Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (23)

Глава 22

Нужни му бяха три опита, за да успее да вкара картата в процепа на ключалката. Най-после влезе в тъмната хотелска стая. Отиде направо до минибара. Когато извади миниатюрната бутилчица скоч, отвратено забеляза, че ръцете му още треперят.

— Мамка му!

Все още усещаше неприятните тръпки. Вътрешностите му бяха леденостудени. Главата му бе замаяна.

Беше близо. Толкова дяволски близо, че вероятно щеше да сънува кошмари дълго време. Още чуваше в главата си свистенето на въздуха, предизвикано от колата, която префуча само на сантиметри от него. Ако не беше погледнал през рамо точно в този миг…

Ако не беше реагирал инстинктивно… ако не беше разчитал на рефлексите си, усъвършенствани от бойните изкуства…

Не искаше да мисли за онова, което едва не се случи, но не можеше да прогони образите от главата си. Стъклата на прозорците на колата под наем бяха затъмнени и не успя да види лицето на шофьора. Но това нямаше значение. Знаеше кой в Мирър Спрингс кара стоманеносива кола под наем.

Той допи скоча и отиде до прозореца. Загледа се в гористия каньон и зачака алкохолът да стопи ледената буца в стомаха му.

Майка му беше права. Брат му го мразеше. Но до тази вечер Хейдън не бе осъзнавал, че Джак го мрази толкова, та да иска да го убие.

 

 

— Не мога да повярвам — извика Елизабет и се заразхожда нервно из спалнята. — Сигурно си откачил! Отишъл си в дома им? Претърсил си спалнята им?

— Какво мога да кажа? — отвърна Джак, като отвори гардероба и извади чиста риза. — Идеята ми се стори добра.

Тя се втренчи в него, занемяла от шок и възмущение. При други обстоятелства би наблюдавала с удоволствие как Джак се преоблича. Никога не бе виждала друг мъж, който да изглежда толкова добре без риза. Но новината, че се е вмъкнал да претърсва чужда къща, докато тя седеше на шезлонга до Вики, я накара да забрави всичко друго.

— Можеха да те арестуват — извика тя.

— Съмнявам се — спокойно отговори Джак, като навлече ризата и започна да я закопчава. — Холанд също не би искал да намесва полицията в тази история.

— Не можеш да си сигурен в това. — Елизабет осъзна, че е започнала да размахва ръце, а това бе лош знак. — Джак, изложил си се на ужасен риск.

— Спокойно. Всичко мина добре.

— Така ли? Ако всичко е било толкова спокойно, защо не ми съобщи плановете си предварително?

Той я погледна и нави ръкавите на ризата си.

— Защото знаех, че ще побеснееш.

— Имам право да беснея. Мили боже, само като си помисля какво можеше да стане! И за нищо. Абсолютно за нищо.

— Не съвсем — обидено отвърна той. — Казах ти, че намерих червена боя.

— Голяма работа — презрително каза Елизабет. — Ние вече подозирахме, че нападателят е само за реклама и не е свързан с кражбата.

— Може би да, може би не.

Тя скръсти ръце.

— Това пък какво означава?

— Не съм сигурен — призна той. — Но си помислих, че ако Доусън Холанд иска да се отърве от съпруга номер три, може да се справи с проблема, като я представи за жертва на маниак-преследвач.

Елизабет преглътна.

— Прав си. Това ще е промяна на схемата с катастрофите.

— Така е — съгласи се Джак и тръгна към нея. — Какво ти каза Вики, когато й обясни за лошия късмет на Доусън с жените?

— Прие го спокойно. Останах с впечатлението, че според нея не съм особено умна, когато става дума за мъже.

Джак застана зад нея и обгърна раменете й.

— Каза го, защото си с мен, нали?

Елизабет нервно се прокашля.

— Да, нещо такова.

— А ти, Елизабет? — попита той с равен глас. — Все още ли мислиш, че преди шест месеца те направих на глупачка и те използвах?

Тя се загледа напред и потръпна от тежестта и горещината на ръцете му.

— Моментът не е подходящ за подобен разговор.

— Обичаше ли Гарт Галоуей?

— Гарт?

Стресната от неочаквания въпрос, тя отстъпи назад и се обърна към него.

— Какво общо има това с цялата история, по дяволите?

— Зет ти спомена, че си обичала Галоуей, но след продажбата на компанията си установила, че те е помолил да се омъжиш за него само заради майка си. Мерик сподели с мен, че Камил Галоуей искала „Аврора“ за семеен фонд.

Елизабет изстена.

— Мерик говори твърде много.

— Вярно ли е?

— Има ли значение?

— Да — отговори Джак. — Има.

Тя го изгледа подозрително.

— Защо?

— Защото това ме кара да се чудя до каква степен си била наранена от случилото се преди две години и доколко обвиняваш мен за това — отговори той с напрегнат поглед. — Кара ме да се чудя дали според теб Вики е права, че си глупава задето спиш с мен. Кара ме да се чудя дали…

Мобифонът му иззвъня и прекъсна думите му. Джак се протегна към оставения на масата телефон.

— Феърфакс — рязко каза той, без да отмести очи от лицето на Елизабет.

Изражението му стана каменно, докато слушаше човека, който говореше от другата страна на линията. Джак въобще не отговори. След няколко секунди приключи разговора и остана неподвижен, загледан в Елизабет.

Обзе я тревога.

— Какво има?

— Обади се Хейдън — отговори Джак и въздъхна тежко. — Мисли, че съм се опитал да го убия днес следобед. От чутото разбрах, че някой се опитал да го прегази с кола. Станало горе-долу по времето, когато се прибирах от къщата на Холанд.

 

 

— Само си губим времето — каза Джак, като последва Елизабет вън от асансьора.

