Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (12)

Дванадесета глава

— Споменах ли, че тази година предстоят избори за районен прокурор? — Ронда се намръщи, вдигна глава от документите, разхвърлени по масата, и разсеяно се пресегна да си вземе бисквита.

Журналистите денонощно обсаждаха офиса й и ги бяха принудили да намерят други места за срещи. Анна предложи „Чай и съчувствие“ и адвокатката й охотно се съгласи. Ронда обаче изглеждаше толкова не на място сред завесите и покривките на цветя, докато балансираше с чашата чай в ръка, по-привикнала да поставя седла и да затяга ремъци, че Анна не можа да се сдържи и се усмихна.

— Е, и? — Тя не разбираше важността на новината.

Ронда постави чашата в чинийката с решително потракване.

— Ще иска да се представи в най-добра светлина. Важно дело като нашето? Направо по поръчка. Ще издои от него всичко, което успее.

— Винаги ли си такава оптимистка? — Анна бе прекалено изтерзана, за да се разпали.

— Само когато знам, че са излезли да душат за кръв. Затова нека отново хвърлим поглед върху доклада от аутопсията. — Тя потършува из папките и документите, разпръснати пред нея.

Анна въздъхна.

— Преглеждали сме го стотици пъти.

Ронда рязко вдигна глава.

— Имам новини за теб, малката. Истинският живот не е Лос Анджелис. Правораздаването не е доказателство, изникнало в последната минута, на което по някакви причини не са обърнали внимание, нито пък изненадващ свидетел ще изникне в последната секунда.

— Извинявай, не исках да кажа…

— Свързано е с целия този скучен дребен шрифт и пресяването на всяка подробност. Така се печелят дела — продължи Ронда, сякаш Анна не бе проговорила.

— Какви са шансовете да бъде отхвърлено?

— Ще дам най-доброто от себе си, но не възлагай големи надежди.

На предварителното изслушване след три седмици щяха да бъдат представени доказателства, за да се реши дали делото е основателно, или не, макар Ронда да бе предупредила, че само в изключително редки случаи, обикновено свързани с процедурни неуредици, делата биват прекратявани.

— Това, че нашето приятелче господин Лифивър има ограничителна заповед срещу теб, не ни помага.

Анна се намръщи при напомнянето. Отначало й се беше сторило печеливш удар, но бе създало огромни проблеми. С Марк бяха хванали Глен точно когато пристъпваше през въртящата се врата на сградата, в която работеше. Спипан неподготвен, отначало бе учтив, но бързо стана враждебен, когато разбра за какво са дошли.

— Искате да поговорим? Добре, нека поговорим. — Рязко бе извадил мобилния си телефон. — Сигурен съм, че детектив Бърч също би искал да се присъедини.

— За Бога, Глен, ти ме познаваш! Не може наистина да мислиш… — Тя се спря неподвижно от сеизмичната промяна, която се извършваше с лицето му. Той се бореше да се овладее, стискаше и отпускаше челюсти; над едното му око играеше мускул. Едва сега Анна наистина разбра колко бе обичал Моника. Не романтична любов, а любовта на силния към нуждаещия се от закрила — привличане, което много добре разбираше.

Очите му горяха като слънца от далечна галактика зад нюансираните стъкла на очилата „Ворне“.

— Единственото, което знам, е, че ти си причината тя да е мъртва. Сега, ако ме извините… — Проби си път покрай тях и енергично се отправи към своето BMW, което чакаше до бордюра, наглеждано от пазач в червена куртка.

Оттогава Анна се беше въздържала от по-нататъшно шпиониране, а то се оказа не толкова лесно, колкото й се бе струвало във всичките книги за Нанси Дрю, които бе поглъщала като дете. Бе оставила всичко на частния детектив, нает от Ронда.

Докладът от аутопсията изникна; Анна отпиваше от чая си, докато Ронда го проучваше.

— Тук има нещо, което не мога да разбера — обяви тя след миг. — Резултатите от токсикологичното изследване показват ниво на алкохола в кръвта 0,135 — повече от два пъти от приетите норми. И все пак се е съпротивлявала доста здраво. — От тъмнолилав плик измъкна купчина снимки 20 на 16 см, избра една и я подаде на Анна. — Погледни натъртванията по ръцете й. Доста са големи.

