Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (10)

Десета глава

Стандартната реплика гласеше, че гробището „Благословено име“, славещо се с един от най-хубавите изгледи в Карсън Спрингс, напразно се ползва за обитателите му. Сгушено в завой на пътя, лъкатушещ нагоре по хълма към върха на Поклонниците, то тънеше в сенките на вечнозелени вековни дъбове и бодлив мескит, до потока, чийто лек ромон се стелеше сред дърветата. Тук бяха погребани бащата на Анна и прадедите й, както и много от най-ранните енориаши на „Св. Ксавие“, но откакто модното гробище с голяма порта от другата страна на града бе привлякло голяма част от бизнеса, хора, излезли на пикник, вече бяха по-често срещани от опечалени. Анна оглеждаше скромните надгробни камъни, много от които обрасли с мъх и килнати настрани, и не можеше да не е поразена от иронията, че Моника ще намери покой в толкова невзрачно място.

Службата до гроба бе кратка и включваше само членове на семейството и близки приятели. Джими Уайкоф беше поставил бариера в подножието на хълма, за да не допуска пресата, и Анна му бе безкрайно благодарна. Нервите й бяха толкова опънати, че притичала по близкото дърво катерица почти я накара да изскочи от кожата си. Застанала до зейналия гроб, докато се опиташе да пази равновесие на високите си токове, затънали в меката почва, единственото и усещане се свеждаше до ръката на Марк на лакътя й. Преди години майка й я беше записала на уроци по балет (успяха единствено да я накарат да се почувства още по-дебела и тромава), където се бе научила да прави пирует, с поглед, фиксиран в една точка на стената, за да не й се завива свят. Точно в този момент Марк бе въпросната точка.

Отец Риърдън прочете от „Псалми“ и тя със сухи очи наблюдаваше как ковчегът — лъскав махагон с месингови дръжки — потъва в земята. Сякаш наблюдаваше от разстояние: Глен, застанал с тържествено скръстени пред себе си ръце; слънцето се отразяваше в „Ролекс“-а му; Лиз, вперила мрачен поглед напред, в прегръдката на спомени, които определено не желаеше да се връщат; Бети изглеждаше разтревожена и замаяна, като че ли се чудеше какво общо има с всичко това. Като в сън Анна пристъпи напред да хвърли лопатка пръст в гроба и си мислеше за времето, когато със сестрите й бяха малки и всяка вечер, преди да си легнат, казваха молитвата: „Ако умра в съня си, моля Бог душата ми да вземе.“

После се понесоха към паркинга, където всички се сбогуваха. Лицата се размазваха пред погледа й. Долавяше само парфюм, отблясък от обици, отразеното в тъмните очила слънце, когато я наобиколиха. Само Лора стоеше встрани, милата й усмивка напомняше, че каквото и лошо да имаше на света, равностойно по количество добро му съответства… и Финч, чийто мрачен поглед я караше да изглежда по-голяма от годините си.

Тя прегърна Анна и промърмори:

— Не се тревожи. Няма да позволим да ти се случи нищо лошо.

— Ако имаш нужда от нещо, просто се обади — каза й Лиз и наистина го мислеше, за разлика отпреди, когато щеше да го каже само от приличие.

И ето, Анна вече бе отново в колата на Марк, потъна в седалката и въздъхна с облекчение — единственото, което сега искаше, бе да се прибере и да вземе гореща вана.

— Не живея далеч — напомни му тя, когато се отправиха надолу по хълма. — В подножието първата пряка наляво, после…

Той не й позволи да довърши.

— От това, което видях, изглежда, сякаш цялата Пета дивизия се е разположила на лагер пред дома ти. Ще те налазят като мравки на пикник. — Представата на Анна за дома й като за безопасно място се стопи. — Тази вечер ще останеш при мен. — Говореше така, все едно всичко е уредено.

Въпреки това тя запротестира:

— Марк, не мога да те моля да го правиш. Достатъчно си въвлечен и бездруго. А и нищо не съм си взела.

— По пътя ще набавим всичко, от което имаш нужда.

— Ами ти — не трябва ли да си на работа?

— Взех си отпуск.

Тя замълча, неспособна да обхване в съзнанието си представата, че един мъж, който и да е мъж, особено пък Марк, би стигнал дотам заради нея. Какво означаваше това? Втренчи се през прозореца към храстите, които оформяха плътна стена по дължината на пътя. Бяха обсипани с бели цветчета, които се разпиляваха и кръжаха във въздуха, но вече не бяха цветчета, а пеперуди — хиляди пеперуди.

— Имам да ползвам няколко дни отпуск — продължи той със същия констатиращ фактите тон. — Шефът ми ме кара да ги взема и прецених, че сега е моментът да го направя.

— И все пак… Не знам какво да кажа.

— Не можеш да минеш през случващото се сама. Имаш нужда от помощ.

— Мислех си, че адвокатката ми е за това. — И Ронда я бе предупредила да се покрива. Ако пресата надушеше, че е прекарала нощта с женен мъж, щеше още повече да влоши положението.

— Тя може да стигне само дотук и понеже полицията явно не работи по други следи — продължи решително той, — си мисля да направим собствено разследване.

— Не съм сигурна, че идеята е добра.

— Винаги ли играеш по правилата? — Той й хвърли изпълнен с предизвикателство поглед.

Имаше смисъл. Докъде я бе довела честната игра? Поне беше сигурна, че по-лошо не може да стане.

— Имаш ли представа откъде трябва да започнем? — попита колебливо тя.

— Ти ми кажи.

Тя се замисли за момент.

— Ами от бившия й съпруг.

— Кой от всичките?

— Четвъртият и последен — Брент Карвър.

— Актьорът?

— Говорила ли е за него?

— Не много. Само спомена, че е истинско лайно.

— Не е. Просто… малко ексцентричен. Отношенията им бяха странни.

— Вероятно му е било трудно да свири втора цигулка.

— Не мисля, че това го тревожеше толкова, колкото Моника. Освен че е висок, красив и секси, нямаше особени поводи да се надува. Общо взето, е второкачествен актьор — големи роли в телевизията, реклама тук-там. Бива го в надбягването с коли.

— Доколкото разбирам, разводът далеч не е бил приятелски.

— И да, и не. Моника му бе бясна, но Брент не оказа голяма съпротива. Знаеше, че така ще стане. Беше го хванала да я мами — явно е плащал сметки в хотели с кредитната й карта.

Марк тихичко подсвирна.

— Момчето има кураж, няма как да не му се признае.

— Харчеше като пиян моряк, макар че тя вероятно щеше да му го прости. Нелепото е, че след като се разделиха, започнаха да се разбират по-добре, отколкото когато бяха женени.

— Можеш ли да се сетиш за причина, поради която той да желае смъртта й?

— Не, освен… — Тя се намръщи. В паметта й се втурна скандалът, който беше чула случайно онзи ден — последния път, когато се бе отбил в къщата. Моника го беше заплашила, че ще му прекрати издръжката.

