Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (16)

Шестнадесета глава

Скоро Кристъл бе отведена за разпит и историята излезе наяве. Тя призна, че се е покатерила по стената на Лорей-Линда късно през нощта и била шокирана, като видяла как Моника потъва в басейна. Не отишла в полицията, защото щели да намерят начин да й го лепнат или най-малкото да я обвинят в нарушаване на изпитателния срок. И какво щяло да стане с децата й?

Ронда се намеси. Намери й адвокат, стар приятел, бивш заместник районен прокурор от районната прокуратура на окръг Вентура, който се залови за работа и постигна смекчаване на присъдата поради самопризнание. Междувременно Кристъл бе пусната под гаранция.

Изглежда, Анна също бе отървала кожата. Предварителното изслушване започна отново и Ронда предложи делото да бъде прекратено. Изслушаха показанията на Кристъл, още по-необорими поради нежеланието й да сътрудничи, съдия Картрайт постанови, че са налице „значителни съмнения дали наистина е извършено престъпление“.

Шоуолтър излезе извън кожата си и отказа да оттегли обвиненията, а на пресконференция на стълбите пред съда се закле, че ще направи всичко по силите си Анна да отиде на процес — заплаха, на която Ронда не обърна внимание. Той нямало да рискува втори провал — не и толкова скоро преди изборите.

Анна трябваше да прелива от радост, но бе прекалено вцепенена да почувства каквото и да било. През следващите дни се носеше като в мъгла и едва осъзнаваше, че по петите й се влачат журналисти с молби за коментар. После, точно както се бе спуснал, роякът скакалци се вдигна: времето си вървеше и нейните петнайсет минути слава бяха изтекли. Единствените, на които щяха да липсват, изглежда, бяха собствениците на магазини, чиито приходи значително се бяха увеличили през тези седмици. Мирна Макбрайд оповести незапомнени пролетни продажби, а конкурентната книжарница на бившия й съпруг отсреща се радваше на прилични постъпления. Кафенето „Синя луна“, разположено по диагонал на „Деларосас“, инсталира нова тента и външен цинков бар, където се плащаше отделно, а „Хай Граунд“ завладя съседната неработеща кинкалерия — за радост на почитателите на кафе, натъпкани в тясното пространство — докато „Ингърсолс“ бяха залети с поръчки по пощата от пристрастили се към европейските им щрудели и рула.

Анна се съгласи да даде едно-единствено интервю на Емили Фрей от CTN; бе най-малкото, с което можеше да се отблагодари на Уес за всичко, което бе направил. Закараха я в студиото с частния му хеликоптер; Марк беше до нея. Като малка се боеше до смърт от височините, но докато гледаше към разпрострелите се сгради, магистралите, подобни на дълги огърлици от коли, единствената й мисъл бе, че е надживяла нещо много по-лошо от онова, което би могла да си представи. А и страхът не бе ли породен предимно от несигурността, че не знаеш как би се справил с катастрофа? Изпитанието й беше разкрило на какво е способна и поне в това имаше някаква утеха.

Вечерта се прибра у дома напълно съсипана. Марк също се бе умълчал, докато караха обратно към къщи. Вечеряха мълчаливо китайска храна. Явно и двамата не искаха да засегнат болезнената тема. Вече се приготвяха да си лягат и Анна се застави да погледне истината в очите: животът й ще трябва да продължи без Марк.

Дори и сега глас прошепна в съзнанието й: „Може би ще се намери начин“. През изминалите седмици бяха станали толкова близки, че нямаше представа какво би било без него. Тя също бе различна от жената, която преди очакваше толкова малко от живота, благодарна и за трохите от трапезата. Сега разбираше какво не бе осъзнавала онзи ден при езерото: ако отчаяно желаеш нещо, трябва да се надигнеш и да го вземеш или да умреш, докато се опитваш да го постигнеш.

