Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (20)

Глава 19

— Какво искаш да кажеш с това, че е умрял от естествена смърт? Ти го уби, Върна. Застреля го хладнокръвно.

— Ако познаваше Джоуи като мен, щеше да знаеш, че убийството е най-естественото нещо, което можеше да му се случи. Освен това е по-добро от алтернативата.

— Така ли? Каква беше алтернативата?

— Можех да се омъжа за него. Но доброто ми сърце победи.

— Доброто ти сърце!

— Не вярвам в мъченията. Дори и за типове като Джоуи.

Черно-белият образ изчезна, заменен от надписите на „Естествена смърт“. Режисьор на филма бе Ленард Леджър. В претъпкания салон избухнаха аплодисменти.

Елизабет се наведе към Джак, който седеше до нея на балкона.

— Имам чувството, че целият филм беше заснет в кухня. Бих могла да се закълна, че онази част от стената на тунела, където застреляха Джоуи, беше врата на хладилник.

— Трябва да признаем на Леджър, че успява да спази ограничения си бюджет — отвърна той.

Лампите светнаха. Погледът на Елизабет бе привлечен от изящно позлатена статуя, която се издигаше от висока колона. Кино „Сребърната империя“ беше великолепно реставрирано викторианско бижу. Рекламната брошура твърдеше, че сградата била строена за опера. Имаше червени кадифени седалки, карминени завеси, кристални полилеи и позлатени корнизи.

Беше построена в края на деветнайсети век, когато в блестящите реки, които извираха от планините в Колорадо, бяха открити огромни залежи сребро и злато. Забогателите миньори се надпреварвали да инвестират в символи на цивилизацията като опери, театри и санаториуми. Според Елизабет „Сребърната империя“ изглеждаше малко странно насред градчето, което навремето било миньорски лагер, а сега бе зимен курорт, но тя трябваше да признае, че киното притежаваше определен чар.

Джак, изглежда, не забелязваше обстановката. Той се протегна напред и облегна ръце на парапета на балкона. Елизабет осъзна, че Джак проучва тълпата долу. Ловец, който търпеливо чакаше появата на плячката си. Искаше да види Леджър. Идеята да потърсят режисьора на премиерата на „Естествена смърт“ и да го последват до хотела му бе негова. Това, че не успя да се свърже с Леджър по телефона, го изнерви ужасно.

Елизабет също нямаше търпение да чуе какво щеше да им съобщи Леджър. Но през последните два часа бе обзета от лоши предчувствия, които не можеше да си обясни. Джак беше виновен за това. Мрачното му нетърпение я потискаше.

Започна да се чуди какво точно щеше да направи Джак, ако успее да намери Тайлър Пейдж. Как щеше да го принуди да му върне „Мек фокус“? Със заплахи? С насилие? Джак можеше да е доста опасен, когато поискаше. Бе способен да уплаши доктор Пейдж до смърт.

— Единайсет часът е — напомни му тя тихо. — Остава само половин час. Няма значение дали ще видиш Леджър тук. Съвсем скоро ще бъдем с него.

— Не ми харесва начинът, по който той уреди нещата — отвърна Джак и продължи да оглежда тълпата под тях. — Прекалено мелодраматично е за вкуса ми.

— Той е режисьор, който прави филми в кухнята. Какво очакваш? — попита Елизабет, като стана и взе палтото си. — Хайде да тръгваме. Докато отидем до колата, стигнем до хотела, паркираме и намерим стаята му, вече ще бъде единайсет и половина.

— Права си — съгласи се Джак, без да отмести очи от тълпата. — Хайде да се махаме оттук.

Присъединиха се към останалите зрители по застланите с червена пътека стълби, които водеха към фоайето. Елизабет видя Вики Белами и Доусън Холанд, но те не забелязаха нея и Джак.

Навън хората чакаха за прожекцията на друг фестивален филм, наречен „Истината убива“.

