Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (18)

Глава 17

— Престани — извика Елизабет и вдигна ръце. — Не искам да чуя и дума повече. Писна ми да споря тази вечер. Няма да се върна в Сиатъл и толкова.

Джак стоеше неподвижно на мястото, където се бяха любили снощи, и я наблюдаваше как се разхожда нервно из стаята.

Преди няколко минути, когато спорът избухна, тя скръсти ръце пред гърдите си. Но сега, набрала инерция, или размахваше ръце, или ги пъхаше нервно в джобовете на кадифените си джинси. Не можеше да застане спокойно.

Той се опита да остане спокоен. Но чувстваше гняв, напрежение и страх. Ако нещо се случеше с нея…

Джак побърза да се отърси от неприятната мисъл. Всъщност не знаеше как щеше да реагира, ако нещо се случеше с Елизабет. Вероятно щеше да полудее.

Той се възпря с усилие на волята. Нямаше да поеме по този път. Нямаше смисъл. Това не беше оживяло черно криминале. Това беше кражба на високотехнологичен продукт. Интелектуално престъпление. При този вид престъпления нямаше жертви. Поне обикновено нямаше.

Но това не означаваше, че нещата не могат да се влошат.

— Тя те е заплашила — каза той може би за трийсети път. — Трябва да се отнесем сериозно към това.

— Не ме заплаши — мрачно го изгледа Елизабет. — Не точно. Опита се да ме предупреди.

— Няма логика. Ако е замесена в тази история, тя знае коя си. Знае, че държиш чековата книжка на „Аврора“ и че можеш да дадеш много пари за „Мек фокус“ заради клиента си. Защо тогава се опита да те уплаши преди търга? Освен… — той замълча рязко и се замисли.

— Да? — попита Елизабет от другия край на стаята. — Освен ако?

— Ако Вики е замесена, можем да предположим, че и Доусън Холанд е замесен.

— Вероятно.

— Добре, да приемем, че това е така. Все пак остават две възможности. Първата, Вики и Доусън стоят зад кражбата на „Мек фокус“.

— А това съвпада с моята теория, че Вики Белами е фаталната жена на Тайлър Пейдж.

— Или — продължи Джак, без да й обърне внимание — те са в Мирър Спрингс по същата причина, поради която пристигнахме и ние с теб. А също и Хейдън.

— Били са поканени да участват в търга?

— Точно така. Помисли по въпроса. Пейдж не може да рискува да покани прекалено много хора на търга. Той е лабораторен плъх, самотник. Не се движи в кръгове, където може да се запознае с богати инвеститори, готови да наддават за откраднат предмет, който може да бъде продаден без рискове само в чужбина. Тези типове са прекалено изтънчени за Тайлър Пейдж.

— Разбирам — отвърна Елизабет, като напрегнато стисна устни. — Но знае за теб и мен, разбира се.

— Да, въпреки че сме такива изтънчени сладури — промърмори Джак.

Тя не му обърна внимание.

— Пейдж вероятно знае и за дългогодишното ти съперничество с Хейдън. Предположил е, че брат ти с радост ще наддава за „Мек фокус“.

— Точно така. Има и още един човек, с когото е имал контакти напоследък. Човек с достатъчно пари, но без скрупули, които да му попречат да участва в подобна сделка. А това е Доусън Холанд.

Елизабет се намръщи.

— Това ни дава мотив за предупреждението на Вики тази вечер. Може да се опитва да помогне на Холанд, като подплаши конкуренцията.

— Да — замислено кимна Джак. — Има логика. Харесва ми повече от теорията ти за фаталната жена.

— Това е, защото в душата ти няма никаква романтика — презрително го погледна Елизабет. — Не можеш да си представиш как един мъж поема рискове, каквито Тайлър Пейдж е поел, в името на любовта.

Джак се стресна от обвинителния й тон.

— Просто се опитвам да разсъждавам реалистично.

— Да, бе — изсумтя тя. — Знаеш ли какъв е истинският ни проблем?

Джак повдигна вежди.

— Списъкът по азбучен ред ли да бъде?

— Говоря сериозно. Проблемът ни е, че не разполагаме с достатъчно информация.

Той завъртя очи и се опита да прояви търпение.

— Айде, бе!

— Трябва да научим повече за Вики Белами и Доусън Холанд.

