Джейн Ан Кренц
Черно и бяло (10)

Глава 9

— О-хо! Виктория Белами изглежда точно както на плаката на „Мошеническа компания“ — възхитено каза Елизабет.

Джак се изненада. Мисълта, че Елизабет се възхищава на някаква филмова звезда, беше едва ли не смешна. Той проследи погледа й и забеляза Виктория.

Блондинката се движеше между тълпите от гости с елегантната грация на русалка, която плува сред ята скучни, обикновени риби. Беше единайсет часът и къщата беше претъпкана, но беше лесно да следиш Виктория в тълпата. Първо, тя беше една от малкото, които не носеха черно. Беше облечена в сребристосиня сатенена рокля с дълбоко деколте. Изглеждаше като излязла от моден салон през четирийсетте години. Платинената й коса падаше на вълни, които обрамчваха нежното й лице. Устните й бяха пълни и покрити с плътен слой червило. Миглите й тежаха от аркансил. На ушите и на врата й проблясваха диаманти.

— Да, наистина изглежда като на плаката — съгласи се Джак и я погледна по-внимателно. — Само дето тази вечер няма пистолет. А ти какво очакваше?

Той огледа тълпата, докато говореше. Помещението гъмжеше от хора. Изглежда, всеки, който имаше някакво участие във филмовия фестивал, тази вечер бе тук. Доусън Холанд очевидно бе важен играч в тази скромна ниша на филмовата индустрия.

Украсата беше семпла. Състоеше се основно от огромни плакати — най-вече черно-бели кадри от „Мошеническа компания“, които висяха от тавана. На повечето изкусно осветени снимки се виждаше Виктория Белами. Близо до входа бе разположен голям бар, а навсякъде бяха подредени маси с храна. Докато поръчваше питиета за себе си и Елизабет, Джак забеляза, че всички етикети бяха на първокласни напитки.

— Не знам — каза Елизабет като се намръщи леко, сякаш се опитваше да подреди мислите си. — Предполагам, че не очаквах да е толкова красива и изискана на живо. Все пак това не е Холивуд. Но тя прилича на истинска звезда.

— Фактът, че прилича на звезда, не означава, че е добра актриса.

— Вярно е — призна тя.

Джак се наведе към нея под претекст, че се протяга към купичката с ядки. Мисълта, че се намира толкова близо до тази жена, го зашеметяваше. Той долови лекия аромат на парфюма й и сърцето му се сви.

По-рано вечерта, когато Елизабет слезе във всекидневната, облечена в сексапилна рокля, с прибрана в елегантен кок коса, Джак изпита желание да счупи нещо, за да облекчи отчаяното чувство на безпомощност. Животът под един покрив с нея в продължение на цяла седмица щеше да е доста труден. Вероятно дори щеше да е най-трудното нещо, което някога бе правил. „Съсредоточи се — заповяда си той. — Свърши си работата.“

— Виж как всички глави се обръщат след нея — каза Елизабет.

Джак погледна Виктория, която бе спряла да поговори със слаб, напрегнат младеж с къса, къдрава коса и очила с рогови рамки.

— Красива е. А красивите хора ги гледат. Факт.

— Не изглеждаш впечатлен като останалите мъже в стаята — учудено отбеляза Елизабет.

— Впечатлен съм — отвърна той и лапна шепа фъстъци, — но не се интересувам.

— Има ли разлика?

— Огромна.

Тя го изгледа замислено.

— Обясни.

Той спря да дъвче и също се замисли.

— Не знам — най-после каза. — Мога да кажа само, че изглежда страхотно. Но освен това има вид на човек, който знае, че изглежда страхотно. А това не е секси. Поне за мен.

— Хм.

Той затърси друго обяснение.

— Изглежда студена. Сякаш има ледена вода в… — замълча по средата на изречението.

Усмивката на Елизабет можеше да заледи тропическо море.

— Каза, че Виктория Белами изглеждала студена. Би ли обяснил по-подробно?