— … майстор на филмовия език, човече…

— … този тип е цар на камерата. Може да заснеме идеалния кадър без нито един дубъл.

— … имам великолепен сценарий, но засега никой не иска да ме подкрепи…

— … разтълкува погрешно символизма на сцената в канала…

Докато отиваха към паркинга, Елизабет видя друг оазис от ярка светлина и малка група хора около него. Кипеше оживена дейност.

— Там правят филм — каза тя. — Сигурно са от участниците в конкурса.

— Надявам се да не са блокирали изхода с оборудването си — отвърна Джак. — Не възнамерявам да пропусна срещата с Леджър, само защото някой е решил да снима филм на паркинга.

Елизабет огледа сцената по-внимателно.

— Изходът е свободен. Работят в пространството до него. Сигурно е някакво криминале. На земята има труп.

— Във всички филми, които изгледахме тук, имаше поне по един труп. — Джак извади ключовете от джоба си. — Убийството е запазената марка на жанра.

— Естествено. Нищо ли не научи през тази седмица? Черното криминале е същността на съвременния живот. Отражение на градския упадък и двойствения морал. Било толкова естествено за американските филмопроизводители през четирийсетте години, че те дори не осъзнали, че създават нов жанр. Французите измислили името му.

— Не започвай — прекъсна я Джак, като отвори вратата на колата. — Не съм в настроение за лекции.

— Личи си.

Той затвори вратата, заобиколи колата и се настани зад волана. Плавно потегли и се насочи към изхода на паркинга.

Елизабет смъкна стъклото на прозореца си, за да види по-добре създаването на филма. На земята лежеше труп. Двама актьори, издокарани с черни маски, стояха над него. Единият държеше метална тръба. Другият стискаше изключително реалистичен пистолет. Мъж с камера в ръка обикаляше около тях. Жена оправяше оборудването за озвучаване.

— Добре, хора — извика дебел мъж с бейзболна шапка. — Да го направим отново. Този път искам боят да продължи по-дълго, преди Кевин да натисне спусъка. Не забравяйте, че това е човекът, който предал партньора му и преспал с жена му. Говорим за отмъщение. Накарайте ме да го почувствам.

Джак изкара колата на улицата. Елизабет се облегна назад и вдигна прозореца.

— Доста е хладничко за правене на филми — отбеляза тя.

— По всичко си личи, че производителите на независими филми не позволяват нещо да им попречи на снимките.

— Има нещо много мило в артистите, които се отнасят с такава страст към изкуството си.

— Наричаш това изкуство?

Тя се усмихна.

— Като се има предвид, че ще ставаш продуцент на нещо, наречено „Изгрява тъмна луна“, би трябвало да се отнасяш по-снизходително към темата.

— Тази седмица видях достатъчно, за да разбера, че филмите са бизнес, а не изкуство.

— Ха. Обзалагам се, че отношението ти ще се промени, когато видиш името си в надписите.

— Съмнявам се, но все пак ще присъстваш ли на премиерата на филма ми заедно с мен?

Кой знае защо поканата му я изненада. Вероятно защото намекваше за общото им бъдеще. Елизабет не предполагаше, че Джак е правил толкова далечни планове. Тя определено се бе опитвала да избегне темата.

Елизабет се прокашля и отговори:

— Обикновено е нужно доста време за създаването на един филм, дори и на малък независим филм. Ленард сигурно няма да успее да подготви премиерата на филма си преди следващия фестивал. А той ще е след една година.

— Точно така — кимна Джак и зави към паркинга на хотел „Мирър Спрингс“. — Значи срещата ни е уговорена?

Младата жена разбра, че той говори сериозно. Среща следващата година. Джак вероятно смяташе, че след дванайсет месеца все още ще имат връзка. Елизабет се задъха, както когато бе напрегната или притеснена. Или уплашена. Или развълнувана.

— Ще видим — тихо отговори тя.

Джак паркира и взе ключовете.