— Казах ти, помолих Лари да провери Холанд.

Елизабет тръгна към телефона на ъгловата масичка.

— Помолил си брат си да провери финансовото положение на Холанд, нали?

— Според мен това е единственото, което има значение.

— Може и така да е. — Елизабет вдигна телефона и набра няколко цифри. — Но може и да не е.

Джак погледна часовника си.

— Минава полунощ. На кого звъниш?

— На помощничката ми, Луиз. Работила е за таблоидите в продължение на двайсет години. Има безброй връзки във филмовата индустрия. Може да познава човек… — Тя замълча и се вслуша в гласа от другата страна на линията. На лицето й се изписа изненада. — Съжалявам, сигурно съм набрала погрешен номер. Търся Луиз Лутрел.

Джак отиде до прозореца и се загледа в светлините на Мирър Спрингс.

— Да, ще изчакам — каза Елизабет тихо. — Луиз? Кой, за бога, беше това? Какво искаш да кажеш с това „един стар редактор“? Колко стар?

Джак погледна през рамо, развеселен от обърканото й изражение.

— Не, не мисля, че живееш в манастир, разбира се. Просто не очаквах мъж да вдигне телефона ти. Не и в този час.

Елизабет хвърли поглед към Джак, видя, че я наблюдава, и му обърна гръб.

— Не, всъщност не. Имаше проблем с резервацията на Джак. Наложи се да отседне тук и…

Тя замълча отново и се изчерви. Джак чу истеричния смях от другия край на жицата и се усмихна.

Елизабет се изкашля и бързо заговори.

— Луиз, обаждам се по работа. Искам да изровиш всичко възможно за една неизвестна актриса на име Виктория Белами и съпруга й Доусън Холанд. Мисля, че и двамата са във филмовия бизнес от години. Тук на фестивала са важни личности.

Джак изчака Елизабет да свърши разговора си с Луиз и да затвори телефона.

— Това ще ни осигури малко повече информация — каза тя и отново се обърна към него. — Луиз знае как да изрови всички подробности за хората. Трябваше да се сетя за нея още вчера.

— Идеята не е лоша — потвърди Джак.

— Господи, благодаря за одобрението ти.

— Като говорим за проблеми, мисля, че трябва да се върнем на предишната тема.

— Коя?

— Ти. Тук в Мирър Спрингс.

Елизабет се облегна на канапето, сложи ръце на кръста си и го изгледа свирепо.

— Не си и помисляй, че ще успееш да ме убедиш да си тръгна!

— Елизабет, имам достатъчно тревоги. Не искам да се притеснявам дали Вики ще продължи кампанията по сплашването ти. Нещата могат да станат опасни, а не искам да рискувам.

— Искаш да кажеш, че съм допълнително усложнение за теб?

Той разпери широко пръстите на едната си ръка.

— Усложняваш живота ми още от деня, в който се запознахме.

— Досега изглеждаше, че се справяш — отбеляза тя.

— Може би. Но положението се обърка.

— Е, ще ти се наложи да се справиш и с това, защото няма да си тръгна — заяви Елизабет и го изгледа замислено. — Освен това тя може да се насочи и към теб.

Той се усмихна.

— Мислиш, че Вики ще се опита да ме сплаши?

— Не е задължително. — Загледа го напрегнато. — Ако наистина се вживява в ролята на фаталната жена, може да се опита да те съблазни.

Джак примигна, после се ухили доволно.

— Тази възможност безпокои ли те?

— Да, безпокои ме — мрачно отговори тя. — Говорим за усложнения. Ако Вики те съблазни, ще имаме сериозни проблеми.

Той се засмя.

— Не се тревожи.

Елизабет се усмихна, но в очите й проблеснаха опасни пламъчета.

— Да не искаш да кажеш, че няма да се изкушиш, ако жена като Вики Белами започне да те сваля?

— Да, точно това искам да кажа. Никога не съм жонглирал с няколко жени. Много по-трудно е, отколкото изглежда. А в момента ръцете ми са пълни.

— За мен ли говориш?

— Разбира се, че за теб. Да виждаш друга жена наоколо?

Тя се поколеба.

— Не.

— Казах ти съвсем ясно, че през последните шест месеца не съм имал друга жена.

