Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (8)

Глава 7

Хейдън Шоу погледна към другия край на ярко осветената бална зала.

— Феърфакс току-що влезе. Това говори за две възможности. Или слуховете за „Ескалибур“ не са верни, или…

Елизабет повдигна вежди.

— Или?

— Или са верни, а вие двамата се правите на луди тази вечер, така че хората да ги помислят за неверни.

— Мога само да ти кажа следното, Хейдън: Джак Феърфакс може и да е достатъчно хладнокръвен, за да изглежда спокоен, когато в компанията му има проблеми. Но аз със сигурност нямаше да стоя тук и да пия шампанско, ако бе станало някакво нещастие. Щях да съм в кабинета си, пред компютъра с чаша кафе в ръка и щях да си скубя косата.

Нямаше никакво желание да присъства на благотворителна сбирка тази вечер, но знаеше, че това щеше да заинтересова хората като Хейдън, които бяха дочули слухове за проблеми в „Ескалибур“. Очевидно Джак се ръководеше от същата логика. Съмняваше се, че той се забавлява повече от самата нея.

Елизабет се зачуди дали Джак я бе видял в компанията на Хейдън и дали това, че си бъбреше с врага му, го дразнеше. Беше убедена обаче, че дори да е ядосан, Джак никога няма да го покаже. Той беше в състояние да играе покер и с дявола.

„Защо ли въобще ми пука“ — запита се тя. Глупав въпрос. Отново беше в онова странно настроение, в което винаги изпадаше, няколко дни преди да види Джак. Дните преди ежемесечните събрания и „Ескалибур“ винаги бяха лоши. Смесените чувства, които изпитваше, бяха така предвидими, както други определени биологични функции.

Тя се зачуди какво ли би казал Джак, ако знаеше, че мисълта за компанията му предизвиква предменструални болки у нея.

Цяла седмица заедно. Мили боже, до какво ли щеше да доведе това? Елизабет бе свикнала да преценява последиците от рисковани начинания, но сега дори не можеше да предположи дали двамата нямаше да се избият, преди да намерят Тайлър Пейдж.

Хейдън възхитено огледа прическата й.

— Изглеждаш прекрасно тази вечер — каза той.

— Благодаря.

— Роклята ти също е великолепна.

Елизабет се престори, че не забелязва как погледът му се спуска по голия й гръб, подчертан от черната рокля. Хейдън беше интересен, преуспяващ, с топли кафяви очи, тъмна коса и скулесто лице и изглеждаше десет пъти по-добре от Джак Феърфакс. Освен това беше няколко години по-млад. Но Елизабет нямаше желание да флиртува с него.

Въпросът на Джак за семейното положение на Хейдън я бе накарал да се чувства неловко. Вероятно той бе искал да постигне точно това. Типично за него бе да подхвърли отрезвяващ намек тъкмо когато тя бе започнала да се убеждава, че може да се заинтересува от Хейдън.

Беше си забранила да обръща внимание на забележката му за развода на Хейдън, но знаеше, че това е невъзможно. Като доста хора от познатите й, Елизабет бе останала с впечатлението, че разводът е окончателен. Но след като Джак повдигна въпроса, тя се почувства длъжна да си изясни фактите.

И, разбира се, дискретното запитване, направено от адвоката й, бе разкрило информацията, че разводът на Хейдън все още не е приключил. Той нямаше деца, но очевидно разправиите по подялбата на имуществото бяха изключително жестоки. Елизабет нямаше абсолютно никакво желание да се забърква в подобно нещо.

Разбира се, не можеше да обвини Хейдън, че я е излъгал. Просто не му бе задала подходящия въпрос. Но пък беше неудобно да запиташ някого дали разводът му е окончателен, особено след като той още не те е поканил на истинска среща. Досега повечето й срещи с Шоу бяха по-скоро делови.