Анна се застави да я разглежда по начина, по който би се подложила на дребна, но неприятна медицинска процедура. Колкото и пъти да бе виждала снимките, ужасът никога не я напускаше. Тази показваше само шията, раменете и горната част на ръцете на Моника; синините се открояваха като мастилени петна върху бледосин лист. Троха от бисквитата, която дъвчеше, заседна в гърлото й и тя се закашля, докато се пресягаше към чая си.

— Извинявай. — Попи овлажнелите си очи. — Може да звучи странно, но все още ми е трудно да повярвам, че е мъртва. Щом телефонът звънне, си мисля, че е Моника.

— Тежко е да загубиш сестра. — По тона й Анна не се усъмни, че говори от личен опит. И все пак Ронда не я потупа по гърба и не й предложи думи на утеха, което бе облекчение. От изпитанията на досегашния си живот Анна бе научила, че има граници на съчувствието, което човек може да поеме.

— Не че много ми липсва — това го прави толкова ужасно. През повечето време ми се искаше да й извия врата. — Тя се усети и потръпна, като хвърли поглед наоколо да се увери, че никой не е чул.

— Явно не си била само ти. — Ронда мрачно се усмихна.

Анна беше благодарна, че масата им бе в ъгъла, далеч от прозореца. Едва бе минало единайсет и имаше неколцина позабавили се след закуска, а тълпата за обяд не се очакваше до един час. Единствените, които се намираха достатъчно близо да чуят, бяха Том Кемп и Вивиан Хикс, но те бяха твърде погълнати един от друг. Анна бе дочула, че са се сгодили, и й се искаше да ги поздрави, но разговорът неизбежно щеше да се обърне към затрудненото й положение. Не искаше да им разваля настроението.

— Каква ирония — каза тя. — Хората я мразеха, а същевременно имаха нужда от одобрението й. Като Лени Дъкуорт, строителен предприемач, свършил малко работа в Лорей-Линда миналата година и дал я под съд, защото му оряза сметката. Онзи ден той се беше приближил до Анна на улицата и я бе шокирал, избухвайки в сълзи. Изглежда, въпреки грубите му думи се чувстваше ужасно, че Моника е умряла с лошо мнение за него.

— Славата — отбеляза Ронда лукаво — е нож с две остриета.

— Така бе дори когато беше дете. — Сега Анна си припомни как Моника бе успявала да омае учителите със сладки приказки, за да получи специално отношение. И кой бе единственият, който можеше да укроти баща им, когато бе в някое от особените си състояния? — Сякаш винаги е знаела, че е специална.

— Дори и мъртва е в светлината на прожекторите.

— Където и да се намира, сигурна съм, че се наслаждава на всеки миг. — Анна не можа да сдържи лека нерадостна усмивка.

През следващия час внимателно огледаха всеки детайл от доклада. Ронда дори бе намерила свидетел експерт, бивш областен медицински анализатор, да даде показания на предварителното изслушване. Напредваха в анализа, когато мобилният й телефон иззвъня с цифровизирания вариант на увертюрата във „Вилхелм Тел“.

— Да? О, здравей. — Заслуша се, докато нахвърляше нещо върху плика. — Благодаря — затвори и уведоми Анна: — Току-що са дошли резултатите от изследването на онези отпечатъци от стъпки — „Найк“, момчешки размер номер осем.

Явно имаше предвид стъпките на тайнствения нарушител.

— Дете? — Усети, че цялото й тяло се отпуска. Досега не беше осъзнавала доколко бе свързвала надеждите си с тази невероятна скрита карта.

Ронда не изглеждаше толкова потресена.

— Поне изключва една теория.

— Която е?

— Че са твои.

Анна зяпна.

— Защо бих рискувала да си строша врата, докато се катеря по стената, вместо спокойно да вляза през вратата?

— За да изглежда като от външен човек.

