Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (15)

Петнадесета глава

В деня на предварителното изслушване съдебната зала беше претъпкана, по стъпалата отпред се бе разположило море журналисти, сред което като шамандури се клатушкаха телевизионни камери. Местната телевизия се надпреварваше с пресата и радиото да заеме удобно място, докато тежката артилерия на телевизионните мрежи удържаше контрола над най-доброто пространство. Имаше местни кореспонденти на „Льо Монд“ и от любимия на британците жълт „Мирър“. Както и репортер на „Глоуб“, особено противната личност Лени Бъкхолц (с „повече топки от цяла писта за боулинг“, според презрителното сумтене на Мод), който бе арестуван, защото се опитал да подкупи служител от офиса на съдебния лекар да му даде снимки на Моника след смъртта й.

Всяка нова серия на продължаващата сапунена опера „Щатът Калифорния срещу Анна Винченци“ приличаше на дървена стружка, подхвърлена върху вече бушуващия пламък. Редакционна статия в „Ню Йорк Поуст“ не поставяше под съмнение, че Анна е убила Моника заради парите. „Нешънъл Стар“ публикува ексклузивно интервю с бивша икономка, описала годините лошо отношение в лапите на Моника и предполагаща, че мотивът на Анна е отмъщението. Сред всичко това Анна, истинската Анна, се бе загубила, заменена с плод на общественото въображение. Истината нямаше значение. Хората не биха й се зарадвали повече, отколкото на истината за самите тях.

Сега, когато огледа лицата в натъпканата до краен предел галерия, тя разбра как са се чувствали християните в леговището на лъва. Подмишниците й бяха подгизнали от пот въпреки дезодоранта и ако стомахът й не се успокоеше, кафето, което бе изгълтала на крак, скоро щеше да я накара да съжалява, че е обула чорапогащник.

Хвърли поглед на Ронда, застанала до нея и записваща нещо в адвокатския си бележник. Изглеждаше подготвена и уверена. Прекалено уверена? Щеше ли да побърка съдията, както бе направила предишния път? Е, поне никой не можеше да каже, че не е подготвена. След седмици на уговаряне и планиране адвокатката й бе заредена с пълен боен дух, но какво щеше да стане, ако се окажеше недостатъчен?

Кристъл, най-силният им коз, беше изчезнала заедно с всяка възможност истинският убиец да бъде намерен. Детективът Барни Мерлин, пенсиониран полицай от Лос Анджелис, когото Ронда нае, беше докладвал, което не ги изненада, че децата на Кристъл не са на училище и началникът й в „Мери Мейдс“ не знаеше къде е; дори не се бе опитала да си вземе парите. Където и да бе отишла, очевидно не искаше да бъде намерена.

— Станете! Високопочитаемият съдия Еймъри Картрайт. Съдът е в заседание.

Анна се изправи, все едно подръпната от невидима каишка. Тези дни тялото й беше като послушно куче, което действа според подадената команда: седни, легни, престори се на умрял.

Ронда остана права и след като всички отново бяха заели местата си.

— Вашето присъствие е отбелязано според правилника, госпожо Толтри — обяви съдията сухо. — Само се надявам, с оглед на ентусиазма ви спрямо процедурите тази сутрин, да се съобразите, че имам язва.

— Ще направя каквото е по силите ми, Ваша чест. — Вълна от смях се понесе из съдебната зала, докато Ронда, изпъната като военен аташе в тъмносиния си костюм и колосана бяла риза, сядаше на стола си.

Съдията повече от всякога приличаше на страдащ от диспепсия, но умири шумоленето в галерията с рязък удар на чукчето си.

— По казуса „Щатът Калифорния срещу Анна Винченци“…

Той издърдори обвиненията заради съдебния секретар, висок, пръчковиден мъж, изгърбен като въпросителен знак над машината си, преди да кимне към районния прокурор. От двете му страни като истукани стърчаха двама от заместниците му — млад мъж и жена, вероятно току-що завършила Юридическия факултет.

— Господин Шоуолтър, можете да продължите.

Районният прокурор се изправи и поглади вратовръзката си. В двуредния си, на тънко райе костюм приличаше на политическа креатура, поела по пътя на кампанията.

— Ваша чест — започна той, — народът ще докаже, че ответницата в нощта на седемнайсети април 2001 година умишлено е причинила смъртта на Моника Винсънт. Госпожица Анна Винченци — извърна се, за да повдигне обвинителен показалец към подсъдимата — не е била само нейна сестра, но и доверен помощник. Във въпросната нощ ответницата е отишла в дома на жертвата, който е също и нейно работно място, с единствената мисъл: убийство. — Направи пауза, за да подсили драматичния ефект; пръстите му, сключени като пирамида, подпираха брадичката. — Навярно никога няма да узнаем мотива на госпожица Винченци — продължи той. — Завиждала ли е на славата и богатството на по-голямата си сестра, или просто го е направила от алчност? Във всеки случай нашето намерение е да покажем, че някъде между единайсет часа и полунощ, след това, което изглежда като схватка, тя е блъснала жертвата в басейна. Не е случайна лудория, Ваша чест. Моника е била в инвалидна количка, парализирана от кръста надолу, и не е била в състояние да се самозащитава. Макар, изглежда, се е съпротивлявала яростно, за което свидетелстват натъртванията и драскотините по ръката на ответницата в момента на арестуването й. Жертвата не е била в състояние да доплува до безопасно място. Нито пък е имало кой да чуе виковете й — освен ответницата, хладнокръвно стояла и гледала как се дави. — Следваше натежала от внушения пауза. — Ваша чест, ако някога е имало случай на убийство първа степен, то този е класическият.

Анна усети как кръвта се оттича от лицето й. Коя беше жената, която описваха, тази хладнокръвна убийца? Как изобщо някой би могъл да си помисли това за нея?

Беше ред на Ронда и тя се изправи.

— Ваша чест, не разполагаме с нищо, което да предполага, че онази нощ госпожица Винченци се е намирала в близост до дома на сестра си; не разполагаме със свидетели, а имаме само най-незначителни косвени улики. Лесно е да насочим пръст към жена, чието единствено престъпление е, че е имала лесен достъп до сестра си. Да разгледаме фактите детайлно: тя е лесна мишена — или, нека да го кажа, просто ви е подръка. — Хвърли остър поглед към Шоуолтър. — Наистина, Моника Винсънт е мъртва. Но не моята клиентка я е убила. Не правете и нея жертва на ужасната трагедия.

Лицето на съдия Картрайт не отчете нищо по-различно от обичайната дистанцираност на процедурата. Колкото и да му се искаше язвата да бе на някой друг, обстоятелствата диктуваха обратното.

— Госпожо Толтри, господин Шоуолтър, позволете ми да ви напомня, на предварително изслушване сме, не на процес, затова моля ви, спестете ми театралните ефекти — предупреди той, преди да ги инструктира кои улики и показания ще допусне.

Щеше да има процес. Анна вече бе почти сигурна. И после какво? В съзнанието й заплуваха образите на заключени килии, татуирани затворници, високи стени с бодлива тел в горната част. В паниката си хвърли поглед през рамо да зърне Марк, седнал на първия ред до Лора. Той не се усмихваше, нито й пращаше безмълвно окуражителни думи; просто задържа погледа й, сините му очи се бяха фокусирали върху нейните със сигурността на морски фар. „Тук съм — сякаш казваха те. — Ще бъда тук утре, вдругиден и всеки следващ ден.“

Усети как частица от напрежението я напуска. Каквото и да станеше, бе благословена. Вместо да води половинчат живот, знаеше какво е да заспиш в прегръдките на мъж, който я обожаваше, стоеше зад нея така, както ветроупорните прегради предпазват най-горния слой на почвата да не се разлети.

Детектив Бърч, приличащ на бик, видял червено, беше първият свидетел на обвинението. Той представи снимки след смъртта на Моника, парче дърво с възможни отпечатъци и впечатления от къщата и близката околност, както и електронната поща, извадена от компютрите на Анна и Моника. Най-ужасяващо от всичко бяха резултатите от ДНК пробата.

Експертът на щата, изпит, побелял мъж с козя брадичка, същински полковник Сандерс на диета за отслабване, бе следващият призован да обясни резултатите. От пружиниращата му походка, с която се запъти към скамейката, и колегиалния поздрав към Шоуолтър и заместниците му беше ясно, че не за първи път е в съдебна зала.

— Докторе, бихте ли съобщили пълното си име — подкани го Шоуолтър след полагането на клетвата.

Мъжът се наведе към микрофона и плътен глас, контрастиращ с външността му, избоботи:

— Орин Уеб.

— Каква е вашата професия?

— Аз съм съдебен лекар.

— Откога практикувате в тази област?

— Малко повече от трийсет години.

Шоуолтър се извърна към съдията:

— Ваша чест, бих искал да предложа доктор Уеб за експертен свидетел в областта на анализа на ДНК.

Съдията се облегна на лактите си.

— Някакви възражения, госпожо Толтри?

— Не, никакви — изглежда достатъчно квалифициран — звучеше почти жизнерадостно.

Анна може би щеше да се учуди, ако Ронда не й бе обяснила, че преимуществото на изслушването е във възможността да разгадае стратегията на обвинението.

Картрайт кимна.

— Можете да продължите.

Доктор Уеб избърбори множество научни термини за търсенето на видове, генни кодове, типове аминокиселини, преди да представи подробна схема на това, което наричаше повторения.