— Престани да хленчиш — прекъсна го тя и го поведе по коридора към стаята на Хейдън. — Вече сподели мнението си. Убедена съм, че нямаме какво да губим.

Тя спря пред вратата на Хейдън и почука. Джак стоеше до нея с мрачно лице.

Хейдън отвори вратата. Изглеждаше изпълнен с негодувание и ярост. Но Елизабет остана с впечатлението, че настроението му си е било такова още преди да осъзнае кой стои в коридора.

Той изгледа брат си с отвращение, после се обърна към Елизабет:

— Какво правиш тук?

Тя долови мирис на алкохол. Елизабет осъзна, че Хейдън е пил, но още не беше пиян.

— Мисля, че е време тримата да си поговорим — отговори тя.

— Готов съм да разговарям с теб — заяви той, — особено при по-подходящи обстоятелства. Но нямам какво да кажа на Джак.

Елизабет сложи ръка на вратата.

— Мисля, че ще искаш да си сътрудничим, освен ако не ти харесва да те правят на идиот.

Хейдън отстъпи назад и се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Някой ни погажда номера — обясни Елизабет. — Ти не си единствената жертва.

Тя влезе в стаята. Джак я последва безмълвно и затвори вратата.

— Сядайте — нареди тя на двамата мъже. — Опитайте се да се държите като възрастни хора. Хейдън, искаме да чуем някои отговори от теб.

Той се просна в креслото.

— Не виждам защо трябва да ви казвам нещо за това, което знам, или пък как съм го научил.

Джак не проговори, а стоически се загледа навън през прозореца.

Елизабет въздъхна. Беше по-трудно отколкото си беше представяла. Можеше само да благодари на бога, че в нейното семейство нямаше подобни отношения. Тя си напомни да прехвърли една солидна сума от фонд „Аврора“ в сметката на Мерик веднага щом се върне в Сиатъл.

Струваше си всеки цент, за да знае, че каквото и да се случи, има семейство, на което може да разчита.

— Някой отправя предупреждения — каза тя на Хейдън. — Получил си твоето по-рано днес. Ние пък бяхме предупредени снощи.

— За какво говориш? — промърмори той.

— Двама бандити ни устроиха засада на пътя и се опитаха да пребият брат ти.

— Полубрат — механично я поправи Хейдън. — И не вярвам на нито една дума. Джак изглежда съвсем здрав и…

— Това е истината — рязко го прекъсна Елизабет. — Може да не вярваш на Джак, но знам, че имаш доверие на мен.

— Така ли? Защо пък да ти вярвам?

Тя само го погледна в очите. Той се изчерви. Елизабет забеляза количка за сервиране в ъгъла, върху която имаше голяма кана кафе и няколко сандвича. Намери чиста чаша върху минибара и отиде да си налее кафе.

— Смятаме, че някой, който е в Мирър Спрингс за търга, е решил да сплаши конкуренцията — обади се Джак откъм прозореца.

— Някой като теб, нали? — отвърна Хейдън и стисна зъби. — Изненадан съм, че използва кола, Джак. Следващия път опитай с пистолет. При прегазването с кола обикновено остават улики.

— Ако наистина вярваш, че съм се опитал да те прегазя — каза той, — иди при ченгетата.

— С какво? — изръмжа Хейдън. — Не мога да докажа абсолютно нищо и го знаеш. Но видях колата. Сребристосива. Също като колата под наем, която караш.

— Тази седмица в града вероятно има поне сто-двеста такива коли.

— Престанете — извика Елизабет и нервно остави чашата си. — Няма да търпя тези тъпи обвинения. Джак няма нищо общо с това, което ти се е случило следобед, Хейдън.

— Така ли? — любопитно я погледна той. — С него ли беше цял следобед? Можеш ли да се закълнеш къде е бил около четири часа?

Джак се обърна й загледа развеселено Елизабет. Тя веднага отгатна мислите му. Беше шофирала към къщата в четири часа, а той не беше с нея. По същото време той се прибираше от дома на Холанд.

— Джак не беше с мен — тихо призна тя. — Но знам, че никога не би направил онова, в което го обвиняваш.

— Как можеш да си толкова сигурна, особено като се има предвид това, което ти причини? — попита Хейдън.

— Ти май напълно си откачил — отвърна тя и го погледна, изненадана от силната му омраза. — Порасни най-после. Джак може да е малко безмилостен, когато става дума за бизнес, но…

— Малко безмилостен! — кратко се изсмя Хейдън. — Това е шега. Знаеш го. Виж как постъпи с „Галоуей“. По дяволите, виж как се отнесе с теб преди шест месеца. Не мога да повярвам, че си му повярвала. Винаги съм те смятал за умна, Елизабет. Мислех, че си достатъчно интелигентна, за да се поучиш от грешките си.

— Аз пък мислех, че ти си прекалено умен, за да оставиш яростта и горчивината от миналото да те направят сляп за фактите — отвърна тя. — Не харесвам онова, което Джак направи с „Галоуей“, но вече знам защо е постъпил така. Опитвал се е да получи справедливост за брат ви, Лари. При същите обстоятелства вероятно и аз щях да постъпя така.

Джак я изгледа изненадано, но не каза нищо.

— Не съм сигурен какво говори това за теб — провлечено каза Хейдън. — Чух, че си била сгодена за Гарт Галоуей, а стресът от продажбата на компанията провалил връзката ви. Това нищо ли не означаваше за теб?

— Гарт не беше образец на вярност. Искаше да се ожени за мен, само за да помогне на майка си да сложи ръце върху „Аврора“.

Хейдън изсумтя.

— Обзалагам се, че Джак ти е казал това.

— Не — тихо отговори Елизабет. — Самият Гарт ми го каза. Съвсем откровено.

Настъпи неловко мълчание.