Анна не се бе сещала за подобна възможност. Докато свършат, беше станало почти обяд. Чаят в каната отдавна бе изстинал, а няколко разпилени трохи беше всичко, останало от бисквитите. От мястото си Анна видя как Клеър се суети из слънчевата кухня — мереше, бъркаше, месеше и от време на време се навеждаше да пъхне или да вземе нещо от някоя от фурните. Мат бе на масата; обядваше. Анна виждаше само широките му плещи и задната част на рошавата му червеникаворуса коса.

Наблюдаваше ги заедно и се сети за Марк — колко близки бяха станали през изминалите няколко седмици. Бе намерил убежище при Лора, когато репортерите, проследили го до мотела, му досаждаха да коментира отношенията им. Припомни си размазаната снимка в последния брой на „Инкуайър“, която ги показваше как се гмурват в колата като двама бегълци; потръпна вътрешно. Колко време щеше да му е необходимо, докато всичко му писне и се откаже?

Звънчето над вратата прозвъня и Финч и Анди грациозно се появиха. Забелязаха я и веднага дойдоха на масата й.

— Знаех си, че това отпред е твоята кола. — Черните очи на Финч играеха; нещо предстоеше. — Нямахме търпение да ти покажем. — Бръкна в платнената си торба и измъкна сгънат чек. — Никога не би повярвала от кого е.

— Маргьорит Мур? — пошегува се Анна.

Финч завъртя очи при мисълта злобната досадница да даде нещо повече от петаче за някой фонд.

— Ще ти подскажа. Лотариен билет!

Анна се сети за съобщение в „Клариън“ преди няколко седмици, но бе прекалено угрижена, за да му обърне повече внимание. Сега се сети.

— Клем Ули?

Финч се запъваше в нетърпението си да разкаже историята. Изглеждаше, че ексцентрикът на града и автор на самоиздадения том „Моят живот с Иисус“ е купил два лотарийни билета — винаги купуваше по два броя от всичко: от сандвичи до места, за каквото и да даваха в „Парк Рио“ — а единият билет го бе направил с пет хиляди долара по-богат.

— Каза, че Иисус иска ти да ги вземеш.

— Нямам думи — невярващо поклати глава Анна и се усмихна при мисълта, че Иисус плаща гаранцията й с печеливш лотариен билет — това придаваше нов смисъл на спасението.

— Предполагам, старият щурчо не е толкова луд, колкото го мислят.

Анна вдигна поглед и видя Мейвис да бърше ръце в престилката си. Бабата на Анди почтително бе стояла на разстояние, но в цялата суматоха не успя да се въздържи от коментар.

— Баба сигурно знае. Той си е падал по нея. — Ухилена, Анди обви кръста й с ръка. Докато Анди бе миньонче с тъмна къдрава коса, Мейвис бе висока и ъгловата; косата й, някога червена, сега бе добила ръждив цвят.

Мейвис изпръхтя:

— Изобщо не слушайте лъжите й! Аз бях омъжена. — Дори сега, когато беше вдовица и наближаваше осемдесетте, все още можеше да се видят следи от военната булка-ирландка, която сигурно бе завъртяла няколко глави. Наведе се по-близо, за да сподели: — Макар че, правичката да си кажем, дори тогаз си беше малко странен.

— Може би Клем просто вижда това, което ние, останалите, не можем — дълбокомислено заключи Финч.

— Не ми казвай, че си станала религиозна — подразни я Мейвис. — По-добре внимавай или преди да си разбрала, отец Риърдън ще ти сипва вода на главата.

Финч подаде чека на Анна, която на свой ред го предаде на Ронда. Трябваше да измисли начин да се издължи на Клем, да не говорим за Финч и Анди.

— Вие, момичета… — Докато ги гледаше, тя се почувства особено благословена за човек, пред когото стои перспективата да прекара живота си зад решетките. — Просто не знам какво да кажа.

— Всичко на този свят се връща. — Мейвис раздигаше чиниите и чашите им и ги трупаше на поднос. — След като Гленда Грегинс падна и си счупи таза, кой я посещаваше почти всеки ден? А кой се съгласи, когато имахме нужда от някой да организира църковния пикник миналото лято?