Тогава Анна не бе обърнала особено внимание. Брент, който постоянно затъваше в дългове, винаги я врънкаше за повече, но обикновено се отдръпваше като момченце, плеснато през ръката.

— Тя знаеше, че той не може да си позволи да я съди.

— Той ще наследи ли нещо?

— Съмнявам се. — Щеше да разбере повече след разговора с Гарднър Стивънс.

— Полицията говори ли с него?

Тя кимна.

— Очевидно е имал алиби.

— Това не изключва да е платил за услугата.

Анна се усмихна — беше толкова… театрално. Поръчково убийство… наемници… нещо като „Кръстникът“.

— Доколкото познавам Брент, щеше да си го удържи от „Виза“ — картата на Моника.

Изражението на Марк остана замислено.

— Имаш ли адреса му?

— В компютъра ми е. — Представи си офиса, запечатан с полицейска лента, и въздъхна. Приближаваха отклонението към магистрала 33, когато се сети:

— Агентът му сигурно го знае — казва се Марти Милник.

— Името ми е познато.

— Преди беше в CTN.

— Сигурен съм, че телефонът му може да се намери. Ще му се обадим, щом стигнем вкъщи.

Марк караше мълчаливо, сякаш обмисляше различни гледни точки. Приближаваха билото на хълма с величествената гледка към долината отдолу, когато той попита:

— Какво би могла да ми кажеш за този тип, Глен?

— Какво би искал да знаеш? — Анна се напрегна.

— Лиз ми довери, че не му вярва.

— Никога не го е харесвала.

— Ти как го приемаш? — Той я стрелна с поглед. Споменът изплува. След всичко, което се случи, не й се искаше да го съживява, но сега не можеше да го заобиколи. Освен това, дори да имаше и най-малката възможност да бъде свързано със смъртта на Моника… Усмихна се мрачно.

— Ако ме беше попитал преди няколко седмици, щях да ти кажа, че си е много свестен тип.

— И какво промени мнението ти?

Анна почувства, че й става горещо. Сега разбра защо тормозени жени се чувстват някак виновни, макар, ако мислеше рационално, да разбираше, че ако някой трябваше да се срамува, това бе Глен.

— Той ми се натрапи — каза тя изразително.

— Не съм изненадан.

— Не беше така. Той… ами… беше доста настойчив. — Не се впусна в подробности; от внезапно напрегнатото му изражение разбра, че е добил представа. — На Моника никак не й бе приятно, повярвай ми.

— Странно. Не бих я причислил към хората, които биха защитили някого.

— Да, не беше такава. Аз бях тази, на която бе бясна, не на Глен. Очевидно си е, мислела, че му давам повод.

— Вероятно е ревнувала. Бяха ли любовници?

— Доколкото знам, не.

— И все пак заслужава да се провери.

— Предполагам. — Не й се нравеше идеята да се изправи срещу Глен, не и след начина, по който бе гледал през нея на погребението; очевидно я обвиняваше за смъртта на Моника. Още повече си имаше по-непосредствени грижи.

— Марк, защо го правиш? — Гледаше го настоятелно. — Искам да кажа, беше само една нощ. Не ми дължиш нищо.

Причиняваше й болка да си го признае — за нея бе много повече — но това си бе очевидният факт. Погледът му остана втренчен в пътя. След малко тихо каза:

— Може би имам нужда да го правя.

— Супермен идва на помощ? — обяви тя безгрижно и се чудеше дали не е повече свързано с жена му, отколкото със самата нея.

— Само не ме карай да прескачам високи сгради с овчарски скок. — Той се ухили. — Дните ми на кръстоносец с наметало приключиха в четвърти клас, когато се гмурнах с главата надолу от покрива на нашия гараж.

За първи път от дни Анна се разсмя. Чувстваше се добре, сякаш я огряваше слънчева светлина.

— А пък аз исках да бъда Нанси Дрю.

— Струва ми се, че мечтата ти се е сбъднала.

Анна се засмя иронично.

— Проблемът е, че освен Брент и Глен нямам идея с кого да започна. Повечето от хората на погребението не съм виждала от години.

— Мислиш ли, че някой от тях е таял нещо срещу Моника?

Самата Анна се беше чудила. През последните четирийсет и осем часа не бе имала какво друго да прави. Поклати глава.

— Мога да се сетя за неколцина, които биха й забили нож в гърба при първа възможност, но само в преносния смисъл.

— Понякога има невидима нишка.

Тя се прозя, внезапно неистово й се доспа.

— Може ли да поговорим за това по-късно? Ще дремна малко.

Докато клепачите й се затваряха, се почувства, все едно се устремява надолу с асансьор. След секунда спеше дълбоко.

Събуди се, когато се бе стъмнило, и се изправи.

— Къде сме?

— Почти стигнахме.

— Кое време е?

— Време за ядене. — Той бе отбил от магистрала 1 и бавно се подрусваха по дължината на някакъв кей с магазини и бараки, където продаваха стръв и карамелени сладки.

— Надявам се, обичаш морска храна.

— Всичко ще ми дойде добре… стига да не го носят на поднос.

Смешно. Преди измерваше живота си с храната, която ядеше, а сега тя беше най-малката й грижа.

Скоро вече се бяха разположили в павилион до „Ръждивата котва“ и се наслаждаваха на морските дарове, които им сервираха в дървени блюда с формата на лодчици; всичко бе прясно уловено и панирано — хрупкаше. Анна, чийто апетит се беше възвърнал с цялата отмъстителност, на която бе способен, си помисли, че никога не е опитвала нещо по-вкусно.

— Храня се тук поне веднъж седмично — осведоми я Марк.

— Мога да разбера защо.

— Не е само храната.

— Знам. Понякога ти омръзва да се храниш сам. — Никой не го знаеше по-добре от нея.

— Едно от нещата, с които трудно се свиква. — Погледът му се отнесе към прозореца, където призрачното му отражение потрепваше в тъмното стъкло.

— Жена ти обича ли да готви? — „Като ще е, да е“, помисли си тя.

Погледът му се върна към нея, усмихнат.

— Разбираш ли, точно това ми харесва в теб. Всеки друг щеше да зададе въпроса в минало време.

— Тя не е умряла.

— Според много хора е.

Той остави вилицата и побутна чинията.

— Знаеш ли коя е любимата реакция? Когато се опитват да направят връзка, като я сравняват с някой побъркан член от собствените им семейства — все едно изобщо имат някаква скапана представа какво е истинската лудост. — Смехът му бе изпълнен с горчивина.

— Сигурна съм, че просто се опитват да те накарат да се почувстваш по-добре.

— Или пък те да се почувстват. — Той направи знак да донесат сметката. — За да отговоря на въпроса ти, да, жена ми обича да готви — докато не подпали къщата.

