Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (3)

Глава 2

Някои директори имат лоши дни.

Някои имат цели седмици, които отиват толкова надалеч, че са необходими карти и компас, за да избегнеш страшния океан от бъркотии.

Джак реши, че в момента е от втората група злощастни корпоративни моряци. Струваше му се, че дори може да разчете дребното предупреждение в долния ъгъл на картата: „Отвъд този бряг има дракони“.

Това бе достатъчно, за да станеш суеверен. Очевидно бедите наистина идваха по три.

— Трябва да ограничим щетите — каза Джак. — Налага се сериозно да се захванем за работа.

Той огледа хаоса в лаборатория „Две Б“. Масите бяха покрити със счупени стъкла и разбито оборудване. Парчета от чувствителни инструменти лежаха на пода. Един от вандалите бе написал с кървавочервен спрей на източната стена „Утрешният авангард“.

— Това вече е прекалено — изстена Майло. — И то след всичко останало. „Ескалибур“ ще бъде съсипан.

Монотонната литания изнервяше Джак. Но пък и търпението му бе почти изчерпано.

Вандализмът в лаборатория „Две Б“ бе последният от серия зловещи инциденти, стоварили се върху изследователската компания „Ескалибур“ през последните няколко часа. Всъщност това дори не бе най-ужасният инцидент. Най-страшното бе убийството на лаборанта.

— Ще се справим с това, Майло — изрече Джак, като си напомни, че му плащаха да говори така.

Очевидно днес щеше да заработи заплатата си до последния цент.

— Ще се справим?!

Майло рязко се завъртя към него. Слабото му лице бе изкривено от гняв, а очите му трескаво блестяха.

— Как ще се справиш, когато това е краят на всичко, за което работихме толкова дълго? Как човек се справя с бедствията? Няма да получим втори шанс. Не можем да отменим представянето пред Велтран. Знаеш го.

— Казах, че ще се справим.

— И как ще стане това? — гневно извика Майло. — Имахме невероятен късмет да привлечем вниманието на Грейди Велтран. Познаваш репутацията му. Ако започнем да се извиняваме и се опитаме да отложим представянето дори с един ден, той ще ни задраска от списъка си.

Джак потисна стона си. Не се нуждаеше от това. Имаше си достатъчно проблеми. Но Майло Ингерсол беше негов клиент. А в подобни ситуации човек трябваше да се отнася внимателно с клиентите си. Това беше част от работата.

Майло беше едва на двайсет и пет години, но като единствен член на ексцентричното семейство Ингерсол, който бе показал лидерски и управленски способности, той бе поел тежък товар. След смъртта на пралеля си, Патриша Ингерсол, основателката на „Ескалибур“, той напусна техническия университет и оглави малката семейна компания. Само след няколко дни осъзна, че е поел непосилно бреме. През последната година от живота си Патриша бе прикована към леглото и без нейното ръководство компанията не вървеше. Когато Майло я оглави, веднага разбра, че фирмата е пред банкрут. Освен това осъзна, че му липсват управленски способности и опит, за да я спаси.

Нуждаеше се от помощ, и то незабавно.

Предвидливостта, решителността и страстта му, които според Джак един ден щяха да го превърнат в отличен директор, накараха Майло да потърси външен специалист, консултант, способен да спаси малката технологична компания.

Джак никога нямаше да забрави деня, когато напрегнатият младеж нахлу в кабинета му и едновременно настоя и помоли за помощ. Майло бе готов да обещае всичко и да подпише всичко, за да спаси семейната фирма.

Положението на „Ескалибур“ представляваше точно този вид проблеми, които интригуваха Джак. Спасението на малки компании, изпаднали в беда, бе неговата специалност. Обучението на заместника му, в този случай Майло, бе част от сделката. Много отдавна Джак бе разбрал, че обучението на следващото поколение ръководители бе изключително важно за дългосрочния успех. Нямаше смисъл да спасиш малка компания, ако още на другия ден след като специалистът си тръгнеше, тя се провалеше поради липса на човек, който да я управлява.

Майло притежаваше всички качества, необходими за бъдещата му работа. Беше изпълнен с ентусиазъм, интелигентен, работлив и най-важното, беше отдаден на „Ескалибур“. През последните шест месеца той бе започнал да имитира Джак, включително и във външния вид. Бе започнал да избягва небрежното облекло и да носи класически костюм и вратовръзка. За съжаление вкусът му все още клонеше към зелено и кафяво. Джак си напомни да заведе Майло на добър шивач, преди да приключи с проекта на „Ескалибур“.