— Адски ми харесва, когато си толкова решителна.

— Добре, добре, имаме среща — изморено отговори тя. — Ако наистина станеш продуцент, ще се появя на премиерата заедно с теб.

— Бъди мила с мен — усмихна й се иронично — и може ти осигуря някоя дребна роля.

— Прослушването за ролята на канапе ли ще се проведе?

Очите на Джак заблестяха.

— Разбира се.

— Хайде да отиваме при Леджър — каза Елизабет, като бързо отвори вратата и изскочи навън.

Джак я последва. Тръгнаха към осветеното фоайе на хотела. Млад мъж с червена риза, черна папийонка и черен панталон им отвори вратата.

Фоайето беше почти безлюдно, с изключение на хората от персонала. Джак не спря, за да позвъни на Леджър, а тръгна направо към асансьора. Елизабет забърза, за да не изостане от него.

Той не каза нищо, докато се изкачваха с асансьора към третия етаж. Излязоха в тихия коридор. Елизабет усети нетърпението на Джак. Тя също беше напрегната, но усещането я караше да се чувства неловко. Трябваше да се радва на перспективата, че ще открият Тайлър Пейдж, но вместо това имаше лоши предчувствия.

— Мислиш ли, че Леджър е намерил Пейдж? — попита тя, когато стигнаха до триста и пета стая.

— Надявам се да ни даде полезна информация. Леджър няма да получи и цент от мен, ако разбера, че ми е губил времето с някаква тъпа история как някой видял Пейдж в града.

Спряха пред вратата. Елизабет чу приглушени звуци от телевизор. Джак вдигна ръка, за да почука.

Елизабет погледна надолу и видя картата за отключване, която стърчеше от процепа.

— Джак, почакай.

Той проследи погледа й и се намръщи.

— Защо, по дяволите, е оставил картата си на вратата?

— Случва се понякога — с усилие преглътна тя. — Ако човек е потънал в сериозни мисли, може да забрави ключа си на вратата.

— Хм.

Джак почука три пъти.

Никой не отговори.

Елизабет се притесни още повече.

— Това не ми харесва — каза.

— Без майтап!

Джак плъзна картата в процепа и бързо отключи вратата.

— И аз мислех същото.

Той отвори вратата и я бутна навътре. Единствената светлина идваше от екрана на телевизора. Елизабет се стегна, макар да не знаеше какво точно я кара да се чувства толкова напрегната. Опита се да не мисли за всички филми, в които героят и героинята отиваха на среднощна среща и установяваха, че човекът, с когото искаха да се видят, е бил убит секунди преди пристигането им.

Телевизорът забуча по-силно. Видео. Елизабет веднага позна диалога. „Естествена смърт“ с режисьор Ленард Леджър.

 

 

— … имах ти доверие, Върна.

— Голяма грешка. Привличат ме само интелигентни мъже. Никога не мога да се влюбя в човек, който е достатъчно глупав, за да ми се довери.

От мястото, където бе застанала, Елизабет виждаше ясно, че стаята е празна. Тя въздъхна с облекчение. После забеляза, че вратата на банята е открехната. Малкото помещение бе тъмно.

Джак запали лампата.

— Леджър? Тук ли си? — извика той.

Единственият отговор дойде от телевизионния екран. Елизабет се вторачи във вратата на банята. Джак улови погледа й. Пристъпи напред, протегна ръка и запали лампата в банята. Отвори вратата широко. Пред очите им се появиха ваната, мивката и тоалетното шкафче. Бяха празни.

Елизабет шумно въздъхна.

— Какво има? — мрачно се усмихна Джак. — Да не очакваше труп във ваната?

— А ти не очакваше ли?

— Е, мина ми и подобна мисъл. Очевидно сме изгледали прекалено много филми през последните няколко дни — съгласи се той и отвори гардероба.