Елизабет му обърна гръб и се загледа през прозореца.

— Беше зает с „Ескалибур“.

Джак се вгледа в изправения й гръб. Гордата й осанка го привличаше като магнит.

— Не бях толкова зает, че да не мога да отделя време да си легна с някоя, ако исках или се нуждаех от това. Един добър директор знае как да разпределя времето си.

— Разбирам.

— А ти?

— Аз също бях доста заета — отговори тя. — Няколко делови вечери. Това е всичко.

Той си припомни подигравателните думи на Хейдън. „Със същия успех можеше да напишеш името й на стената в тоалетната. Ако искате да прекарате добре, не търсете ледената принцеса Елизабет.“

Джак прекоси стаята и застана зад нея.

— Според Хейдън аз съм виновен за това, че през последните шест месеца не си имала сериозна връзка.

— Ти да си виновен? — извика тя. — Господи! Той наистина ли вярва, че съм мислила само за теб в продължение на цели шест месеца?

Джак потръпна от думите й.

— Не точно. Той мисли, че след скандала в клуба си придобила определена репутация.

— Разбирам. Ледената принцеса.

— Хейдън намекна, че тази титла може да е уплашила някои от кандидатите ти.

Елизабет презрително изсумтя.

— Мислиш ли, че бих искала да излизам с мъж, който се плаши толкова лесно?

Джак загледа гордо вдигнатата й брадичка и се усмихна. Със сигурност беше сгрешил в определението „ледена“, но за останалото беше прав. В Елизабет наистина имаше нещо царствено.

— Не — отговори той.

— Слушай, отклоняваме се от темата. Говорехме за Вики и Доусън Холанд.

— Трябва да знам — простичко каза Джак.

— Какво точно трябва да знаеш?

— Наистина ли сцената в клуба провали светския ти живот?

Елизабет тежко въздъхна.

— Успокой се, Джак. Ако щеш вярвай, но имаше двама-трима мъже, които имаха смелост да ме поканят на среща, след като ти съобщи на света, че съм фригидна. Останах с впечатлението, че те се интересуват от нещо повече от скучен разговор за повишаването на лихвения процент.

Джак не обърна внимание на сарказма й и нежно прокара пръст по врата й.

— Защо тогава нямаше връзка?

— Бях заета. — Тя се обърна бавно към него. В очите й блестеше ледена решителност. — Вики Белами…

Джак усети, че е прекалил, и неохотно отпусна ръце надолу.

— Ако не искаш да говорим за връщането ти в Сиатъл…

— Дори няма да го обсъждам — твърдо заяви тя. — Няма да отида никъде. Имаш нужда от мен, Джак.

Той я погледна в очите и усети как цялото му същество се съсредоточава само върху нея. Нежно обви ръце около врата й и повдигна брадичката й.

— Няма да споря с това — прошепна той.

Погледът й стана по-мек.

— Какво облекчение! — Тя повдигна устните си към неговите.

Този път успяха да стигнат до леглото му, преди да се съблекат.

По-късно, докато Елизабет спеше кротко до него, той се облегна на възглавницата и безмълвно й зададе въпроса, който не бе посмял да зададе по-рано: „А ти нуждаеш ли се от мен?“.

 

 

Доусън взе чашите с коняк и подаде едната на Вики.

— Време е за ново нападение от страна на преследвача ти.

— Мисля, че няма полза — отвърна тя. — Всички подозират, че става дума само за реклама. Дори масажистката вчера ме попита дали е рекламен номер.

— Ти си виновна. Не си достатъчно уплашена, когато те нападне.

Вики завъртя чашата си.

— Може и аз да съм виновна, но искам да приключим с това. Поне докато фестивалът свърши. Моля те, Доусън. Тази седмица е важна за мен. Искам да й се наслаждавам.

Той се поколеба, после реши да се примири.

— Права си. Това е голямата ти седмица. Предполагам, че можем да се освободим от преследвача за известно време.

Тя му се усмихна сияйно.

— Толкова си добър с мен, Доусън.