— А аз си мислих, че е специалитет на майка ми — осъзна се и направи физиономия. — Извинявай.

— Няма нищо. Не съм си запазил правото единствен да имам побъркани роднини. — Той се разсмя и част от напрежението напусна лицето му. — Като стана дума за майка ти, как е тя?

— По-добре… или просто може би така ми се иска да вярвам. Поне изглежда щастлива. Чаят в „Слънчева светлина“ е голяма работа.

— Уредил съм местна фризьорка да ходи веднъж седмично да мие косата на Фейт. Винаги я очаква с нетърпение.

Анна познаваше чувството. Всеки контакт с външния свят, колкото и незначителен да е, беше означавал всичко за нея, докато бе в затвора.

— Колко често я посещаваш?

— Преди ходех всеки ден. После веднъж седмично. Сега… — сви рамене — когато мога.

Анна кимна с разбиране. Посещенията й в „Слънчева светлина“ също се бяха разредили, макар майка й да не показваше, че го забелязва.

— Защото винаги е едно и също, нали? Фактът, че нещата никога не се подобряват.

Той се пресегна да я хване за ръката.

— Преди ме попита защо правя това. Може би защото мога. — Когато Анна не отговори, пръстите му я стиснаха. — Ще намерим изход — обеща й той. — Вярваш ли ми?

— Бих искала. — Едва-едва успя да се усмихне.

Марк посегна да погали бузата й.

— Изглеждаш уморена. Ще трябва да те сложим да си легнеш.

— Денят беше дълъг.

Анна отново заспа в колата и се събуди, когато той спря пред къщата си. Беше изненадана да види, че не е на океанския бряг, а е заобиколена от дървета и гъсти храсти. Прозя се и сънливо каза:

— Мислех, че живееш в Малибу.

Той се усмихна.

— Не всичко е дворци на брега на океана и кинозвезди.

Отвътре къщата бе уютна, с островръх покрив и капандури. Плъзгащи се стъклени врати се отваряха към веранда с изглед към облян в светлина склон, гъсто обрасъл с ниски топлолюбиви храсти с плътни листа, сякаш засипани със скреж.

— Водата често е лукс в този район — уведоми я той. — Засадихме растения, характерни за пустинята.

Той я поведе през уютна дневна, изобилстваща от книги, по коридор към голямата спалня в задната част. Тя потъна в леглото, покрито с пъстроткана покривка. Навсякъде се виждаха щрихи, принос на женска ръка ръчно направени флакони за парфюм върху дъбовата тоалетка, колекция старинни ветрила на едната стена, кедрова ракла в долната част на леглото — и все пак нищо не бе небрежно или прекалено. Марк измъкна одеяло от раклата.

— Лягай — заяви той строго. — Нареждане на лекаря.

Анна изрита обувките си и се протегна, като се наслаждаваше на пухената възглавница, в която беше потънала главата й — сякаш бяха изминали векове, откакто се бе радвала дори на най-простото удоволствие. Марк я зави и леко я целуна по бузата. Само след миг отново бе дълбоко заспала.

Пробуди се и видя само мекия блясък на осветлението отвън на верандата. Пипнешком намери пътя към банята, а на мивката откри неразпечатана кутия с четка за зъби. Очите й се насълзиха. „Едно от дребните неща — помисли си, — дребната любезност, която в обичайните обстоятелства едва ли би означавала толкова.“ Изми си зъбите и си плисна вода на лицето. Върна се и завари Марк, седнал на леглото.

— Колко спах?

— Няколко часа.

— Защо не ме събуди? — Почувства вина, че го е държала буден. След толкова шофиране сигурно бе изтощен.

— Трябваше да си починеш. — Той я привлече към леглото и я обгърна с ръце. — По-добре ли си?

— Много. — Тя се смъкна надолу така, че главата й лежеше на гърдите му.

— Говорих с Марти Милник.

— Какво каза?

— Изглежда, че пътищата им са се разминали. Марти не навлезе в подробности, но ми даде адреса на студио в Ковина, където се предполага, че Брент поработва. Мислех си да отидем утре сутринта.

Анна се зачуди що за студио е това. Според разбиранията на Холивуд Ковина си беше провинция, но само кимна и отвърна:

— Прилича ми на план.

Марк я целуна по главата.

— Искаш ли да поспиш още малко?

— Имам чувството, че мога да спя цяла седмица.

— В такъв случай какво ще кажеш за компания? — В отговор Анна го прегърна през врата и го целуна с такава сила, че изненада и двамата. Той се отдръпна, за да й се усмихне. — Нямах предвид непременно това.

Тя вдигна вежди.

— Оттегляш ли предложението?

— Ами, не…

Само след миг се озоваха под завивките без дрехи. Докато се гушкаше в него, Анна се опитваше да не разсъждава върху факта, че същото легло е споделял със съпругата си. Целуваха се още дълго, преди той да отметне завивките; пръстите му започнаха да обхождат кожата й. Тя затвори очи, докато се наслаждаваше на усещането. По-голямата част от познанията й за секса бяха от „Космополитен“; всяка втора статия очевидно се отнасяше за начините как да извлечеш най-пълно удоволствието от общуването с мъжете, които иначе явно не знаеха какво да правят. Марк обаче прекрасно знаеше какво прави; всяко лекичко докосване на устните и върховете на пръстите му пробуждаше в нея части, за чието съществуване не бе подозирала. Анна си помисли: „Ако съм мъртва и съм на небето, никога не искам да се връщам на земята“.

Сега устните му проучваха корема й… и… о, Господи… по-надолу. Започна да трепери неконтролируемо. Бе чела и за това. Но никакви думи не можеха да предадат усещането.

— Моля те — промълви тя, като не знаеше дали иска да спре… или да продължи.

Той вдигна глава, нежно я целуна по устните; собственият й вкус по устните му бе като вкуса на някакъв екзотичен плод, преди да прошепне:

— Искам да те накарам да свършиш по този начин.

Тя се изчерви, почувства се засрамена, но скоро забрави свенливостта си и остана само допирът на езика му, по-лек от перце. Усещанията се надигнаха до нажежен до бяло връх. Ох, Господи! Как би живяла до края на дните си, без да е изпитала това? Без него?

Когато свърши, изживяването нямаше нищо общо с това, което някога бе изпитала; не дори и когато бяха с Марк за пръв път. Изви се с вик, удоволствието бе толкова наситено, почти непоносимо; разля се из нея като топла течност. После рухна, останала бездиханна.

Лека-полека сърцето й престана да блъска. Светът пропълзя обратно: шум на кола, която с усилие се изкачваше нагоре по пътя; фаровете й просветнаха по тавана; пеперуди се блъскаха в подвижната стъклена врата — можеше да ги види в жълтия отблясък на прожекторите навън как се вият на спирала, зашеметени, само за да се върнат с подновена енергия към задачата да се размажат до смърт. Анна се запита дали причината да се усеща толкова жива, толкова ясно да осъзнава нещата около себе си не се криеше в това, че бе на ръба да загуби всичко.