Но напоследък отношенията им бяха започнали да се променят. Елизабет не можеше да определи точния момент, когато осъзна, че Хейдън й изпраща сигнали, които показваха, че се интересува от нещо повече от деловите връзки. Но още не бе сигурна, че ги е разтълкувала правилно.

Причината да не е наясно какво става, бе нежеланието й да се замисля върху потискащия въпрос за любовния й живот. Все още не можеше да се съвземе след разправията с Джак.

А на този фронт нещата не се подобряваха. Всъщност дори се влошаваха. Присъствието му й действаше по странен начин. Например, не бе необходимо Хейдън да й съобщава, че Джак е влязъл в балната зала. Тръпките по тила й го бяха казали. Елизабет се страхуваше, че необяснимото усещане е прелюдия към необуздано сексуално желание.

Не можеше да откъсне очи от Джак, затова правеше всичко възможно да го наблюдава, без да я забележат.

Смокингът подчертаваше едва контролираната сексуалност, която се излъчваше от него. Горещината, която се разливаше в тялото й, когато го видеше, бе дразнеща и обезпокоителна. Елизабет го видя как се спира, за да поговори с няколко души, събрани около бюфета. Изглежда, той въобще не бе забелязал присъствието й.

— Знаеш ли — промърмори Хейдън, — това, че сме на сбирка на хора от бизнеса, не означава, че сме длъжни да обсъждаме икономиката.

Елизабет го погледна.

— Не бях забелязала, че обсъждаме икономиката.

— Не го правим. Само исках да привлека вниманието ти — мрачно се усмихна той. — Направи ми впечатление, че си съсредоточила погледа си върху Феърфакс.

— Това изненадва ли те? Вложила съм доста пари в „Ескалибур“, а винаги държа под око инвестициите си.

Хейдън грубо се изсмя.

— Ако някое жена ме наблюдаваше така, както ти гледаше Феърфакс, щях да си помисля, че тя има наум нещо по-различно от това, дали ще й донеса много пари.

Тя се усмихна учтиво и остави чашата си.

— Е, сега знаеш ужасната ми тайна. Това е важното.

— Може би да. Може би не — напрегнато я погледна той. — Не е лесно за човек да те разбере, Елизабет. Но като говорим за „Ескалибур“, провери ли слуха, за който ти споменах?

— Да. Всичко в „Ескалибур“ е под контрол.

— Радвам се да го чуя. Е, мога ли да те поканя на един танц в такъв случай?

— Друг път. Тази вечер съм тук по работа.

— Само работа и никакви забавления…

— Страхувам се, че си позакъснял с предупреждението. Прекаленото много работа вече ме превърна в прекалено скучна делова жена.

Очите му хитро проблеснаха.

— Обзалагам се, че мога да реша този малък проблем с дълъг и приятен уикенд на морето. Какво ще кажеш да заминем в петък и да се върнем късно в понеделник?

Очевидно беше разтълкувала сигналите правилно. Тя въздъхна, отмести очи от Джак и се обърна към Хейдън с пресилена усмивка.

— Странно е, че споменаваш този уикенд — каза тя. — Няма да съм в града. Взимам си малко отпуска. Секретарката ми реши, че се нуждая от почивка.

Хейдън се ухили обнадеждено.

— Не искаш ли компания поне за два-три дни от почивката си? Аз самият също бих се махнал оттук за известно време.

Елизабет осъзна, че Хейдън щеше да я притисне в ъгъла. Трябваше да си изяснят нещата веднага и да приключат с това. Тя го погледна в очите.

— Научих, че разводът ти не е окончателен, Хейдън. Не пътувам с женени мъже.

Той се намръщи.

— Олеле. Схващам. Ще промениш ли мнението си, ако ти кажа, че разводът трябваше да приключи още преди няколко месеца? Единствената причина това да не стане досега е, че Джилиан е ужасно отмъстителна.

— Не, няма да променя мнението си — отвърна Елизабет като премести златистата вечерна чантичка в другата си ръка и се приготви да върви. — Извини ме. Видях няколко от клиентите на „Аврора“. Трябва да отида да ги поздравя.