Анна се изчерви и сведе поглед.

— Не беше кой знае какво. — Това, което основно си спомняше за старата госпожа Грегинс, бе, че се чувстваше зле, задето не можеше да й помогне повече.

— Когато е за добри неща, винаги е на линия. — Мейвис я потупа майчински. — Искаш ли още бисквити, мила? Не можем да ти позволим да се топиш.

Анна се усмихна.

— Сякаш…

Финч невярващо я огледа.

— Скоро оглеждала ли си се в огледало?

Анна не можа да си спомни последния път, когато го бе правила. Това, което преди я гнетеше, сега беше последната й грижа. Единствено бе забелязала как дрехите й стават все по-широки.

— Кльощава си като пръчка — додаде Анди.

Анна погледна надолу към торбестите си панталони и сухо каза:

— Е, предполагам, всяко зло за добро.

Пред витрината се бе образувала опашка и Мейвис забърза, като затягаше връзките на престилката си така, както капитанът на кораба затяга въжетата на платната. Ронда натъпка документите в куфарчето си, готова за старт към другите си задължения. Когато тя си тръгна, Анна се отмести да направи място за момичетата.

— Кога започвате училище? — попита.

— Благодаря, че ни напомни — изохка Анди.

— Утре. — Флинч се плъзна в празния стол на Ронда.

Анна усети, че я пронизва чувство за вина.

— Не прекарахте страхотна ваканция, нали?

— Що се отнася до правенето на тен. — Анди хвърли поглед към бледите си ръце и изпусна пресилена въздишка.

— Защо да лежиш на слънцето, като можеш да обикаляш от врата на врата? — подразни я Финч.

— Нямаше да се справим без Саймън и Люсиен — вметна Анди лоялно.

— Ще трябва да благодаря и на тях. — Анна се наведе към момичетата; стори й се, че са около лагерен огън в студена нощ. Високият дух и ентусиазмът им бяха точно това, от което се нуждаеше. — Какво още сте замислили?

— О, това-онова. — Финч сведе поглед.

Анна я изгледа строго.

— Знаете ли кое е най-доброто, което можете да направите за мен? Да си говорим за нещо — може дори да е за времето, — само да не е за проклетия процес.

— Добре, какво ще кажеш да е за теб и Марк? — Финч й хвърли палав поглед. — Той май не спи сам всяка нощ.

Анна бе придобила навика да се измъква, след като се стъмни, за да отиде при Марк, настанен в стаята на Финч до обора, но явно бе най-зле пазената тайна в домакинството Кайли-Наваро.

— Не знам за какво говориш — отвърна тя равнодушно.

Момичетата си размениха знаещи погледи.

— Както и да е, къде е той? — попита Финч. — От вчера не съм го виждала.

— Трябва да се погрижи за някои неща. — Анна подозираше, че има нещо общо с жена му. — Ще се върне след ден-два. Сигурна ли си, че нямаш нищо против да се лишиш от стаята си?

Финч сви рамене.

— Будалкаш ли се? Марк е страхотен. Всъщност мисля, че Мод е тайно влюбена в него. — Тя стисна устни, за да не се изкикоти. — Но не се тревожи — не е негов тип.

— Поканих я да дойде при нас — обади се Анди. — Бог е свидетел, че имаме достатъчно място. — Преструваше се, че не й харесва да живее в „Исла Верде“, но нямаше как да пренебрегне факта, че в сравнение с предишната й къща си беше направо палат.

— Ако хъркането на Мод се влоши, може да се възползвам — засмя се Финч.

Анди я сръга с лакът.

— Финч има някои новини. Хайде, кажи й.

Анна се усмихна.

— Цялата съм в слух. — Не можеше да е за бебето; Лора й бе разказала всичко.

— Помниш ли жената, на която писах преди известно време? — Бузите на Финч разцъфнаха в червенина. — Е, иска да се срещнем.

Анна усети, че я пробожда тревога, защото знаеше, че момичето почти сигурно ще претърпи разочарование.

— Наистина ли? Страхотно.