Марк се изпъна до нея и тя удобно се гушна в него. Усети, че е възбуден, но той нежно отмести ръката й, когато тя се пресегна да го докосне там долу, и промърмори:

— Не.

— Но… — почувства се егоистка.

Той постави пръст на устните й.

— Тази вечер бе за теб.

Гърлото й се сви. Марк бе пожелал тя да получи нещо, което да бъде само нейно. Искаше да й покаже, че за него тя има значение, не е просто заместител на жена му. Анна едва се овладя да не даде воля на горещите сълзи, напиращи в очите й.

Унесе се в прегръдките му, като си мислеше за Моника — не кошмарните образи, които я бяха обсебили през последните няколко нощи, а Моника, каквато бе на сватбата си, застанала до олтара с Брент, видение в старинна дантела с цвета на слонова кост, с изражение на лицето, което сякаш казваше: ето това е; звукът на фанфарите, към който се стремеше. Но не беше така. Въпреки цялото си богатство и слава Моника беше умряла с празни ръце.

 

 

Студиото в Ковина се оказа промишлен склад на хвърлей място от железопътната линия, с дискретна табела на ламаринената ограда, която го определяше като седалище на „Блу Найт Продакшънс“. Марк съобщи на гласа, който пращеше по интеркома, че са дошли да се срещнат с Брент. След миг сигналът изжужа и вратата се отвори.

Момиче на двайсет и няколко, с пънкарска прическа, спортен тип, с татуировка на рамото и с по една пластмасова чаша димящо кафе във всяка ръка, ги поздрави, когато влязоха.

— Значи, хора, вие сте си артисти, нали? — започна тя. — Федералните идваха миналата седмица — някой ни набедил, че използваме непълнолетни. Да бе, как ли не. — Завъртя очертаните си с черен туш очи. Златната обеца над едната й вежда проблесна на светлината на неоновите лампи.

— Доколкото знам, такива сме си. — Марк я дари с най-обезоръжаващата си усмивка.

Тя наведе глава настрани и откровено го огледа — нищо, че изглеждаше достатъчно млада да му бъде дъщеря. С гърлен глас, докато димът от чашите, които държеше, се виеше около лицето й, каза:

— Елате с мен. Все още подреждат декора, та имате няколко минути.

Последваха я надолу по тесен коридор, построен от изкуствени плоскости. В дъното Анна забеляза камери и прожектори, кабели, прикрепени към улеи на пода, и техник здравеняк, който се появяваше и изчезваше от погледа й. Завиха и се спряха пред врата с името на Брент, написано на дъска, откъдето лесно можеше да бъде заличено. Момичето я ритна и изкрещя:

— Имаш компания!

Кафето се разплиска по едната й ръка, тя се намръщи от болката и изруга, докато продължи по пътя си.

Вратата се отвори с размах и Анна едва сподави възклицанието си. Единственото, което прикриваше Брент, бе кърпата, която държеше пред интимните си части. Той се ухили, все едно не осъзнаваше, че е гол.

— Ей, Анна Банана. — Тя се намръщи от прякора. — Какво те накара да изминеш целия път дотук? Само не казвай, че съм ти липсвал. — И й намигна.

През ума й преминаха няколко възможни отговора, преди да се спре на най-безобидния:

— Брент, това е Марк. Ние, хм, се питахме дали ще можем да разменим няколко думи с теб. — Внимаваше да не позволи на погледа си да се спира особено по-надолу.

Брент сърдечно поздрави Марк.

— Всеки приятел на Анна е и мой приятел.

Брент беше толкова по момчешки експанзивен, че бе невъзможно да не го харесаш. Освен това бе невъзможно да не го гледаш, независимо дали е облечен или гол. Към метър и деветдесет, с мускулесто тяло, придобило бронзов тен от редовните посещения в солариума, с усмивка като реклама за „Колгейт“ и постоянно разрошени руси къдрици, той беше от типа, който очакваш да видиш на плажа да подхвърля фризби. Не бе изненадващо, че връх в кариерата му бе второстепенна роля в „Спасители на плажа“.

Проблемът не се набиваше на очи, докато не се приближиш: Брент беше стар — не стар от старост, а според разбиранията в Холивуд, където повечето актьори на четирийсет са съсипани.

— Седнете. — Брент посочи към мизерното канапе и небрежно се пресегна към халата, окачен на закачалка на вратата. Неподражаемите звуци от двойка, която прави секс, достигнаха до тях.

Естествено, Анна се бе досетила — „Блу Найт Продакшънс“ и приказките на момичето за федералните. Чудеше се как Брент беше паднал толкова ниско, но всъщност не бе изненадана. В известен смисъл не беше ли вървял насам през цялата си кариера?

— Не те видях на погребението — каза тя.

Усмивката му угасна, докато се наместваше на стола срещу затрупаната с вещи тоалетка.

— Виж сега, съжалявам. Просто нямаше да мога да го понеса. — И разпери ръце в знак на безпомощност.

За момент Анна се зачуди дали няма и друга причина.

— Не съм тук заради това — продължи тя. — Предполагам, чул си какво стана.

— Ох, Божичко, да. Според мен е трябвало да го припишат на някого, копелетата. — Челото му се смръщи съчувствено, но веднага се изглади. — Ей, ама ти ще се оправиш. Искам да кажа, те могат да арестуват и самия папа.

Анна не бе сигурна, че сравнението й допада.

— Надявах се, че ти би могъл да изясниш някои неща — задълба тя.

— Разбира се. Всичко, с което мога да помогна. — Той се облегна назад и разпери ръце.

Марк се наведе напред.

— Къде бяхте през онази нощ?

— Какво по… Да не мислите, че аз съм я пречукал? — Благоразположеното изражение на Брент се промени в гневно.

— Не го твърдим — побърза да го успокои Анна. — Просто мислехме, че ако си бил там, си могъл да забележиш нещо подозрително. — Тя отклони поглед от процепа, където халатът му не се затваряше напълно.

— Опасявам се, че тук не мога да ви помогна. — Той се намръщи и се пресегна към пакет цигари на тоалетката. — Бях в бар с няколко приятели. Полицията провери. Последният път, когато я видях, бе тогава в къщата. — И хвърли многозначителен поглед към Анна, а тя се изчерви.

— Чух, че се е готвила да ви остави без пукната пара. — Марк го огледа безстрастно.

Брент запали цигара, дръпна силно и изстреля струя дим към тавана.

— Тъй ли? Е, не сте разбрали добре. Тя вдига пара от време на време, но още нищо не значи. Знаете я каква си беше. — Погледна Анна, после отново Марк; очите му се присвиха. — Не че ви влиза в работата.

— Не те обвиняваме в нищо — повтори Анна.