Холанд се вгледа в жена си. Беше облечена в бял халат. Приличаше на невинна монахиня от средновековен манастир. Вики знаеше, че той много обича тази игра. По дяволите, тя знаеше абсолютно всичко за сексуалните му предпочитания. Беше го наблюдавала внимателно. Беше научила какво му доставя удоволствие в леглото. Вики можеше да е идеалната любовница. Вместо това обаче беше идеалната съпруга. Неговата съпруга. Всеки мъж, когото познаваше, му завиждаше. Всеки, който видеше Вики, я пожелаваше. Но докато можеше да си я позволи, тя бе само негова.

Защо тогава се нуждаеше от други жени? Какво търсеше, докато си губеше времето с разни безименни тела? Никоя от тях не можеше да се сравнява с Вики. Ако се опиташе да обясни този проблем на психиатър, вероятно щяха да го помислят за луд.

Жена му се усмихна и се смъкна на колене пред него.

Платът на белия й халат се спусна около нея на изящни гънки. Тя го погледна, послушница, коленичила пред настойника си, изпълнена с желание да научи тайнствата, които само той можеше да й покаже.

Доусън усети, че се възбужда. Бе като омагьосан от Вики. Той самият не трябваше да прави нищо. Винаги тя вършеше работата. Тя беше агресорът дори когато си играеше на монахиня. Колко ли мъже биха убили, за да са на неговото място?

Вики нежно докосна коленете му и разтвори краката му. Тя се наведе напред и облиза устни.

След малко, точно преди да се остави на бурния оргазъм, Доусън отвори очи за миг. Погледна златистата глава на Вики и получи просветление. Внезапно разбра защо се нуждае от други жени.

Търсеше ги, защото се нуждаеше от увереност. От време на време трябваше да потвърди мъжествеността си по най-стария възможен начин. Трябваше да докаже на самия себе си, че все още той контролира положението.

Защото когато беше с Вики, контролът не беше в неговите ръце. Като изключително добре обучена гейша тя му даваше всичко, но в същото време не му даваше нищо от себе си. Никога не можеше да я притежава напълно.

Беше умна. Доусън дори се тревожеше, че е по-умна от него. Но това, което го притесняваше най-много напоследък, бе, че Вики винаги владееше положението. Никога не се напиваше, не преяждаше, не се отдаваше на удоволствията от секса. Беше почти сигурен, че е фригидна.

Според него единствената й слабост бе желанието й да участва във филми. Но дори и тук тя с лекота можеше да тегли чертата. Филмите бяха важни за нея, но не дотолкова, че да пожертва всичко за актьорската си кариера. Вероятно точно поради тази причина не бе успяла в Холивуд.

Доусън осъзна истината.

Понякога Вики ужасно го плашеше.

 

 

Елизабет стоеше на тротоара пред малък магазин, където продаваха ръчно изработени бижута, и се преструваше, че разглежда изложените на витрината колиета. Но вниманието й бе съсредоточено върху отражението на Вики Белами, която влизаше в бутик за дрехи на отсрещната страна на улицата.

Да следиш някого в истинския живот бе много по-отегчително отколкото на кино. Или пък Вики бе решила днес да се занимава само с досадни неща?

Все пак Елизабет не можеше да се оплаче. Идеята да следи Вики тази сутрин бе нейна. Джак я предупреди, че само ще си загуби времето, и остана в къщата, за да се обади на Майло Ингерсол и Лари. Когато Елизабет излезе, той оживено разговаряше с брат си. Темата бе деловите дейности на Доусън Холанд.

Джак вдигна очи и се намръщи, когато видя, че Елизабет се отправя към вратата. Сложи ръка на слушалката и каза:

— Не прави глупости.

Тя му се ухили и тръгна към колата си.

Не й бе трудно да открие Вики в града. Елизабет провери фестивалния график, забеляза семинар, в който актрисата трябваше да участва, и зачака.

Когато семинарът свърши, Вики тръгна да пазарува. Мина цял час, а тя все още обикаляше лъскавите бутици и магазини по главната улица на Мирър Спрингс.

Малкият център на града бе претъпкан с участници във фестивала, които си почиваха от прожекциите и семинарите, но беше съвсем лесно да следиш Вики. Облечена в снежнобял пуловер, бял клош панталон и дълго бяло палто, тя се открояваше сред морето от черни дрехи и джинси. Елизабет си помисли, че Вики не само иска да бъде забелязана, но и копнее за това. Нуждае се от него. Прочутата актриса Виктория Белами.

Или просто искаше да улесни този, който се опитваше да я проследи?