Вътре нямаше никакви дрехи. Нито пък труп. Елизабет влезе в банята. На земята лежаха няколко мокри кърпи, но не се виждаха мъжки вещи. Нито самобръсначка, нито паста за зъби, нито презервативи.

Тя се върна в стаята и погледна Джак, който отваряше чекмеджето на нощното шкафче.

— Има ли нещо вътре? — попита тя.

— Не — отговори Джак и се изправи с мрачно лице. — Копелето е изчезнало. Събрало си е багажа и си е тръгнало. Потеглило е толкова бързо, че си е забравило ключа.

— Въпросът е защо?

— Сещам се за една твърде правдоподобна причина — ядосано изрече той и огледа стаята. — Някой му е предложил повече пари от мен.

 

 

— Вкара ме в капан. Върна…

Гласовете от малкия екран бяха дразнещи. Елизабет се огледа за дистанционното и го забеляза на леглото до кутия от видеокасета. Вдигна дистанционното и изключи телевизора. После погледна пластмасовата кутия.

— Забравил е това — каза тя като вдигна кутията.

Отвори я и извади касетата. Заглавието на филма бе написано на ръка: „Предателство“. Джак протегна ръка.

— Дай да я видя.

Тя му подаде касетата. Джак я взе и отиде до шкафа с телевизора и видеото.

— Какво правиш? — попита Елизабет.

— Как мислиш? Ще пусна касетата.

— Защо, за бога?

— Това е единственото нещо, оставено в стаята, при това оставено така, че всеки да го види.

Джак вкара касетата във видеото.

— Мислиш, че Ленард Леджър е искал да намериш касетата?

— При тези обстоятелства това ми се вижда разумно заключение.

Той натисна копчето. Последва меко бръмчене. На екрана се появиха нови черно-бели образи.

Филмът очевидно бе заснет от аматьор, но Елизабет успя да различи вратата на стая в евтин хотел. Виждаше се и част от застлан с мокет коридор. Камериерка, която буташе количка, мина покрай затворената врата и изчезна.

Появи се нова фигура. Хейдън Шоу.

Лошите предчувствия на Елизабет се засилиха. Стомахът й се сви от притеснение. Хейдън извади карта за отключване от джоба си, отвори вратата и изчезна в стаята.

— Джак, какво става тук? — извика тя.

— Още не знам — отговори той, без да сваля очи от екрана. — Но сюжетът изглежда интересен.

Появи се втори мъж. Беше нисък, с кръгло лице и нервен. Темето му беше абсолютно плешиво. Малкото останала коса бе прекалено дълга и завързана на опашка. Носеше очила със златни рамки. Беше облечен в торбесто, черно ленено сако и панталон и имаше няколко златни верижки. В ръката си стискаше куфарче.

Джак подсвирна леко.

— Тайлър Пейдж.

Елизабет видя как Тайлър Пейдж почука два пъти на вратата, която се отвори почти незабавно. Пейдж изчезна в стаята.

— Това копеле — тихо промълви Джак. — Знаех си, че е замесен в това.

— Пейдж? Но ние вече бяхме сигурни, че е замесен.

— Говоря за Хейдън — отговори той, вторачен в екрана. — Знаех, че ме мрази. Но не предполагах, че омразата му е толкова силна.

Елизабет не знаеше какво да каже. Предателството бе повече от очевидно. Можеше само да си представи как би се почувствал човек, когато разбере, че собствената му плът и кръв му е причинила подобно нещо. Тя докосна нежно ръката на Джак. Той обаче не забеляза жеста.

Известно време на екрана не се появи нищо друго. Камерата обаче все още работеше. Елизабет се зачуди дали операторът е останал да чака двамата да напуснат хотела.

Минаха още една-две минути. Елизабет хвърли поглед към вратата.

— Джак, някой може да влезе тук всяка минута. Защо не вземем касетата с нас и да я изгледаме у дома?

— Права си.

Той тръгна към телевизора, за да извади касетата.

Но когато се протегна да спре видеото, на екрана се появи трети човек.