След малко Брент се предаде и каза:

— Да де, добре. Бе дочула, че изкарвам някоя кинта от тази работа. — Сви рамене. — Знам какво си мислите. Но, ей, бизнес си е, като всеки друг. Собственикът е женен и има три деца, ходи на черква в неделя. Знаете ли кой е най-добрият ни клиент? Хотелите „Бристол“. — Той изпръхтя. — „Плати, за да видиш“ за възрастни е много популярно сред търговските пътници.

— Виж, не ме засяга какво правиш, за да си изкарваш хляба — прекъсна го Анна. В светлината на собственото й положение не изглеждаше толкова шокиращо. — Просто се опитвам да стигна до дъното.

— Човече, ако знаех кой го е направил, щеше да е за окайване, след като приключа с него. — Брент поклати глава; изглеждаше по-скоро тъжен, отколкото ядосан. Не беше й хрумвало, че може да му липсва и нещо друго, освен месечния му чек.

— Някаква представа кой може да е бил? — постави точката Марк.

Брент лениво дръпна от цигарата си.

— Защо не поговорите с Лифивър?

— Мислиш, че Глен има нещо общо? — Неловкостта, която бе почувствала, когато го бе видяла на погребението, отново пропълзя у нея.

— Ти ми кажи. — В огледалото над тоалетката тя забеляза, че изрусялата от слънцето коса на Брент отзад започва да оредява.

Стоновете от другата страна на вратата се усилиха. Анна чу женски глас задъхано да настоява:

— О, да, бейби, да. Дай ми го. Ооох… по-силно… по-силно…

Внезапно споменът се втурна в паметта й и този път не можа да го прогони. Нима бе само преди три седмици? Струваше й се година. Затвори очи и отново преживя онзи ден…

Анна седеше, взираше се в екрана на компютъра, мръщеше се и дъвчеше нокътя на палеца си.

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: Животът е гаден

„Скъпа Моника,

Извинявай, от известно време не съм ти писала. Работата е там, че ме уволниха. Вещицата не ме хареса от самото начало и все ме преследваше, тормозеше ме за най-малкото, даже и за неща, дето не съм ги направила. И точно тогава Брайана да ми се разболее от заушки и да ме държи будна по цяла нощ. Тъй че, предполагам, някак я загубих. Оставих я (на Вещицата) да си я държи. Даже й казах каква е гад и не знам как старецът й изобщо може да я трае. Знам, трябваше да си затварям устата, ама ми беше дошло до гуша тя да се държи така, като да съм нещо, дето ще й оцапа обувките. Сякаш ми прави някаква страхотна услуга или нещо такова. Не заслужавам ли уважение? Прекалено много ли искам?

Както и да е, сега инспекторът ми се занимава със случая. Няма да е лесно да намеря друга работа, но няма да се дам. Понякога си мисля, че единственото, дето ме кара да продължавам, е, че теб те е грижа.

Твоята приятелка, Кристъл“

Бръчката на челото на Анна се задълбочи, докато пишеше отговора.

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: Ваше писмо: Животът е гаден

„Кристъл,

Наистина ме е грижа… много. И разбирам какво е шефът ти да те тормози… повярвай ми, но има и по-добър начин да се овладяват подобни ситуации. Ако нищо не свърши работа, можеш да напуснеш, без да изгаряш мостовете зад себе си. Не ти го казвам, за да те заболи още повече. Знам какво си преживяла, но погледни и по този начин — ако си стигнала дотук, значи можеш да извървиш целия път. На кого му пука какво мислят другите? Важно е това, което ти самата мислиш за себе си.

Както винаги, Моника“

Анна се чувстваше зле, че мами Кристъл, нея най-много от всички, но дали щеше да приеме съвета й, ако знаеше, че го дава неизвестната сестра на Моника? А пък ако таблоидите само надушеха…

Въздъхна. Имаше си достатъчно проблеми и без това. Като факта, че Моника отново започна да пие. А и начинът, по който се държеше напоследък, като носеща се с голяма скорост кола, чиято гума всеки момент ще се спука. Сега си го изкарваше на Брент, отбил се преди малко, без съмнение да иска пари. Сърдитите гласове се чуваха чак нагоре по задната стълба.

— Би ми взел и последния цент, жалък кучи син такъв! — Моника крещеше колкото й глас държи. — Всъщност можеш да кажеш „чао“ на издръжката си!

— Тъй ли? Ами ти пък можеш да си поговориш с адвоката ми. — Брент само лаеше, но не хапеше.

Тя се засмя дрезгаво.

— С какво възнамеряваш да му платиш, с чек със задна дата ли? Божичко, колко си жалък.

— Добре де, добре, извинявай, че не те светнах за работата. Но както казах, тя е само временно. — В гласа му прозвуча умолителна нотка. — Просто в момента съм притеснен за пари. Ако можеш да ми пуснеш нещо, ще ти го върна веднага щом се пооправя.

— И кога ще бъде това, след около двайсет години?

— Моля те, бейби.

— Престани с това „бейби“. Ако случайно не си забелязал, сме разведени.

— Добре, добре, успокой се.

— Това каза и когато те хванах да чукаш онази курва. Обзалагам се, издръжката трябваше да излиза от твоя джоб, а не обратното.

— Виж сега, не е Бог знае колко. Плащаш повече на шибания си градинар. — Анна долови страха в гласа му дори докато се опитваше да се защити.

— И по какъв точно начин ги спечели?

— За бога, Моника, аз бях до теб. Обожавах земята, по която стъпваш.

— Наистина ли? И как точно плащането на курвите с моята карта „Американ експрес“ се вписва в цялото ти обожание? — Моника вече наистина се развихряше. Анна разбра, че се забавлява.

— Ами ти първо откъсваш на човека топките, така че какво му остава? Ти беше тази, която исках.

— Предполагам, това трябва да ме накара да се чувствам по-добре?

Анна стана и затвори вратата. Все още можеше да ги чуе, но сега гласовете бяха приглушени. Преди щеше да се почувства задължена да се втурне надолу по стълбите, в случай че нещата загрубеят, но вече не бе така. Единствената причина още да е тук беше, защото не бе успяла да си намери друга работа. Нямаше да е лесно, защото трябваше да се обажда тайно и да се измъква за интервюта, все едно е агент на ФБР.

Приглушеното блеене от другата страна на вратата се усили и Анна усети, че я пробожда тревога. Ами ако нещата излезеха от контрол? Както в онзи случай, когато Моника беше замерила Брент с ваза и тя бе преминала на сантиметри от главата му.

Анна въздъхна. След като вече бе взела решението да напусне, всеки ден беше непоносим, сизифов камък, който трябваше да бута нагоре по хълма, като задачата се усложняваше още повече, защото Моника беше изключително напрегната — вероятно бе усетила, че вятърът се променя.