— Живее в Пасадина. — Анди изглеждаше по-развълнувана и от Финч. — Отиваме в събота, с момчетата.

— Щяхме да ходим миналия уикенд, но Лорейн не беше добре — обясни Финч. — Не че нещо ще излезе — побърза да добави.

Точно тогава Клеър се втурна в залата с поднос току-що извадени от фурната бухти. Анна наблюдаваше как ги нарежда във витрината, а Мод обслужваше касата. Чудеше се дали Клеър също е имала съмнения, преди да започне да търси корените си. От това, което бе чувала, осиновителите й спретнали грандиозен скандал, но след като майка й почина, беше закърпила нещата с баща си.

Това напомни на Анна, че след по-малко от час има среща с Лиз в клиниката „Слънчева светлина“. Мисълта я накара да се почувства изтерзана. Най-многото, на което смееше да разчита, бе, че ще се разсее от другите проблеми.

— Надявам се, ще намериш каквото търсиш — каза тя на Финч. „Макар в известен смисъл най-голямата загадка — помисли си — е семейството, което познаваш.“

Фелиша Кембъл ги въведе в салона.

— Майка ви почти приключва с банята си. Защо не се настаните удобно? — Анна потъна в плюшеното канапе и след миг Лиз се присъедини към нея. — Да ви донеса ли нещо за пиене?

В роклята си на цветя и с перлите Фелиша повече приличаше на собственица на елегантен пансион.

— За мен не, благодаря — отвърна Анна.

— За мен също.

Лиз се огледа тревожно, сякаш си припомняше последното им посещение, когато старият господин Хеншоу бе влязъл гол от кръста надолу. Но пациентите бяха в следобедната си „почивка“, както Фелиша обичаше да я нарича. Единственият признак на живот бе градинарят отзад, който се появяваше и изчезваше от погледа им в процепа на щампованите кадифени завеси.

Фелиша седна срещу тях и огледа загрижено Анна.

— Държите ли се, скъпа?

— Все още не се давам. Поне това е нещо. — Анна се насили да се усмихне леко. Беше хубаво да знае, че на всяка Маргьорит Мур се падаха дузина като Фелиша.

— Майка ми не е казвала нищо, нали?

След като показваха лицето й във всичките новини, Бети, дори и в състоянието си на най-голяма обърканост, можеше да е доловила нещо. Почувства облекчение, когато Фелиша поклати глава.

— Как е тя? — попита несигурно Лиз.

— Физически е добре; умствено, ами няма какво да ви казвам — има своите добри и лоши дни. Днес е в добра форма. — Фелиша грейна, докато се надигаше от стола си. — Но защо сами не се убедите?

Анна бе приятно изненадана, когато влязоха, да види Бети настанена на стол до прозореца, облечена в панталон и горнище, с коса, пухкава като сребриста пяна. Очите й светнаха.

— Момичета!

Лиз предпазливо пристъпи напред.

— Мамо?

— Да, Елизабет?

Лиз я изгледа с недоверие.

— Ти ме познаваш?

— Че защо да не познавам собствената си дъщеря? — Бети им махна и потупа облегалката на стола. Лицето й се изглаждаше с всяка изминала година, докато трудностите, които бяха го набраздили, изчезваха в забвение, и бе гладко и розово като вътрешността на мида.

— Приближете се тук, откъдето мога да ви виждам. Анна, подстригала си се. — Погали краищата, когато Анна се наведе да я целуне по бузата. — Отива ти.

От месеци майка им не беше имала такова просветление. Анна бе обхваната от отчаяние, защото знаеше, че няма да продължи дълго. Имаше толкова неща, които искаше да каже; как щеше да ги вмести само в едно посещение?

— Радвам се, че ти харесва. — Прокара ръка през косата си.

— Ама просто се погледни — слаба като пръчка. — Бети неодобрително стисна устни. Винаги я бе насърчавала да яде — една от причините Анна да стане толкова дебела. Отвори уста да отвърне, но Бети вече гледаше покрай нея и питаше раздразнително:

— Къде е Моника?

