Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (19)

Деветнадесета глава

В деня, след като ги разпуснаха, Финч се залови с подготовката за тържеството. Помогна на Иън с транспарантите и на Мод с канапетата, които замразяваше занапред. Щом Хектор имаше нужда от помощ да издигне шатрата, се захвана, без да чака да я помолят. През цялото време работеше допълнително в магазина, за да довърши всичко, защото тези дни Лора стоеше половин ден. Обикновено Финч би мърморила, но сега й бе добре дошло, понеже я откъсваше от момента, който я ужасяваше от седмици — ще трябва да се сбогува с Люсиен.

В следобеда на тържеството всичко си бе на мястото. Транспарантите на Иън бяха закачени. Цветята на Сам запълваха всяка ваза и кана. Истински бар — жест от Уес, бе разположен под шатрата, заедно с облечени в бели сака сервитьори. Клеър беше в кухнята с Мод и поставяше финалните щрихи на тортата. Обри отговаряше за забавленията и бе изпратил трио музиканти в стил „блуграс“, които настройваха инструментите си на моравата. Най-големият хит, изглежда, бяха подаръците на Алис за тържеството — фланелки със снимка на Лора и Хектор на сватбата им с Финч и Мод от двете им страни и надпис: „С бебето стават петима“.

Лора изглеждаше леко зашеметена. Цяла нощ беше прекарала на крак с Еси, на която й никнеше първото зъбче. Но се поободри от солидната закуска, за която бе настояла Мод. Сега единствената й грижа беше дали заоблаченото небе ще се изясни навреме.

Слънцето прониза облаците, когато Анна и Марк спряха отпред, няколко минути преди четири.

— Първи ли сме? — извика тя; изглеждаше по-щастлива от месеци наред.

— Казах й, че ще преварим всички — не се стърпя Марк с безгрижна усмивка, преметнал ръка през рамото й, докато вървяха по алеята, — но не искаше да пропусне и минутка от тържеството.

Финч бе щастлива, че той и Анна са се събрали. Така заминаването на Люсиен щеше да е още по-тежко, но щеше да се справя, когато му дойде времето.

— Изглеждаш изумително в тази рокля — каза тя на Анна. Светлосиня с тънки презрамки, прилягаше й като ръкавица.

— Мислиш ли? Не бях сигурна как ще се получи. Доста отдавна не съм шила. — Анна се изчерви от гордост, докато си играеше с презрамката.

— Сама си я ушила? — Финч бе впечатлена.

— Майка ми ме научи да шия, когато бях горе-долу на твоите години.

— Ще ме научиш ли?

— С удоволствие. — Анна изглеждаше, сякаш нищо не би й доставило по-голямо удоволствие.

— Ще ми обещаеш обаче, че няма да казваш на никого. — Трябваше да мисли за репутацията си: бе единствената ученичка в историята на гимназия „Портола“, подпалила кабинета по трудово обучение.

Анна се усмихна.

— Не се безпокой. Ще бъде нашата малка тайна.

Лиз пристигна след няколко минути с момченцето си. Когато пусна ръката му, то се втурна като камъче, изстреляно с прашка. Лиз се отби да поздрави Анна и Марк. Изглежда, се радваше за тях, но Финч не можа да не забележи тъжното й изражение, преминало в замръзнала усмивка, когато семейство Райбак спряха с джипа си. Наблюдаваше как Лиз ги поздравява и разбра каква е странната вибрация между Дейвид и Лиз, която вече няколко пъти бе доловила. „Смешно — помисли си тя, — колко са прозрачни хората, когато си мислят, че никой не знае.“ Зачуди се дали съпругата на Дейвид е дотолкова в неведение, колкото изглеждаше.

Мисълта се стопи при вида на Джери и Обри, които слизаха от сребристия му ягуар. Всички погледи се насочиха към Джери в леко горнище с дълбоко деколте и подчертаващ формите й клин.

— Флотът е тук! — извика тя весело, докато Анди и Джъстин се изтърколиха от задната седалка.

Финч се усмихна. Майката на Анди беше толкова различна от Лора, която никога не се гримираше и отдаваше предпочитание на удобството пред стила. Единственото общо между тях бе, че винаги е забавно, когато са наоколо.