— Предпочитам да не го правя — отвърна Джак и грабна нова шепа фъстъци.

— Би ли я описал като ледена принцеса, за каквато обяви и мен? — попита тя като си придаде вид на човек, който само се опитва да си изясни нещата. — Или това би било прекалено? Все пак не я познаваш толкова добре. Може да е прекалено рано да я определиш като ледена принцеса.

— По дяволите! — Защо всичките му опити да разговаря спокойно с Елизабет се проваляха?

— Кажи ми, Джак, мислиш ли, че има много ледени принцеси по света? Или нещо в теб действа на жените по този начин?

— Тук сме по определена причина — отвърна той. — По-добре е да се захващаме за работа.

— Променяш темата.

— Точно така.

Той я хвана за ръката и я поведе към следващия бюфет.

— Ще действаме както на благотворителната вечеря онзи ден.

— Не е ли твърде оптимистично да се надяваме, че Пейдж ще се появи тук?

— Като се има предвид късметът ми напоследък, да. Но не е невъзможно. Пейдж е щастлив, че е във филмовия бизнес. Присъствието му тук тази вечер може да е важно за него.

— Ако го забележиш, ще трябва да внимаваш да не го удуша — каза Елизабет.

 

 

Писателят се представи като Спенсър Уест и Елизабет веднага забеляза, че е изпил прекалено много коктейли.

— Сериозна идея — промърмори той. — Това е най-важното. Трябва да имаш сериозна идея или си никой в Холивуд.

— Разбирам. — Елизабет направи всичко възможно да вложи силен интерес и възхищение в гласа си.

Спенсър беше много слаб и болезнено напрегнат. Имаше къдрава коса и носеше очила с рогови рамки. Намачканото ленено сако висеше на слабите му, леко прегърбени рамене. Изглеждаше сравнително мил, но след един час, прекаран в подобни разговори с напълно непознати хора, търпението й започваше да се изчерпва.

— Трябва да можеш да изложиш идеята си само с едно изречение — продължи Спенсър като отпи от текилата. — Едно проклето кратко изречение.

— Нещо като рекламен лозунг.

— Точно така — отвърна той, доволен от схватливостта й.

— Сигурно е трудно.

— Холивудските сценарии са за кретени, които нямат въображение и не им пука, че някаква комисия ще обработва сценариите им. Аз имам въображение. Затова се занимавам с независими филми.

— Каква беше идеята ви за „Мошеническа компания“?

Спенсър замълча за миг, за да постигне по-драматичен ефект.

— „Когато започнеш да се движиш с мошеници, не можеш да спреш.“ Това се превърна в мото на филма.

Елизабет кимна.

— Значи филмът няма щастлив край? — попита тя.

Спенсър се намръщи.

— С реалистичен край е.

— Точно така. Реалистичен. Писател като вас сигурно работи под голямо напрежение.

— Невероятно напрежение.

— Предполагам, че всички, които участват в създаването на филма, имат и по една-две собствени идеи и държат да ги включат — деликатно отбеляза Елизабет.

Той отегчено изсумтя.

— Повече от една-две. Няма да повярвате какво преживях покрай сценария на „Мошеническа компания“. Всички се опитаха да се включат. По дяволите, наложи се да напиша отначало ролята на Вики.

— Вики?

Спенсър я изгледа изненадано.

— Виктория Белами. Съпругата на Доусън.

— О, разбира се. Вики — усмихна се Елизабет. — Защо трябваше да пишете ролята й отначало?

Спенсър я изгледа така, сякаш бе задала невероятно тъп или поне учудващо наивен въпрос.

— Наложи се да я напиша отново, защото е омъжена за Доусън Холанд — отговори търпеливо. — А Холанд отговаряше за финансирането на „Мошеническа компания“. Той уреди парите, за да осигури роля на жена си. Естествено, той получава онова, което иска. А в този случай — онова, което Вики искаше.