Толкова бе съсредоточена върху Вики, че не усети присъствието на едрия широкоплещест мъж, докато той не й заговори.

— Лизи? Ама че късмет, а? Тъкмо се канех да тръгна към къщата ти.

Елизабет се стресна, щом чу добре познатия глас. Очите й се преместиха от отражението на Вики към мъжа, застанал до нея. Тя въздъхна леко.

Зет й винаги й напомняше на добродушен и весел санбернар. В него имаше нещо странно невинно и мило. Беше почти невъзможно да устоиш на дружелюбното му грозновато лице. Червената коса и веселите сини очи му придаваха вид на честен и искрен човек, какъвто наистина беше.

Всъщност зет й беше доста умен. Вечно имаше грандиозни планове. Освен това беше всеотдаен съпруг и горд баща на три хлапета.

Елизабет изпитваше едновременно обич и съжаление към него. Недостатъкът на Мерик бе, че когато се опиташе да изпълни великите си идеи, нещо неизбежно се объркваше. Откакто бе женен за сестра й Роуина, бе работил поне на дванайсет места, три пъти се бе опитвал да започне собствен бизнес и бе загубил много пари на борсата.

Определено беше смотаняк, но бе член на семейството.

След първоначалната изненада Елизабет изпита негодувание.

— Какво правиш тук, Мерик? — попита тя.

— Не е ли ясно?

Лека усмивка изкриви дясното ъгълче на устата му и накара очите му да заблестят.

— Дойдох тук, за да те намеря, Лизи. Между другото, откога си падаш по черния жанр?

— Не мога да повярвам — извика тя. — Последвал си ме в Мирър Спрингс?

— Току-що пристигнах — отговори той и разтърка лицето си. — Адски дълго пътуване. Хванах самолета до Денвър, после взех кола и шофирах по онзи проклет планински път. Реших да пийна едно кафе в града, преди да потърся къщата, където си отседнала. Голям късмет извадих, че те забелязах. Тъкмо се канех да тръгна към колата, когато те видях.

— Откъде взе адреса ми в Мирър Спрингс?

— Обадих се на Луиз. Тя ми го даде.

— Ще трябва да поговоря с Луиз.

— Какво, по дяволите, става, Лизи? — попита Мерик, като наклони глава. — От цял месец ме избягваш. Не отговаряш на обажданията ми. После пристигам в Сиатъл и научавам, че си напуснала града, за да присъстваш на филмов фестивал. И чух, че си тук с някакъв тип Феърфакс.

Елизабет избра въпроса, чийто отговор бе най-прост:

— Тук съм с Джак Феърфакс.

Мерик сключи намръщено червените си вежди.

— Не знаех, че имаш сериозна връзка.

— Не сме се чували напоследък, Мерик. И двамата бяхме заети.

— Кой е той?

— Феърфакс? Директорът на компания „Ескалибур“, в която „Аврора“ е инвестирала голяма сума.

Мерик се разтревожи.

— Спиш с клиент?

— Предпочитам да не използвам „спиш с клиент“. Звучи доста превзето.

— Господи, съжалявам, Лизи. Просто си помислих, че това не е в твоя стил. Малко съм шокиран от факта, че се забавляваш с клиент.

— Не е точно клиент. Е, фактически е клиент, но предпочитам да мисля за него като за делови партньор.

— Разбира се, разбира се, наричай го както искаш. Е, каква е историята? Сериозно ли е? Роуина ще ми зададе поне хиляда въпроса, когато й съобщя новината.

— Мерик, не желая да говоря за това. Личният ми живот не те засяга. Кажи ми какво искаш, а после можеш да си тръгнеш.

Той я изгледа стреснато.

— Казваш го така, сякаш идвам да те видя, само когато искам нещо.

— Да, струва ми се, че обикновено се виждаме, когато търсиш някого да подкрепи поредния ти проект.

— Не е така и ти го знаеш — нетърпеливо възрази той. — Ние сме семейство, Лизи.

— Знам, знам.

Елизабет се усмихна накриво. Мерик беше прав. Наистина бяха семейство.

— За какво става дума този път? Трябва да те предупредя, че няма да вложа и цент повече в производството на замразен метанов хидрат. Можеш да получиш метан от задника на крава на много по-ниска цена, отколкото чрез сондиране на океанското дъно.