— Бихте ли обяснили за незапознатите какво означава? — Шоуолтър посочи схемата на статива; редиците от гъсто начертани линии бяха неразгадаеми като баркодове.

— Е, добре, това е нещо като архитектурен план. Опитваме се да сравним двойки типове със специфичен размер; в дадения случай, специализиран потребителски размер от един до три нуклеотида… — усети се, прочисти гърло и леко се усмихна. — Означава, че съществува 98,9 процента вероятност ДНК, взета изпод ноктите на жертвата, да съвпада с тази на ответницата.

Из претъпканата галерия се понесе тихо жужене като надигаща се вълна, придружено от бясно дращене на молив върху хартия, а съдебните художници бързаха да уловят сцената.

Анна захапа вътрешната част на бузата си, за да не се разплаче.

Последва още обсъждане на методи и вероятности, преди Шоуолтър да изиграе коза си: увеличена полицейска снимка, направена в деня на арестуването на Анна.

— Докторе — попита той, — според вас възможно ли е ДНК-то, което описвате, да е дошло оттук? — Пръстът му се заби в незаздравелите драскотини, които преминаваха през увеличената снимка на ръката на Анна.

Ронда скочи.

— Възразявам, Ваша чест. Това са предположения.

— Приема се. — Картрайт строго погледна Шоуолтър, който се усмихваше лукаво. Бе постигнал целта си.

Ронда бе готова за кръстосания разпит на доктора и уверено се насочи към свидетелската скамейка; токчетата й тракаха по протрития дъбов под.

— Докторе, има ли начин да се определи дали ДНК-то, което имате предвид, датира от часа на смъртта или, да кажем, от няколко часа преди това?

Той се поколеба, погледът му се отмести към Шоуолтър.

— Не и с голяма степен на точност, не.

— Следователно би могло да е резултат от различен инцидент по-рано същия ден?

Той се намръщи и поглади брадичката си.

— Ами с оглед на обстоятелствата е разумно да се допусне…

Тя не му позволи да довърши.

— Докторе, тук не си играем на „Дайте ми жокер“ — каза тя с усмивка, която предаваше цялата „топлина“ на климатик, включен до краен предел. — Всичко, за което ви питам, е дали вие можете, или не можете определено да твърдите, че това ДНК съвпада с времето на смъртта.

— Ами… не — отстъпи той неохотно.

— Благодаря ви, докторе, нямам други въпроси.

Анна почти не забеляза кога експертът си отиде.

Светът сякаш се свиваше в сив, неясен прилив, докато споменът се втурна и я погълна.

 

 

— Ще правя малък купон този петък — внезапно съобщи Моника един ден. — За Рис, да отпразнуваме номинацията му.

Анна вдигна изненадан поглед от пощата, която подреждаше. Рис Фолкс, режисирал няколко от филмите на Моника, тази година бе предложен за „Оскар“, но ако купонът щеше да е този уикенд, защо чак сега научаваше? Вгледа се внимателно в сестра си, но не съзря нищо подозрително. От епизода с Глен бяха изминали две седмици, ала никой нищо не споменаваше и Анна почти беше успяла да го изтика от съзнанието си. Всъщност, за изненада, Моника се държеше образцово. Може би се беше променила или може би защото Анна вече не се примиряваше с лошото й отношение.

— Ще се обадя на Дийн — каза тя и си помисли, че би било истинско чудо, ако успее да ангажира организатор на тържества за толкова кратко време.

— За всичко съм се погрижила. — Моника махна безгрижно. Изтегнала се на канапето в гардеробната си, приличаше на Клеопатра на носилката й. — Ще има коктейли и шведска маса, неофициално, но елегантно.

Беше още по-необичайно — Моника да се разпорежда сама.

— Имаш ли списък на хората, на които би искала да се обадя? — Бе прекалено късно да се печатат покани.

— И за това съм се погрижила. — Моника се зае да прелиства списанието, което бе измъкнала от купчината върху масичката за кафе. — Бих искала и ти да дойдеш — като гостенка, разбира се. — Отправи й най-обезоръжаващата си усмивка. — Свободна ли си тогава?

Преди щеше да го приеме за даденост. На върха на езика на Анна беше да приеме — Моника се стараеше; не трябваше ли да й подаде ръка? — но нещо я възпря; този Чарли Браун, който й бе отнемал топката прекалено много пъти.

— Трябва да си погледна графика — отвърна тя.

Моника сви рамене.

— Добре. Можеш да ми кажеш утре. — Анна се подготви да чуе обичайното саркастично подмятане от рода на: „Ако би могла да отделиш една вечер от натоварената си програма…“, но не чу нищо подобно. Моника само вдигна глава, за да добави равнодушно: — Ако нямаш какво да облечеш, бих могла да ти заема нещо мое.

— Не спомена ли неофициално.

— Ами да… Имах предвид нещо, което ти става. — Усмихна се, за да даде на Анна да разбере, че иска да й направи комплимент. — А и поводът е специален. Познаваш гостите.

Подозрителността на Анна нарасна. Моника понякога наистина се поддаваше на изблици на щедрост, но бе невъобразимо да рискува да бъде затъмнена, не и след случилото се с Глен.

— Много мило от твоя страна да ми го предложиш, но не мисля…

Моника я прекъсна:

— Защо не хвърлим един поглед горе?

— Сега? — Отчаяно погледна към пощата; беше я разделила на две купчини: писмата, обозначени като лични, щеше да остави на Моника, а останалите от почитатели; няколко се издуваха от лична вещ, върху която изпращачът искаше да получи автограф.

— Хайде, не бъди такава… няма нищо лошо в купоните. Остави това. — Със замах отхвърли писмата. Явно загряваше при перспективата да играе ролята на добрата фея кръстница.

На горния етаж в стаята на сестра си Анна усети да я залива вълна от безпокойство, докато оглеждаше вечерните рокли, които Моника не бе обличала от години; всички проблясваха в пластмасовите си калъфи — нито една не бе по-голяма от шести размер. Не беше ли поредното упражнение по унижение — да я накара да пробва рокли, които нямаше да й станат? Тя стаи дъх… и глътна корема си, докато през глава намъкваше една от по-тесните. Като по магия, тя се спусна по ханша й досущ водопад и предизвика прилив на страхотно удоволствие. Беше с дължината на следобедна рокля, с цвета на вечерно небе, с мъниста, които блещукаха и променяха цвета си, докато се въртеше пред огледалото. Сега разбра как трябва да се е чувствала Пепеляшка.

— Лепна ти като ръкавица. — Моника й се усмихваше откъм вратата.

— Не мислиш ли, че е прекалено… много? — Анна си спомни последния път, когато сестра й я беше облякла: на галавечерята на Суифти след раздаването на „Оскар“-ите, когато Моника бе номинирана за „Маями, Оклахома“. Последното й официално появяване преди злополуката.

— Изглежда все едно е ушита за теб. Освен това скоро едва ли бих я носила някъде — добави Моника с интонацията, наречена от Анна „героинята смело се държи“. Не че не получаваше с дузини покани за гала събития, но щеше ли да се забавлява повече на някое от тях, отколкото на купона в чест на самосъжалението, устройван всяка вечер вкъщи?

— Не знам… — Анна се намръщи и задъвка устната си. — Страхувам се да не разлея нещо отгоре й.

— Няма значение. Твоя е.

— Искаш да кажеш…

— Не изглеждай толкова изненадана. Щях да ти я дам и по-рано, ако… — беше слаба, Анна почти чу продължението. — Е, стои ти съвършено и само това е от значение.

Анна бе прекалено замаяна и щастлива, за да протестира.

— Аз… аз не знам какво да кажа. Прекрасна е.

— Заслужаваш я. Погледни се — ти си сянка на предишната си личност.

— Не бих стигнала чак дотам — каза Анна със смях. Щеше да има нужда от обувалка, за да се навре в повечето от роклите на сестра си. — Просто ми се иска… — Силно стисна устни. Тъкмо щеше да каже, че й се иска Марк да може да я види, но нямаше смисъл да запасява Моника с амуниции за бъдещите им сражения, когато днешното благоразположение щеше да се е изпарило. Много трудно й бе да държи Марк далеч от мислите си. Представяше си го, както го беше видяла последния път, в онази утрин при езерото: вятърът разрошваше косата му, очите му бяха с тъмносиния цвят на небето над тях, и изпита почти животински копнеж. Досега беше устоявала на порива да му се обади и през повечето време се въздържаше да се отдава на самосъжаление. Единственото, което й бе нужно, за да затвърди решимостта си, бе да види колко нещастна е Лиз от любовната си връзка с женен мъж.

Моника я изгледа любопитно.

— Би искала какво?

— Нищо.

В друг случай щеше да се опита да го изкопчи от Анна, но сега само сви рамене и каза:

— Носи я със здраве.

До петък Анна установи, че всъщност очаква партито с нетърпение. Дори се охарчи за чифт сребристи сандали с висок ток и си запази час в „Приятно подстригване“. Онази вечер пристигна в Лорей-Линда с усещането, че е Пепеляшка, която слиза от каретата.