После си помисли за Кристъл, която се бореше да постигне нещо срещу почти непреодолими обстоятелства. „Защо аз трябва да се самосъжалявам?“ Сега, откакто майка й бе постъпила в „Слънчева светлина“, положението беше по-добро. Започна да посещава спортна зала и прекарваше повече време с Лиз и Дилън. Дори говори с Мардж Фаулър в музея за възможностите да стане екскурзовод. Мардж я насочи към женската лига, която набираше доброволци за туристически обиколки на исторически домове. Затова Анна четеше всичко, което можеше да намери и освежи паметта й за историята на града. В резултат се сприятели с Вивиан Хикс от библиотеката. Няколко пъти излизаха заедно на кафе, а онзи ден Вивиан й бе направила комплимент за фигурата.

И други бяха започнали да коментират. Анна вече не пазаруваше от щанда за дрехи с най-голям размер в „Ръкс“. Дори бе започнала да си слага грим — не много, просто да й придаде малко цвят и да подчертае очите й. (Ако бе научила нещо от всичките съвети за разхубавяване, които щедро бе раздавала през годините, то беше, че по-малкото е по-добро.) Норма Дивейн дори я бе убедила да добави няколко дискретни кичура в косата си.

Мислите й се върнаха към Марк, към спомена за тяхната нощ, скътан като скъпоценно бижу. Ако не се обаждаше, то не беше, защото не искаше да я види, тя го знаеше, а защото се боеше да не я нарани. Приятелите й можеше да казват, че е наивна, но изражението на лицето му, когато се сбогуваше с нея — никой не можеше да е толкова добър актьор. Бе разбрала, че той се разкъсва, защото желаеше това, което тя му предлага, но същевременно знаеше, че няма да е достатъчно за нито един от двамата.

Почти можеше да чуе присмеха на Лиз. „Добре дошла в реалния свят“, щеше да каже тя. Но последното, което Анна желаеше, бе да се подлага на критика от страна на Лиз. Самият факт, че Марк беше запазил дистанция, доказваше, че е по-добър от женения любовник на сестра й, който и да беше той.

Анна с усилие се върна към екрана: едно от съобщенията беше от почитател, гледал абсолютно всички филми на Моника безброй пъти, та предлагаше римейк на „Мрачна победа“, в който Моника да изиграе ролята на Бети Дейвис, но не сляпа, а в инвалидна количка. Друго едно от [email protected] искаше да узнае какво мисли Моника за междурасовите връзки, в случай че изпита силно сексуално желание по чернокож. И едно от Доти, пенсионирана медицинска сестра, която след години тежък брак бе намерила смелостта да напусне съпруга си. Благодареше на „Моника“ за насърчението и твърдеше, че е било допълнителният тласък, от който е имала нужда.

Слава богу, от известно време не бе получавала нищо от Рошавия Кери. Може да се е изплашил от последния й имейл, в който му казваше да не се безпокои за сигурността на „Лорей-Линда“, защото освен превъзходната алармена система обикалят охранители с кучета. Е, беше преувеличила, но нямаше как той да разбере.

Излизаше от Интернет и осъзна, че вече не чува Моника и Брент. Дали се бяха сдобрили, или просто бяха продължили в друга част на къщата? Стана и предпазливо открехна вратата. Бе минало доста време след обяда и тя умираше от глад. Прецени риска от пътешествие до кухнята, което можеше да я въвлече в скандала.

Накрая гладът взе надмощие. Тя слезе на пръсти и установи, че в кухнята няма никой, освен Арсела, която миеше съдовете от обяда. Отвори хладилника и видя, че е зареден с нискомаслено сирене и нарязани пуешки гърди, които Арсела купуваше специално за нея.

— Какви са последните новини от Чери? — попита тя, докато мажеше горчица върху филия пълнозърнест хляб.

Арсела светна.

— Тя идва скоро. Адвокат казва, всичко наред. — Поколеба се, после тихо добави, докато очите й се наливаха със сълзи: — Благодаря, госпожице Анна.

— Наистина няма защо. — Всичко, което беше направила, бе да накара приятелката на Мод, Дороти Стайнбърг, да напише писмо, за да съобщи, че Чери ще работи в болницата, когато пристигне в САЩ. — Просто се радвам, че свърши работа. С нетърпение очаквам да се запозная с нея.

Анна тъкмо се готвеше да отхапе от сандвича си, когато чу взрив от смях във външния двор. Погледна през прозореца и зърна Моника и Брент, вероятно забравили свадата си. Към тях се бе присъединил и Глен. Не го беше чула да звъни — вероятно Арсела го е пуснала. Тези дни бе толкова далеч в мислите си, едва успяваше да се концентрира върху работата.

Моника й махна да отиде при тях. Ох, Господи! Нямаше начин да я пренебрегне. Сестра й нямаше да приеме оправданието, че е в обедна почивка, а тези дни Анна правеше всичко по силите си да не я дразни. В решителния момент искаше да се разделят в добри отношения, ако не за друго, то поне заради майка им.

Остави сандвича, бутна плъзгащата се врата и излезе във вътрешния двор. От известно време не бе виждала нито Брент, нито Глен. Подготвена за стандартните поздрави — нищо незначещо намигване от Брент и сърдечно „здравей“ от Глен (като учител, който се опитва да насърчи свенливо дете да продължи да пее) — тя ги завари зяпнали от изненада, все едно я виждаха за първи път.

Брент подсвирна продължително.

— Е, какво ще кажеш? — Огледа я от горе до долу, преди да се обърне към Моника: — Сестра ти е направо зашеметяваща.

— Не че винаги не си била страхотна — побърза да вметне Глен. — Но сега…

Отстъпи назад да я разгледа по-добре. В копринената си черна фланелка и сивото сако „Армани“, с капчиците пот, избили по оформената му с гел коса, той изглеждаше почти… лукав.

— Бих те наел незабавно. — Осъзна как се е изтървал и добави: — Макар че ще ти е доста трудно да се пребориш с моята клиентка звезда.

— Да, не е ли изумително? — Анна усети загатнатата ледена нотка в гласа на Моника. — Откога я убеждавам да ми позволи да й купя съвсем нови дрехи, но тя настоява да стеснява старите си. Винаги е била прекалено практична, та да й е от полза.

Дори Анна, която най-добре от всички знаеше на какво е способна сестра й, бе поразена от ловкостта, с която Моника измести фокуса от новата стройна фигура на Анна към торбестите панталони и горнището, които й бяха по мярка само допреди няколко седмици, а същевременно напомни на Брент и Глен колко е щедра. Анна почувства топлина в бузите си и сведе поглед.

— Нямам много време да пазарувам — подхвърли безгрижно и се сети за безбройните случаи, когато бе бутала количката на сестра си нагоре-надолу по Родео Драйв, без Моника нито веднъж да предложи да й купи нещо повече от чорапогащник.

— Няма от какво да се тревожиш, бейби. С тяло като твоето няма нужда да се гиздиш толкова. — Очите на Брент шареха по фигурата й.