Седнала на леглото по нощница — не в ефирното изделие, подарък от Моника за миналата Коледа, което беше пъхнала в чекмедже в очакване на медения месец, на който вероятно никога нямаше да отиде, а в най-старата си памучна нощница, износена от безкрайното пране; шарката на маргаритки бе избеляла и почти не се различаваше — чакаше Марк да излезе от банята. Косата й бе вдигната с шнола във формата на пеперуда; кичури коса се виеха по шията й, лицето й беше почистено от тежкия грим, сложен й за интервюто. Ако точно тогава се бе огледала в огледалото, за миг щеше да се подведе и да си представи по-младо свое копие, момиче, изпълнено с надежди и мечти, които още не бяха се сбъднали.

Къде бяха отишли всичките години? В някои отношения се чувстваше, все едно се е върнала там, откъдето бе започнала през онзи толкова далечен ден, когато се върна у дома за погребението на баща си. Но едно беше сигурно — бе се преместила от детската си стая в голямата спалня, оставена от майка й. Вече ги нямаше тромавата гарнитура „Гранд Рапидс“ и окъсаните тапети на цветя. На тяхно място имаше чисти бели стени и обикновено легло, покрито с лек юрган, намерен на тавана. Единственото, останало да й напомня за миналото, бяха семейни снимки и рисунка на старото училище, направена с перо и туш от баба й.

Тя се загледа в празния фон на прясно боядисаните стени и се запита какъв ще бъде остатъкът от живота й. Щеше ли да продължи с работа, която щеше да бъде толкова удовлетворителна, колкото последната бе потискаща? Фигурираха ли брак и майчинство в картите?

Най-сетне Марк се появи с кърпа около кръста и коса на мокри кичурчета. Изглеждаше толкова неустоим, че се изкуши да отложи всички разговори за бъдещето. Но утре той се връщаше у дома и тя не можеше да му позволи да си отиде за втори път, без да знае къде точно се намират.

Той улови погледа й и спря да й се усмихне; мокри следи проблясваха върху новобоядисаните дъски. Изтълкува погрешно угрижения й поглед и каза:

— Не се тревожи, справи се чудесно. Ще видиш, когато го излъчат.

Интервюто бе последното, за което си мислеше, но отвърна:

— Просто се надявам да е смислено. Не помня и половината от онова, което говорих.

— Сподели всичко, което имаше нужда да кажеш.

Тя сви крака и ги притисна към гърдите си.

— Предполагам, в края на краищата няма никакво значение. Ще си мислят това, което им харесва.

Нека вярват, че отчаянието е тласнало Моника към пиенето и в последна сметка — към самоубийство. В това можеха да се вкопчат, един живот като във филм, но разиграван в реалността.

— Другата седмица по това време на никого няма да му пука. — Седна до нея и я прегърна. — Единственото от значение си ти.

— Аз ще се оправя — промълви тя, после се усмихна. — Предполагам, шокът още не е отминал.

— Нужно е време — придърпа я по-близо така, че главата й се озова под брадичката му. Миришеше на сапун „Айвъри“ и на нещо, което си бе само негово; ароматът, който щеше да отнесе със себе си, когато си тръгне.

— Не мога да престана да мисля, че ако бях действала по друг начин… ако по-рано й се бях опълчила…

— За подобни неща не можеш да правиш предположения.

— Как може да ме е мразила толкова? Собствената си сестра.

— Не е свързано с теб. — Допряла глава до гърдите му, тя чуваше гласа му като утешително мърморене. — Ти си й показала огледало, това е всичко, а тя не е харесала отражението в него.

— Невинаги е била такава.

Някога двете лежаха в леглото през нощта и си шепнеха тайни. Моника я пазеше, когато децата в училище я дразнеха, че е дебела… както и от баща им. Едва когато сестра й поотрасна, всичко се промени. Бе станала дистанцирана и надменна, което караше Анна да се пита дали тя не е направила нещо — въобразяваше си простъпки, полагаше огромни усилия да ги компенсира и бе създала модел, пренесен по-нататък в годините.

— Мога да го разбера — промълви Марк, макар тя да подозираше, че го прави само от любезност.

— Стана известна и… ами беше като кола без спирачки.

Той кимна с разбиране.

— Като най-лошото, което може да се случи на алкохолик — да спечели от лотария.

— Също и това. Пиенето.

— Като пиеш повече, се побъркваш.