— Разбирам — изморено се усмихна събеседничката му. — Всъщност единствената причина за присъствието ми тук тази вечер е, че съм приятелка на един от инвеститорите.

Той я погледа цинично и с разбиране.

— Аха, хората с парите.

— Да — кимна тя. — Някой от тях опитваше ли се да повлияе на сценария по начина, по който са постъпили Вики и Холанд?

Спенсър се намръщи.

— Някои от тях непрестанно се мотаеха по снимачната площадка и ни досаждаха. Един от тях вечно се опитваше да ме тормози, но не му обърнах внимание. Какво ли пък може да знае тип като него? Някакъв дребен нещастник от Сиатъл, който се преструваше на голям играч.

Елизабет се задави с минералната вода.

— От Сиатъл?

Спенсър отпи от текилата.

— Някакъв тип на име Пейдж. Тайлър Пейдж.

— О, да, продуцентът.

Спенсър завъртя очи.

— Пейдж обра лаврите, но всъщност Доусън Холанд бе този, който сглоби сделката. Нужни са адски много пари, за да направиш филм, дори и малък. Обикновено има по няколко продуценти.

— Но Пейдж е вписан като единствения продуцент. Чудя се защо.

Спенсър я изгледа отегчено.

— Вероятно е дал най-много пари. Или пък е имал някаква сделка с Холанд. Кой знае? Някои от инвеститорите биха направили всичко, за да видят името си в надписите на филма.

Внезапно Виктория Белами се насочи към тях, като изостави компанията си.

— Спенсър.

Гласът й беше не по-малко ефектен от външността й. Нисък, леко дрезгав. Лорън Бакол в „Големият сън“. Виктория и Спенсър си размениха въздушни целувки.

— Чудесен купон, Вики — каза той.

— Радвам се, че успя да дойдеш — отвърна тя и насочи поглед към Елизабет. — Представи ме на приятелката си.

Очите на Спенсър се замъглиха за момент. Вероятно тъкмо се беше сетил, че не знае името на Елизабет. Тя се усмихна на Виктория и протегна ръка.

— Аз съм Елизабет. Делова позната на един от хората с пари. Надявам се, че нямате нищо против, госпожице Белами.

— Моля ви, наричайте ме Вики. Всички други го правят. — Смехът й беше нисък и дружелюбен. — Разбира се, че нямам нищо против. Обичам хората с пари и деловите им познати. През целия фестивал ли ще бъдете тук?

— Да. Това събитие ме развълнува много.

Вики, изглежда, не обърна внимание на факта, че чу само малкото й име. Елизабет си припомни книгата, която беше прегледала по време на полета от Сиатъл.

— Черното криминале е толкова вълнуващ жанр. Начинът, по който се използват светлините и сенките като визуална метафора, е невероятен. А класическите филми са успели да предадат великолепно естеството на съвременния двойствен морал. Използването на мрачния градски пейзаж… — Тя замълча за момент. — Е, това всъщност е американският стил, нали?

Вики се усмихна.

— Не забравяйте уестърните.

— Напълно сте права. Уестърните и черното криминале са типично американски филми.

— Невероятно — усмихна се Вики.

Елизабет се зачуди дали не е преиграла.

— Кое е невероятно? — попита тя.

— Повечето финансисти не говорят за филмите по този начин.

— Аз съм само приятелка на един от инвеститорите — спокойно обясни Елизабет. — Дойдох на фестивала, защото съм луда по киното.

— Кой е приятелят ви? Инвеститорът? — попита Вики.

Елизабет си пое дъх.

— Тайлър Пейдж. Вероятно сте се запознали по време на филмирането на „Мошеническа компания“.

— Да, разбира се, че се познавам с Тайлър — усмихна се Вики. — Много мил дребосък. Обичаше да се мотае по снимачната площадка. В очите му проблясваха звезди. Нали, Спенсър?

Той сви рамене.

— Всички инвеститори имат звезди в очите.

Вики се засмя дрезгаво.