— Съжалявам — обади се Хейдън след малко. — Знам какво е някой да те лъже. Знам и как се чувстваш, когато те закачат на въдицата. Наистина мислех, че Джилиан… По дяволите, това вече няма значение.

— Прав си — кимна Елизабет. — Вече няма значение. Това, което има значение сега, е да престанеш да обвиняваш Джак за всички проблеми в живота си и да започнеш да се справяш с тях. Изправени сме пред сериозен проблем. Много по-сериозен, отколкото мислехме преди.

Хейдън я изгледа мрачно.

— Какво е по-сериозно от това почти да те прегазят?

Джак най-после се извърна от прозореца.

— Да успеят да те прегазят.

Хейдън примигна.

— Какво означава това? Заплашваш ли ме?

— Не — спокойно отговори брат му. — Не те заплашвам. Казвам ти, че е напълно възможно тази история да стане опасна. Ние с Елизабет смятаме, че Доусън Холанд е тук заради търга. Ако това е вярно, всички трябва да сме изключително внимателни. Някои хора са убедени например, че той вероятно е убил първите си две съпруги, за да прибере голямо наследство и солидна застраховка.

— Доусън Холанд? — недоверчиво го изгледа Хейдън. — Онзи тип от филмовия бизнес? Откъде, по дяволите, ви хрумна, че той е тук заради „Мек фокус“?

— Жена му ми подхвърли тази идея — отговори Елизабет.

Хейдън се намръщи.

— Жена му спомена ли кристала и търга?

— Не, но намекна, че е разумно да изчезна от града. А снощи, след като ни причакаха на пътя, един от бандитите призна, че е бил нает, за да ни предупреди.

— Глупости! — извика Хейдън и стана от креслото. — Пълни глупости!

— Освен предупрежденията — хладно каза Джак — има възможност разбиването на лабораторията на „Ескалибур“ също да е свързано с кражбата.

— Не виждам как — отвърна Хейдън.

— „Утрешният авангард“ не пое отговорността за вандализма. А при предишните си нападения нямаха търпение да съобщят на целия свят, че те са извършителите. Затова се чудим дали няма друга причина за нападението. Като се има предвид, че то стана само няколко часа след изчезването на „Мек фокус“, смятаме, че е било извършено, за да отвлече вниманието ни от кражбата.

Хейдън презрително го изгледа.

— Говориш като параноик, който вижда конспирации навсякъде — каза той, но очевидно се замисли по въпроса.

— Има и друг проблем, който все още не е разрешен — тихо добави Елизабет. — Смъртта на един човек.

Това прикова вниманието на Хейдън.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Лаборант на име Райън Кендъл бе убит в нощта, когато разбиха лабораторията — обясни Джак. — Ченгетата смятат, че е бил убит заради сделка с наркотици. Но се оказа, че е работил в „Ескалибур“ под фалшиво име.

— Вероятно защото се е занимавал с търговия на дрога — промърмори Хейдън. — Може да е имал неприятности със закона. Знаеш, че не е необичайно за хората да фалшифицират автобиографиите си.

— Да, няколко подробности, но не и цялата си самоличност.

— Случва се.

Джак сви рамене.

— Да. Случва се. Признавам, че няма директна връзка между Кендъл и Тайлър Пейдж. Кендъл дори не е работил в същата лаборатория. Но не обичам съвпаденията.

Елизабет застана зад най-близкия стол и стисна облегалката му.

— Проблемът е там, че тази история не е типична за интелектуалните престъпления. А в такъв случай ние тримата трябва да се поддържаме един друг.

Хейдън изгледа с неприязън Джак.

— Забрави. Предложих ти сделка, Елизабет, но тя определено не включва и Джак.

— Аз също не възнамерявам да стана твой партньор — обади се брат му. — Но си тук и това означава, че си замесен в историята. Кажи ни откъде научи за случая, Хейдън.

Хейдън се поколеба, после сви рамене.

— Дори ако имах желание да ти помогна, а аз нямам, пак не бих могъл. Не знам нищо съществено. Тук съм, защото ми се обадиха по телефона и ме поканиха на търг. Това е всичко.

— Някой свърза ли се с теб след пристигането ти тук? — бързо попита Елизабет.

— Веднъж. В нощта, когато пристигнах. Съобщиха ми, че ще ми се обадят, когато определят датата на търга. Това беше всичко — отговори Хейдън, после раздразнено добави: — Поне до тази вечер, когато някой се опита да ме прегази.

— Не бях аз — каза Джак. — Но искам да те предупредя, Хейдън. Ако случайно се сдобиеш с кристала, ще те съдя в продължение на години, дори да се наложи да платя за това от собствения си джоб. Никога няма да можеш да използваш технологията в твоите лаборатории.

Хейдън се ухили развеселено.

— Джак, Джак, ти просто не разбираш. Въобще не ми пука за „Мек фокус“. Искам единствено да го задържа далеч от теб достатъчно дълго, за да проваля сделката ти с Велтран.

Елизабет се намръщи.

— И за сделката с Велтран ли знаеш?

Джак пристъпи към него.

— Кой ти каза?

— Същият човек, който ме покани на търга — отговори Хейдън. — Вероятно е искал да се увери, че наистина ще се заинтересувам от наддаването. Подходящият момент е най-важното, нали? Ако не си върнеш „Мек фокус“ до датата на представянето пред Велтран, ще ти се наложи да забравиш за целия проект, нали?

— Тайлър Пейдж — процеди Джак вбесено. — Той е единственият, който може да е знаел за представянето пред Велтран.

— От самото начало знаем, че той е крадецът — каза Елизабет. — Нищо ново.

Тя се обърна към Хейдън, изгледа го замислено и попита:

— Срещал ли си се някога с Тайлър Пейдж в хотелска стая?