Но тази сутрин Майло не беше модел на консервативния делови стил, тъй като все още спеше, когато Джак му се обади, за да му съобщи за вандализма. Очевидно бе толкова разтърсен от новината, че не си бе направил труда да се облече напълно. Беше успял да навлече джинси, но все още носеше горнището на избеляла пижама на райета. Беше обул набързо износени пантофи. Червената му коса беше рошава. Зад дебелите стъкла на очилата умните му кафяви очи блестяха с възмущение и отчаяние.

Джак го съжали.

— Това не е бедствие, Майло — тихо каза той. — Забавяне, но не и бедствие.

— Не виждам голяма разлика.

— Повярвай ми, има — отвърна Джак и погледна едрия мъж с голям корем, който се мотаеше неловко до вратата. — Хайде, Рон — обърна се той към него. — Да разчистим лабораторията.

— Да, господине.

Рон Атуел, шефът на охраната на „Ескалибур“, се потеше от притеснение. Под мишниците на бежовата му униформена риза имаше тъмни петна, а по челото му — едри капки пот.

Джак не го обвиняваше. На него също му беше доста горещо, въпреки че като всичко останало в лабораторията и климатикът бе истинско произведение на изкуството. Всъщност той бе единственото нещо, което все още работеше в разрушената лаборатория.

Майло беше прав — унищожаването на лабораторията наистина беше бедствие, но Джак не възнамеряваше да го признае на глас. Той беше началникът. Работата му беше да се преструва, че в „Ескалибур“ няма проблеми, с които да не може да се справи.

— Искам всичко да се обезопаси напълно — продължи Джак тихо. — Използвай само чистачи, които имат право да работят в тази сграда. Никой да не изхвърля нищо, дори и счупена бутилка, докато някой от екипа на „Мек фокус“ не я огледа внимателно. Разбра ли?

— Да, господине.

Майло закърши тънките си ръце в жест, който би направил чест на някой от героите в последното действие на „Кармен“, и извика:

— Каква е ползата от охрана сега?

— Майло — меко го прекъсна Джак.

Той потръпна от тона му, примигна бързо и замълча.

Джак прикова очи в Рон.

— Приберете в кашони всичко и го оставете в лабораторията. Нищо да не се отнася.

— Да, господине — отговори Рон и избърса чело. — Веднага започваме, господин Феърфакс.

— Искам да се увериш, че всички, които участват в разчистването, ще си мълчат. Ясно ли е?

— Да, господине.

— Всеки, който реши да обсъжда положението извън компанията, веднага ще бъде уволнен.

— Да, господине.

Рон извади бележник от левия си джоб и затърси химикалка.

— Ще направя всичко необходимо, господине, но знаете колко бързо се разнасят слуховете в този бизнес.

— Знам — кимна Джак. — Но официалното ни становище е, че не са нанесени сериозни щети.

Майло се намръщи.

— Затова ли не викаме ченгетата? — попита той.

— Да.

— Но защо си правим труда да пазим тайна? Не сме единственото място, нападнато от онези проклети откачалки от „Утрешният авангард“. Те разрушиха дори една от лабораториите в университета миналия месец. Прочетох го във вестника.

— А преди няколко седмици съсипаха компютърна фирма — добави Рон. — Дори се опитали да я подпалят.

Джак строго ги изгледа и заяви:

— Не се нуждаем от подобна реклама. Последното, което искаме, е да привлечем внимание към проблемите на охраната на „Ескалибур“.

Рон изстина.

— Да, господине.

Майло се намеси.

— Не е като…

Джак повдигна вежди и леко завъртя глава към Рон. Зает с бележките си, Атуел не забеляза жеста, но Майло най-после схвана, стисна тънките си устни и неохотно замълча.

— Всичко, което намеква за пропуск в мерките ни за охрана, е лоша реклама за компанията — търпеливо обясни Джак. — Такива новини ужасно изнервят потенциалните клиенти. Съмнявам се, че ще успеем да запазим това в пълна тайна, тъй като идиотите от „Утрешният авангард“ вероятно ще разтръбят из медиите за последното си геройство. Но все пак ще се опитаме да омаловажим случилото се. Ясно ли е?