— С теб така ли стана?

Той се отдръпна, за да й се усмихне, и около очите му тя забеляза бръчици, които преди не бе виждала.

— Аз пиех, за да не се побъркам — или поне така се самозалъгвах.

— Заради Фейт?

— По едно време си мислих така, но бе само оправдание. Имах си собствени демони.

Анна събра цялата си смелост и тихо попита:

— Марк, какво ще стане с нас?

Много дълго той не отвърна нищо и тя усети как около сърцето й се образува леден обръч. Искаше й се да си върне думите обратно. Не можа ли да почака до сутринта? Трябваше ли да съсипе малкото им останало време?

— Ще ми се да мога да ти кажа това, което искаш да чуеш — той я пусна и се отдръпна, ръцете му паднаха тежко отстрани, — но не е толкова просто.

Естествено, имаше предвид Фейт.

— Знам… — Тя си спомни всичко, което бе преживяла през изминалите месеци; не беше я убило и това също нямаше да го направи. — Просто си мислех на глас.

— Анна…

— Трябва да си метнеш нещо отгоре. Ще настинеш — каза му тя със странно безжизнен глас, който не приличаше на нейния.

Той задържа погледа й, без да помръдне. Тя проследи капка пот, стичаща се по врата му. След един дълъг миг той отиде да потърси халата си. По някаква причина това я порази най-силно: гледката на синия му мъхест халат, отразен в огледалото на вратата на банята, когато се отвори. Изглеждаше толкова… семейно в известен смисъл — да виси на закачалката до нейния. Осъзна, че е започнала да разчита на подобни неща, за да потвърди присъствието му в живота й — четката за зъби и самобръсначката в шкафчето, износените му обувки на пода в дрешника. Просто се самозалъгваше.

Марк се появи отново със сресана коса, в която личаха следите от гребена. Тя бавно се надигна от леглото и се чувстваше по-уверена в себе си от години насам, макар че сърцето й сякаш пропадаше.

— Знам, трябва да си вървиш — каза тя твърдо, — но не искам да престанем да се виждаме.

— Сигурна ли си? — От болезненото му изражение разбра, че на него също му е тежко.

Прекрасно знаеше какво означава: уикенди тук и там, случайни романтични пътувания, огромни сметки за телефон — единственото, което щеше да й остане. Ами ако жена му научи? Анна можеше само да се надява, че тя би искала Марк да получи щастието, което не може да му даде. Помисли си егоистично: „Защо трябва да бъда единствената, която прави жертви?“.

— Не искам да те загубя — отговори тя. — Знам, че няма да те виждам всеки ден или дори всяка седмица, но мога да го преживея.

Марк бавно поклати глава.

— Не съм сигурен дали аз мога.

— Значи така? Всичко е свършено?

— Може би ще е най-добре да си дадем малко време.

Гняв пламна в нея.

— Очаквах повече от тази изтъркана стара реплика.

— Бих дал всичко да не беше така.

Тя се извърна, за да не се остави сърцераздирателното му изражение да я трогне, и студено рече:

— Сега разбирам. Това, което правиш, е да спасяваш хората. Сега, когато се измъкнах от лабиринта, можеш да отидеш при следващата дама в беда. — Анна разбираше, че е вярно само в най-повърхностен смисъл, но не възнамеряваше да му позволи да се откачи от куката. — Предполагам, това е предимството на жена ти пред мен. Тя винаги ще има повече нужда от теб, отколкото аз.

— Анна, моля те.

Тя се извърна.

— Но е вярно, нали? Наказваш ме, защото съм по-силна.

— Престани. — Гласът му се пречупи.

„Не бъди такава. Не разваляй всичко. Не издавай чувствата си.“ Мантрите, които беше следвала през целия си живот, вече не действаха. Бе се променила, ала не задължително към по-добро в някои отношения. Тази нейна нова страна — е, леко и обезпокоително напомняше за Моника. Но ако сестра й бе прекалено погълната от себе си, за себе си Анна установи, че не е била достатъчно егоцентрична. Може би е време да престане да зависи от другите, да се застъпват за нея, а да започне сама да се отстоява.