Следващата бе Марта Елистън. Финч я беше поканила, след като медицинската сестра я бе извикала в училище да й благодари за банановия сладкиш. Беше казала, че посещението им наистина е оживило майка й.

— Радвам се, че успяхте да дойдете — каза й Финч. Марта изглеждаше по-хубава от обикновено в отворена рокля на цветя и розово червило, което придаваше цвят на бузите й.

— За малко да не успея. Майка ми нещо не е в настроение.

— Хм, много лошо — излъга Финч. От учтивост беше включила и старата дама в поканата си, но тайничко се бе молила да не дойде. — Надявам се, не е нещо сериозно.

— О, не. Просто й щукна да изяде цял буркан кисело зеле и цяла нощ не подви крак да тича до тоалетната — каза Марта със загрижено изражение, което не прикриваше напълно облекчението, че следобедът й принадлежи. — А даже не обича кисело зеле.

— Чудя се откъде ли й е хрумнала подобна идея. — Финч захапа вътрешността на бузата си, за да не се засмее. — Хайде — хвана Марта за лакътя, — ще ви представя на мои приятели…

Всички започнаха да пристигат едновременно. Мат, съпругът на Клеър, и децата. Семейство Григзби с дъщеря им Натали. Том Кемп и бъдещата му булка, госпожица Хикс. Олив и Роуз Милър в еднакви светлозелени полиестерни костюми — панталон и блуза на цветя. Мирна Макбрайд с пълна торба книги за отглеждане на бебета. Доктор Розарио, изродила Джек, както и половината бебета в града, придружена от съпруга си, красив възрастен мъж с гъста чуплива коса със същия чугуненосив цвят като нейния. И сестра Агнес, клатушкаща се до отец Риърдън.

Сред последните пристигнали бяха сестрата на Сам, Одри, и съпругът й, който буташе сгъваема количка с огромна розова панделка. Одри нямаше нищо общо със Сам нито по външност, нито по характер. Тя изкрещя в глухите уши на чичо Пърнел, че е хубаво най-сетне да има праплеменница, която да глези. Което можеше да прозвучи още по-ужасно, ако Сам не беше се плъзнала до Финч в същия момент и не бе казала достатъчно високо, за да я чуят всички:

— Не е ли прекрасно? Сега имам две внучки.

Адвокатката на Анна закъсня с четирийсет минути и дойде с едно от децата от нейната група, свенливото осемгодишно момиче Шошана, останало, защото майка му не бе дошла да го вземе от урока му по езда. Ронда хвърли към Финч изпълнен с благодарност поглед, когато тя хвана детето за ръка и попита:

— Обичаш ли коне? Ела, ще ти покажа нашите.

Шошана скоро забрави свенливостта си и затича да си играе с другите деца, докато Финч се забави в обора, за да даде парченца моркови на конете и да ги гълчи като деца, когато ставаха прекалено лакоми и се бутаха един друг над преградите на яслите си. От първия ден тук бе мястото, където най-много се чувстваше у дома си. Харесваше й всичко: наситеният мирис на пръст, седлата върху дървените им поставки като кончета играчки, начинът, по който слънцето падаше косо през пролуките на раздалечените дъски. Дори нямаше нищо против да чисти торта от яслите, заради което веднъж Хектор се пошегува, че сигурно е родена в конюшня.

В действителност, преди да дойде в Карсън Спрингс, един-единствен път бе яздила пони на панаир. Вероятно е била на пет или шест години. Чудесно си спомняше само удоволствието, че се е качила толкова нависоко — а после приемната й майка бе купила захарен памук на всички, освен на нея, понеже Финч не й благодарила за ездата. Е, част от историята на живота й. Винаги щом се случеше нещо хубаво, следваше лошо.

— Какво правиш тук? Мислех, че е парти.

Тя се извърна и видя силуета на Люсиен да се очертава на вратата, с отпуснати крайници и някак встрани, в джинси и фланелка от „Тур дьо Франс“.

— Май не съм много в настроение за купони — отвърна тя и се почувства, сякаш току-що е глътнала парчето морков в ръката си.

Той пристъпи в слънчевата светлина, която падаше клинообразно върху пода с разхвърляно сено.

— Дойдох да се сбогувам.

— Значи това било, а? — Досега успяваше да се държи, но все повече имаше усещането, че се срива.