— Като имаме предвид факта, че повечето от тях няма да видят никаква печалба, справедливо е да им позволим поне да си помечтаят. Не сте ли съгласна, Елизабет?

— Мечтите са важно нещо — съгласи се тя. — Понякога те са единственото, което получаваш.

Актрисата се усмихна.

— Това звучи като реплика от сценарий на Спенсър. Вероятно искате да прочетете сценария на „Мошеническа компания“?

— С огромно удоволствие — бързо отговори Елизабет.

— Сигурна съм, че Спенсър може да ви даде екземпляр — каза Вики и го погледна въпросително.

Той вдигна поглед от чашата си.

— Какво? О, разбира се. Екземпляр от сценария. Нося един. Ще ти го дам, преди да си тръгнеш, Елизабет.

— Благодаря — отвърна тя. — Оценявам жеста.

Спенсър погледна Вики.

— Как вървят нещата с преследвача? Чух за инцидента в минералния басейн онзи ден.

Тя се намръщи.

— Както обикновено всичко свърши с много червена боя по дрехите ми. Онова копеле ме напада за трети път този месец. Мисля, че Доусън започва да се тревожи.

Елизабет се вторачи в нея.

— Преследват ли ви?

— Някакъв идиот решил, че аз съм въплъщението на библейската блудница. Започна да ме тормози преди около месец — обясни Вики и завъртя ръка. — Пълен откачалник.

— Мили боже — прошепна другата жена. — Не мога да си представя нещо по-ужасно от това да бъдеш преследван.

Актрисата стисна зъби.

— Да, признавам, че е страшничко. Доусън обаче е по-разтревожен от мен.

— Какво прави полицията? — попита Елизабет.

— Не могат да направят много. Шефът на полицията в града, Грешъм, е много мил и загрижен, но истината е, че служителите му са малко, а и оборудването им не е особено добро. А тази седмица са претрупани с работа заради многобройните посетители на фестивала.

— Вероятно Доусън би могъл да ти наеме телохранител — предположи Спенсър. — Той може да си го позволи.

— Да, Доусън спомена за това — отвърна тя. — Но го помолих да изчака малко. Мисълта да имам телохранител определено не ми е приятна. Надявам се полицията да залови онзи кретен, преди да се наложи да се примиря с нечие вечно присъствие.

— Късмет — промърмори Спенсър на питието си.

— Благодаря — отвърна Вики и се приготви да ги остави. — Е, ако ме извините, трябва да продължа обиколката си. Забавлявайте се.

Спенсър я проследи как изчезва в тълпата. Елизабет забеляза, че няколко мъже и една-две жени направиха същото. Тя си припомни думите на Джак и реши да подложи Спенсър на малък тест.

— Наистина е много красива, нали? — небрежно подхвърли.

— Да — отговори Спенсър. — А най-странното е, че не е лоша актриса. Не е за Холивуд, разбира се, но не е лоша.

— Жал ми е за нея. Тази история с преследвача сигурно ужасно я плаши.

Спенсър излая кратко, което вероятно трябваше да мине за смях.

— Не бих се тревожил за Вики и преследвача й, ако бях на ваше място.

— Какво имате предвид?

— Залагам пет срещу едно, че това е рекламен трик. Вероятно измислен от самата нея.

Елизабет се ококори.

— Сериозно ли говорите?

— Естествено — отвърна Спенсър, развеселен от реакцията й. — Хей, това може да не е Холивуд, но все пак е филмовият бизнес, скъпа. За човек като Вики Белами рекламата е най-важното.

— Това звучи доста студено.

— Шегувате ли се? — възкликна Спенсър и допи чашата си. — Обзалагам се, че Вики трябва да пие антифриз заедно с портокаловия си сок сутрин, за да не замръзне напълно.

 

 

— Основното в черния жанр е, че всичко зависи от въображението и осветлението — заяви Бърнард Астън. — Човек трябва да има въображение и добро осветление.

— И пари — добави Джак.