— Не, по дяволите! Никога не съм се срещал с него. Дори не знаех за съществуването му преди телефонното обаждане, в което ми съобщиха, че е изчезнал важен образец от лабораторията на „Ескалибур“.

Елизабет размени бърз поглед с Джак. Той само сви рамене.

— Помисли за това, което правиш тук — обърна се тя към Хейдън. — Ако ни попречиш в представянето пред Велтран, ще нараниш не само Джак. „Ескалибур“ ще се провали и много невинни хора ще останат без работа. И едно семейно наследство ще бъде унищожено.

— Знаеш какво казват за омлетите — промърмори Хейдън. — Трябва да счупиш няколко яйца, за да ги направиш.

— Отвратително. — Тя си взе чантата. — Джак беше прав. Манията ти за отмъщение е толкова силна, че си готов да направиш нещо тъпо и злобно. А на всичко отгоре имаш наглостта да обвиняваш брат си, че е безмилостен.

— Как, по дяволите, можеш да го защитаваш, след като те прекара два пъти? — извика Хейдън.

— Проблемите ми с Джак бяха предизвикани от историята с „Галоуей“ — отвърна Елизабет. — Не харесах случилото се преди две години, нито пък начина, по който Джак осъществи превземането на „Галоуей“. Но разбирам мотива му.

— Да, добрата печалба — провлече Хейдън.

Елизабет вдигна безпомощно ръце.

— Казах ти, че го е направил заради брат ти Лари.

Хейдън я погледна студено.

— Ти може и да вярваш на тази история, но не и аз.

— Защо не се обадиш на Лари и не го попиташ? — предложи Елизабет и погледна Джак. — Писна ми от това. Да се махаме оттук.

— Както кажеш — кимна той и я последва.

Двамата не погледнаха назад към Хейдън, когато излязоха в коридора. Зачакаха мълчаливо асансьора. Щом пристигна, Елизабет влезе вътре и Джак я последва.

— Аз съм виновна — каза тя след малко.

— Виновна?

— За сцената с Хейдън. Съжалявам. Наистина смятах, че мога да го вразумя. Не осъзнавах, че е толкова… толкова упорит.

— Казах ти, че е така.

— Да. Спомена го един-два пъти.

Джак въздъхна.

— Той ме мрази, Елизабет.

— Съгласна съм, че нещо го измъчва и той се опитва да си го изкара на теб. Но не смятам, че наистина те мрази.

— Някой някога да ти е казвал, че наивността ти те прави много чаровна?

— Да, Вики ми го спомена днес следобед. Според нея това е един от сериозните ми недостатъци.

Джак се усмихна. Хвана брадичката й и се наведе да я целуне. Целувка, която я остави без дъх. Тя го погледна учудено.

— Това за какво беше?

— За това, че защити честта и достойнството ми пред Хейдън.

Елизабет се изчерви.

— Не ставай смешен. И двамата знаем, че не си се опитал да го прегазиш днес следобед.

— Аз го знам — отвърна Джак развеселено. — Но ти откъде си толкова сигурна? Не беше с мен.

— Подобна постановка не е в твоя стил — лаконично заяви тя. — Можеш да се изправиш пред него. И го направи. Но не би използвал тактики за сплашване, особено такива, които могат да доведат до нараняване или до нещо по-лошо.

— Не е в моя стил, а?

— Какво толкова смешно има? — попита тя.

— Нищо. Спомних си, че и аз ти казах нещо подобно, след като изгледахме онази касетка.

Отново настъпи мълчание. Елизабет не проговори, докато минаваха през фоайето на хотела и отиваха към паркинга. Изчака да се настанят в колата.

— Гарт Галоуей — тихо изрече тя.

Джак се обърна към нея, но очите му бяха скрити зад слънчевите очила.

— Какво за него?

Елизабет се загледа в паркираните пред тях коли.

— Ние с Гарт имахме проблеми още преди историята с „Галоуей“. Подозирах, че той… е, това не е важно сега.

— Знаеше ли, че се среща с други жени?

— Да. Опитвам се да ти кажа, че годежът щеше да бъде развален, дори ако поглъщането на „Галоуей“ не бе осъществено. Отлагах неизбежното, защото не исках да изоставя Гарт и Камил докато са в тежко положение. Не ми се струваше редно. Бяха стари приятели на семейството ми. Познавах ги от дълго време.

Джак се облегна на волана и се загледа навън.

— Не ми отговори на въпроса — каза. — Обичаше ли го?

— Каквото и да чувствах към Гарт, то се основаваше на лъжи и погрешна преценка. Както Вики Белами ми каза, нещата в живота не са като във филмите.

Той се завъртя неочаквано, хвана я за раменете и я дръпна към себе си.

— Не ме залъгвай с тези глупости! Обичаше ли го?

Елизабет застина. Едва посмя да си поеме дъх.

— В началото ли? Да, обичах го. Това ли искаше да чуеш?

Джак стисна зъби. Тя видя отражението си в стъклата на очилата му.

— Не — отговори той. — Не това исках да чуя. Но трябваше да знам истината.

— Престани — меко каза тя.

— Какво?

Докосна нежно стегнатата му челюст.

— Гарт уби любовта ми към него още преди ти да се появиш, Джак. Ти си отговорен за случилото се с „Галоуей“, но не и за провала на годежа ми. Не е необходимо да се измъчваш с мисълта, че си унищожил голямата любов в живота ми.

— Това ли беше голямата ти любов?

— Не. — Елизабет се поколеба за момент и добави: — Беше хубаво, докато си мислех, че е истинска любов. Но сега разбирам, че това не е била голямата ми любов.

Джак не помръдна. Седеше мълчаливо и я наблюдаваше.

— Веднъж ти казах, че ако трябва отново да се заема с превземането на „Галоуей“, ще го направя — започна той, сякаш искаше да се увери, че Елизабет го разбира.