Анна усети, че огромно бреме се стоварва върху плещите й. „Не мога да понеса това точно сега. Не и плюс всичко останало.“

Лиз сигурно го усети, защото за първи път се намеси. Като клекна пред майка си така, че очите им да са на едно ниво, й каза нежно:

— Мамо, не си ли спомняш? Беше на погребението.

— Погребение? Какво погребение? — Бети говореше остро. — За какво, за бога, говориш?

— Мамо… — Лиз изглеждаше съвсем близо до паниката. — Моника е мъртва.

— Какви отвратителни думи! Не искам да слушам повече. — Бети притисна ушите си с ръце.

— Мамо, знаеш, че не бих си измислила такова нещо.

— Момичета, вие винаги сте й завиждали. И двете. — Майка им яростно ги погледна.

— Добре. Мисли си каквото щеш. — Лиз се залюля на пети с израз на отвращение.

— Истина е, мамо. — Анна погали косата на майка си. — Моника… сега е при Иисус — това им казваше Бети, когато някой умреше.

Светлината на разума вече се оттегляше от очите на майка й.

— Лъжеш! — Огледа се диво наоколо и закрещя с писклив глас: — Бисерче! Вече можеш да излезеш. Всичко е наред, никой няма да те нарани.

Бисерче. Анна се сгърчи, като чу галеното име, с което Бети наричаше Моника като дете.

— Мамо, моля те. — Горещи сълзи напираха в очите им.

Сякаш изведнъж всичко достигна до нея и Бети започна да се люлее напред-назад, обгърнала плътно корема си с ръце.

— Малкото ми момиченце. Моето Бисерче — напяваше тихо; звукът, който се изтръгваше от нея, бе почти нечовешки.

Лиз хвърли потресен поглед към Анна.

Спомни си как майка им винаги се бе гордяла с Моника, как си пазеше албум с изрезки и отчаяно се хвалеше с прочутата си дъщеря пред всеки, съгласен да я слуша. Сякаш никога не забелязваше неуважението на Моника, което граничеше с презрение.

— Аз съм виновна. — Гласът й бе едва доловим шепот. — Трябваше да го прекратя.

Анна застави майка си да срещне погледа й, но очите на Бети бяха втренчени в отдалечена равнина, която единствено тя можеше да види.

— Да прекратиш какво?

— Казвах му… Казах, че ако само още веднъж й посегне…

Нежните косъмчета по врата на Анна настръхнаха.

— Татко направил ли е нещо на Моника?

— Ще отида в полицията, Джоуи. Този път ще го направя. — Сега Бети бе загубена за тях. — Що за баща би сторил това на собственото си дете? — Ръцете й се вдигнаха да прикрият лицето й. — Не, Джоуи… моля те… не по лицето… нее… — Избледнелите очи надникнаха между разтворените й пръсти като животно в клетка.

Лиз я стисна за раменете и я разтърси почти грубо.

— Какво се случи? Какво й направи той?

— Недей… моля те… — Бети скимтеше. — Децата… помисли за децата…

Анна бе прекалено шокирана да проговори или дори да помръдне. Всичко си идваше на място. Малкото момиченце на татко. И това, че Моника толкова мразеше родителите си. Дори нея и Лиз — как ли трябва да ги е ненавиждала! Да трябва да прикрива срама през всичките години, да се държи така, сякаш нищо не се е случило.

Кръвта се бе оттекла от лицето на Лиз. Тя промърмори:

— Мисля, че ще повърна.

Анна я отведе встрани.

— Той…

— Господи, не! — Лиз изглеждаше съкрушена. — А теб?

Анна поклати глава.

Майка им продължаваше да се люлее напред-назад и да издава ужасен стенещ звук. Анна усети, че стомахът й се свива на топка, и си помисли, че също ще повърне. Бавно, съвсем бавно, седна на леглото.

— Горката Моника. Само ако знаехме.

— Тя не би имала нужда от нашето съчувствие — поклати глава Лиз.

— Трябва да е изпитвала такъв срам. През всичките години…

— Нищо чудно, че ги мразеше.