В сините очи на Мерик се появи познато пламъче.

— Метановият хидрат е горивото на бъдещето, Лизи. Неизчерпаем източник на природен газ. Просто компанията, в която инвестирах, бе изпреварила времето. Но през следващите пет години някой ще превърне сондирането в доходоносна работа.

— Готова съм да почакам.

— Всъщност не те търся за това — бързо каза той. — Искам да поговорим за новата ми идея. Предпазно заключване на компютрите. Напълно нов подход. Механичен вместо софтуерен проект. При това е идеален за новата технология, основана на светлината.

— Извини ме, Мерик — каза тя и се повдигна на пръсти, за да надникне над широкото му рамо. — Стоиш на пътя ми.

Забеляза Вики, която излизаше от бутика. Слънцето проблесна в тъмните очила на актрисата, когато тръгна към бялото порше, паркирано до бордюра.

— Този път имам бизнесплан, Лизи — продължи зет й. — Говорих и с няколко компютърни специалисти. Истински хакери. Казват, че идеята ми е добра. Но се нуждая от известна подкрепа…

— В момента съм доста заета, Мерик.

— Ще говоря направо. И двамата знаем, че никой няма да ми даде кредит. Ти си единствената ми надежда.

— Аха — кимна Елизабет и отстъпи назад. — Обади ми се, когато се върна в Сиатъл.

Вики се качи в бялото си порше и потегли.

— По дяволите! — прошепна Елизабет.

— Лизи? — намръщи се Мерик. — Нещо нередно ли има?

Тя се зачуди дали да не се затича към мястото, където бе паркирала колата си, за да последва другата жена. Но това не изглеждаше разумно. Актрисата вероятно се прибираше у дома.

Елизабет реши, че кариерата й на частно ченге е приключила, и примирена с неизбежното, се обърна към Мерик.

— Е, добре — каза и тръгна по тротоара. — Да отидем някъде да поговорим.

Тревогата на Мерик се замени с облекчение. Безкрайният му оптимизъм се завърна. Очите му заблестяха от вълнение, когато тръгна до нея. Елизабет познаваше този поглед. Мерик бе сигурен, че всичко ще се нареди. Елизабет щеше да му се притече на помощ с капиталите на „Аврора“, а той щеше да се понесе напред към мечтата си.

— Нуждая се само от малка сума от фонда — увери я Мерик. — Скромна сума, с която да привлека вниманието на други потенциални инвеститори. Знаеш как е. Парите следват парите. След като хората разберат, че „Аврора“ участва в сделката, и те ще искат да се включат. Идеята е страхотна. Гарантирано възвръщане на инвестицията ти. Но е нужно малко време да заработи.

— Така каза и последния път.

— Знам. Но този път всичко ще е наред, Лизи. Убеден съм.

— Така каза и последния път — повтори Елизабет.

 

 

Мерик погледна намръщено, когато сянката на мъжа падна върху калника на колата.

— Познаваме ли се?

— Казвам се Хейдън Шоу — представи се с усмивка Хейдън. — Видях ви да говорите с Елизабет Кабът преди няколко минути.

Мерик с любопитство изгледа мъжа.

— Познавате ли Лизи?

— Имам бизнес в Сиатъл. И двамата сме членове на един клуб. Вие също ли сте неин приятел?

— Аз съм неин зет. Женен съм за сестра й Роуина — обясни той и протегна ръка. — Името ми е Мерик. Мерик Гренвил.

Усмивката на Хейдън стана още по-широка.

— Какво съвпадение! За фестивала ли сте тук?

— За филмовия фестивал? — намръщи се Мерик. — Не. Просто дойдох да видя Лизи. Довечера трябва да се върна във Финикс.

— Ако ми отделите петнайсет минути, бих искал да ви почерпя едно кафе — каза Хейдън.

— Благодаря, но бързам. Имам доста път до летището.

— Няма да отнеме много време — увери го Хейдън и постави ръка на рамото му. — Мисля, че ще ви е интересно да научите онова, което искам да ви кажа.

— За какво става дума?

— За връзката на снаха ви с Джак Феърфакс.

Мерик се намръщи.

— Познавате ли го?

— Да. Познавам го много добре. А и вие би трябвало да научите някои неща за него.