— Знам. Заради брат ти Лари.

Той я изгледа, сякаш искаше да каже още нещо. После се наведе и я целуна.

Тази целувка беше различна от всички останали. В нея се долавяше силен глад, но не за секс, а за нещо повече. Опрощение?

Каквото и да беше, Елизабет усети нуждата му и не можа да й устои. Прегърна го и отвърна на целувката му, но не с огъня и страстта, които ласките му обикновено предизвикваха у нея, а леко и нежно. Предложи му прошката, която той искаше.

Джак я притисна силно към себе си. Мина дълго време, преди да я освободи, да запали колата и да излезе от паркинга.

Той не проговори, но Елизабет забеляза мрачния му израз и разбра, че се е провалила. Джак не бе получил от нея онова, което желаеше.

Но ако не търсеше прошка, какво точно искаше от нея?

 

 

Малко преди осем на следващата вечер Елизабет се настани на първия ред на балкона и се загледа в посетителите, които пристигаха за церемонията по награждаването. Идеята да се появят тук тази вечер бе нейна. Беше убедена, че Тайлър Пейдж би искал да види дали филмът му или Вики Белами ще спечелят награда. Джак се съгласи, че е възможно Пейдж да излезе от скривалището си заради събитието.

Елизабет го загледа, докато той се настаняваше на мястото си до нея. Джак носеше скъпо елегантно сако, черно поло и черен панталон. Облеклото му приличаше на това на безброй други мъже, които влизаха в театъра, но за разлика от тях, той наистина излъчваше власт и сила. Не беше въпрос на пари или влияние. Той просто имаше вид на човек, който непрестанно се самоусъвършенства. Точно това го правеше едновременно опасен и привлекателен.

Тя все още се чудеше какво бе объркала по време на целувката на паркинга снощи, но не възнамеряваше да му иска обяснения. Джак й бе показал ясно, че единствената му грижа в момента е да открие Тайлър Пейдж.

Елизабет се загледа в отсечения му профил. През целия път до „Сребърната империя“ тази вечер Джак бе мълчал. Беше управлявал колата внимателно както винаги, но младата жена бе усетила ледената му решителност. Знаеше, че сцената с Хейдън го е разстроила, но все пак бе изненадана от резервираността му.

Също като в миналите дни. Беше се държал така през последните шест месеца.

— Цяла вечер ли ще се сърдиш? — мило попита тя.

— Зависи.

— От какво?

— Дали Тайлър Пейдж ще се появи или не.

— Не мисля, че си сърдит заради въпроса, дали Пейдж ще се появи — възрази тя. — Ядосан си заради разговора с Хейдън снощи. Искаш ли да поговорим за това?

Джак се намръщи и я погледна за миг. Елизабет забеляза изненадата в очите му.

— Не — отговори.

Тя въздъхна.

— Типично.

Джак я изгледа раздразнено.

— За мъжете ли?

— Не, само за теб. Винаги се държиш така, когато нещата не вървят както си ги планирал.

— Как точно се държа?

— Ей така. — Отново я беше накарал да размахва ръце. Елизабет се овладя и отпусна ръце в скута си. — Отдалечаваш се и се вледеняваш. А това прави смислените разговори доста трудни.

— Така ли? Не знаех, че водим смислен разговор.

В гърдите й се надигна гняв. Тя го прикри с ледена усмивка.

— Знаеш ли, някой психиатър ще се забавлява, докато анализира отношенията ти с брат ти.

— Съмнявам се, че някой психиатър би се заел със случая ни.

— Защо?

Джак се усмихна.

— Защото нито Хейдън, нито аз бихме платили, за да ни анализират. А не познавам психиатър, който би свършил работата безплатно. Ти познаваш ли такъв?

— Не. И съм сигурна, че никой няма да се заеме, особено след като разбере, че пациентите му не се интересуват от резултатите.

 

 

На публиката бе съобщено, че клипът от „Мошеническа компания“ е кадър от средата на филма. Драматичното осветление хвърляше контрастни сенки върху героинята на Вики Белами. Не беше Рита Хейуърт в „Джилда“, нито Лорън Бакол в „Големия сън“, но изглеждаше добре.

За съжаление диалогът с нищо не напомняше на „Казабланка“.

 

 

— Не съм го убивал, Еден. За бога, трябва да кажеш истината на ченгетата.

— Имам навика никога да не казвам истината, Хари. Вярвам в простия живот, а истината винаги усложнява нещата.

Бурни аплодисменти последваха клипа, а Джак се наведе към Елизабет.

— Губим си времето. Няма го тук. Огледах всяко проклето място в киното.

— Не разбирам — прошепна тя, — защо не се появи? Може и да не е очаквал „Мошеническа компания“ да спечели наградата за най-добър филм, но пък Вики?

— Според мен прекалено много разчиташ на теорията, че Пейдж е станал жертва на страстите си.

— Мисля, че той е някъде тук — настоя Елизабет.

— Церемонията почти свърши. Останаха само наградите за най-добър филм и най-добра актриса. Ако Пейдж е тук, вероятно ще се опита да изчезне, преди да светнат лампите.

— Тогава е време за резервния ми план — бързо каза Елизабет. — Готов ли си?

Джак се поколеба, после неохотно се надигна. Тя си взе палтото и го последва по тъмната пътека. След секунда излязоха в пищното фоайе на втория етаж, украсено в червено и златно. Във фоайето имаше само няколко разпоредители и келнер, който стоеше зад бара.

— Сигурна ли си, че искаш да го направим? — попита той.

— Нямаме много други възможности — напомни му тя.

— Добре. Ти поемаш този изход, а аз — другия.

Тръгна наляво, сякаш искаше да отиде в мъжката тоалетна, а Елизабет забърза в обратната посока към дамската тоалетна.