Отначало Елизабет не позна самата себе си.

После обаче се разпозна и й се стори, че подът под краката й пропада. Внезапно изпита чувството, че е натопила ръцете си в ледена вода.

Тя почти спря да диша, когато видя на екрана как отива до вратата на хотелската стая и почуква два пъти.

Не. Невъзможно.

На екрана вратата се отвори. Елизабет влезе в стаята, където чакаха Хейдън Шоу и Тайлър Пейдж. Внезапно филмът свърши.

Елизабет си припомни заглавието: „Предателство“.

 

 

— Остава още малко — каза тя с топлия, дрезгав глас, който го караше да потръпва. — А после ще бъдем заедно. Помисли си, Тайлър. Париж. Рим. Мадрид. Светът ще бъде наш.

— Да.

Той държеше слушалката до ухото си с едната си ръка, а с другата ровеше в плика с чипс.

Къщата беше тъмна. Единствената светлина в стаята идваше от телевизора.

Пейдж ядеше чипс и гледаше Бет Дейвис в „Писмото“. Беше толкова убедителна в отрицателни роли.

— Тайлър?

— Тук съм, Ангелско лице.

На екрана Дейвис в ролята на Лесли Кросби застреля любовника си в пристъп на ревност.

— Не трябва да се виждаме, докато всичко свърши. Разбираш това, нали?

— Разбирам — потвърди той.

— Трудно е и за двама ни.

— Да — каза той. — Много трудно.

Освен това ставаше и адски отегчително. Струваше му се, че стои в тази къща цяла вечност.

— Довиждане, скъпи.

— Сбогом, моя красавице.

Той затвори телефона и се вторачи в екрана. Знаеше какво щеше да стане. Лесли Кросби щеше да бъде оправдана в съда, но накрая щеше да умре. Филмовият кодекс трябваше да бъде спазен. Тя трябваше да си плати за престъплението.

Пейдж се запита дали накрая и на него щеше да му се наложи да си плати за престъплението.

Той бръкна в плика с чипс.

Замисли се за Ангелско лице. Беше пожертвал всичко заради нея. Беше заменил всичко скъпо за жената, която го бе омагьосала. Когато всичко свършеше, нямаше да има връщане назад.

Нямаше връщане назад. По гърба му полазиха тръпки.

Нямаше връщане назад.

Дълбоко в себе си знаеше, че приятната рутина в лабораторията вече му липсваше. Животът там бе толкова прост. Хората не му досаждаха. Оставяха го сам с работата му. Липсваха му тишината и спокойствието на малката му къща. У дома никой не го тормозеше заради забравените в мивката чинии или заради трохите по килима. Можеше да остави мръсните си дрехи на пода в продължение на седмици.

Но тя не одобряваше подобно поведение. Когато всичко това свършеше и заминеха някъде заедно, той трябваше да се превърне в нейния Кари Грант. Изискан, умен, весел и най-вече — безукорно спретнат. Зловеща мисъл.

Но си заслужаваше. Тя беше неговата Джилда, неговата Лора, „Жената зад прозореца“, „Дамата от езерото“^[1].

Но понякога ужасно го плашеше. Може би заради това преди няколко седмици си бе купил пистолет.

 

 

Елизабет не можеше да понася повече мълчанието. Тя премести очи от тесния път към Джак. Той изглеждаше напълно погълнат от шофирането, сякаш връщането в къщата бе единственото важно нещо.

Откакто напуснаха курорта, Джак не бе изрекъл нито дума. Нито една проклета дума. Но пък и тя не бе посмяла да проговори.

Шокът едва сега започваше да отминава. Замени го силна ярост. Елизабет се подготви да се справи с проблема. Още сега.

— Какво мислиш? — попита тя.

Джак се намръщи, сякаш бе забравил, че тя седи до него. Обърна се за миг към нея, после отново насочи вниманието си към тесния път.

— Мислех за видеокасетата, която намерихме.

