид инцидента с червената боя след церемонията? Мислех, че тава е само рекламен номер. Да не би да искаш да ми кажеш, че нападението не е било инсценировка?

— Нападателят беше идея на Доусън. Мислеше, че това ще е чудесна реклама по време на фестивала. Но снощното нападение не беше запланувано. И имам чувството, че може да последват още подобни инциденти. А при един от тях ще се стигне твърде далеч.

— Мили боже! — ахна Елизабет. — Мислиш, че някаква откачалка наистина възнамерява да ти стори нещо лошо?

— Откачалка — развеселено повтори Вики. — Питам се дали… — Тя замълча за момент и сви рамене. — Е, предполагам, че това няма значение.

— Какво става, Вики?

Тя се стегна и заговори делово:

— Доусън се занимава с рекламата ми. Както вече ти казах, той измисли идеята за нападателя. Планира всички инциденти и нае безработен каскадьор да ги изпълни.

— Едър тип на име Оли. Носи черни кожени ботуши с метални капси.

— Значи знаеш за него? — попита Вики с присвити очи.

— Онази вечер се сблъскахме с него и приятеля му на пътя. Бяха изпратени да ни предадат съобщение. Решихме, че съобщението е от Доусън.

— И го пренебрегнахте — засмя се Вики. — Оли каза на Доусън, че съобщението било предадено. Но очевидно е спестил част от историята. Особено това, че сте научили името му. Доусън никак няма да се зарадва, ако разбере, че работата се е провалила.

— Каза, че снощният инцидент не е бил плануван, нали?

Вики стисна устни.

— Доусън е организирал нападението. Но не си направи труда да ми каже за него предварително.

— Защо?

— Твърди, че съм се отнасяла с безразличие към нападенията. Хората не вярвали на реакциите ми. Смята, че историята ще изглежда по-правдоподобна, ако съм изненадана.

Елизабет се намръщи.

— Ама че изненада. Представям си как си се почувствала, когато онзи кретен те заля с боя.

— Иска ми се да мисля, че реагирах подходящо — сухо отвърна Вики. — Но побеснях, че Доусън не ме предупреди. Беше ми обещал, че няма да има повече инциденти. Но едва по-късно се замислих за онова, което ми каза в салона за разкрасяване. Извърших известни проучвания и започнах да се чудя дали той не е пренаписал сценария. Може да му е сложил различен край.

Елизабет си пое дълбоко дъх.

— Холанд те е застраховал, нали?

— Да — отговори Вики с леден глас. — Полицата е на името на „Холанд груп“. Но Доусън е „Холанд груп“. След като говорих с теб, влязох в Интернет. Проучих някои неща. Открих, че си права за смъртта на първите му две съпруги. Имало е слухове и въпроси, макар че Доусън никога не е бил официално заподозрян.

— А след снощи вече му нямаш доверие, нали?

Вики се засмя дрезгаво.

— Нямам доверие на всички мъже. Това е професионално самоубийство за една авантюристка.

— Предполагам, че си права.

— Взех решение. Изчезвам. Но няма да е лесно. Напоследък Доусън се е залепил за мен и рядко ме изпуска от погледа си. В момента например мисли, че съм във фитнес залата. Това беше единственото извинение, което можах да измисля, за да изчезна от очите му и да се видя с теб.

— Какво искаш от мен?

— Ще ти направя делово предложение — отговори Вики. — Смятам, че предлагам добра инвестиция за фонда ти.

— Слушам.

— Искам да ти продам информация.

Елизабет сдържа дъха си.

— Каква информация?

— Информация относно произхода на определен предмет, който скоро ще се появи на търг.

— Слушам те — каза Елизабет.

Вики я погледна замислено.

— Ще ти кажа всичко, което знам за бизнеса на Доусън в Мирър Спрингс. Признавам, че не е много. Но може да е полезно за теб и приятеля ти Джак Феърфакс. Поне няма да отидете на търга неподготвени.

— Мислиш, че трябва да сме подготвени?

Вики се усмихна мрачно.

— Ако смятате да се изправите срещу Доусън Холанд, трябва да сте подготвени. Не знам какво ще се продава на онзи търг, но мога да ти кажа, че Доусън ще направи всичко възможно, за да го получи.

— Защото се нуждае от парите?

— Не от парите. Нуждае се от самия предмет, за да се измъкне от някаква ужасна каша.

Елизабет си каза, че човек винаги трябва да има колкото се може повече информация, преди да започне делови преговори.

— Колко искаш от „Аврора“ за финансирането на промяната в кариерата ти?

— Не се тревожи, няма да те оскубя — усмихна се Вики. — Имам достатъчно пари в брой, за да стигна до Флорида. Но след това ще се нуждая от помощ.