— Поне засега.

„Не искам да си тръгваш!“, изкрещя глас в главата й, но единственото, което каза, бе:

— Обзалагам се, че се радваш да видиш майка си.

— Не и наполовина, колкото бих се радвал да се отърва от баща ми — каза той с груб смях, макар тя да знаеше, че не го мисли наистина.

— Само се надявам да не промени решението си за Коледа. — Баща му се беше съгласил Финч да дойде на пътешествието, и след като бяха поговорили с него, Лора и Хектор също бяха дали съгласието си.

— Няма. — И двамата знаеха, че това, за което трябваше да се безпокоят, не бе баща му: шест месеца бяха доста дълго време и много неща можеха да се случат дотогава.

— Това ми напомня… — Люсиен извади пакетче от задния си джоб. — Имам нещо за теб.

Беше компактдиск. Финч зяпна етикета и започна да се смее.

— Коледни песни?

— Така чакането няма да изглежда толкова дълго. Ей, не е толкова смешно. — Приближи се намръщен. По бузите й се стичаха сълзи, но не от смях. Люсиен я притегли към себе си и обви ръце около нея. Миришеше на чисто, сякаш току-що си бе взел душ.

— Иска ми се… — Гърлото й се сви.

— На мен също. — Прегърна я по-силно. — Ще си пишем по електронната поща всеки ден. — Тя кимна, стиснала устни толкова силно, че трепереха. — И ако навъртя огромна сметка за телефона, може би маман ще реши да ме върне обратно. И в двата случая не губим.

— Ще изпуснеш страхотния ми дебют. — Щеше да язди Шайен на парада за Четвърти юли.

— Саймън обеща да направи много снимки.

Той нежно целуна устните й. Когато се отдръпнаха, тя видя, че потъмнелите му очи проблясват.

— По-добре да тръгвам. Баща ми ме чака.

— Добре. Довиждане. — Навън оркестърът свиреше нещо жизнерадостно, а ароматът на пиле на грил се носеше из целия двор. Люсиен беше почти излязъл, когато тя извика след него със задавен смях:

— Хей, как разбра, че любимата ми песен е „Фъстъците пукат на пламтящия огън“…

Той й отвърна с широка усмивка, която я прониза като нож.

— Случайно се досетих.

И вече си беше отишъл; прашинки се виеха лениво в снопа слънчева светлина, където бе стоял. Миг по-късно чу звука на кола, потегляща от алеята.

Притисна буза до шията на Шайен. Защо винаги я изоставяха? Като започнем с майка й, захвърлила я петгодишна в „Макдоналдс“. Винаги ли щеше да става така? Щеше ли да прекара остатъка от живота си като пиленцето, което чака да падне небето?

Когато най-после се върна при другите, завари Анди и Саймън да учат по-малките деца да хвърлят подкова в ямата с пясък отзад. И да бяха забелязали, че е плакала, бяха достатъчно тактични да не кажат нищо, въпреки че Анди бе прекалено отстъпчива, а Саймън за първи път не пусна някоя от тъпите си шеги.

Финч се беше запътила към къщата, когато зърна Анна и Марк да се поклащат прегърнати на временния дансинг, направен от шперплат. Никога не се бе чувствала толкова самотна, колкото докато ги гледаше.

В кухнята завари Мод добродушно да спори с Клеър колко захар да сложи в лимонадата, докато Сам и Джери разнасяха подноси с храна за масите под шатрата.

Еси плачеше някъде в задната част на къщата. Финч последва звука към детската стая, където Лора седеше с бебето в люлеещия се стол и се опитваше да го успокои.

— От суматохата е — не е свикнала с толкова много хора. — Лора повиши глас, за да надвика плача на Еси.

— Дай да я подържа, а ти иди да хапнеш нещо — предложи Финч.

Лора я подаде и Еси незабавно престана да реве и погледна нагоре към Финч с широко разтворени очи, преди да разцъфне в олигавена усмивка. Изникна отдавна погребан образ: усмихната жена в синя рокля се навежда над нея. Внезапно усети, че нещо изкривено се намества; хвана пълничкото кафяво пръстче и започна да го подръпва, докато напевно нареждаше:

— Това малко прасенце отишло на пазар…