Той огледа помещението, търсейки Елизабет. Надяваше се, че тя има повече късмет от него. Досега той бе говорил с един осветител, член на операторския екип и двама души, които твърдяха, че имали епизодични роли в „Мошеническа компания“. Никой от тях не познаваше и не се интересуваше от Тайлър Пейдж. Най-после Джак успя да хване режисьора, но и той не му помогна повече от останалите.

Бърнард беше нисък и набит, а джинсовата му риза бе доста разкопчана. Сребърният медальон, усукан в редките, сиви косми на гърдите му, и рядката конска опашчица не помагаха с нищо на образа, който се опитваше да създаде.

— Парите са проблем на продуцента. А като режисьор аз трябва да се съсредоточа върху въображението и осветлението — обясни Бърнард.

— Разбира се. Но след като Доусън Холанд е финансирал филма, вие сте се радвали на лукса спокойно да се съсредоточите в работата си.

— Мамка му! Холанд беше ужасна досада още от самото начало. Обясни ни, че ще финансира „Мошеническа компания“, ако Вики получи главната роля. А мога да ви кажа, че никак не беше лесно да работим с нея. Тази жена въобще не може да играе.

Джак погледна един от огромните плакати, които висяха от високия таван.

— Изглежда чудесно в този кадър — отбеляза той.

— Въображение и осветление.

Астън си спомни маслинката в мартинито си и я пъхна в устата си.

— Вики също беше ужасно досадна. Навремето не успяла в Холивуд, нали разбирате?

Джак подозираше, че тя не е единствената от присъстващите тук тази вечер, която се бе провалила в Холивуд. Тъкмо се канеше да зададе въпрос, който да ги насочи към Тайлър Пейдж, когато Астън погледна над рамото му, вдигна чашата си и каза:

— Чудесен купон, Холанд.

— Не ми благодари. Заслугата е на Вики. Тя се занимава с подобни неща. Радвам се, че успя да дойдеш, Астън.

Джак се извърна. Огледа Доусън набързо и си припомни предоставената му от Лари информация.

На петдесет и седем години той беше повече от двадесет години по-възрастен от жена си, но ако Лари не му бе съобщил това, надали Джак щеше да отгатне. Доусън Холанд имаше фини, аскетични черти и доста бели нишки в косата си. Повечето хора биха го определили като „изискан господин“. Движеше се с лекотата на човек, който се грижи за фигурата си. Беше облечен в черна копринена риза и черен панталон, но нямаше прекалено холивудски вид.

Той погледна Джак и леко се усмихна.

— Мисля, че не се познаваме — каза.

— Джак Феърфакс — представи се Джак и протегна ръка. — Признавам, че не бях поканен на купона. Двамата с приятелката ми се натрапихме. Единственото ни извинение е, че познаваме продуцента. Или поне човека, видял името си в надписите. Тайлър Пейдж.

— Няма проблеми, Джак — усмихна се Холанд и стисна ръката му здраво като банкер. — Деловите познати на хора, които инвестират пари във филмите, са винаги добре дошли. Вие самият интересувате ли се от включване в играта?

— Не знам — отговори Джак и загледа плакатите многозначително. — Изглежда доста скъпо. А и чух, че независимите филми са истински провал във финансово отношение.

— Не е далеч от истината — непринудено се засмя Холанд. — Но нищо не може да се сравни с крайния продукт, нали, Астън?

— Не — отговори той и очите му проблеснаха. — Нищо в проклетия свят не може да се сравни с правенето на филми.

— Двамата с приятелката ви за фестивала ли пристигнахте тук? — попита Доусън.

— Приятелката ми е влюбена в архивните филми — сви рамене Джак. — Затова ще сме тук през цялата седмица.

— Приятелката ви има добър вкус — намигна Холанд. — А и си заслужава човек да доставя удоволствие на дамите.

Джак се огледа и най-после забеляза Елизабет, която говореше с млад мъж с очила.

— Да, но е ужасно трудно да доставиш удоволствие на някои дами — каза той.