— Мили боже, решила си да напуснеш страната?

— Разбрах много по време на кариерата си като авантюристка — отговори Вики. — Едно от нещата, които научих, е как и къде да си купиш нова самоличност. Но това ще ми струва доста пари.

— Мислиш ли, че ти е необходима нова самоличност?

Вики затвори за миг очи. После ги отвори и погледна Елизабет.

— Докато тази застрахователна полица съществува, не бих искала Доусън да ме намери.

— Разбирам, искаш „Аврора“ да ти помогне да финансираш новата си самоличност, нали?

— Мисли за това като за инвестиция.

Елизабет се замисли за секунда. Всъщност проблемът не беше сложен.

— Добре, съгласна съм. Кажи ми какво знаеш за бизнеса на Доусън в Мирър Спрингс.

— Най-вече знам, че е отчаян — прямо каза Вики. — А това го прави опасен. Преди няколко месеца успя да измами доста неприятна група от чуждестранни инвеститори. А те не са от хората, които ще те съдят, за да си върнат парите, ако разбираш какво имам предвид?

Елизабет потръпна.

— Разбирам.

— Доусън никога не обсъжда проблемите си с мен, а и аз не му показах, че съм наясно с тях. Мисля, че успя да си осигури известно време, като им обеща да им предаде някакъв ценен високотехнологичен материал. И съм почти сигурна, че сделката ще бъде сключена в Мирър Спрингс тази седмица.

— Като говорим за предупреждения — прекъсна я Елизабет, — мога ли да приема, че съобщението, което Оли трябваше да предаде на Джак и Хейдън, идва от Доусън, а не от теб?

— Аз със сигурност не съм пращала Оли да предупреждава някого.

— А видеокасетата в стаята на Ленард Леджър?

Вики я изгледа любопитно.

— Каква касета?

— Няма значение. — Касетата сигурно също бе дело на Доусън. Опит да всее раздор сред конкурентите. — Какво знаеш за Тайлър Пейдж? — попита Елизабет.

— С изключение на факта, че обича черните криминалета, много малко — отговори Вики спокойно. — Но знам, че Доусън го търси.

Елизабет се напрегна.

— И намери ли го?

— Не. Предполагам, че Пейдж е откраднал онзи високотехнологичен материал, който всички търсят, нали?

— Да — намръщено отговори тя. — Да не би да искаш да ми кажеш, че Доусън не те е накарал да съблазниш Пейдж, за да го принудиш да открадне материала?

Вики се засмя.

— Не. Казах ти, че Доусън не ме замесва в подобни неща. Срещала съм Пейдж няколко пъти на снимачната площадка, но говорихме само за „Мошеническа компания“.

— Възможно ли е той да мисли, че е откраднал „Мек фокус“ заради теб?

— Ако ме питаш дали е бил влюбен в мен, отговорът е не.

— Сигурна ли си?

Белами я погледна усмихнато.

— Повярвай ми, Елизабет, знам кога един мъж се интересува от мен и кога не. Пейдж определено не се интересуваше.

— По дяволите! — Очевидно Вики не бе фаталната жена на Тайлър Пейдж. — Името Райън Кендъл говори ли ти нещо?

— Не — отговори Вики. — Трябва ли да ми говори нещо?

— Не знам — призна Елизабет. — Знаеш ли нещо за разбиването на лабораторията на „Ескалибур“?

— Не.

— Е, предполагам, че това е всичко — каза Елизабет. — Кога искаш парите и как?

— Написала съм ти номера на банкова сметка във Флорида и сумата, която искам. Изпрати парите веднага щом чуеш, че съм изчезнала.

Елизабет пое сгънатия лист от ръката й и се вторачи в лицето й.

— Ще има ли съобщение за изчезването ти?

Вики се засмя.

— Надявам се. Внимавай. Когато чуеш за това, просто си припомни какво ти казах. Нищо не е такова, каквото изглежда във филмите.

— Добре — отговори Елизабет, поколеба се за момент и добави: — Само още един въпрос.

— Казвай. Трябва да се върна в залата за фитнес.

— Защо се опита да ме предупредиш онази вечер пред клуба?

— Веднъж на всеки десет години изпитвам странното и необяснимо желание да извърша добро дело. Просто ей така.

— Много мило!

— Но трябваше да си спестя енергията този път. Не ме послуша да се върнеш в Сиатъл, нали? Може би през следващите десет години ще успея да устоя на импулса.

 

 

— Тя е актриса, Елизабет — каза Джак. — Какво те кара да мислиш, че Холанд не я е накарал да ти разкаже тази история?

Младата жена го изгледа строго и безмълвно го предупреди да не повишава тон.