Арсела, поемаща палтата до вратата, отстъпи, за да й се полюбува, и възкликна приглушено: „Госпожице Анна, приличате на принцеса!“. Същевременно изглеждаше смътно обезпокоена. Анна пристъпи във вътрешния двор, под блясъка на вълшебните лампички, които с Арсела часове наред бяха закачали по-рано през деня, и разбра: гостите, общо около дванайсет, стояха и си бъбреха около басейна с питие в ръка, но никой не беше облечен в нещо по-официално от развяващия се копринен кафтан на Сали Хеншоу.

Анна застина, защото внезапно осъзна, че привлича внимание, но бе твърде късно да си тръгне. Хората я оглеждаха; някои се приближаваха, за да видят по-добре.

— Моника, лошо момиче, ти ни каза „небрежен шик“. Определено се чувствам зле облечена. — Рейн Билингс, в туника и клин, хвърли на Анна хладна иронична усмивка.

Сали също вече се носеше към нея. Краищата на кафтана се развяваха около глезените й. Бяха говорили няколко пъти по телефона, но досега никога не се бяха срещали лично.

— Вие трябва да сте Анна. Аз съм Сали.

Сякаш всички в Америка не знаеха коя е. Артистичната кариера на Сали можеше и да запада, но в годините на разцвета си се беше заела да завладее всичко — от тоалетна хартия до паста за зъби. Протегна пълничка ръка, на която проблясваше изумруден пръстен с размера на маслината в мартинито й.

— Трябва да призная, изглеждате зашеметяващо в тази рокля. Карате ни всички да се срамуваме. — Звучеше доста искрено, но Анна единствено успя да измънка нещо безсмислено, преди да се спаси на бара с пламнало лице.

Най-ужасното беше, че й бе заложен капан, а тя веднага бе паднала в него. Тя, която бе толкова наясно. За кратък миг си беше позволила да повярва, че зад уловките на сестра й се крие човечност, но сега не можеше да подмине истината: Моника е просто чудовище в човешка кожа.

Криво-ляво успя да издържи до края на вечерта. Няколкото чаши шампанско, изгълтани една след друга, й помогнаха, както и вниманието на част от мъжете, особено от Рик Раш, русия здравеняк от хитовия сериал „Малибу“. Все пак непрекъснато усещаше, че стърчи като кула. Единственото, което искаше, бе да си е вкъщи, в леглото с Буутс, свил се до нея. Утре щеше да убие Моника. Точно сега се чувстваше прекалено нещастна.

На другата сутрин пристигна на работа с махмурлук и с впечатлението, че всичко й е дошло до гуша. Този път нямаше да има предварително подготвена реч, нито пък възнамеряваше да чака, докато си намери друга работа. Щеше да даде предупреждение, че напуска, което незабавно влизаше в сила.

Намери сестра си в слънчевата дневна, подпряла крака на дивана, с коса, пламтяща на слънчевата светлина, която се изливаше през редицата френски прозорци с изглед към розовата градина, да чете сутрешния вестник и да пие еспресо. В коприненото си кимоно, в тон с алените й нокти, вече не бе добрата фея кръстница, а по-скоро вещица.

— Добре ли се забавлява снощи? — Едва вдигна поглед и само още повече вбеси Анна. Моника не получи отговор и бодро продължи: — Така си и мислех — ти бе красавицата на бала. Рик Раш не можа да отлепи поглед от теб.

— Нищо чудно. Стърчах като кула. — От гласа на Анна лъхаше мраз.

— Смешно, винаги съм си мислела, че е гей. — Свали вестника и невинно се усмихна.

Анна я изгледа яростно.

— Няма смисъл, Моника. Бясна съм ти.

— Ей, я да видим кой е станал тази сутрин с дупето нагоре — упрекна я тя с безгрижен смях и с мелодичен звън постави миниатюрната си чашка в чинийката. — Просто защото пи толкова снощи, не си го изкарвай на мен.

— Много добре знаеш защо съм разстроена.

— Така ли? Добре, позволи ми да отгатна. Сигурно защото ти дадох зашеметяваща рокля за моя купон, където мъже, за които повечето жени могат само да си мечтаят, те бяха наобиколили като плъхове брашно. — Гласът й бе наситен с подсладен сарказъм. — Съжалявам, ако съм те засегнала. Следващия път, когато ме обземе прилив на щедрост, ще подаря дрехите си на Армията на спасението.

— Престани да театралничиш, този път няма да мине. — Сестра й си мислеше, че може да я изнуди или умилостиви и този път, само защото единственото, което виждаше, бяха външните промени в Анна. — Нарочно ми заложи капан. Искаше да приличам на малка тъпа кокошка. Нямаше да се чувствам по-нелепо, ако бях съвсем гола.

— Не бъди толкова мелодраматична — намръщи се Моника. — Никой не си е помислял нещо подобно. Всъщност, доколкото си спомням, много гости ти поднесоха комплиментите си.

— Това е отмъщението ти, нали? Не можеш да понесеш, че най-сетне привличам внимание, че ти не си единственият фокус в полезрението на всеки мъж в радиус един километър. Преди никой не ме поглеждаше втори път и това изцяло те устройваше. Както и да е, направих сиянието ти още по-ярко. — Анна трепереше от двайсет години потискан гняв. — Е, знаеш ли какво? Напускам, този път завинаги. Намери си друго момиче, което да тормозиш, макар да си мисля, че тези, които са ти нужни, изчезнаха с отмяната на принудителния труд.

— Напускаш? Заради някакво глупаво недоразуменийце. — Моника се разсмя, но Анна долови проблясъка на страх в погледа й. Този път бе отишла прекалено далеч и го знаеше.

— Единственото недоразумение — възрази Анна с едва овладян глас — е, че си въобразявах, че има истински човек под цялата тази купчина лайна. — Наведе се и подуши дъха на Моника. Беше пила и нещо друго с еспресото.

— Не можеш просто така да си отидеш. Какво ще стане с мен? — Очите на Моника се насълзиха.

Изглеждаше смалена и изоставена. Анна вече бе минавала по този път и знаеше достатъчно, за да не позволи блатото да я засмуче.

— Опитай в „жълти страници“! — тросна се тя.

— Причиняваш ми главоболие. — Моника допря ръка до челото си с толкова театрален жест, че Анна почти се разсмя. Щом не успя да получи необходимото й съчувствие, присви очи. — Няма да ходиш никъде. Няма да посмееш.

— Нима? И как точно си въобразяваш, че можеш да ме спреш?

Ако сестра й я заплашеше, че ще спре вноските за клиниката „Слънчева светлина“, на свой ред щеше да я заплаши, че ще разкрие всичко на пресата. На Моника нямаше да й е приятно да се разчуе, че майка й е изхвърлена на улицата, защото известната й дъщеря е прекалено стисната да плаща за нейния престой в частна клиника. Анна остана непреклонна дори когато Моника просъска:

— Ще превърна живота ти в ад!

Сега Анна истински се разсмя.

— Отдавна си го сторила.

Трескава руменина изби по бузите на Моника.

— Мислиш, че не знам какво целиш в действителност? — Напрегна се и сграбчи облегалките на инвалидната количка. — Сега, когато мама не ти пречи, искаш да се отървеш и от мен. Е, добре, няма да стане. Ти имаш нужда от мен толкова, колкото и аз от теб.

— Преди може и да е било така, но нещата се промениха.

Анна вече не изпитваше гняв и сега гледаше сестра си с нещо близо до съжалението. В известен смисъл я познаваше по-добре, отколкото Моника — себе си: колко е удобно да бъдеш жертва, защото никога не те обвиняват за нищо, а самосъжалението топли като одеяло в мразовита нощ.

— Не очаквай да продължа да плащам сметките на мама.

Анна сви рамене.

— Прави каквото знаеш.

Безразличието й само вбеси Моника още повече.

— Не й дължа нито цент! Какво изобщо е направила тя за мен? Посочи ми поне едно шибано нещо!

Анна не беше очаквала враждебността на Моника да достигне подобни дълбини. Винаги бе предполагала, че презрението й има повече връзка с желанието да се дистанцира от скромния си произход. Каза тихо:

— Тя боготвори земята, по която стъпваш, както знаеш. — Макар на този етап да бе малко вероятно Бети изобщо да я познае.

— О, да, сега е така. Но къде беше, когато растях? Тя бе точно толкова виновна, колкото и той. Ти нищо не знаеш. Не знаеш през какво… — замълча, сякаш се давеше, устата й се разкриви в гримаса, грабна чашата си и я разби в стената, където тя се разпадна на крехки като черупката на яйце късчета. — Господи, толкова сте слепи! Ти и Лиз, загубени дребни нищожества, заровили глави в пясъка!

Анна я загледа втренчено; знаеше, че трябва изпитва нещо, но беше прекалено измъчена и единственото, което усещаше, бе леко отвращение. Сестра й беше права в едно. Наистина бе крила глава в пясъка. През цялото време си бе мислила, че Моника използва майка им да манипулира нея, но очевидно имаше и друго. Всъщност повече не я интересуваше. Каквито и да бяха демоните на сестра й, сама да се бори с тях.

Избликът на Моника бе преминал. Сега седеше и се взираше невиждащо пред себе си; на мига яростта бе отминала, както бежовата пяна на препарата попива в килима. Най-сетне вдигна поглед, сякаш изненадана да види Анна пред себе си.

— Ще ми помогнеш ли да седна в количката? — попита тя, почти сливаща думите, и с омекнала ръка посочи инвалидната количка.

Въпреки всичко у Анна явно бе останала частица съчувствие, защото се хвана, че се е насочила към сестра си. Не че решимостта й бе намаляла, но у нея имаше нещо, от което Моника не можеше да я лиши: простата човешка доброта.