Тя мина покрай вратата на тоалетната и стигна до аварийния изход. С облекчение видя, че там нямаше аларма.

Хвърли бърз поглед през рамо, за да се увери, че никой не я наблюдава, после отвори вратата. За разлика от лъскавото викторианско фоайе, стълбището беше голо и безлично. Студената луминесцентна светлина разкриваше циментови стъпала. Елизабет се хвана за парапета и бързо слезе до вратата с надпис „Изход“. Отвори я и излезе навън.

Загърна палтото си и тръгна бързо към задната част на театъра. Когато стигна там, видя малък паркинг. Джак изскочи за миг в слабата жълта светлина на уличната лампа. Вдигна ръка и й махна, за да й покаже, че я е видял. После се върна в сенките от другата страна на сградата.

Елизабет вдигна яката на палтото си и се подготви за дълго чакане. Планът беше съвсем прост. Тя щеше да наблюдава аварийните изходи от тази страна на театъра, а Джак — от другата. Щяха да успеят да видят всеки, който излиза през някоя от страничните врати.

Джак бе приел плана й без ентусиазъм, и то чак след като го увери, че ще са достатъчно близо един до друг, за да се чуват. Той смяташе наблюдението за загуба на време.

Минутите течаха едва-едва. Елизабет се сгуши в палтото си и пъхна ръце в джобовете си. След известно време откъм театъра се чуха приглушени аплодисменти. Обявяваха наградата за най-добра актриса. Тя се запита дали Вики бе спечелила.

После идваше наградата за най-добър филм.

След няколко минути отново избухнаха аплодисменти. Елизабет усети, че се напряга и надникна в тясната алея. Ако Тайлър Пейдж бе присъствал на церемонията, несъмнено щеше да се опита да се измъкне незабелязано. Ако имаха късмет, щеше да излезе през някоя от страничните врати. Тя прикова очи във вратата и зачака отварянето й.

Чуха се нови ръкопляскания. Церемонията беше приключила. Но страничната врата не се отваряше. Елизабет изпита безпомощен яд. Беше толкова убедена в анализа си на поведението на Пейдж. Той беше извършил престъпление заради любовта си към Вики Белами, фаталната жена. Как можеше да изпусне голямата вечер на любовницата си?

Хората започнаха да излизат от театъра. Елизабет чу смях и разговори откъм предния вход. Но аварийната врата не се отвори.

Тя усети Джак, обърна се и го видя да се приближава към нея. С вдигнатата си яка и скритото си лице, той приличаше на Хъмфри Богарт в „Малтийския сокол“.

— Отказа ли се? — попита той.

— Още не. Може да е решил да изчака театърът да се опразни. Може да се крие в мъжката тоалетна или в някой от килерите на чистачките. — Елизабет извади едната си ръка от джоба и побутна Джак. — Хайде, връщай се на поста си.

— Повярвай ми, Пейдж не е тук.

— Все още мисля…

Тя замълча, когато чу ръмженето на мотор.

Двамата с Джак бързо се обърнаха. Самотен фар прониза нощта. Елизабет осъзна, че мотоциклетът се движеше по локалното платно зад театъра. После зави към малкия паркинг, където стояха двамата с Джак.

— Какво, по дяволите… — започна той, като я хвана за ръката и я отведе до стената. — Не мърдай — прошепна в ухото й.

Елизабет се подчини и застина в ръцете му.

Моторът префуча покрай тях. Мотоциклетистът очевидно не ги забеляза. Той подкара по тясната алея от дясната страна на сградата към главния вход на театъра. Моторът не се движеше с много висока скорост, но двигателят му ръмжеше силно.

Когато ги подмина, Джак пусна Елизабет. Двамата изскочиха на алеята и видяха как машината се понесе към улицата.

Когато мотоциклетистът мина под жълтата крушка над вратата на изхода, Елизабет ахна. Слабата светлина проблесна върху черен шлем, който скриваше напълно лицето на мъжа. Черното му кожено яке бе украсено с метални капси. После светлината проблесна за миг върху металната украса на познатите ботуши от черна кожа.

— Джак — извика тя и го задърпа. — Това е онзи тип, който се опита да те пребие снощи. Оли. Онзи, който избяга с микробуса.

— Откъде знаеш?

— Ботушите му. Ела. Нещо ще се случи и се обзалагам, че ще е свързано с Вики.

Джак не започна да спори. Затичаха се след мотоциклета. Елизабет прокле обувките си с високи токчета.

Мотоциклетът стигна до ярко осветения вход на театъра и забави. Елизабет видя как мотоциклетистът повдига дясната си ръка, в която стискаше цилиндричен предмет.

В този момент се появи Вики Белами. Роклята й в бяло и сребристо блестеше на ярката светлина. Доусън вървеше малко зад нея и гордо се усмихваше. Той спря да поговори с някакъв мъж в тъмно палто.

Мотоциклетистът замахна с ръка. Във въздуха проблесна струя течност.

— Курва! Мръсница!

Вики изпищя. Висок, пронизителен писък, в който се долавяше смесица от гняв и страх. По роклята й потече червена боя.

— Спрете го, за бога! — изкрещя Доусън.

Елизабет си помисли, че нищо не може да се направи. Всичко стана прекалено бързо. Мотоциклетистът форсира двигателя и се понесе напред в нощта. Хората се загледаха объркано в него.

Елизабет спря задъхана до Джак.

Гласът на Вики се извиси:

— Доусън, виж какво ми направи този тип! Защо ме мрази? Защо ме обижда така?

Доусън я прегърна през раменете.

— Ще поговоря отново с полицията, скъпа. Трябва да направят нещо. Който и да е този тип, той е смахнат и опасен. Страхувам се, че става все по-нагъл.