Не че имаше голяма възможност да ги чуят. Само няколко човека разглеждаха плакатите от класически филми в галерията, а и те бяха в другия край на дългото помещение.

Тя се обърна и се загледа в един плакат. Заглавието „Жената на прозореца“ бе изписано с яркожълти букви под снимката на звездите, Едуард Робинсън и Джоан Бенет.

И най-беглият поглед към изложените за продажба предмети показваше, че яркожълтото е изключително популярно сред художниците, които бяха изработвали плакатите и рекламните картички за архивните филми. Другите доминиращи цветове бяха кървавочервено, тъмносиньо и черно. Наситените бои и напрегнатите образи придаваха характерен вид на класическите плакати. Пистолети, опасни жени и мъже с шапки от четирийсетте години, нахлупени ниско над студените им очи, бяха основните мотиви. Цените, отбелязани на малките табелки, залепени под плакатите, бяха доста високи.

Десет минути след като си тръгна от театъра, Елизабет намери Джак, който я чакаше в малко кафене, и го заведе в галерията, за да му предаде разговора си с Вики.

Той я изслуша внимателно, но бе ясно, че не е напълно убеден.

Тя отчаяно го погледна.

— Защо Доусън би накарал Вики да ни съобщи толкова подробности за бизнеса му? По всичко личи, че се занимава с доста незаконни неща.

— Може да е нова тактика за сплашване — отговори й търпеливо. — Малко ми е трудно да приема онази история за опасните чуждестранни инвеститори, които заплашват живота му.

— Ами плановете на Вики да изчезне?

— Може да е само номер, за да измъкне пари от теб.

— Тя казваше истината, Джак. Чувствам го.

Той се намръщи.

— Искам само да ти кажа, че не можем да имаме повече доверие на Вики Белами, отколкото на Доусън Холанд. Тя е от жените, които винаги имат някаква скрита цел. Според мен сега се опитва да изкара малко пари, които да са само за нея.

Елизабет прехапа долната си устна.

— Наистина ли мислиш, че се опитва да ме измами?

— Аха — кимна Джак и насочи вниманието си към мрачното лице на Робърт Мичъм, който ги гледаше от плаката на „Далеч от миналото“. — Точно това мисля.

— Не знам.

Елизабет се загледа в Рита Хейуърт, снимана в предизвикателна поза на жълт фон на рекламния плакат на „Дамата от Шанхай“.

— Мисля, че тя наистина възнамерява да изчезне.

— Според мен възнамерява да те лиши от известна сума.

— Не бъди такъв песимист. Всичко, което Вики ми разказа за инцидентите с нападателя и предупрежденията на Оли към теб и Хейдън, звучи съвсем правдоподобно, нали?

— Е, и? Двамата с Доусън вероятно са предположили, че ние с теб вече сме се досетили за повечето неща. А дори Вики да ти е казала истината, все пак не ти е дала никаква съществена информация, която можем да използваме, за да намерим Тайлър Пейдж и кристала.

— Защото тя самата не знае къде са. Има само едно нещо, което не съвпада.

— Идеята ти, че Вики е фаталната жена на Тайлър Пейдж?

— Да.

Елизабет се загледа в плаката на „Големия сън“. Силното привличане между Богарт и Бакол си личеше дори на рекламата.

— Бях толкова сигурна…

— Погледни от добрата страна — прекъсна я Джак. — Ако съм прав, че не можем да се доверим на Вики, теорията ти, че тя е съблазнила Пейдж, за да го накара да открадне кристала, си остава в сила.

— Но аз й вярвам. А това означава, че в крайна сметка в историята няма замесена жена. — Тя се замисли за информацията, че Райън Кендъл бил чут да спори с жена малко преди смъртта си, и добави: — Ако забравим за Кендъл.

— Тази информация не беше съществена — напомни й Джак. — Ченгетата бяха сигурни още в самото начало, че той е убит заради наркотици. Но имам чувството, че разрушаването на лабораторията е солидна връзка. Пейдж вероятно е смятал, че може да поведе ченгетата по фалшива следа.

— Вики не знаеше нищо по този въпрос.

— Защо ли не съм изненадан?

Елизабет се загледа замислено във Вероника Лейк в „Наемник“. Тревогата, която я бе обзела след излизането й от театъра, се засилваше.

— Е, едно поне е сигурно — каза най-после. — Скоро ще получим някои отговори.

— Какво имаш предвид?

— Ако Вики изчезне, ще знаем, че ни е казала истината за плановете си да започне нов живот.

— Финансиран от „Аврора“ — сухо добави Джак. — Това мога да го повярвам.

— Защо вярваш на тази част от историята й?