— Да, господине — отговори Рон и затвори бележника си.

— Твоята задача е да ограничиш изтичането на информация, Рон — каза Джак. — Лангли от „Връзки с обществеността“ ще се справи с пресата.

— Добре.

Атуел прокара пръсти през оредяващата си, посивяла коса. Надигна се с видимо усилие и изправи отпуснатите си рамене.

— Съжалявам за станалото, господине. Не трябваше да даваме възможност на тези хулигани да проникнат тук. Но никога преди не сме имали подобни проблеми. Кой би си помислил, че може да се случи такова нещо?

— Да — кимна Джак. — Кой би си помислил?

Очевидно никой от некадърниците в отдела по безопасността на „Ескалибур“. Но все пак Джак се въздържа да посочи това.

Модернизирането на охраната в „Ескалибур“ бе включено в списъка с неотложните задачи, който изготви преди шест месеца, когато се съгласи да стане директор. Но превръщането на нощните пазачи, повечето от които пред пенсия, в съвременен и добре организиран екип изискваше време и пари. А имаше по-наложителни задачи и те не бяха никак евтини. Финансовите ресурси на „Ескалибур“ бяха ограничени и Джак взе решението да вложи всичко в проект „Мек фокус“.

Но през последните двайсет и четири часа Тайлър Пейдж, ученият, който бе осъществил проекта, изчезна заедно с единствения образец на току-що разработения, високотехнологичен кристал. А това бе достатъчно да предизвика параноя дори у най-разумния и опитен директор.

Джак се обърна и тръгна към вратата.

— Връщам се в кабинета. Рон, внимавай по време на чистенето в района да не влизат хора от други отдели. Обади ми се, когато свършите.

— Да, господине — отговори той нервно и се изкашля. — Господине, искам отново да ви кажа колко съжалявам за случилото се.

— Ако се извиниш още веднъж — предупреди го Джак, — ще те уволня.

Рон изтръпна.

— Да, господине.

Директорът отвори тежката врата и излезе в коридора.

— Почакай — извика Майло. — Почакай една минута, Джак. Искам да поговоря с теб.

— По-късно, Майло. Сега трябва да се свържа с Лангли. Искам да го инструктирам, преди да се появят представителите на пресата.

— Знам, знам — каза Майло и го последва по коридора. — Но трябва да поговорим за другата ситуация.

— По-късно — отвърна Джак и продължи към асансьора.

— Не. Сега — възрази Майло и застана пред него. — Ами ако убийството и унищожената лаборатория доведат онази жена тук? Тя ще започне да задава въпроси.

— Не се тревожи. Ако Елизабет Кабът се появи, аз ще се справя с нея.

И това ако не беше невъзможно обещание! Като се имаха предвид отношенията им, вероятно щеше да е късметлия, ако тя не го набучеше на острия ток на една от скъпите си, произведени в Италия обувки.

Майло изсумтя.

— Знаеш как се държи на заседанията на борда. Вечно иска подробна информация. Ако научи, че Пейдж и кристалът са изчезнали, кой знае какво ще направи.

— Грешиш.

— Греша ли?

— Разбира се — мрачно се усмихна Джак. — Знам точно какво ще направи. Ще спре финансирането ни още преди да сме разчистили лабораторията.

Той бе уверен, че през последните шест месеца Елизабет упорито търсеше повод да анулира договора им. Унищожението на лабораторията и изчезването на „Мек фокус“ щяха да предоставят на адвокатите на фонд „Аврора“ възможност да претендират, че компанията вече не е финансово осигурена. А като главен кредитор фондът можеше да принуди „Ескалибур“ да банкрутира.

— Знаех си — прошепна Майло. — Нямаме никаква надежда.

— Стегни се. Ако Елизабет Кабът се появи тук заради вандализма, аз ще се оправя с нея. Но тя едва ли подозира за проблема с „Мек фокус“.

— Ами ако все пак заподозре нещо? — запита Майло с треперещ глас. — Ако започне да се мотае тук и да задава въпроси? Знаеш колко е упорита.

— Ако задава въпроси, аз ще отговарям на тях.

— Но как?

— Не знам. Вероятно ще се опитам да я излъжа.

Майло изумено се вторачи в него.

— Как можеш да се шегуваш в такъв момент?