 

 

Джак извади бутилката с коняк от шкафа. Загледа се в Елизабет, която си свали обувките с високи токчета и се отпусна на канапето пред огъня. Късата й черна пола се вдигна нагоре. Джак си помисли, че краката й са много красиви — елегантни и невероятно сексапилни, особено когато носеше черни чорапи.

Бутилката се удари в ръба на чашата и той се намръщи.

Джак проследи с поглед свитите крака на Елизабет до мястото, където изчезваха под полата й, и усети как кръвта му кипва.

Елизабет го загледа замислено как налива коняк в чашите.

— Имаше нещо странно в онова, което се случи пред театъра — заяви тя.

— В цялата история има нещо странно — добави той, като взе чашите и заобиколи гранитния плот. — Имам чувството, че участваме в един от онези филми, където всичко непрестанно се обърква, а героите затъват все по-дълбоко в бедите.

— Да, знам какво имаш предвид — кимна тя и погледна оставения на масичката за кафе сценарий. — Нещо като сюжета на „Мошеническа компания“. Аз обаче исках да кажа, че в реакцията на Вики тази вечер имаше нещо странно.

Джак застана до канапето и й подаде едната чаша.

— Защо мислиш така? На мен ми прилича на обикновен рекламен трик. Красивата филмова звезда, която става жертва на побъркан почитател.

— Първият й писък прозвуча съвсем истински.

— Не забравяй, че тя е актриса.

Елизабет завъртя чашата и се загледа в нея.

— Писъкът звучеше истински. Но след няколко секунди тя отново се държеше като актриса. „Защо ме мрази? Защо ми причинява такива неща?“ Това беше фалшиво. А Доусън съвсем преигра, когато обеща отново да отиде при ченгетата, тъй като нападателят ставал все по-нагъл.

Джак презрително изсумтя.

— Готов съм да се обзаложа, че Холанд въобще не е ходил в полицията заради така наречения нападател. Ако го беше направил, горкият стар Оли щеше вече да е без работа. Той не е достатъчно умен или бърз, за да успее да се измъкне.

— А ако всички са прави, че това е само рекламен номер, Доусън не би искал полицията да се захване сериозно със случая. Но имах предвид нещо съвсем друго.

— Притесняваш се, че нападателят е част от плана на Доусън да се отърве и от третата си съпруга, нали? — попита Джак.

Елизабет се размърда неспокойно.

— Останах с впечатлението, че Вики не очакваше и тази вечер да я залеят с червена боя. Чудя се защо. Все пак тя трябва да участва в планирането на тези „нападения“. Би трябвало да ги обмислят добре, нали?

— Ако се стремят към максимална реклама, да.

— Знаеш ли какво мисля? — погледна го тя над чашата. — Смятам, че тази вечер нещо се е объркало. Вики се съвзе бързо, но се обзалагам, че този път не е очаквала нападението.

Джак си припомни сцената пред входа на театъра и как Холанд, прегърнал покровителствено жена си, заяви пред всички, че нападателят става все по-нагъл.

— Доусън обаче го е очаквал — каза той.

— Да.

Спогледаха се за миг. Джак въздъхна.

— Вече предупреди Вики. Нищо повече не можеш да направиш. А и може да грешим по отношение на Холанд.

— Знам — съгласи се Елизабет, като седна на ръба на канапето и остави чашата на масата. — Има и друго, което ме тревожи. Все още мисля, че Тайлър Пейдж е лудо и страстно влюбен в своята фатална жена. Какво ще стане, когато открие, че Вики не възнамерява да избяга с него след продажбата на „Мек фокус“? Сигурна съм, че тя не би захвърлила всичко заради бедния доктор Пейдж.

Джак изстена.

— Моля те, не ми казвай, че започваш да се тревожиш за дребното копеле. Той натвори цялата тази бъркотия, нали?

— Той очевидно е човек със силни страсти. Нещо ми подсказва, че няма да приеме леко отказа на Вики. Особено след като е пожертвал толкова много заради нея. Би могъл да създаде неприятности…

— Как? — сухо попита Джак. — Като отиде при ченгетата? Никакъв шанс. Както и всички останали, замесени в тази история, той не би повикал полицията. Ще го тикват в затвора, ако тази работа се разчуе.

— Все си мисля за Пейдж като за жертва на страстта.

— Жертва? Малкото лайно открадна „Мек фокус“. — Джак рязко остави чашата си на полицата над камината и тръгна към Елизабет. — Ако ще съжаляваш всички останали, защо не съжалиш и нас? Ако не открием Пейдж и проклетия кристал, „Ескалибур“ ще фалира. Професионалната ми репутация ще отиде на кино, а „Аврора“ ще загуби огромна сума.

— Наясно съм с деловите и финансовите последици — сковано отвърна тя. — Но не е там работата.

— Да, бе!

Джак се протегна, хвана я за раменете и я изправи на крака.

— Не е време да пренебрегваме основната си цел.

— Знам.

Тревогата в очите й го подразни.

— Направи ми една услуга. Не изпадай в сантименталност заради Тайлър Пейдж или Вики Белами. И двамата могат да се грижат за себе си. Не заслужават съчувствието ти. И още нещо.

— Какво?

— Имаш лошия навик да съжаляваш хората. Пейдж, Вики, зет ти, Камил Галоуей, Хейдън. По дяволите, вчера на паркинга съжали дори мен. Къде свършва този списък?

Елизабет гордо повдигна глава.

— Свършва с теб — каза тя и се отдръпна от него с рязко движение. — Но разбирам защо си останал с впечатлението, че съм най-лесната плячка в света. Все пак спя с теб, нали?

Джак застина.

— Това няма нищо общо.

— Има много общо — извика тя и го изгледа с блеснали от гняв очи. — Мислиш, че съм ревла или идиотка. Или и двете.

— По дяволите, не е вярно и го знаеш! Просто не желая да ме съжаляваш.