— Разбира се.

В очите на Шоу проблесна гняв, който след секунда се замени с безразличие.

— Знаеш ли, съвсем скоро ще приключа с този проклет развод. Дори адвокатите на Рингстед не могат да протакат вечно. И тогава ще поговорим за един дълъг уикенд.

— Ще видим — спокойно отвърна тя.

Нещо й подсказваше, че никога няма да замине на почивка заедно с Хейдън.

Тръгна сред тълпата и започна да поздравява клиентите си и потенциалните инвеститори на фонда. Невидимият й радар я държеше далеч от Джак. Внезапно го видя. Беше се облегнал на бара с чаша в ръка и говореше с един адвокат, когото Елизабет познаваше.

В същия момент Джак погледна към нея, сякаш бе усетил, че го наблюдава. Той вдигна чашата си в подигравателен тост и се върна към разговора си. През следващите четирийсет минути успя да се държи далеч от нея. Очевидно и той правеше всичко възможно да я избегне.

Малко след единайсет Елизабет погледна часовника си и си каза, че е изпълнила светските си задължения. Имаше нужда от сън преди полета до Мирър Спрингс. Тя се усмихна учтиво на дебелия пенсиониран банкер, който въодушевено говореше за новата си яхта. Явно дебелакът бе влюбен в последната си придобивка. Елизабет му пожела късмет и отиде да вземе палтото си.

Тя излезе от гардеробната и тръгна по тихия, застлан с мокет коридор. Усети нечие присъствие зад гърба си още преди жената да заговори:

— Ако си умна, ще стоиш далеч от него.

Елизабет настръхна, когато чу изпълнения с омраза глас, после бавно се обърна. Дребна, елегантна жена, с изключително скъп костюм от червена коприна и обувки с високи токчета, стоеше в коридора. Изглеждаше около трийсет и пет годишна. Светлорусата й коса бе оформена в изискана прическа, която подчертаваше сърцевидната форма на лицето й. Две фини бръчици обрамчваха устата й.

— Познаваме ли се? — внимателно запита Елизабет.

— Извинете. Позволете ми да се представя. Аз съм Кучката Джилиан.

— Моля?

— Не знаете ли името? Изненадана съм. Чух, че Хейдън винаги ме нарича така — горчиво се усмихна тя. — Аз съм съпругата му.

— Разбирам.

Страхотно! Чудесен завършек на вечерта.

— Въпреки онова, което Хейдън вероятно ви е казал, аз не съм бившата му съпруга. Поне засега. Няма да му доставя това удоволствие, докато адвокатите на татко не ми върнат всичко, което ми взе.

— Това наистина не е моя работа — заяви Елизабет и погледна часовника си. — Трябва да си тръгвам. Ако ме извините…

Джилиан присви очи.

— Баща ми е Озмънд Рингстед.

Елизабет не се нуждаеше от повече подробности. Рингстед беше всемогъщият, много богат и с невероятни политически връзки собственик на компания „Ринг“. От семейното имение той командваше огромна делова империя. Носеха се слухове, че възнамерявал да се кандидатира за политически пост. Нищо чудно, че Хейдън имаше проблеми с развода. Малко хора можеха да се изправят срещу властта и парите на Рингстед и да се надяват да спечелят.

— Е, добре, впечатлена съм — каза тя. — Може ли вече да си ходя?

— Видях Хейдън да говори с вас — ледено изрече Джилиан. — Знам го как действа. Покани ли ви вече на дълъг уикенд на морето?

Елизабет успя да прикрие изненадата си.

— Не знам за какво става дума, госпожо Шоу, но мога да ви уверя, че нямам личен интерес към съпруга ви.

— Да се надяваме, че говорите истината. — Джилиан се приближи към нея. — Защото ще го унищожа напълно, преди да приключа с него. Няма да му оставя и цент. Ще му взема всичко. Всичко. Татко ми обеща.