Глен предложи сърдечно:

— Какво ще кажете да поплуваме?

Анна усети, че я обзема паника. Но преди да успее да промърмори някакво извинение, Моника се усмихна с лукавата си котешка усмивка и възкликна:

— Точно това ми се искаше!

Анна хвърли отчаян поглед към Брент, но без никаква полза. Той не бе в положение да се разпорежда. Каквото и да поискаше Моника, получаваше го. Единствената причина, поради която го ругаеше от време на време, бе, защото обичаше да му напомня кой е шефът.

Все пак Анна се опита да се измъкне по най-убедителния начин.

— С удоволствие, но съм обещала на Тиери да му се обадя за онези промени — знаеш колко мрази да го карат да чака.

Моника се направи, че не е чула.

— Трябва да има достатъчно кърпи, макар че с Арсела човек никога не знае. — Тя въздъхна — многострадалният работодател, толкова мекосърдечен, че чак му вреди. — Защо не изтичаш да провериш? — поръча на Анна.

Кръвта нахлу в бузите й. Искаше й се да плесне сестра си, но Брент и Глен биха го възприели като пълно нарушение на правилата на играта. А и не съществуваха граници за това, което Моника би могла да направи, за да си го върне — като например постоянната нейна заплаха да прекрати плащанията за клиниката „Слънчева светлина“. Пое дълбоко дъх и се запъти към съблекалнята.

След малко преглеждаше чекмеджето, където държаха банските, и изведнъж й хрумна, че старият й бански ще виси около нея като слонска кожа. Порови из бикините, които сестра й бе харесвала преди злополуката, и избра най-скромните. Избягваше да гледа към огледалото и ги нахлузи. Най-сетне рискува да се огледа, а през нея премина вълна — беше шокирана. Не само бикините й стояха съвършено, изглеждаше…

Секси. Анна не се самозаблуждаваше: не можеше да отрече видяното в огледалото — гърди, които достатъчно издуваха горнището с презрамки през врата й, приятна закръгленост, без да се подрусва, докато вървеше. Не просто бе отслабнала; тренировките в спортната зала си казваха думата. Как не бе забелязала досега?

Излезе точно когато Брент и Глен напускаха съблекалнята от другата страна. Брент отново нададе вълчи вой, а Глен просто зяпаше.

На Моника, която беше облечена в бански, когато Брент бе пристигнал, очевидно не й беше твърде приятно, че са я изместили от сцената, та макар и само за минута. Огледа Анна през басейна; каменното изражение на лицето й казваше всичко. После извика с престорена бодрост:

— Момчета, престанете да зяпате сестра ми, ще ми е необходима малко помощ! — А когато Анна се приближи, тя се обърна към нея: — Бях забравила, че още пазя това. Е, можеш да го ползваш. Бог знае, че аз не мога да отида никъде с него тия дни.

— За какво си говорите? — Глен изрече репликата си, без да се запъне. — Ти все още си най-невероятната жена на планетата.

— С която никой не спи. — Моника говореше безгрижно, все едно бе най-остроумната шега.

Само Анна знаеше, че това е истина — Моника не бе спала с никого след злополуката. Не че нямаше да има дълга опашка от желаещи, ако помахаше с пръст, но гордостта не й позволяваше. Вместо това предпочиташе да наложи илюзията за фаталната жена, отчаяно флиртувайки с всеки — от Глен до синовете на градинаря, а понякога дори преминаваше границата, както бе станало с приятеля на Анди. Не правеше и нищо, за да опровергава слуховете от най-различно естество — за акордьора на пианото, с когото се предполагаше, че има връзка — мълва, със сигурност допринесла повече за неговата, отколкото за нейната репутация. Дълбоко под показността, Анна бе сигурна, лежеше отчаянието от осъзнаването, че е загубила всичко, което някога я е определяло като жена.

Това беше достатъчно да накара Анна да изпита съжаление към нея. Почти.

Тя се плъзна в басейна, преплува краткото разстояние и установи, че след като вече не се чувства тромавия кит, не е толкова ужасно. Загреба наоколо, докато двамата мъже правеха компания на Моника в плиткия край, и веднага щом видя, че може да се измъкне, без да привлече вниманието им, се изкатери навън.

Арсела знаеше, че умира от глад, и бе изнесла поднос с плодове и сирене. Анна си взе грозде и се изтегна на един шезлонг. Изненадана установи, че не си прекарва зле. Беше по-добре, отколкото да седи в задушния офис, макар че, ако някой й бе казал преди шест месеца, че ще дойде ден, когато няма да се ужасява от вида си по бански, щеше да избухне в смях.

Скоро Глен обяви, изпълнен със съжаление, че му е време да си тръгва — трябвало да вечеря с Харви, подчерта той, споменавайки името на един от най-важните продуценти на Холивуд така, както богатите жени споменават кожените си палта. Анна се възползва от възможността също да се оттегли.

Бе в съблекалнята и се бореше със закопчалката на горнището си, когато вратата се открехна. Изненадана се обърна и видя Глен, застанал точно на прага; светлината, проникваща през щорите, го караше да изглежда зловещ, като Клод Рейнс в „Знаменитият“.

— Май имаш нужда от помощ? — подхвърли той.

— Глен! Какво правиш тук? — Ръцете на Анна паднаха отстрани и тя го погледна неуверено.

— Надявам се, не те притеснявам — усмихна й се обезоръжаващо.

— Не, разбира се, не. — Искаше й се да се срита. Защо го каза? Той трябваше да разбере колко неуместно бе.

— Не исках да те притеснявам навън, но начинът, по който изглеждаш в това — погледът му премина надолу, — определено трябва да бъде забранен.

Анна се сви вътрешно. Беше чувала и по-добри свалячески реплики във второкласни еротични филми.

— Благодаря. — Звучеше небрежно, но леко се пресегна към кърпата си.

— Освен това винаги съм смятал, че си красива. „Лъжец“, помисли си тя, ала бе прозвучало толкова искрено, че за момент престана да се пази. Когато той пристъпи и я притегни в ръцете си, беше прекалено зашеметена да протестира.

Устните му бяха върху нейните. О, Господи!

Преди време вероятно би се зарадвала на целувката му, но сега единственото, което усещаше, бе мокрият му бански, залепнал за кожата й, и горещият му език, проникващ в устата й. Опита да се извие, но той само я стисна по-силно, сякаш тя правеше това, за да го възбуди. Анна тихичко извика и го отблъсна.

— Глен… недей. Моля те.

Той отстъпи с престорено обидено изражение.

— Шегуваш се, нали?

— Не, не се шегувам. — Вложи в думите толкова сила, колкото можеше, без да крещи. Не искаше другите да чуят. — Аз те харесвам. Нека оставим нещата така.

Най-погрешното нещо, което можеше да каже.