— И какво по-точно мислеше за нея?

— Най-вече се чудех кой я е оставил в стаята на Леджър, за да я намерим.

Елизабет скръсти ръце и се загледа в дърветата край пътя.

— Някой, който е искал да мислиш, че аз заедно с Хейдън и Тайлър Пейдж участвам в конспирация за кражбата на „Мек фокус“.

— Ако щеш вярвай, но и аз си помислих същото. — Джак намали, за да вземе остър завой, после плавно увеличи скоростта. — Въпросът е кой иска аз да имам тази информация и защо сега?

— Информацията е фалшива — решително каза Елизабет.

— Разбира се. Но това прави доста по-дълъг списъка от хора, които може да са оставили касетата там, отколкото ако касетата беше истинска.

За момент си помисли, че не го е чула правилно. Обърна се към него доколкото й позволяваше предпазният колан.

— Чакай малко. Да не би да искаш да ми кажеш, че не вярваш на онова, което видя на касетата?

— Я стига — отвърна той и се усмихна развеселено. — Заобиколени сме от професионални производители на филми и видеоексперти. Освен това в Мирър Спрингс има няколко хиляди филмови почитатели и вероятно всеки от тях знае как да фалшифицира една касета. Разбира се, че не вярвам на онова, което видях на касетата.

Огромното ледено чудовище, което бе забило нокти в сърцето й, я пусна толкова внезапно, че тя едва не излетя. Е, добре, Джак бе отхвърлил видеото по технически причини. Е, и? Беше отказал да повярва. Това беше важното.

— Разбирам — промълви тя, тъй като не знаеше какво друго да каже.

Джак я изгледа въпросително.

— Добре ли си?

— Страхотно — меко отговори тя. — Чудесно.

— Когато се върнем у дома, отново ще се обадя на Лари. Дадох му достатъчно време, за да открие нова информация.

— А аз ще позвъня на Луиз.

— Може би, ако напишем всичко на един лист и го огледаме внимателно, ще успеем да видим нещо ново… — Той изстена недоволно и свали крака си от педала за газта. — По дяволите! Не и още един. Нямаме време за това.

— Какво има? — попита Елизабет.

Тя проследи погледа му и видя ярките светлини и микробуса, блокирал тесния път.

Вратата от страната на шофьора бе широко отворена. В блясъка на прожекторите се виждаше неподвижна фигура, просната върху волана. Блестеше кръв. Огромно количество кръв.

В края на сцената бе разпръсната снимачна екипировка. Елизабет вида два прожектора, закрепени до чували с пясък. Само единият работеше. Виждаха се кабели и генератор.

Мъж с камера, опряна на рамото му, се движеше наоколо неспокойно. Беше с гръб към тях, но когато влезе за момент в кръга светлина, Елизабет забеляза, че е облечен в черни джинси, яке и черна джинсова риза. Шапка с козирка засенчваше лицето му. Полумесеците от лъскав метал, които украсяваха токовете на черните му ботуши, проблеснаха на силната светлина.

— Още един труп, още един филм — раздразнено каза Джак и спря колата.

— Вероятно участват в конкурса — отбеляза тя.

— Много са нагли да блокират обществен път по този начин.

— Бъди справедлив, Джак.

Справедлив! По дяволите, тази вечер бе особено щедра. Джак не беше повярвал на видеото в стаята на Леджър. Животът беше прекрасен.

— Сигурна съм, че не са очаквали никакво движение по това шосе. Особено по това време на нощта.

— Малък екип — отбеляза Джак, като свали предпазния колан и отвори вратата. — Виждам само двама души.

Той излезе от колата и тръгна към микробуса. Елизабет отвори вратата си и също излезе от колата.

— Колко още ще продължите? — попита Джак, когато се приближи до микробуса.

Операторът не се обърна. Остана приведен над камерата си, съсредоточен върху заснемането на кървавата сцена.