Елизабет осъзна, че в гласа й имаше нещо повече от ярост. Долавяше се и болка. Внезапно изпита съжаление към нея.

— Повярвайте ми, последното, което искам, е да се меся в личните ви работи, госпожо Шоу.

— Обещавам ви, че този развод ще е истинска катастрофа. Хейдън няма да се отърве безнаказано.

— Както вече ви казах, това не е моя работа. Извинете ме, прибирам се у дома.

— Той ме излъга. — Едри сълзи потекоха по страните й. — Копелето започна да ме лъже още от самото начало. А аз му вярвах. Обичах го. Татко го харесваше. Но Хейдън искаше само парите ми и връзките на татко. Използваше ме.

Елизабет искаше да си тръгне, но не можеше да остави разплаканата жена сама в коридора. Извади няколко салфетки от джоба на палтото си и ги подаде на Джилиан.

— Ето, вземете — пъхна ги тя в ръката й. — Зад ъгъла има дамска тоалетна. Тъкмо излязох оттам. Празна е. Не искате ли да влезете вътре?

— Хейдън ме направи на глупачка — избърбори Джилиан.

— Познавам това чувство. — Елизабет не можа да се сети какво да направи, затова потупа разстроената жена по рамото и попита: — Искате ли чаша студена вода?

— Стойте далеч от него. Той само ще ви използва.

— Не изпитвам интерес към съпруга ви, госпожо Шоу.

— Видях как ви гледаше тази вечер — изхлипа Джилиан. — Знам, че ви желае.

— Но аз не го искам — внимателно изрече Елизабет.

— Не ви вярвам — повиши тон Джилиан. — Разбира се, че го искате. Също както го исках и аз. Докато не разбрах какъв е в действителност.

Елизабет се канеше да възрази, когато усети познатите тръпки. В същия момент слаба, тъмна фигура се появи в коридора зад Джилиан.

— Готова ли си да си тръгваме, скъпа?

Джак тръгна към Елизабет. Тонът му беше интимен, почти собственически.

— Става късно, а утре ще пътуваме.

Джилиан рязко повдигна глава и бързо избърса сълзите си.

— О, по дяволите! Така се изложих.

Елизабет се вгледа в Джак, който повдигна вежди и й се усмихна развеселено. Притичваше й се на помощ и знаеше, че това не й харесва. Също така знаеше, че тя не може да отхвърли помощта му.

— Готова съм, Джак — едва успя да се усмихне Елизабет. — Говорех си с госпожа Шоу. Познавате ли се? Джилиан, това е Джак Феърфакс.

— Ние с Джилиан се познаваме — с изненадваща нежност каза Джак.

— Здрасти, Джак — усмихна му се Джилиан с насълзени очи. — Съжалявам за сцената.

— Забрави.

— Чух, че преди няколко месеца си поел „Ескалибур“. Как вървят нещата там?

— Доста сме заети.

Джак хвана собственически ръката на Елизабет.

— Но с Елизабет най-после успяхме да си освободим една седмица. Утре отиваме на почивка. Мисля, че и двамата се нуждаем от нея. Нали, скъпа?

— Да, така е — отвърна Елизабет.

— Не разбирам. — Джилиан го погледна объркано. — Заедно ли заминавате?

— Да — потвърди Джак. — От седмици очакваме това пътуване.

— Разбирам. — Джилиан продължи да ги гледа объркано и най-после каза: — Не знаех, че имате връзка.

— Държим я в тайна — отвърна Елизабет като хвърли предупредителен поглед на Джак. — Заради бизнеса.

— На море ли отивате? — попита Джилиан.

— Не — отговори Джак и притисна ръката на Елизабет. — Отиваме в един курорт в Скалистите планини. Без факс, без телефон, без електронна поща. Сами в гората. Но самолетът ни излита доста рано, затова се страхувам, че ще трябва да ни извиниш.

— Да, разбира се — промърмори Джилиан, като попи очите си за последен път и топло се усмихна на Джак. — Приятно прекарване.