— Чаках това през целия си живот. — Очите й се насълзиха. — Не искам да го изпусна.

— Нито пък аз. — Няколкото стъпки, които ги деляха, бяха разстояние, по-голямо от океан.

— Не е задължително да чакам, ако и когато ти си свободен.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре, но усмивката не стигна до очите.

— Няма добри начини за тези неща, нали? Мога да ти кажа, че те обичам, но ти вече го знаеш. Мога да кажа, че съжалявам, но също ти е известно.

— Предполагам, че това, което остава да си кажем, е довиждане. — Тя погледна към куфара му в ъгъла и попита със забележително спокоен глас, който съдържаше единствено лек хладен намек за ирония: — Имаш ли нужда от помощ да си събереш багажа?

Марк поклати глава и изглеждаше по-окаян, отколкото му се полагаше да бъде, защото в края на краищата бе този, който си отива.

— Може да почака. Освен ако не искаш да си тръгна веднага.

Тя въздъхна изнурено и се пъхна под завивките. Не й бяха останали сили.

— Прави каквото искаш. Аз си лягам. — И се зарови в чаршафите, които леко ухаеха на телата им. Беше й писнало да бъде благородна. Да бъде храбра — също. Точно сега искаше единствено да заспи дълбок сън без сънища.

— Анна. — Тя усети, че матракът поддава, после ръката му, която я галеше по главата.

С тих, задъхан глас попита:

— Винаги ли ще бъде така, Марк? Имало ли е някога миг, когато си мислил, че може да е друго?

— Не съм си позволявал да мисля толкова напред — тихо отговори той.

Анна се обърна по гръб и го погледна.

— Не възнамерявам да те улеснявам — промърмори тя свирепо. — Прекалено много те обичам.

Той стисна челюсти и тя прозря битката, която бушуваше зад грижливо поддържаната фасада.

— Последното, което искам да направя, е да приготвя този проклет багаж. — Той хвърли изпълнен с омерзение поглед към куфара, сякаш бе враг и причина за цялата печал.

„Тогава недей“, искаше й се да изкрещи, но само се обърна по корем и притисна лице към възглавницата, за да не види сълзите й. Те само щяха да го накарат отново да поиска да я спасява, а тя не го желаеше. Желаеше единствено да стои на собствените си крака до мъжа, когото обича.

Беше почти заспала, когато го усети да се плъзга под завивките. Стоеше неподвижно, за да не разбере той, че е будна; едва когато започна да гали косата й, усети, че тялото й му отвръща, като истински предател. Ръката му се придвижи надолу, палецът му проследи очертанията на рамото й под износената материя на нощницата. Когато я целуна по шията, и последната й съпротива се стопи. Обърна се към него, поднесе устни за целувка и усети колко е възбуден. Отново се почуди, че може да предизвиква такова желание, че той никога не се уморяваше от нея.

Тя седна и издърпа нощницата през главата си. Очите му проблясваха в сенките и сякаш я питаха: сигурна ли си, или това само ще влоши нещата? В отговор Анна се изпъна пред него гола, тялото й вече не бе източник на срам, а скъпоценен дар, който да предложи. Марк не се нуждаеше от повторна покана.

Имаше някаква сладост, почти елегичност в протяжността, с която я галеше, целуваше и изследваше податливата влага между бедрата й. Когато накрая влезе в нея, бе изключително внимателен. Не бързаха, докато се любиха, опияняваха се един от друг, все едно нямаше причина да не продължи така завинаги, нощ след нощ в здрача на годините им.

Едва когато се отделиха, заситени, реалният свят пропълзя обратно. Анна лежеше будна със затворени очи, сгушена в ръцете му и разбираше, че той не може да я опази от единственото, което най-много я ужасяваше: да намери начин да живее без него.

Заваля, първият истински порой от седмици, и тя слушаше как барабани по покрива и гъргори в улуците. Утре, когато изгрееше слънцето, полята щяха да бъдат покрити с лек зелен воал, а маковете с клюмнали къдрави главички щяха да бъдат взрив от злато. За момента обаче светът се бе свел до тиктакането на часовника на нощното шкафче, който отмерваше безценните последни минути в обятията на Марк.