Поставяше я в количката, когато тежестта на Моника рязко се измести и я извади от равновесие. Моника изкрещя и се вкопчи в сестра си. Анна опита да се задържи, но и двете залитнаха и се строполиха на кълбо върху килима. Беше й нужна минута да се измъкне изпод Моника и да се изпъне. Усети, че нещо я щипе, погледна ръката си и видя кървави драскотини по вътрешната част от лакътя й до китката. Моника отпуснато лежеше до нея и плачеше.

— Добре ли си? — задъхано попита Анна.

Сестра й не изглеждаше ранена, но явно бе пийнала повече от едно малко, и то в девет и половина сутринта.

— Извинявай. Моля те, не ме мрази. — Бузите й бяха мокри; този път сълзите не бяха крокодилски. — Наистина не мисля нищо от това, което казах.

Анна с усилие се изправи и внимаваше да не попадне на парчетата от чашата наблизо. Стоеше и гледаше към сестра си.

— Не те мразя — каза тя.

Преди я мразеше, но единственото, което чувстваше сега, бе… Какво всъщност чувстваше? Нищо.

— Знам, че се държах ужасно с теб. Знам го. — Моника седна. Устата й беше изкривена в усмивка, страшна за гледане. С разпиляната по раменете коса и противно стичащия се грим бе пародия на жената, обожавана от милиони — по-скоро „Портрет на Дориан Грей“, отколкото съвършеният образ.

— Но моля те… не ме изоставяй. Моля те. Ще се реванширам. Кълна се.

Анна усети, че цялата трепери. Моника звучеше точно като баща им след пиянска тирада, когато молеше Бети да му прости.

— Прекалено късно е — рече тя и поклати глава.

— Само докато си намеря друг? — Моника я гледаше жалостиво.

Всичките й инстинкти подсказваха да се втурне да бяга, но се чу да обещава:

— Ще остана до края на деня.

Какво са още няколко часа след всичко, което бе понесла?

С помощта на Арсела успя да вдигне Моника от пода и я постави на количката. Все едно вдигаха чувал с брашно. Нямаше значение. Дори да беше ударила няколко чашки повече, вече не бе грижа на Анна. Имаше по-сериозни тревоги, като например как ще се издържа, докато си намери друга работа.

Остатъка от деня прекара в почистване на бюрото си. Опакова вещите си. Нямаше кой знае с какво да се похвали за четирите си години работа: няколко семейни снимки, сувенирна чаша от последното пътуване на Моника до Кан, плюшено мече, което сърце не й даваше да хвърли в кутията за дарения — знак на обич от почитатели. Утре щеше да се изправи пред реалността, че е безработна. Засега бе достатъчно, че най-сетне е свободна, благословено свободна.

Дойде времето да си върви. Слезе по стълбите и намери Арсела в кухнята да закопчава палтото си — бе свободната й вечер. Анна я прегърна на сбогуване. „Горката Арсела, отсега нататък сама ще тегли хомота.“ Но Арсела само прошепна в ухото й:

— Аз се радва за вас.

Анна се отдръпна и видя черните й очи, блестящи от сълзи, очите на кафяво животинче, което все още не е освободило крака си от капана, за да избяга.

Усети, че я изпълва вина, но нищо не можеше да я възпре от опияняващото усещане за свобода. Копнееше да сподели добрите новини с Марк. Той също щеше да се зарадва заради нея, но така само щеше да отвори вратата, която вече бе затръшнала.

— Ще продължаваме да се виждаме — обеща тя на Арсела, която леко ухаеше на канела и лимон. — И нали знаеш, винаги можеш да ми се обадиш, ако имаш нужда от мен.

Единственото, което й оставаше, бе да се сбогува със сестра си. Анна пое дълбоко дъх, преди да тръгне по коридора. Почука на вратата на кабинета й и с изненадващо раздразнен сякаш от махмурлука глас Моника отвърна:

— Влез.

Очакваше да намери развалина, затова беше неподготвена за гледката: Моника пишеше на компютъра си. Огледа стаята, обзаведена в очарователен провинциален френски стил, но всичко бе на мястото си и единственият аромат, който усети, беше на есенцията на изсушените цветя в плитък поднос върху старинна маса. По поведението на Моника дори не личеше, че тазсутрешното шоу се е състояло.

Анна прочисти гърло и съобщи:

— Тръгвам си. Просто исках да кажа довиждане.

Моника вдигна поглед с едва доловима иронична усмивка.

— Не бъди толкова драматична. Държиш се така, сякаш никога повече няма да се видим. — Докато заобикаляше писалището в инвалидната си количка, Анна успя да долови твърдост и неумолимост в погледа й. — Все още сме семейство, нали? — Говореше безгрижно, но Анна усети подводното течение, от което по гърба й пропълзяха мравки.

Тя сви рамене. Както и да се опитваше да я хване на куката си, нямаше пак да клъвне.

— Това е за теб. — Анна й подаде папката с всичко необходимо за заместничката си. — Приготвила съм списък на агенциите на работодатели. Сигурно без проблем ще си намериш някого.

Моника я подхвърли върху бюрото си, без дори да я погледне.

— Не ми оставяш голям избор, нали?

Анна едва-едва се усмихна.

— Кой сега е драматичен? — Можеше да го усети като фронт на ниско атмосферно налягане: всяка минута бурята щеше да се разрази. — Хайде, Моника, наясно сме, че така е най-добре за всички ни.

— За теб може би е.

— Виж, искам да се разделим в добри отношения. Така че защо да не си тръгна, преди да е станало неприятно?

Почти бе до вратата, когато Моника я настигна и й препречи пътя с инвалидната количка.

— Въобразяваш си, че си по-добра от мен, нали? — изплю камъчето тя. — Благородната госпожица, чиито лайна не миришат. Нищо чудно, че с Лиз бяхте любимките на мама — и двете сте чифт безгръбначни изтривалки. Аз поне имах куража да се измъкна. — И гневно изгледа Анна. — Искаш ли да ти кажа нещо? Радвам се, че напускаш.

— Е, поне този път ни вълнуват едни и същи чувства. — Анна я заобиколи, все едно не бе нещо повече от пречка към свободата й. Облекчението, което усети, бе толкова силно, че сякаш я понесе към вратата и надолу по коридора.

Но свободата й беше кратка.

На следващата сутрин я разбуди звънът на телефона. Чувстваше се омаломощена; първата мисъл бе за майка й и грабна слушалката. Чу гласа на Арсела. Някаква злополука, бе единственото, което успя да разбере от истеричното дърдорене на икономката. Полицаите били тръгнали…

Сега, седмици по-късно, докато седеше в съдебната зала, където се разиграваше нова драма, едва не се изсмя при мисълта колко е била наивна. Как въобще повярва, че е свободна? Дори и мъртва, паяжината на сестра й я беше оплела още по-здраво, отколкото когато бе жива.

 

 

Ронда призова собствения си съдебен експерт: здравеняк, за разлика от мършавия му предшественик, с очила с рогови рамки и сако от туид с кръпки на лактите — стопроцентов професор.

— Доктор Денисън — започна тя, — би ли било точно да се каже, че кожните клетки съдържат малко или почти не съдържат ДНК?

Той се потеше в дебелото си сако, но иначе изглеждаше овладян, когато се наведе към микрофона.

— Технически погледнато, е вярно — заобяснява той. — В типични случаи ядра на клетки се пренасят до повърхността на кожата чрез потта.

— Ще бъде ли основателно да се твърди, че в определени условия — да кажем, ако тялото е престояло известно време под вода — тези секрети могат да изчезнат?

— До известна степен, да.

— Така че е напълно възможно ДНК-то изпод ноктите на жертвата в значителна степен да е от някой друг, а не от госпожица Винченци?

— Технически погледнато, да.

— Благодаря ви, докторе. Можете да се оттеглите.

Анна разбра какво цели Ронда: искаше да наруши хода на делото с допускането, че резултатите от теста, свързващи Анна с престъплението, може и да не са верни, можеше да бъде нечие друго ДНК — на истинския убиец. Щеше ли обаче съдията да се хване? Невъзможно беше да се разбере от безстрастното изражение на лицето му. А дали изобщо имаше някакво значение с оглед целите на изслушването? Всичко, което обвинението трябваше да докаже, бе вероятен мотив, за да се даде ход на дело. Само по себе си то щеше да е присъда и щеше да изисква месеци подготовка, през които тя ще се бори да свърже двата края. Жестоки пръсти стиснаха сърцето й. Това бе единственото, което можеше да направи, за да не проличи паниката й.

Прекъснаха за обяд. Анна се събра с поддръжниците си в „Къщата на дървото“, където Дейвид Райбак държеше репортерите настрана, като им казваше, че всички маси са резервирани.

— Къде е Финч? — Анна хвърли поглед наоколо и се зачуди дали не е решила все пак да отиде на училище.

Лора стрелна с поглед Хектор, после Мод.

— Тя, ами… трябва да свърши нещо.

Анна усети, че я прикриват.

— Криете ли нещо от мен?

— Спокойно можеш да й кажеш — не се стърпя Сам. — И бездруго скоро ще разбере.

— Тя искаше да е изненада — Лора понижи глас, та Алтия Уормли, разположила се на съседната маса с групата по украсяването на олтара, да не чуе. — Организира митинг. Не ти каза, защото се опасяваше, че ще се опиташ да я разубедиш.