— Защото според Лари, Холанд наистина е в лошо финансово положение. Дори и да не се страхува, че Доусън може да реши да използва застрахователната полица върху живота й, Вики би искала да си намери нещо по-изгодно.

 

 

От далечния тътен на гръмотевица Елизабет рязко се събуди. Тя седна в леглото и примигна. Нужни й бяха няколко секунди, за да разбере, че няма буря.

Джак вече бе скочил от леглото и отиваше към прозореца.

— Какво има? — попита тя.

— Прозвуча като експлозия, но оттук не виждам нищо.

Той бързо намъкна панталона си и тръгна към стълбите.

Елизабет стана от леглото, грабна халата си и забърза след него. Настигна го, когато той отваряше остъклената врата долу и излизаше на терасата. Елизабет потръпна.

— Ето — каза Джак и посочи дима, който се издигаше към небето в далечината.

Тя се напрегна да види.

— Какво, по дяволите, е това?

— Не съм сигурен, но смятам, че някоя кола е паднала от пътя в пропастта. Запалила се е и сега храстите горят.

— О, господи! — прошепна Елизабет.

В далечината се чуха сирени.

Джак я прегърна здраво и двамата загледаха дима. Тя настръхна и се сгуши в него, за да прогони тръпките.

— Добре ли си? — тихо попита той.

— Да — отговори тя, но тревогата й не изчезваше.

След малко се обърнаха мълчаливо и влязоха в къщата. Беше ужасно студено и Джак включи отоплението.

 

 

След един час, изкъпана и облечена, Елизабет режеше банани за закуска. Тя пусна радиото, за да чуе местните новини. Говорителят, вероятно свикнал да съобщава само новини за скиорите, явно беше разстроен.

— … горският пожар, причинен от експлозията, бе овладян незабавно. Началникът на полицията, Грешъм, заяви, че жертвата вероятно е излетяла от колата и е била отнесена от реката. В момента издирват трупа, но властите предупреждават, че работата няма да е лесна, като се има предвид силата на водата в тази част на каньона. Колата бе идентифицирана като бяло порше, регистрирано на името на Виктория Белами. През последните седмици госпожица Белами бе нападната няколко пъти от…

Елизабет изключи радиото и се отпусна на един стол до плота.

— Джак.

— Тук съм.

Той слезе по стълбите, като закопчаваше ризата си. Косата му беше още влажна от душа.

— Какво има?

— Току-що чух новините. Колата в каньона е поршето на Вики. Издирват трупа й. Мислят, че е била отхвърлена в реката от удара.

Джак замръзна.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Интересно — каза той като се настани на стола до нея. — Мислиш ли, че наистина го е направила? Имам предвид номера с изчезването?

— Или го е направила, или Холанд я е убил — отговори Елизабет. — Може да е чакала прекалено дълго. Каза, че напоследък била насилила късмета си.

Джак се замисли.

— Не смятам, че той я е убил.

— Защо? Това е същият инцидент като с първите му две съпруги.

— Точно заради това не мисля, че той е отговорен. Холанд е умен. Знае, че след въпросите на застрахователната компания всички подозрения ще се насочат към него, ако и третата му съпруга загине при подобни обстоятелства. Последното, което Холанд би желал сега, е полицията да започне да го разпитва за смъртта на Вики.

Настроението на Елизабет се подобри.

— Прав си. Холанд не би искал полицаите да му попречат да се добере до „Мек фокус“.

— Има и друго. Ако я е убил, вероятно щеше да го направи така, че да изглежда работа на нападателя й. Всичко бе подготвено за подобен завършек на историята. Холанд е трябвало само да хвърли малко червена боя върху колата.

— В новините не споменаха за червена боя. Джак, страхотен си.

Той се усмихна.

— Добрата ти приятелка Вики може да ни е направила много голяма услуга с изчезването си.

— Какво имаш предвид?

— Ако тя е организирала катастрофата, избрала е най-сигурният начин да натопи Доусън и да насочи подозренията към него. А ако той се занимава с ченгетата в момента, няма да може да присъства на търга.

— Вики ми напомни, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат във филмите — усмихна се Елизабет като скочи от стола и грабна телефона. — Извини ме, трябва да се обадя на Луиз.

Джак бавно се завъртя на стола и я загледа внимателно.

— Ще прехвърлиш парите в онази сметка в Маями, нали?

— Да.

— По дяволите. Страхувах се от това. Това е измама, Елизабет.

— Не е измама, а сделка — отвърна тя, докато чакаше Луиз да вдигне телефона. — Мисля, че ти си човекът, който най-добре разбира това, Джак. Забрави ли, че не ми позволи да се измъкна от договора с „Ескалибур“ дори и след като плиснах ледената вода върху теб пред очите на Господ и всички посетители на клуба?