Анна кимна. Как би могло да не е така? Майка им беше прекалено слаба, за да го прекрати, и докато Моника напусне дома им, злото бе сторено.

— Тя му го върна, нали? — Главата на Бети рязко отскочи нагоре, очите й триумфално блестяха. — Прочутата му дъщеря по-скоро ще го заплюе, отколкото да го погледне.

Зловеща усмивка за миг оживи лицето й, раменете й се разтърсиха от беззвучен смях.

Анна се замисли за албума с изрезки на майка си, всяка статия и снимка, залепени с обич върху тънките черни пергаментови страници. А през цялото време истинската Моника е била загубена за нея. Степента, до която Бети се самозаблуждаваше, дори тогава бе изумителна.

Фелиша избра този момент, за да надникне.

— Тук всичко наред ли е?

Анна се стресна, все едно бе ударил гръм. Сякаш преди сто години бяха прекрачили прага на стаята.

— Майка ми е малко разстроена, както виждате — чу се да отговаря с изненадващо спокоен глас. — Мисля, че ще е по-добре да дойдем друг път.

 

 

— Какво можехме да направим? — каза Лиз.

— Нищо. — В гърлото на Анна бе заседнала буца, сякаш бе глътнала аспирин без вода.

Бяха седнали на предната веранда и се опитваха да се овладеят, преди да тръгнат към къщи, което в момента и двете не бяха в състояние да направят.

— Повръща ми се само като си помисля. — Лиз бе пребледняла.

Старомодната люлка ритмично поскърцваше под тях.

— Спомням си една нощ, когато татко дойде в стаята ми — заразказва Анна. — Тогава трябва да съм била на осем или девет. Целуваше ме за лека нощ, когато Моника влезе и привлече цялото внимание, както обикновено. Не искаше да си тръгне преди него. Сега се питам дали не е искала да ме предпази.

Лиз поклати глава.

— Мама е знаела: не мога да повярвам, че е знаела. Защо не е направила нищо?

— Не е било толкова просто.

— Пак започваш. Отново я защитаваш.

— Това, което казвам, е… няма значение. — Анна въздъхна. Какъв смисъл имаше? Тя и сестрите й бяха израснали под един покрив, но все едно на различни вселени. — Виж, каквито и да са били съображенията й, е непростимо. Трябвало е да отиде в полицията или най-малкото да се разведе.

— Трябвало, можело, щяло… вече е прекалено късно.

Анна не можа да го оспори.

— Знаеш ли какво? Мисля, че Моника никога не е била щастлива, дори когато стана известна. Винаги е играела някаква роля.

— Най-голямата роля в кариерата й. — Устата на Лиз се изкриви в иронична усмивка.

— А ти? — попита Анна тихо, унасяна от поскърцващата люлка и шумоленето на листата над главата й. Някъде надолу по улицата жужеше моторна косачка.

— Дали съм щастлива? — Лиз се разсмя дрезгаво. — Зависи в кой ден от седмицата ме попиташ. От понеделник до петък обикновено съм прекалено заета да забележа, но през уикендите е доста противно.

Нямаше нужда да го изрича: с женените любовници уикендите обикновено са запазени за съпругите и децата.

— Колко често, хм, се виждате? — Внимаваше да отстрани всякаква следа от осъждане от гласа си. Коя бе тя, че да укорява?

Люлката изскърца и спря.

— Не толкова често, колкото би ми се искало, ако за това намекваш. — Лиз изглеждаше нещастна. — Той винаги казва, че ще я напусне, но започвам да се питам дали си заслужава цялата агония, дори и да го направи. Освен това — детето му. Не мога да престана да си мисля какво ще му причини това. — Тя преглътна с усилие и стрелна Анна с гузен поглед. — Само ме чуй. Ти си обвинена в убийство, а аз рева за някаква глупава любовна история. — Една сълза се стече по бузата й. — Защо не мога да бъда благородна като теб?

— Не е голямо удоволствие да си благороден — вметна Анна. — Както и да е, не съм толкова благородна, колкото си мислиш.

Лиз я погледна мрачно.

— Не знам дали винаги го показвам, но се тревожа за теб, Анна.