— О, Господи! — Анна бе ужасена. Не беше ли вече спечелила достатъчно публичност? Единствено CTN бяха ограничили отразяването, и то благодарение на Уес.

— Е, аз мисля, че е хубав израз на подкрепа — изчурулика Мод.

— Благодарна съм за цялата ви подкрепа, но… — Анна хвърли нервен поглед към Ронда, която спокойно мажеше масло върху филия.

Но Ронда я изненада:

— Всъщност може да е в твоя полза. Поне за разнообразие ще има положителни отзиви в пресата.

— Виж какво стана с О. Джей — намеси се Лиз и после се изчерви. — Извинявай. Примерът не е сполучлив.

— Трябва да й го признаеш. Момичето е много инициативно — подчерта Марк и се засмя.

Лора обезпокоена погледна Хектор.

— Само се надявам да не й излезе през носа.

Вероятно си бе спомнила как Финч се беше присъединила към митинга за спасяването на дъба до Лос Рейес Плаза, определен за отсичане. Имаше повече от стотина поддръжници, но само Финч и шепа други бяха арестувани за нарушаване на обществения ред, а снимката им бе публикувана на първа страница на сутрешното издание на „Клариън“.

Мелъди Уайкоф взе поръчките им. Обикновено разговорлива, през последните седмици беше относително сдържана, защото съпругът й бе полицай. Слуховете около Мелъди бяха достатъчно — предполагаше се, че има любовна връзка с един от колегите му. Сега се наведе и приглушено прошепна:

— Всички сме с теб, мила. Дръж се. — Стоплена от подкрепата й, Анна кимна в отговор, защото гърлото й се бе свило и не можеше да говори.

— Струва ми се, че спечелихте няколко точки със съдията — каза Марк на Ронда, когато Мелъди забързано се отдалечи.

— Може би — отвърна тя и се намръщи. — Но стигне ли се до процес, ще трябва да извършим сериозни маневри, за да убедим съдебните заседатели, че е някой друг, а не Анна.

— Залагам на Кристъл — мрачно обяви Лиз. Бе по-възмутена дори и от Анна, че полицията не я издирва.

— Не забравяйте Рошавия Кери — вметна Марк.

— Рошавия Кери? — Мод изглеждаше притеснена.

— Един от приятелчетата на Моника от електронната поща — обясни той. — Мислихме, че може да има нещо общо, макар точно да не се вмества в профила.

— Свещеник е — поясни Анна.

— И Джим Бакър беше — отбеляза иронично Сам.

— Все пак успях да се свържа с него — продължи Марк. — Твърдеше, че е бил извън града на баптистка конференция, но изглеждаше доста нервен. Не можах да разбера дали защото не искаше жена му да научи, че е изпращал противните си послания, или заради нещо друго.

— В какъв смисъл противни? — попита Хектор.

— Искаше да знае кой номер обувки носи, какъв парфюм употребява — обясни му Анна. — Веднъж й изпрати подарък — нощница.

— Тя запази ли я? — поиска да узнае Лиз.

Анна й хвърли грозен поглед и не си направи труда да отговори.

— Проверих дали има досие — каза Ронда. — Имало е нещо, но доста отдавна — инцидент с непристойно поведение. Не успях да науча подробности. Получил е условна присъда, после вероятно е открил Бога. Оттогава е чист.

— Значи толкова за него, отхвърляш го? — попита Лора.

— Не точно — изражението на Ронда бе възможно най-стоманеното. — Другата седмица изпращам Барни там.

— Във всеки вестник пише за някой си нападател на знаменитости — каза Лиз. — Вижте какво стана с Джон Ленън. А помните ли онзи тип, срещу когото преди известно време Моника имаше ограничителна заповед?

— Май беше един от бившите й съпрузи — сети се Анна.

— Няма значение. — Лиз явно набираше скорост по темата. Анна си спомни, че тя не бе единствената, която поглъщаше книгите за Нанси Дру, когато бяха деца. — И още нещо, разглеждана ли е възможността да е бил човек от персонала? Градинарят или дори Арсела.

— Арсела? Не говориш сериозно. — Анна едва се сдържа да не завърти очи. Лиз й мислеше доброто, беше сигурна; дори се бе обърнала към някои от най-богатите клиенти на минералните бани за дарения. Сега обаче грешеше — цялата работа сигурно бе развъртяла бушон в главата й. През повечето време вероятно дори не слушаше. Анна забеляза как погледът на сестра й проследи Дейвид, докато водеше клиенти към масата им. Изглеждаше на ръба.

Погледът на Лиз се върна върху Анна.

— Знам, не е такъв човек, но накрая може да й е прекипяло и просто да не се е сдържала.

— Говориш за жена, оцеляла от режима на Маркос — напомни й Анна.

— А така, дойдохме си на думата, видяхте ли обувките в гардероба на Моника? Положително са над сто чифта. — Плахият опит на Лиз да се пошегува предизвика единствено две-три измъчени усмивки.

Анна поклати глава.

— Бих си заложила живота за Арсела.

— Може би правиш точно това — отбеляза Ронда.

— Какво искаш да кажеш? — погледна я Анна.

— Тя е единствената, освен теб, наясно с онази къща. Ронда щеше да призове икономката да свидетелства на следобедното заседание, но Анна не можа да измисли нито една причина, поради която да се безпокои.

— Тя няма да каже нищо, което да ме очерни.

Ронда я изгледа през масата — едра жена, която не търсеше извинение за размера си и всъщност изглеждаше, че придобива сила от него.

— Вероятно не би искала да го направи. — Нямаше нужда да обяснява. Анна много добре знаеше как районният прокурор щеше да преиначи думите й.

Тя едва преглъщаше храната. Надигаха се да тръгват, когато забеляза възрастен мъж да се храни сам на една от масите в дъното. Е, не беше съвсем сам — до чинията му бе поставена друга с недокоснат сандвич. Стария Клем — колко щедро й бе дарил печалбата си от лотарията. Тя повика Мелъди.

— Би ли изпратила две парчета боровинков пай от мое име? — Пъхна банкнота от десет долара в ръката на Мелъди и посочи Клем, който не обръщаше внимание на нищо около себе си, освен на невидимия си спътник, и спокойно предъвкваше сандвича си.

 

 

Вече в съдебната зала, Ронда призова следващия си свидетел. Арсела се приближи до свидетелската скамейка, облечена в най-хубавата си празнична рокля, стиснала нещо, в което Анна разпозна броеницата й. Сърцето й щеше да изскочи.

Арсела обяви името и професията си с глас, който едва се чуваше, макар и усилен от микрофона.

— Госпожо Агуиналдо — попита Ронда, като се усмихваше, за да я накара да се отпусне, — бихте ли казали на съда от колко време работите за госпожица Винсънт към момента на смъртта й?

— Четири години — изпищя Арсела.

— Там ли живеехте?

Тя кимна с птиче движение на главата си.

— Да.

— Следователно сте имали възможност да наблюдавате какво става в къщата?

Анна бе забелязвала и по други поводи, че английският на Арсела, който в най-добрия случай можеше да мине за работен, съвсем се загубваше, когато е под напрежение. Сега зяпна Ронда с широко разтворени, неразбиращи очи, докато въпросът не бе повторен, преди да отвърне:

— Да.

— Как бихте описали взаимоотношенията между госпожица Винченци и госпожица Винсънт?

Погледът на Арсела се стрелна към Анна, ръцете шаваха в скута й.

— Госпожица Анна, тя работи много.

— А как се разбираха? — деликатно подсказа Ронда.

— Госпожица Моника, тя много пъти бясна.

— Защо беше бясна?

След миг колебание Арсела отговори:

— Тя бясна, защото не може ходи.

— Значи причината не е в нещо, което госпожица Винченци е направила или казала?

Арсела поклати глава.

— Госпожица Анна много старае, но госпожица Моника… — чертите й се изостриха — тя лош човек.

— В какъв смисъл?

— През цяло време тя вика и крещи.

— Госпожо Агуиналдо — Ронда се извърна да изгледа галерията, — виждали ли сте някога госпожица Винсънт пияна?

Шоуолтър тутакси скочи.

— Възразявам, Ваша чест. Няма връзка.

— Ще го допусна. — Картрайт махна небрежно.

Ронда повтори въпроса и този път Арсела не се поколеба:

— Много пъти, да.

— Спомняте ли си да се е случвало да е толкова пияна, та да падне от инвалидния си стол и да загуби съзнание?

Арсела кимна, вкопчила се в зърната на броеницата си.

— Тя била в болница. Дълго време нямало я.

— Знаехте ли, че госпожица Винсънт е в рехабилитационна клиника?

Арсела изглеждаше объркана, докато Ронда не обясни какво е рехабилитация, после отвърна:

— Госпожица Анна казала това добре; тя се поправи. — Поизправи се, стиснала устни в непреклонна черта. — Но тя не поправила се. Тя същата.

Ронда кимна и се направи, че не забелязва мърморенето в галерията.

— Значи продължи да пие, след като се върна от рехабилитация?

Част от страха изчезна от погледа на Арсела.

— Тя казвала ми не казва на госпожица Анна. Но мисля, че госпожица Анна знае. Мисля, че затова тя отиде си.

— Забелязахте ли да е пила в деня, когато почина?