— Не се шегувам. Но както ти казах, аз ще се оправя с Елизабет Кабът. Ти се заеми със семейството си. Не искаме някой от тях да научи за изчезването на кристала.

Майло примигна и изръмжа.

— Леля Долорес ще изпадне в истерия. Чичо Иво вероятно ще припадне. Господ знае какво ще направят братовчедите ми. Особено Анджела.

— Много добре знаеш какво ще направи Анджела. Ще започне да настоява за продажбата на „Ескалибур“. След смъртта на леля ти тя само за това говори.

Майло сви ръцете си в юмруци и вдигна глава.

— Никога. Компанията е моя. Леля Патриша ми я остави, защото знаеше, че ще се грижа за нея.

Джак леко се усмихна.

— Браво, Майло, така те искам. Не се тревожи, ще си върнем „Мек фокус“.

— Как ще стане това?

— Остави на мен — отговори той, като застана пред асансьора и натисна бутона за повикване. — Ще го върна. Но е нужно известно време. Ще се наложи да ти прехвърля цялата работа през следващите десет дни.

— Десет дни? Но представянето пред Велтран е насрочено за след две седмици. Дотогава кристалът трябва да се върне в лабораторията. Иначе всичко отива на кино.

— Имаме две седмици — спокойно отвърна Джак. — Все още не си толкова опитен, колкото бих искал, но нямаме избор. Ще се наложи сам да се оправяш със семейството си, пресата и ежедневните операции в „Ескалибур“, докато отсъствам. Мислиш ли, че ще успееш?

— Разбира се, че ще успея. Не е там работата. Проблемът ни е „Мек фокус“.

— Наясно съм с това.

Най-после асансьорът пристигна. Слава богу, поне едно нещо работеше нормално днес. Джак се качи в асансьора и натисна бутона за третия етаж. Погледна измъченото лице на Майло и отново се опита да го успокои.

— Ще го намерим, Майло.

— По дяволите, как ще го намериш? — изхленчи той.

Джак мрачно се усмихна.

— Ще започна, като си взема отпуска.

Вратите на асансьора най-после се затвориха и заглушиха крясъка на Майло.

Джак се облегна на стената и се втренчи в лампичките по контролното табло. Майло беше прав. Загубата на „Мек фокус“ беше катастрофа за „Ескалибур“.

Благодарение на уникалните си оптически възможности хибридният колоиден кристал можеше да изиграе важна роля в разработването на следващото поколение компютри чрез технология на светлинна основа. Оптичните компютри кодираха информацията в светлинни импулси. „Мек фокус“ можеше да контролира и предава светлина по специфичен начин на микроскопско ниво.

Патриша Ингерсол, блестяща изследователка с множество патенти, бе разработила идеята, но бе починала, преди да я превърне в действителност. Тайлър Пейдж, също толкова блестящ, но изключително ексцентричен член на изследователския екип на „Ескалибур“, бе работил с Патриша в продължение на години. Той бе напълно убеден, че може да завърши работата по кристала.

Когато се зае със задачата да спаси „Ескалибур“, Джак реши да заложи бъдещето на компанията на разработването на „Мек фокус“. Може би допусна ужасна грешка, но пък нямаше нищо друго, на което да разчита. Без кристала „Ескалибур“ не можеше да бъде спасен.

Джак потърси финансиране от обичайните източници, но бе отхвърлен от всички, въпреки отличната си репутация. Никой не се съгласи да подкрепи „Ескалибур“ след смъртта на Патриша Ингерсол.

Късно една вечер, докато преглеждаше старите финансови документи на компанията, Джак откри, че преди няколко години фонд „Аврора“ е финансирал проект на „Ескалибур“. Всъщност сделката представляваше лично споразумение между Патриша Ингерсол и бившата управителка на фонда, Сибил Кабът. Договорът се състоеше само от един параграф и не би имал тежест в съда.

Скоро Джак научи, че Сибил е починала преди две години и е оставила фонда в ръцете на племенницата си.

Джак се свърза с новата управителка на фонда, Елизабет Кабът, и й предложи да подновят финансовите отношения между двете компании. За негово учудване тя се съгласи да обсъдят въпроса.

На сутринта той влезе в кабинета й, който се намираше на първия етаж на стария палат, и веднага разбра, че ще си има сериозни неприятности. След един час в компанията на Елизабет неохотно си призна, че е готов да изневери на железните си правила, които му забраняваха да смесва бизнеса с удоволствието.