— Ще мине известно време. Имате ли нещо против да загасите фаровете си? Скапват ми сцената.

— Съжалявам — отвърна Джак. — Можем да почакаме няколко минути, но не повече. Бързаме.

— Майната ти, ние правим филм — грубо каза мъжът и посочи към закрепените с чували пясък прожектори и внимателно разположения микробус. — Отне ни цял час да нагласим сцената.

— Ако преместите съвсем малко единия прожектор — предложи Джак, — аз ще успея да мина.

Елизабет потръпна от необяснима тревога.

— Остави ги да снимат, Джак — напрегнато каза тя. — Можем да изчакаме още няколко минути.

Той спря и се вторачи в нея. На светлината на фаровете Елизабет забеляза въпросителния му поглед.

— Моля те — сковано каза тя. — Върни се в колата. Не искаме да пречим на изкуството им, нали?

Джак се поколеба, но за нейно огромно облекчение не зададе повече въпроси.

— Не, разбира се, че не искаме да пречим на изкуството — съгласи се той.

В този момент актьорът, проснат на волана, се размърда и вдигна глава. Лицето му беше скрито от гъстата боя.

— Хей, жена — извика той жизнерадостно. — Можем да я използваме в сцената. Какво ще кажете, а? Искаш ли да участваш във филма, госпожице?

Елизабет понечи да му обясни, че не се интересува от актьорска кариера, но видя, че операторът е оставил камерата си. Той се приближи към прожектора.

— Само докосни оборудването ми и ще наредя да те арестуват — извика той на Джак.

Джак го изгледа през рамо.

— Няма да пипам боклуците ти. Ще ти дам няколко минути да довършиш кадъра.

— Ще го довършим, разбира се — извика той и се хвърли към Джак. — Хайде, Бени.

Бени изскочи от микробуса и се втурна след приятеля си.

— Джак! — изпищя Елизабет. — Зад теб.

Джак вече се бе завъртял, за да застане срещу двамата мъже, устремили се към него.

Операторът стигна пръв и размаха юмрук. Джак отстъпи настрани. Окървавеният актьор го хвана за ръката и го дръпна.

Джак падна на земята. Прекалено лесно. И повлече актьора със себе си. Актьорът падна тежко на земята, а Джак се стовари върху него.

— Дръж го — изкрещя операторът и затанцува раздразнено около двойката на земята. — Дръж го, по дяволите!

Елизабет се затича към тях.

— Стой назад — извика Джак.

Тя продължи напред. За пръв път видя добре лицето на оператора, когато мина покрай него. Забеляза, че козирката на шапката му и дълбоките сенки бяха прикривали скиорската му маска.

Операторът размаха крак и се приготви да ритне Джак, който се изтърколи от актьора. Мъжът пое ритника в ребрата си.

— Мамка му! — изпищя актьорът. — Мамка му!

Елизабет видя, че Джак е скочил на крака и се насочва към оператора. Тя се протегна към близкия статив на прожектора и хвана металната стойка.

— Осветлението ми — извика актьорът. Гласът му прозвуча по-уплашено, отколкото когато пое ритника, предназначен за Джак. — Не ми пипай осветлението.

Елизабет дръпна металната стойка. Прожекторът се залюля и се разби на хиляди късчета на земята. Дългата метална пръчка остана в ръката й. Тя я размаха яростно.

Актьорът изпищя.

— Осветлението ми!

Елизабет не му обърка внимание. Видя как Джак избягва силен удар, който едва докосна рамото му. Той протегна крак, сграбчи китката на оператора и дръпна.

Операторът се стовари по корем. Джак се хвърли към него.

Актьорът проклинаше Елизабет. Тя се обърна и го видя да се устремява към нея. Размаха металната пръчка и го удари по ръката.

— Остави ми статива, кучко!

Той се опита да го изтръгне от ръката й. Тя отстъпи назад и го размаха като пика.

— Не я докосвай! — извика Джак на актьора.