Елизабет примигна. Джак си помисли, че ще го замери с нещо. После предизвикателните пламъчета в очите й угаснаха. Джак не бе убеден, че харесва замисленото й изражение. Но този поглед бе много по-сложен и следователно по-опасен.

Елизабет скръсти ръце.

— Ако не мислиш, че съм ревла и идиотка, тогава за каква ме смяташ?

Кръвта му изстина. Какво се беше объркало? Отново изпускаше положението от контрол. Защо, по дяволите, винаги ставаше така, когато се опиташе да говори с нея за нещо друго, освен за бизнес?

— Веднъж ме попита какво бих направил, ако не успея да върна кристала на „Ескалибур“ — каза той.

— А ти ми отговори, че би закрил компанията на семейство Ингерсол, за да откриеш Тайлър Пейдж.

— Точно така. Наясно съм с тези две неща. Ами ние?

Елизабет застина пред камината.

— Да не би да ме питаш дали искам да продължим връзката ни, след като всичко това свърши?

— Да — отговори Джак като я загледа напрегнато. — Точно това питам.

Тя не отмести очи от огъня.

— Не смяташ ли, че е прекалено рано да правим дългосрочни планове?

Сега пък как можеше да отговори, по дяволите? Джак се опита да измисли нещо умно, но бе наясно, че с всяка крачка затъваше все по-дълбоко.

— Мисля, че и двамата много се харесваме. Борихме се с чувствата си в продължение на шест месеца.

На устните й се появи лека усмивка.

— През последната седмица не се борим особено усърдно.

— Трябва да признаеш, че станалото през последната седмица е убедително доказателство за това, че пропиляхме ужасно много време през последните шест месеца.

Елизабет сложи ръка на полицата над камината. Яркочервените й нокти заблестяха като рубини на светлината от пламъците.

— Знаеш ли, доста мислих за онова, което става между нас след изчезването на „Мек фокус“.

Обзе го надежда. Той пристъпи към нея и спря.

— Аз също.

Елизабет го изгледа замислено.

— Събраха ни крайно необичайни обстоятелства. И двамата сме подложени на сериозен стрес тази седмица. А ние сме свободни, млади хора, принудени да живеят в една къща. Стремим се към една и съща цел.

— Вероятно ще съжалявам, че съм започнал този разговор, но накъде, по дяволите, биеш?

Тя потропа с пръсти по полицата.

— Искам да кажа, че като се има предвид всичко, което се случи през последните няколко дни, възможно е двамата да изпитваме фалшиво чувство на привързаност.

— Привързаност?

Елизабет стисна устни.

— Струва ми се, че сексът е естественият начин на телата ни да се облекчат от напрежението, създадено от тези необичайни обстоятелства.

— Няма нищо необичайно — раздразнено възрази Джак. — Нито пък фалшиво.

— Не смятам, че трябва да разчитаме прекалено много на станалото между нас през последните няколко дни.

— Смяташ, че това е само мимолетна връзка?

— А как иначе да я наречем? — отвърна Елизабет и се обърна към него. — Не разбираш ли? Наистина няма да знаем какво чувстваме един към друг, докато не се върнем в Сиатъл. Трябва да се опитаме да имаме нормални отношения, преди да осъзнаем какви точно са чувствата ни. Възможно е станалото между нас в Мирър Спрингс да е нещо съвсем незначително.

Гневът му се надигна. Той направи още една стъпка към нея.

— Вече знам, че искам да продължа да спя с теб, след като се върнем в Сиатъл и към онова, което минава за нормален живот.

— Мисля, че трябва да забавим темпото. Никой от нас не трябва да притиска другия.

— Защо не, по дяволите?

Елизабет го изгледа.

— Ами аз, например, не умея да избирам подходящия мъж.

— Знаех си. Нямаш доверие на чувствата си към мен — усмихна се Джак. — Кой би си помислил, че Ледената принцеса е такава страхливка?

Очите й гневно заблестяха.

— Не смей да ме наричаш страхливка, само защото искам да се уверя в сериозността на връзката ни.

Джак я притисна в здравата си прегръдка.

— От какво се страхуваш, Елизабет?

— Не се страхувам от нищо — отвърна тя, като сложи ръце на рамената му и се отдръпна от него. — Просто не искам да допускам повече грешки, когато става дума за теб.

— В продължение на шест месеца бяхме закачени един за друг като телчета в повреден телбод.

— Ама че романтично сравнение.

Той не й обърна внимание.

— А сега спим заедно, което е много по-приятно. Какво лошо има в това?

— Нищо, поне що се отнася до тази седмица — отговори тя. — Наистина е приятно. Но не желая да вземам прибързано решение относно това, което ще стане, след като историята с „Мек фокус“ приключи. Не искам да рискувам чувствата си отново.

— Кога ще разбереш, че вече и двамата сме рискували много? И не можем да обърнем гръб на случилото се.

Елизабет отвори уста. Джак усети, че тя се готви да продължи спора. Освен това знаеше, че той самият не може да каже нищо повече. Целуна я бързо и заглуши протестите й.

Елизабет издаде приглушен, недоволен звук.

— Добре, добре — прошепна той. — Без задължения след края на седмицата. Ще взема онова, което ми се предлага, и ще си мълча.

Тя облегна глава на рамото му.

— Наистина ли? Имам предвид наистина ли ще си мълчиш?

— Е, може да е само едноседмична авантюра, но това е най-прекрасната ми седмица от шест месеца насам, въпреки че загубих единствения капитал на клиента си, а вероятно провалих и кариерата си — усмихна се Джак и свали ципа на роклята й. — А това пък показва в каква мизерия съм тънал през тези шест месеца.

— Закачени телчета? — измърмори Елизабет доста по-късно.

— Хей, аз съм директор, а не сценарист.