— Да. — Арсела отново стрелна с поглед Анна. Нали и двете трябваше да вдигат Моника от пода?

— Била е свободната ви вечер. Така ли?

— Да.

— Значи е възможно тя да е продължила да пие, след като сте излезли същата вечер?

Шоуолтър скочи.

— Възразявам, Ваша чест. Предположение.

Съдията сведе поглед към Ронда.

— Ако има определен смисъл, госпожо Толтри, бих желал да поясните.

— Ваша чест, известен е фактът, че госпожица Винсънт е склонна към злополуки. — Ронда говореше спокойно. — Притежавам болнични справки с около дванайсетгодишна давност, като най-новата е от април тази година. Допускам, че е напълно възможно смъртта й да е резултат от злополука. Откъде да знаем, че не е паднала в басейна?

Вълна премина през съдебната зала. Анна знаеше, че е удар напосоки, но се надяваше Ронда да е успяла да посади семето на съмнението. Видя как се обръща към Арсела и с лека, доволна усмивка каза:

— Благодаря ви, госпожо Агуиналдо. Това е всичко.

Шоуолтър се приближи към свидетелката и сърцето на Анна заби учестено.

— Госпожо Агуиналдо, как бихте описали работата на ответницата за госпожица Винсънт? — Внимаваше да запази лека дистанция, вероятно за да не изглежда прекалено властен.

— Тя прави всичко.

Анна не можа да не се усмихне. Беше по-близо до истината, отколкото някой можеше да си представи.

— Получаваше ли госпожица Винсънт много писма от почитатели?

— О, да! — Лицето на Арсела светна. — Всички познават госпожица Моника.

— А тези почитатели… госпожица Винсънт изобщо отговаряше ли им?

— Да.

— Лично?

Анна се намръщи. Не разбираше защо прокурорът се интересува.

— Отговаряше ли самата госпожица Винсънт на писмата… или това бе едно от задълженията на госпожица Винченци? — перифразира Шоуолтър въпроса си.

— Госпожица Анна, тя пише.

— От собствено име или от името на госпожица Винсънт?

Арсела изглеждаше объркана. Той опита отново:

— Знаеха ли хората, които получават писмата, че госпожица Винченци ги е писала?

След момент тя отвърна:

— Не мисля… не.

Анна я бе научила на най-елементарната работа с компютър, за да пише писма на семейството си в Манила. Беше като дете, получило нова играчка. Често, когато Анна идваше на работа, намираше Арсела до бюрото си. Вероятно е видяла част от кореспонденцията.

Ронда скочи.

— Възразявам. Всичко, което клиентката ми е правила, е с пълното знание и съгласие на работодателя й.

— Отхвърля се — обяви Картрайт.

Районният прокурор изкусно превключи скоростите.

— Госпожо Агуиналдо, заявихте, че госпожица Винсънт и госпожица Винченци невинаги са се разбирали. Бихте ли могли да си припомните конкретен случай?

Нещо пробяга в погледа на Арсела и за миг забрави свенливостта си.

— Тя дала на госпожица Анна рокля за парти. Но тя не такава рокля. Госпожица Анна, тя много, много ядосана.

Шоуолтър придоби изражение на акула, надушила кръв.

— Дали имате предвид партито от нощта на шестнайсети април, деня, преди госпожица Винсънт да бъде убита?

— Да.

Анна искаше да й изкрещи да млъкне. Само влошаваше нещата.

Но Шоуолтър вече загряваше. Вирна глава и се усмихна.

— В полицията сте казали, че сте ги дочули да се карат. Вярно ли е?

— Да — отвърна тя с лека въздишка на примирение, сякаш прекалено късно бе осъзнала по каква пътека са я повели.

— Бихте ли могли да ни кажете какво чухте?

— Госпожица Анна, тя казва, че напуска.

— Как бихте описали реакцията на госпожица Винсънт?

— Тя вика. Тя казва, госпожица Анна съжалява.

— В какъв смисъл ще съжалява?

Арсела стреснато погледна Анна.

— Майка им, тя болна. Госпожица Моника казала, тя вече не плаща за доктор.

Сърцето на Анна се свиваше все повече, а Шоуолтър заобиколи и застана с лице към съдията.

— Ваша чест, бих искал да ви напомня, че госпожа Винченци страда от Алцхаймер и понастоящем се намира под специални грижи. — И отново се извърна към Арсела. — Следователно, доколкото ви е известно, ако госпожица Винсънт изпълнеше заплахата си, цялата тежест на грижите за майка им щеше да падне върху ответницата?

Арсела стисна мънистата на броеницата си.

— Аз… — Тя поклати глава. Но беше твърде късно; вредата бе нанесена.

Шоуолтър се извърна да погледне галерията, сложи ръце зад гърба си и се залюля на пети. Всички погледи бяха върху него, докато се подготвяше да нанесе удара.

— Госпожо Агуиналдо, къде бяхте в нощта на седемнайсети април?

— С приятелката ми Роза — изглеждаше облекчена. — Ходили на кино. Джеки Чан. — Тя сбърчи нос от отвращение. — Роза харесва Джеки Чан.

Разнесе се вълна от съчувствен смях и дори Шоуолтър се усмихна.

— Кога се прибрахте вкъщи?

— Останала при Роза, прибрала се рано сутринта.

— Следователно не сте се връщали в къщата в нито един момент през онази нощ?

— Не.

— С други думи, ако ответницата се е върнала при сестра си, да речем за нещо, което е забравила, вие нямаше да разберете?

Тя отново погледна Анна.

— Аз… не.

Сега бе ред на Шоуолтър да изглежда самодоволен.

— Благодаря ви, госпожо Агуиналдо. Това е всичко.

 

 

Ронда представи полицейски доклади отпреди няколко години с около половин дузина инциденти с нарушители, единият от които завършил с арест. Тя пледираше, че както не би могла да се изключи възможността смъртта на Моника да е настъпила в резултат на злополука, също толкова е вероятно да е дело на побъркан почитател. Шоуолтър веднага хладно отвърна, че не съществуват абсолютно никакви улики в подкрепа на теорията: няма отпечатъци, косми, тъкани, телесни течности или следи от насилствено проникване. Каквото и да мислеше съдията, остави го за себе си.

Денят бе топъл, а повреденият климатик, който едва раздвижваше застоялия въздух, го правеше още по-топъл; към средата на следобеда блузата на Анна бе залепнала отгоре й като втора кожа. Въпреки това използваше кърпичката си пестеливо, почти крадешком, само за да попие челото си от време на време. Не искаше да изглежда нервна.

Усещаше погледите като ножове да я пронизват в гърба. Понякога хвърляше поглед през рамо. Тълпата бе съставена основно от репортери, а местните жители бяха разделени на два лагера — едни открито бяха заявили подкрепата си, а други откровено изказваха подозренията си.

В дъното една жена привлече погледа й — бледа блондинка в дънково елече. Сякаш оглеждаше Анна необичайно напрегнато… но вероятно бе просто игра на въображението й. Напоследък то й правеше номера. Онзи ден, докато вървеше по улицата, долови края на реплика: „… тя трябва да бъде обесена“, а се оказа, че Миранда Макбрайд дава указания на служител къде да закачи табела.

Съдията удари с чукчето и обяви почивка от десет минути, а на Анна й прозвуча като гръмотевица, известила края на продължителна гореща вълна. Зрителите изнервено скочиха и се втурнаха да си пробият път към двойната врата в дъното. Ако не беше Марк, който я насочваше през бурята от светкавици и мигащи светлини от телевизионни камери, Анна щеше да бъде повлечена. С ъгълчето на окото си видя как Хектор грубо изблъсква настрани репортер с микрофон в ръка, а Мод възнагради с пъргав ритник задника на кльощав тъмнокос мъж, изскочил на пътя й.

— Оттук… — Лора я стисна за лакътя и я поведе през умножаващата се блъсканица. Тоалетната бе някъде в необозримата далечина. — Върви. Ще пазя на вратата — промърмори тя и я тласна вътре с леко побутване. Вратата зад Анна се захлопна и тя усети, че е вперила поглед в редицата благословено незаети кабини.

Промъкна се в най-близката и се заключи. Глъчката в коридора затихна до приглушен рев. Отдалеч дочу Лора да вика: „Нямаш късмет. Ще трябва да стискаш“. Отпусна се на седалката с въздишка. Вече не можеше да плаче, дори не можеше и да се моли. С какво бяха помогнали безкрайните часове, прекарани на колене? Ако Господ се грижеше за нея, май не го правеше много добре.

За момент ревът се усили и тя чу как вратата се затваря с прищракване. Някой се беше промъкнал покрай Лора. Анна се напрегна, когато чифт мускулести прасци, завършващи в износени маратонки, толкова малки, направо детски, се появиха под металната преграда, която отделяше нейната кабинка от съседната женски глас прошепна:

— Анна?

Журналистка? Нямаше да се даде на тези лешояди, но дори и за тях това бе нов подход.

— Какво искаш? — просъска тя.

— Успокой се. Аз съм на твоя страна.

„И имам мост в Бруклин, който ще искаш да купиш.“

— Тогава защо не покажеш лицето си?

— Няма значение.

Късите косъмчета по тила на Анна настръхнаха.

— Коя си ти?

— Приятел.

— Докажи го.

— Слушай. — Гласът стана по-напрегнат. — Всичко са объркали.