Той се извърна от оператора и се хвърли към другия мъж.

Операторът скочи на крака. Очевидно вече нямаше желание да се бие и се втурна към шофьорското място на микробуса.

— Чакай ме, по дяволите!

Актьорът забрави за опитите да си върне статива, обърна се и се затича към микробуса.

Джак рязко протегна ръка и го хвана.

— Не, не, не…

Окървавеното лице на актьора се изкриви от гротескно отчаяние. Той дори не направи опит да се освободи от хватката.

Двигателят на микробуса изръмжа. Фаровете светнаха. Гумите изсвистяха по асфалта. Микробусът се понесе напред в нощта.

— Копеле! — изохка актьорът. — Гадно, миризливо копеле!

Настъпи пълна тишина. Елизабет стоеше и гледаше Джак.

— Добре ли си? — разтревожено попита той.

— Да. — Тя осъзна, че още държи металния статив, занесе го до пътя и го остави. — Да, добре съм. А ти?

— Всичко е наред — отговори Джак и погледна пленника си. — Искаш ли да ми кажеш за какво беше всичко това? Или просто да позвъня в полицията?

— Какво? — намръщи се актьорът. — Ченгета?

— Това е следващата точка от дневния ред — отговори Джак.

— Но той каза, че няма да има ченгета — раздразнено каза актьорът. — Обясни ми, че ставало дума за някакво интелектуално престъпление. Каза, че никой никога не викал ченгетата при подобни случаи, дори ако нещо се обърка.

— И какво точно се обърка? — попита Джак.

Актьорът го изгледа мрачно.

— Не знам. Оли ми предложи петстотин кинта, за да му помогна тази вечер. А виж какво стана. Осветлението е съсипано. Това ще ми струва много повече от петстотин долара.

Елизабет бавно се приближи към тях.

— Как е фамилното име на Оли? — попита тя.

— Не знам. Викат му само Оли.

— С какво се занимава?

— Каскадьор е. Изритали го от големите студиа, защото поркал в работно време.

Елизабет застана до Джак и попита:

— А ти как се казваш?

— Бени. Бени Купър — отговори той и я погледна внимателно. — Това трябваше да бъде предупреждение, нали разбираш? Нищо повече. Просто трябваше да го понабием и да му наредим да си събере багажа и да се разкара от града.

— Това ли е всичко? — попита Джак. — Това ли е цялото съобщение? Да напусна града?

— Да — кимна мъжът и въздъхна тежко. — Но всичко се обърка. Оли каза, че никой нямало да извика ченгетата, ако нещо се обърка.

Джак се усмихна студено.

— Е, днес е щастливият ти ден, Бени. Оли е бил прав.

 

 

След петнайсет минути Джак паркира колата в гаража и загаси двигателя. Елизабет продължи да седи в колата и да се взира през предното стъкло.

— Още едно предупреждение — каза тя. — Мислиш ли, че и то идва от Вики Белами и Доусън Холанд?

— Може би.

Джак също не отвори вратата си. Седеше неподвижно до Елизабет и наблюдаваше предната врата на къщата.

— Вероятно трябваше да повикаме ченгетата, Джак.

— Ако го направим, всичко ще се обърка — отвърна той с равен глас. — Всички замесени ще изчезнат. И ще се наложи да се сбогуваме с Тайлър Пейдж и кристала.

— Вярно е.

— Полицаите не могат да направят нищо за случилото се тази вечер — продължи той. — Освен да ни накарат да напишем оплакване.

— А докато го напишем и пратят полицай, който да разследва случая, вече няма да са останали никакви улики.

— Точно така.

Поседяха мълчаливо още няколко минути.

— Странно как двама души, интелигентни като нас, могат да седят тук посред нощ и да одобряват решението си да не отидат в полицията, след като са били нападнати — най-после каза Елизабет.

Джак отвори вратата на колата.

— Неслучайно сме станали способни ръководители.