— Ще се оправя. — Анна с изумление установи, че наистина го мислеше; поне в момента бе така.

— Ще трябва да тръгвам. Трябва да взема Дилън от училище. — Лиз тежко се надигна.

Анна с усилие се застави също да се надигне.

— По-късно ще си бъдеш ли вкъщи?

— Къде другаде бих могла да бъда? Не смея да направя крачка навън да глътна малко въздух да не би той да се обади. — Лиз отново се засмя дрезгаво.

— Добре. Тогава после ще поговорим.

Мислите на Анна отново се върнаха към Марк. Тя също ли строеше въздушни кули? Какво щеше да стане с тях, когато проблемите приключеха? Дори изминалите няколко нощи без него я бяха накарали да се почувства по-самотна, отколкото би й се сторило възможно. Беше свикнала да се промъква през полето под прикритието на мрака като героиня на Бронте и да вижда Марк, застанал на вратата на бившата стая на Хектор, а светлината зад гърба му да се разпръсква наоколо. Липсваха й дългите им разговори и часовете, които отлитаха, докато бяха в обятията си и изобщо не говореха. Тази нощ отново щеше да лежи будна и да мисли за него. Въпросът бе: щеше ли той да мисли за нея?

Припомни си последната им вечер заедно, когато му беше показала последния имейл от Кристъл. След публичното оповестяване, че е отговаряла вместо Моника, бе бомбардирана от телефонни обаждания и писма. Някои бяха като онова на бабата от Тексас, която й плетеше шал за студените нощи в затвора, но повечето бяха гневни. Една жена се надяваше, че ще я заключат и ще изхвърлят ключа; друга написа, че ще й е малко да гори в ада. Единствено посланието от Кристъл бе загадка.

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: ????

„Моника,

Знам, че не си тази, която си мислех, че си, но въпреки това беше права за всичко, което ми каза. Не заслужаваш това. Знам, че си невинна. Иска ми се да можех да им кажа.

Моля те, не ме мрази. Трябва да мисля за децата си. Ще ги убия (и себе си), ако отново ми ги вземат.

Кристъл“

— Разбираш ли нещо? — попита тя Марк.

— Не знам, но ми звучи странно. — Бяха легнали на леглото; прозорецът бе отворен да влиза нощният въздух.

— Очевидно се чувства виновна, но въпросът е за какво?

— Може да знае нещо.

— Откъде би могла? — Освен ако не е била тук онази нощ, което Анна отхвърли като прекалено.

Той се намръщи, докато мислеше. Отвън кучетата се бяха разлаяли; сигурно енот бе влязъл в някоя от кофите за боклук.

— И все пак заслужава да се провери.

— Дори не знам как да я намеря. Единственото, което имам, е имейл адрес.

— Имам приятел хакер — върши услуги на богатите и известните. Изкарва си хляба, като проследява агресивните по Интернет.

— Предполагам, в момента всичко си струва да бъде опитано. — Нейните ръце бяха вързани, но нямаше причина той да не извърши някои проучвания самостоятелно.

Отсега й бе ясно, че е задънена улица. Дори и Кристъл да не беше тази, за която се представяше, как би могло момче на дванайсет или тринайсет години, ако се съдеше по номера на обувките му, да я бе измамило дотам, че да повярва, че е трийсет и четири годишна самотна майка? Още по-съществено бе защо би си навличала неприятности? Нямаше смисъл.

Анна изпрати Лиз до колата; изпитваше странното желание да я закриля. За пред света сестра й можеше да изглежда уравновесена и изтънчена, но Лиз бе по-крехка, отколкото разкриваше. Анна я прегърна силно и не обърна внимание на острите ръбове на чантата на Лиз, които се впиваха в ребрата й.

— Радвам се, че си тук. Слава на бога, не трябва да преживявам това сама.

Лиз се отдръпна с шумно сумтене; очите й проблясваха.

— Ще се справим, нали?

Анна не знаеше дали тя има предвид шока от разкритието на майка им или собствените им проблеми, но се усмихна и каза много по-убедено, отколкото го чувстваше:

— Не се ли справяме винаги?