— И аз те харесвам. — Гласът му стана дрезгав, клепачите му се притвориха. Проследи линията на ключицата й с върховете на пръстите си. Преди никога не бе обръщала внимание колко е космат, дори и по дланите — като маймуна.

— Нямах предвид това — пак запротестира тя.

— Знам, но нали приятелите също могат да се забавляват? — Той игриво подръпна едната й презрамка.

— О, я стига, Глен. Напълно съм сериозна. — И се опита да придаде на гласа си шеговита нотка, като напразно се надяваше, че така ще го накара да престане.

— Аз също. — Той се ухили, мокрият му бански не оставяше никакво съмнение в думите му.

— Виж сега, ако съм те накарала да мислиш…

Той покри устата й със своята, издаде таза си напред и започна да се отърква в нея. Един от пръстите му проникна под еластичните бикини. Колкото Анна се боричкаше да го избегне, толкова повече го разпалваше.

— Престани! — изсъска тя. — Престани веднага, или ще…

— Крещиш? — Гласът му бе нисък и интимен, почти развеселен, сякаш двамата споделяха тайна, което всъщност и правеха в известен смисъл: и двамата бяха наясно кого ще обвини Моника.

Анна отново се поколеба — достатъчно дълго, и той го прие като примирение. Сега се опитваше да й разтвори краката с коляно. Усещаше възбудата и топлината му под влажните бански и я заля паника. Помисли си за Марк, колко нежен бе той. Това й даде силата, от която се нуждаеше.

Анна отметна глава назад и закрещя колкото сили имаше.

Глен се отдръпна намръщен. Очевидно не беше очаквал, не и от плахата като мишка Анна. Преди да може да си събере мислите и да си оправи банския, вратата широко се отвори. Зад косматото рамо на Глен в рамката на вратата се очертаваше силуетът на Брент.

— Какво по… ей, я долу ръцете от нея! — Той се гмурна напред и избута Глен, който залитна назад.

Хвана се за един стол и се изправи. И в частицата от секундата, преди да нападне, истинската същност на Глен се разкри: хлапето от Комптън, което бе сменило Ечевариа с моминското име на майка си и беше прекарало толкова време да изучава навиците на изпълнителните директори на студиите, чийто шофьор бе, колкото и върху учебниците в колежа.

Той се изстреля към Брент не като боксьор, а като уличен побойник, целейки се ниско. Въпреки че Брент беше по-висок и по-тежък от него поне с десетина кила, мускулите му бяха главно за показ. Ударът го нацели в стомаха и го прати да се гърчи до стената с грухтене, предизвикано от изкарания му въздух. Като каскадьор в уестърн, той бавно се плъзна към пода и се приземи с глухо тупване.

Анна бе застинала. Дори Глен не помръдваше, докато зяпаше Брент, свит на пода, без да може да си поеме дъх. Представи си ги тримата, застинали така завинаги, като изображение от Помпей; през прага падна сянка. Вдигна поглед и видя Моника, в очите й блестеше такава яростна омраза, та Анна усети как студени тръпки пропълзяват по гръбнака й.

Нямаше да е толкова лесно да напусне сестра си, както се беше надявала. Щеше обаче да е още по-трудно да остане.

 

 

Споменът избледня и остави Анна разтреперана да седи, обгърнала се с ръце, в занемарената гримьорна на Брент.

— Глен? Не мога да си го представя като убиец, ако това имаш предвид. — Можеше да бъде какво ли не, но не и престъпник.

— Но той не казва същото за теб. — Брент отново си дръпна от цигарата. — Съобщил е на полицаите, че си заплашвала Моника. Питаха ме дали някога съм забелязвал подобно нещо.

Анна пламна от възмущение.

— Какво им отговори?

— Че според това, което съм виждал, е било точно обратното. Начинът, по който се отнасяше с теб… не бих те винил, ако я беше пречукала.

Анна усети, че кръвта се оттича от бузите й. Брент посвоему може да е искал да направи добро, но беше успял единствено да я представи да изглежда по-лоша.

Марк я хвана за ръката и я стисна.

— Откъде да знаем, че не пуска дим само за да прикрие собствения си задник?

Тя поклати глава.

— Човек не убива дойната си крава.

— Може би прекалено се задълбочаваме в търсенето на мотив.

— Престъпление от страст? — Беше й идвало наум, но доколкото знаеше, не бяха романтично свързани, което зачеркваше сценария с ревнивия любовник.

Преди да продължат с предположенията си, вратата се открехна и момичето с пънкарската прическа подаде глава.

— Готови са за теб — уведоми то Брент. — Имаш ли нужда от разгрявка?

Той й смигна, за да покаже, че не е необходимо. Анна се стараеше да не мисли прекалено какъв вид разгрявка имаше предвид асистентката, а той се изправи.

— Слушай, наистина съжалявам — доста ти се събра. Ако мога да направя нещо, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря — отвърна му тя и си помисли, че вече беше направил повече от достатъчно.

Той я целуна по бузата и излезе, като остави аромат на „Брут“.

— Толкова от Брент — отбеляза тя сухо към Марк, докато тръгваха от паркинга. — Не сме напреднали особено в сравнение с началото.

— Освен че сега вече знаем как стоят нещата с Глен.

— Да, ясно е, че е лъжец и змия в пазвата.

Този път Анна не се въздържа и подробно му разказа всичко, случило се през онзи ден — как Глен се беше нахвърлил върху нея и как, ако Брент не бе го спрял, той щеше да я изнасили. Марк не промълви и дума. Едва когато завърши, той рязко зави в отбивката.

— Знаеш, че вината не е твоя, нали? — каза той строго и се обърна да я погледне в лицето.

— С ума си, да.

— Какво ще стане, ако насочиш обвинението там, където следва?

— Не разбирам за какво намекваш.

— Може би се боиш, че ще трябва да направиш нещо в тази връзка.

— Говориш като психоаналитик. — Тя едва се усмихна.

— Просто ми обещай, че следващия път, когато си бясна на някого, няма да го оставиш да му се размине.

— Дори и ако си ти?

— Особено ако съм аз.

Анна не бе усетила, че трепери, докато той не я притегни в прегръдката си; едва тогава я обзе дълбоко спокойствие.

— И все пак не го виждам като убиец — колкото и да й се искаше.

— Би ли го приела като изнасилвач?

— Той не… — Тя се спря. — Не.

Марк се отдръпна.

— Добре тогава, нека видим какво има да ни каже самият той за себе си. — Изражението му бе мрачно, докато сменяше скоростите и на заден ход отново излезе на пътя.

— Ако допуснем, че изобщо пожелае да разговаря с нас.

— С малко късмет ще го хванем неподготвен.

Тя се зачуди каква би била ползата. Ако напрегнеше въображението си дотам, че Глен е убил Моника, как, по дяволите, щяха да го докажат? Дори и така…

Обясни на Марк как да стигне до офиса на Глен и добави:

— Ако побързаме, ще можем да го хванем, преди да е отишъл да обядва.