Анна се надигна толкова тихо, колкото можа. Бе поставила единия си крак на чинията и се канеше да се покатери и надзърне над преградата, когато жената остро извика:

— Недей! Кълна се, ще изчезна оттук толкова бързо, че дори няма да видиш гърба ми.

Анна слезе.

— Добре. Слушам те.

Беше като на изповед — само тънка преграда между нея и опрощението. Втренчи се в парче тоалетна хартия, залепнало за мръсните плочки в краката й, сърцето й биеше учестено. Беше ли възможно съдбата й да зависи от непозната без лице в кабинка на тоалетната? Или бе жестока шега?

— Бях там. ВИДЯХ какво се случи.

Анна се сети и все едно я удари ток.

— Кристъл? Ти ли си?

Настъпи дълго мълчание, после другата неохотно отвърна:

— Да, аз съм, но съм тук само за да ти подскажа нещо. Само дотук.

— Не можем ли да поговорим лице в лице?

— Така е по-добре.

— Хубаво. — Анна въздъхна на пресекулки.

— Виж, изобщо не трябваше да съм тук. Мога да си навлека доста неприятности.

— Какви неприятности? — Колкото по-дълго я караше да говори, толкова по-вероятно беше да убеди Кристъл да се яви пред съда с информацията, която знаеше.

Кристъл въздъхна.

— Знаеш как е. Щом измъкнеш единия крак от блатото, те дърпат обратно. Предполагам, затова съм тук. Ти ме накара да се почувствам човек, като някой, който има шанс. Искам да кажа, да, отначало бях бясна, когато разбрах, че не Моника ми е давала всичките съвети. Но, по дяволите, нямаше да си получа децата обратно, ако не беше ти. Само да бях престанала, когато се пооправих. — Изсмя се с дрезгав смях на пушачка. — Ама не, трябваше да оплескам всичко. Лично исках да се убедя, че тя наистина е такава голяма работа. Само исках да хвърля поглед, кълна се. Не съм някоя от откачалките, дето ги дават по телевизията.

— Защо просто не помоли да се срещнем — искам да кажа, да се срещнеш с нея?

Отново дрезгав смях.

— Щеше да е прекалено лесно. Ние, друсарите, правим всичко по трудния начин. Сега толкова ми се иска да се бях държала настрани. Тогава нямаше да видя… — замълча.

— Какво? — Анна си помисли, че сърцето ще изскочи от гърдите й.

— Сестра ти не беше убита. — Анна застина. — Но не беше и злополука.

— Да не би да казваш?… — Главата на Анна се завъртя; не бе в състояние да проумее думите на Кристъл.

— Видях я до басейна. Като че ли плачеше. Освен това си говореше сама — в празната тоалетна гласът на Кристъл отекваше като в пещера. — После чух плясък и тя изчезна. Кълна се, не можах да помръдна. Като онази жена от Библията, превърнала се в стълб от сол.

— Жената на Лот — подсказа Анна тромаво.

— Докато стигна до нея, бе твърде късно. Тя… тя плуваше по лице. Тъй че избягах. Можеше и да я спася, кой знае. Но сега разбираш, нали? Защо не мога да отида при ченгетата? Ще ми го лепнат на мен.

Анна бе прекалено изумена, за да говори. Ако Кристъл си съчиняваше историята, значи бе особено изкусна лъжкиня. Но ако казваше истината — че е самоубийство, нямаше ли Моника да остави бележка? Ами всичките улики, които сочеха нея! Просто съвпадение? Или…

„Поставила ти е последния капан — тих, спокоен глас прозвъня сред вихрещите се въртопи в съзнанието й. — Искала е да изглежда така, сякаш ти си го направила — окончателната разплата.“

Надписите, издраскани върху бежовите метални стени на кабинката й, сякаш се нахвърлиха върху нея: „Марси духа. Стела обича Рико“, и с плътно черни изкривени букви, които накараха мравки да попъплят по гърба й: „НЕ МОЖЕШ ДА ПОБЕДИШ МЪЖА“. Притисна устата си с юмрук, за да сподави вика, който се надигна. Какво бе направила, за да си спечели такава омраза? Единственото обяснение, което предполагаше някакъв смисъл, бе предоставеното от майка им: по странен, изкривен начин Моника бе обвинявала Анна и Лиз, а най-вече Бети, за това, което бе изстрадала в ръцете на баща им. Дълго сдържано възмущение, доведено до връхната точка на кипене, когато Анна се беше отървала от сланините си и така бе нарушила статуквото.

В съзнанието й се оформи по-определен страх. Информацията щеше да се окаже безполезна, ако Кристъл откажеше да сътрудничи.

— Трябва да им го кажеш — умоляваше я Анна. — След като обясниш…

— Няма да стане! — Юмрук се стовари върху преградата, поставката за тоалетна хартия издрънча и накара Анна да подскочи. — Може да загубя децата си, този път завинаги.

— Адвокатката ми ще помогне. Тя…

Кристъл не я остави да довърши:

— Изобщо няма начин. Знам правилата на играта и винаги аз съм губещата. Божичко, изобщо не трябваше да идвам.

— Тогава защо го направи?

— Не знам. Предполагам, тъпо е от моя страна. Виждаш ли, лъгала си се в мен. Някои хора се раждат с обстоятелствата, изправени срещу тях, и аз съм от тях. Както и да е, ако има значение, желая ти късмет. Надявам се да ти се размине. — От другата страна долови тихо шумолене, движение и чу резето на кабинката да се издърпва.

Не реагираше ли светкавично, щеше да е твърде късно.

— Знам защо си дошла — каза Анна припряно. — Иначе нямаше да имаш мир със себе си. Защото не заслужавам да отида в затвора за нещо, което не съм извършила. Ти знаеш какво е затвор, Кристъл. Можеш ли наистина да ми го причиниш, като знаеш, че съм невинна?

— Съжалявам. — Скърцане, вратата се отваря. — Наистина е така. — Кристъл звучеше, все едно ще се разплаче.

— Почакай. — Анна се олюля, докато се бореше с резето. Лепкавите й пръсти се плъзгаха; намери опора, после отново й се изплъзна. Заблъска с опакото на ръката си; изведнъж вратата се плъзна и се отвори и тя се запрепъва навън.

— Кристъл! — изкрещя, но единствено собственото й бледо, отчаяно отражение я гледаше от огледалото над мивката, до която стоеше. С ъгълчето на окото си долови светкавично движение и се извърна точно навреме да забележи как жената изчезва зад вратата.

Анна се запрепъва, но все пак излезе в коридора и мярна кльощава блондинка в прекалено къса пола и дънкова блуза да си пробива път през тълпата. Втурна се подире й и Лора я последва. Не бяха изминали повече от няколко метра, когато репортерите се скупчиха около тях. Микрофон тутакси бе наврян в лицето на Анна и за момент тя бе заслепена от стена фотографски светкавици, женски глас, свеж и модулиран, си проби път през грохота:

— Анна, бихте ли коментирали хода на изслушването досега?

Анна я избута, мина покрай нея, крещейки:

— Разкарай се от пътя ми!

Гласовете бучаха в ушите й. Телата се скупчваха. Камери и микрофони се подаваха към нея като ориентиращи се по топлината бойни ракети.

— Анна, постигнахте ли предварително споразумение за признаване на вина?

— Мислите ли, че ще се стигне до процес?

— Оттук, Анна! Насам!

Над морето от поклащащи се глави и портативни камери тя зърна Кристъл, която си пробиваше път към изхода.

— Дръжте я! — изкрещя Анна колкото й глас държи.

Втурна се да я догони с Лора по петите й. Почти бяха стигнали до изхода, когато Хектор и Марк се присъединиха към тях, като невероятно приличаха на двамина пищовлии от Дивия запад, докато със сила избутваха репортери и оператори встрани. Някои викаха. Една портативна камера се разби в пода и предизвика поредица ругатни. Тъмнокос мъж със слушалки в ушите изскочи пред тях, но Марк го отхвърли настрани, като че ли бе комар.

После, сякаш Червено море се бе разделило, пред тях се отвори тесен улей и те хукнаха по него. Марк задържаше журналистите, а Хектор извеждаше жените през вратата към стълбите отвън. Анна трескаво се оглеждаше наоколо, но Кристъл бе изчезнала. „Моля те, Господи, не й позволявай да се измъкне.“

Погледът й обходи тълпата, изсипала се по стълбите към моравата долу — но не репортери, както успя да забележи, а протестиращи, които викаха и развяваха плакати. Мярна Финч с мегафон в ръка, през който ревеше: „На невинните хора мястото не е зад решетките! Колкото по-скоро я освободите, толкова по-скоро ще откриете истинския убиец!“.

Полицаите бяха оформили хлабав кордон, но в по-голямата си част тълпата изглеждаше организирана. И въпреки това на Анна й се доплака. Как би могла да намери Кристъл в такава блъсканица?

Тогава Господ се смили над нея и тя я забеляза. Запрескача надолу по стълбите да изтръгне мегафона от ръката на стъписаната Финч.

— Спрете тази жена! — извика тя и посочи към Кристъл, устремила се към паркинга.

Усиленият й глас произведе ефекта на топовен изстрел. За миг всички застинаха, дори Кристъл. После отново затича, но този път я следваха повече от дванайсет души.