— Благодаря. Възнамеряваме да послушаме съвета.

Той поведе Елизабет по коридора към фоайето.

Никой от двамата не проговори, докато не излязоха навън. Спряха под ярките лампи, които осветяваха входа на хотела.

— Не поглеждай назад. Тя ни последва във фоайето — каза Джак.

— Не се изненадвам. Много е разстроена.

— Ще изглежда по-добре, ако се качим в едно такси.

Джак махна на портиера, който повика такси. Когато вратата се отвори, Елизабет бързо се настани на задната седалка. Джак я последва. Вратата се затвори.

Внезапно задната седалка се превърна в приятно, интимно местенце.

Елизабет се загледа напред и изрече сковано:

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря.

— Не се притеснявай. Не очаквам да прекалиш с благодарностите.

Тя се облегна удобно.

— Благодаря ти.

— Няма проблеми — отговори Джак.

— Това, което стана преди малко, беше доста неудобно.

— Усетих го.

— Беше прав. Разводът не е окончателен.

Джак я изгледа развеселено.

— Казах ти, че е така.

Елизабет едва се сдържа да не избухне.

— Да, каза ми.

Джак замълча. Елизабет се обърна към него разтревожено и видя, че той гледа през прозореца. Бледата светлина на уличните лампи очертаваше високите му скули и силната челюст, а оставяше очите му в сянка.

— Чух, че миналата седмица те е посетила Анджела — каза той след известно време.

Промяната на темата я изненада.

— Анджела идва при мен два пъти месечно. Е, и?

— Какво искаше този път?

Елизабет си припомни неприятната сцена. Анджела Ингерсол Бъроус беше висока, забележителна жена. Петнайсетгодишният й брак приключи неочаквано, когато петдесет и три годишният й кротък съпруг изненада всички, като избяга с двайсет и две годишната си секретарка. Останала сама със сина си, Анджела съсредоточи времето и вниманието си в усилията да се увери, че единственото й отроче ще получи онова, което тя смяташе за справедлив дял от семейното наследство. А семейното наследство се състоеше единствено от акциите на „Ескалибур“.

— Обсъждахме обичайните й грижи — дипломатично отвърна Елизабет. — Тя иска „Ескалибур“ да бъде продаден. Убедена е, че само по този начин синът й някога ще види нещо от компанията.

— А ти какво й отговори?

— Същото, което и всеки друг път, когато дойде при мен.

Джак я погледна в очите.

— И то е?

Елизабет стисна вечерната си чантичка и заяви:

— Повторих й, че ти си най-голямата надежда на „Ескалибур“ и следователно най-добрият шанс на сина й да получи солидно наследство.

Последва кратка, напрегната пауза. Джак леко се размърда и сякаш потъна още по-дълбоко в сенките.

— Подкрепила си ме — отбеляза.

— Да.

— Винаги го правиш. Не само когато става дума за Анджела, но и по време на събранията на борда. — Думите му прозвучаха, сякаш говореше за дъжда в Сиатъл — човек го очакваше, предвиждаше го, но все пак го коментираше. — Защо?

Елизабет се развесели.

— Ние с теб имаме различия, но никога не съм оспорвала факта, че си много добър в работата си. Ако „Ескалибур“ въобще има някакъв шанс, това си ти.

— С други думи, причината да ме подкрепяш са само деловите ми качества?

— Какво друго би могло да бъде?

— Проклет да съм, ако знам — каза Джак и я погледна. — И двамата имаме интерес да открием „Мек фокус“. А след като настояваш и ти да участваш…

— Не само настоявам да участвам — възрази тя. — Аз съм пълноправен партньор в това начинание.

— Добре, партньоре, какво ще кажеш да си сътрудничим, докато се доберем до проклетия кристал?

— Дай определение на „сътрудничим“.

— Според мен това е нещо като порното — отвърна Джак. — Ще го познаеш, когато го видиш.