Елизабет прие идеята за „Ескалибур“. Освен това прие поканата му за вечеря.

Само след две седмици той откри връзката й с „Галоуей“ и разбра, че ходи по тънък лед.

Джак пропъди мислите за миналото, когато вратите на асансьора се отвориха. Тръгна по застлания с мокет коридор към директорския кабинет. Беше рано, още нямаше осем, и на етажа бе тихо и спокойно.

Той бързо направи списък със задачите си. Първо трябваше да накара секретарката си да позвъни в „Личен състав“ и да вземе телефона на най-близкия роднина на Райън Кендъл. Дюран, детективът, натоварен с разследването на убийството, му бе казал, че ще се погрижи да съобщи ужасната новина на роднините на убития. Но като директор на „Ескалибур“ и работодател на Райън Кендъл Джак знаеше, че носи определена отговорност. Затова не гореше от нетърпение да се заеме с тази задача.

Според досието на Кендъл той нямаше семейство в района на Сиатъл. Преди няколко месеца бе назначен тук като лаборант. Беше живял самотно и нямаше приятели в „Ескалибур“. А сега бе мъртъв.

Дюран смяташе, че Кендъл е бил забъркан в далавери с дрога. Беше обяснил на Джак, че лаборантът бил застрелян заради провалена сделка с наркотици по някое време между полунощ и зазоряване на пуст паркинг до площад „Пионер“.

Джак влезе в кабинета си. Зарадва се като видя, че секретарката му е пристигнала по-рано. Марион правеше кафе.

Тя рязко се обърна. На лицето й бе изписана тревога. Зад стъклата на огромните й очила ококорените й очи гледаха притеснено. Чашата с кафе изтрака на масата.

— Господин Феърфакс.

— Не мога да ти опиша колко се радвам да те видя, Марион. Очаква ни страхотен ден. Напомни ми за днес, когато изготвяме следващата ти атестация.

— Господин Феърфакс, има нещо, което би…

— По-късно. Единственият начин да оцелеем днес е, да действаме стъпка по стъпка.

Джак остави черното си яке върху старата закачалка в ъгъла. Преди шест месеца, когато пое директорския пост в „Ескалибур“, откри, че компанията е позволила на служителите си да ходят изключително небрежно облечени. Повечето идваха на работа с пуловери, джинси и маратонки.

Джак идваше на работа с костюм и вратовръзка дори и в петък. В някои отношения беше старомоден. Но в три часа сутринта, когато му позвъниха, за да му съобщят за последната беда, сполетяла „Ескалибур“, той грабна първите дрехи, които му попаднаха под ръка — черен пуловер и джинси.

Обаждането не го беше събудило. В три сутринта той седеше в тъмната си всекидневна, загледан в светлините по хълма „Кралица Ана“, и размишляваше върху загубата на „Мек фокус“. Само преди няколко часа бе открил, че кристалът е изчезнал от сейфа в лабораторията.

Джак погледна Марион, докато отиваше към вратата на кабинета си.

— Предполагам, че си чула какво стана в лаборатория „Две Б“, нали?

— Да, господине. Пазачът ми разказа, когато пристигнах.

— Медиите скоро ще ни обсадят. Кретените от „Утрешният авангард“ ще побързат да се похвалят с последния си удар срещу злините на технологията — каза Джак и сложи ръка на дръжката на вратата. — Обади се на Лангли. Искам да го видя веднага.

— Да, господине.

— Никой, освен Лангли или мен да не говори с пресата. Ясно ли е?

— Разбирам, господине.

Марион го погледна със странно изражение и сниши глас:

— Но исках да ви кажа друго, господине. Преди няколко минути, когато пристигнах тук, в кабинета ви чакаше…

— Детективът от отдел „Убийства“? Дюран? Пак ли е тук? — Джак погледна Марион през рамо и бутна вратата. — Какво иска сега? Вече наредих да му дадат копие от досието на Кендъл.

— Не, господине — отвърна секретарката и се изкашля многозначително. — Не е детективът.

— По дяволите, кой има наглостта да влиза в кабинета ми без…

Той замръзна, когато видя жената, застанала до френския прозорец.

По дяволите! Очевидно беше сгрешил преди малко, когато си помисли, че бедите идват по три. Днес бяха вече четири.