Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (2)

Глава 1

Сиатъл

Сряда, между полунощ и зазоряване

Той я чакаше в задната част на паркинга, сгушен до тухлената стена, като трепереше силно под лекото си яке. Уличната лампа хвърляше прекалено слаба светлина, която не успяваше да разпръсне сенките. На паркинга имаше само няколко коли. Площад „Пионер“ бе притихнал в този час. Баровете и клубовете бяха затворени. Освен пияния, в когото се бе спънал в алеята, не видя никой друг. Това беше добре, тъй като типовете, които се появяваха в тази част на града и по това време на нощта, обикновено бяха доста опасни.

Валеше упорито и студената влага проникваше чак до костите му. Но той знаеше, че е вледенен не само от студения въздух. Безпокоеше се, че не бе отишъл на редовната среща с мадам Лола. Срещата се провеждаше два пъти дневно. Тази вечер не бе имал възможност да си позволи мадам Лола и сега си плащаше за това.

За пръв път срещна мадам Лола, когато завършваше. В онези дни бе добър студент. Всички твърдяха, че го очаква блестящо бъдеще в химията. Вероятно досега вече щеше да има няколко патента, ако не бе мадам Лола. Една от състудентките му го запозна с нея. Тя го увери, че сексът е много по-добър само след една доза. Беше права. Но скоро Лола стана по-интересна от секса. По-интересна от доктората по химия. По-интересна от блестящото бъдеще.

Лола превзе живота му, а тя бе страшна господарка. Изискваше послушното му присъствие два пъти дневно. Ако пропуснеше дори една доза, той се чувстваше като онази гадост, която бе настъпил преди малко. Освен това му ставаше студено. Много студено.

Но тя щеше да е тук скоро. Щеше да му донесе парите, които му бе обещала. С тях той щеше да си купи повече време с мадам Лола и всичко щеше да се оправи. Той се справяше добре, когато не пропускаше редовните си срещи с мадам Лола. Достатъчно добре, за да си върши работата. Поне за известно време. Не беше лесно да балансираш между работата и Лола. Обикновено успяваше да се справи в продължение на няколко месеца, но след това винаги нещо се объркваше. Или се проваляше на теста за наркотици, или започваше да взима болнични прекалено често. Или нещо друго.

Надяваше се, че ще успее да се задържи по-дълго на настоящата си работа. Харесваше я. Понякога, докато работеше в „Ескалибур“, си представяше, че наистина е защитил доктората си и е станал уважаван член на изследователския екип като доктор Пейдж, а не е само някакъв прост лаборант. Онова, което направи тази вечер не му харесваше. Но нямаше избор. Заплатата му в „Ескалибур“ беше добра, но не бе достатъчна, за да плати времето, което напоследък прекарваше с Лола. Но пък другата му работодателка бе много щедра.

И скоро щеше да е тук. С много пари за Лола. Първо чу стъпките — високите й токчета леко потропваха по мокрия асфалт. Той се отдръпна от влажните тухли. Нетърпението прогони ледените му тръпки. След малко щеше да получи онова, което можеше да го затопли.

— Здрасти, Райън.

— Крайно време беше — промърмори той.

Тя тръгна към него под плътните сенки. Лицето й бе скрито под качулката на дълъг, черен шлифер.

— Предполагам, че всичко е минало добре, нали?

— Никакъв проблем. В лабораторията е пълен хаос. Ще минат поне няколко дни, докато оправят всичко.

— Отлично, макар че вероятно не бе необходимо. Просто предпазна мярка, в случай, че Феърфакс или „Ескалибур“ извикат полицията. А това ще ги отпрати в погрешната посока.

— Компаниите никога не викат полицията при такива случаи. Лоша реклама. Инвеститорите и клиентите се плашат от нея.

— Да. А това е нещо, което „Ескалибур“ не може да си позволи в момента.

Тя бръкна в чантата си.

— Е, мисля, че си се погрижил за всичко. Беше чудесен служител, Райън. Съжалявам, че трябва да те освободя.

— Кво?

— Страхувам се, че вече не се нуждая от теб. Всъщност ти се превърна в бреме — отговори тя и извади ръката си от чантата.

От уличната лампа идваше достатъчно светлина, за да се види проблясването на тъмния метал.

Пистолет.

Той се помъчи да разбере какво става, но когато осъзна, вече бе прекалено късно. Помисля си, че тя прилича на жените от архивните черно-бели филми, които доктор Пейдж толкова харесваше. Фаталната жена.

Тя натисна спусъка два пъти. Вторият изстрел беше излишен, но искаше да е сигурна. В сценария имаше една реплика, която предаваше философията й невероятно точно:

„Дама с минало няма какво да губи. Но жената с бъдеще трябва да е изключително внимателна.“