 

 

Бяха необходими безброй телефонни разговори и брошури, но с помощта на приятелите си Финч бе успяла да събере достатъчно хора за митинга. Имаше деца от училището, Клеър и Мат, някои от редовните посетители на „Чай и съчувствие“, Джери и Обри, Сам и Иън, енориаши от „Св. Ксавие“ и паството на Първа презвитерианска заедно с всички, които просто чувстваха, че към Анна се отнасят несправедливо. Дори сестра Агнес бе дошла — закръглена дребна фигурка в черно расо и воал, и размахваше плакат с надпис:

„Истината те прави свободен.“

Йоан, 8:32

Иън бе изрисувал огромен плакат за Алис и Уес. А Бъд Маквити, пенсиониран военен и лидер на местната организация на „Ветераните от войните в чужбина“, беше предоставил мегафона, макар Финч учтиво да бе отклонила предложението му за противогазовите маски.

Едва се бяха събрали пред залата на съда, когато главната репортерка на Канал 7, загрижена за кариерата си Барби с къдрици с цвят на прясно масло, облечена в костюм в светъл карамел и наситенорозова блузка, се изтръгна от глутницата и се шмугна надолу по стълбите, следвана по петите от екипа си.

— Значи вие вярвате, че Анна е невинна? — Тя навря микрофона си в лицето на Финч.

Финч, която примижа в ярката светлина, насочена към нея от операторите, изведнъж почувства, че езикът й се връзва.

Анди я сръга и просъска:

— Кажи нещо.

Финч ужасено се огледа наоколо, преди погледът й да се спре на Люсиен, който в отговор й изпрати бляскава усмивка. Гласът й се върна и каза възмутено:

— Единственото престъпление тук е, че Анна е арестувана за нещо, което не е направила!

Устните на Барби кариеристката се извиха в престорена усмивка.

— Как може да сте сигурна, че тя не го е направила?

— Защото тя… тя… — Финч се поколеба, преди да изтърси: — Тя не би наранила и муха!

— Даа, тя е толкова убиец, колкото и аз. — Анди звънливо се присъедини към нея. Бузите й пламтяха в тъмно малинов цвят, сякаш току-що се бе усетила как би прозвучало изявлението й на зрителите.

— Районният прокурор си търси изкупителна жертва; това е единствената причина, поради която я арестуваха. — Саймън пристъпи напред, като изглеждаше доста по-голям за възрастта си в тъмносивия блейзер и ризата с разтворена яка. — Единственото му желание е тази есен да бъде преизбран? Една присъда в такова сериозно дело, разбира се, би… — Бе избутан настрани.

Още репортери се бяха ориентирали към все по-разширяващия се кръг протестиращи на моравата, където бе разположена маса и Клеър раздаваше чаши с лимонада в стил „Дикси“ и прясно изпечени бисквити „Тол Хаус“.

Наблизо Олив Милър размахваше плакат с изображение на Камбаната на свободата и думите: „Нека екне свободата“. Тя и близначката й Роуз, облечени в еднакви сини къси ризки, определено изглеждаха достатъчно възрастни, за да са лични свидетели на раждането на нацията. Мъж с тупе, което просто крещеше „изкуствено“, пъхна микрофон към тях.

— Какво правят две прекрасни дами като вас на такова място? — попита той и намигна.

— Мислехме да оберем банка — започна любезно Роуз.

— … но решихме, че тук е по-забавно — завърши Олив вместо нея.

Челюстта на човека увисна и му трябваше известно време да дойде на себе си.

Встрани светлорусите внучки на Роуз, Доун и Ив размахваха плакати и крещяха колкото им глас държи. Придружаваха ги родителите им, всеки сантиметър от външността, на които разкриваше застаряващите радикали, отглеждащи марихуана, с кърпи, завързани около побеляващите им глави, облечени в боядисани на петна фланелки и калци. Не бяха толкова развълнувани от времето, когато участваха в походите срещу войната във Виетнам.

— Прецакай системата! — ревеше брадясалият баща на близначките.

— Долу ръцете, свини! — крещеше жена му на стъписан полицай, случайно блъснал се в нея.

Бърли, татуиран като Хърман Тайзър, беше затворил магазина за следобеда. Всеки, който искаше да си вземе видеокасета в „Бърлогата на киномана“, трябваше да изчака до следващия ден. До него бе застанала жена му, Консуела, в черна рокля и голям златен кръст на врата си. Много повече приличаше на бивша монахиня от майката на Анди, която бе всичко друго, но не и благоприлична в плътно прилепнали панталони и еластична червена блузка, подчертаваща бюста й. Джери бе привлякла вниманието поне на един оператор: в късните новини по Канал 2 щеше да има преден план на полюшващите й се гърди. Но точно сега бе в акция, крещеше и размахваше лозунг, на който пишеше: „Обичаме те, Анна!“.

До нея Обри развяваше собствения си плакат толкова ентусиазирано, все едно дирижираше Деветата симфония на Бетовен.

Сам и Иън бяха най-отзад. Иън приличаше на демонстрант от шейсетте години с опашката и обецата си; Сам бе сякаш току-що излязла от каталога „Лендс Енд“. Бяха оставили Джек на Мейвис, която не дойде на митинга заради изостряне на артрита си.

Наблизо Том Кемп и годеницата му скандираха колкото им глас държи. Финч никога не бе виждала госпожица Хикс толкова разгорещена; бузите й пламтяха, очите й искряха. Никой не можеше да я нарече красавица, но поне не приличаше на нещо, престояло на рафта прекалено дълго.

На Финч й беше приятно да види, че Една Симънс също бе дошла. Не я беше виждала, откакто Бети бе отишла в клиниката „Слънчева светлина“. Сега, докато я наблюдаваше да минава тежко с работните си ботуши, с дебела плитка, полюшваща се на гърба й, Финч си помисли, че може наистина да помогнат на Анна, точно както бе помогнало и на майка й.

Забеляза Фран О’Брайън, собственичка на „Франсоаз Крепери“. Енергична дебеланка с пламтяща червена коса, заобиколена от здравеняците си синове — тийнейджъри, познати на Финч от училище. Чудеше се дали Фран има някаква представа, че Томи, по-големият, звездата на училищния отбор по борба, е гей. Беше се доверил на Финч един ден след училище вероятно защото бе усетил, че тя също крие свои тайни.

Малко по-встрани Дейвид Райбак наливаше лимонада на масата със закуските. С Клеър бяха просто приятели, но от начина, по който съпругът на Клеър реагираше, като си намираше дребна работа из къщата винаги, когато Дейвид се отбиеше, човек би си помислил, че има причина за безпокойство. Финч се съмняваше, че има основание, макар да не можеше да каже същото за Дейвид и неговата съпруга. От това, което бе виждала в църквата и из града, съдеше, че бракът им не е в най-доброто си състояние.

Точно сега обаче единственият човек, върху когото можеше да се концентрира, беше Анна. През първите трескави дни Финч си представяше как ще превземат затвора като в старите уестърни, но после бе осъзнала, че ако Анна бъде освободена, това ще стане единствено с упоритост и настойчивост. Постепенно и други се бяха присъединили към усилията им, като бившия издател на Моника, дал интервю за CTN, в което разкриваше каква всъщност бе Моника. Както и журналистът, който бе имал куража да каже, че за човек, окачествен от един таблоид като „Сестрата от Ада“, Анна има изумителен брой защитници.

Финч тъкмо вдигаше мегафона към устните си, когато внезапна суматоха привлече вниманието й към стълбите пред съда, по които Анна стремглаво тичаше надолу. Още дори не беше успяла да се зачуди какво означава гоненицата, когато Анна изтръгна мегафона от ръката й. „Спрете тази жена!“, изрева тя в него, а гласът й отекна над морето полюшващи се глави и плакати.

Финч се извърна и видя силно изрусена жена да се стрелка през моравата. Без да осъзнава какво прави или защо, се втурна след нея; приятелите й я последваха. Томи О’Брайън се включи в преследването, присъедини се и побелелият доктор Хенри, който подскачаше като стар кон с кабарче в копитото. С ъгълчето на окото си зърна отец Риърдън, в цивилни дрехи, да тича с пълна скорост заедно с дребничката органистка на църквата Лили Ан Бийсли, вкопчила се в ръката му, все едно от това зависи животът й.

Блондинката приближаваше паркинга, когато Финч, с отчаян порив, се откъсна от групата. Беше достатъчно близо, та да забележи тъмните полумесеци от пот под мишниците й и лопатките й, които се издаваха изпод намачканата дънкова блузка. Разстоянието се скъси и Финч я сграбчи за лакътя. Чу изгрухтяване, после и двете се изтърколиха на земята.

— Какво, по д… Пусни ме! — изпищя жената, борейки се да се освободи.

Финч я приклещи и я прикова към земята с хватка от борбата, на която я бе научил Томи О’Брайън. Когато вдигна поглед, видя кръг от задъхващи се усти, изумени погледи и портативни камери, насочени към нея като пушките на взвод за разстрел. Мярна Барби кариеристката и нейното подобие Кен. После Анна, задъхана, със зачервено лице, си проби път през тълпата. Кристъл престана да рита и се отпусна в знак на поражение.

Полицаите изправиха и двете, а портативните камери бръмчаха и запечатваха думите, които през идните дни щяха да бъдат излъчвани почти толкова често, колкото твърденията на Клинтън, когато отричаше да има каквото и да било общо с Моника Люински, блондинката вдигна сгърчено лице, зацапано със стръкчета трева, и изплака:

— Не съм го направила! Кълна се, не съм аз!