 

 

През следващите дни Анна се хвърли в очевидно донкихотовско търсене на работа, което й помагаше да не тъне в печал, а същевременно ежечасно й напомняше за цената на лошата репутация. Като че ли никой не искаше да я вземе на работа, на повечето места, където беше питала, я отпращаха още преди да е престъпила прага им — например Фил Скрогинс в аптеката, който й беше казал, че мястото е заето, а обявата се бе появила в „Клариън“ едва тази сутрин.

Лиз настояваше да не се безпокои и й напомни, че след официалното потвърждение на завещанието и двете ще бъдат богати. Но процедурата можеше да отнеме месеци, Анна го знаеше, а междувременно трябваше да се плащат сметки, колата се нуждаеше от нова трансмисия, котаракът бе развил загадъчни сълзящи рани и се налагаха постоянни посещения при ветеринаря. Хрумна й, че през цялото това време животът й не беше в нейна власт, както си бе представяла. Докато отсъстваше, за да се пребори и докаже невинността си, нещата се бяха трупали, като купчината непрочетена поща на масата в хола и дебелия слой прах навсякъде, където спреше поглед. Да, но нещата не са само черни. Откъм добрата страна бяха приятелите, които правеха всичко възможно за нея. Мирна Макбрайд й предложи работа в „Последната дума“, а Лора настояваше, че ще бъде много заета, когато дойде бебето, и би могла да използва още един служител в магазина. Анна беше отказала и на двете. Бе взела решение: нямаше да позволи да я назначат на работа от съжаление, нито пък ще работи за приятел или, опазил Бог, роднина.

Приятелят на Анди й предложи да опита във вестника. Търсеха заместник на човека от приемната и никой не бе по-квалифициран, подразни я Саймън, от нея, която в продължение на седмици бе водещата новина в „Клариън“. Боб Хайдигер, главният редактор, корав ветеран от „Лос Анджелис Таймс“, не допускаше никакви глупости, но вероятно също беше забелязал космическата ирония, защото се съгласи да я вземе за пробен срок.

В края на първия й работен ден купищата документи върху бюрото й бяха изчезнали, папките — подредени, а съдържанието на чекмеджетата приведено в ред. През следващата седмица изглеждаше, че всички от персонала й подхвърляха дребните задачи, за които нямаха време: от изхвърлянето на кошчетата и получаването на пакетите от „Федерал Експрес“ до редактирането на колона, посветена на кълвачите, вместо титуляря, отсъстващ по болест.

Боб бе впечатлен и в петък го призна официално:

— Да му се не види, надявам се, ще решиш да останеш при нас.

Той не знаеше, че Анна с радост приемаше и най-дребните задачи. Колкото по-заета беше, толкова по-малко време й оставаше да мисли. Нощите бяха времето, когато отстъпваше на самотата. Но както с храната, с която преди подслаждаше мъките си, сълзите, които проливаше във възглавницата, й донасяха само временно облекчение.

Лора настоя да се прегледа и Анна се съгласи само защото иначе нямаше да я остави на мира. Записа си час при терапевт, реликва от седемдесетте години, с дълга побеляваща коса, разделена на път по средата, и кабинет, отрупан с големи възглавници, растения и кристали в стил „Ню Ейдж“. Джоан Винекур бе слушала с намръщено чело, от време на време измърморваше нещо в отговор и след два сеанса уведоми Анна, че страда от РПТС — разстройство от посттравматичен стрес. Анна й благодари, взе рецептата за прозак и я хвърли в кофа за боклук на път за вкъщи. Дори да беше депресирана, имаше пълното основание. Нищо нямаше да спечели, ако притъпеше болката.

Картината обаче не бе изцяло мрачна. Намираше удоволствие в дребните неща — времето, прекарано с приятели, и новата близост с Лиз. След първата работна седмица Лиз я покани да прекара един следобед за нейна сметка в минералните бани и тя без колебание прие. Следващата събота, ден, обикновено посвещаван на домакинска работа, я завари да кара по лъкатушещата Агуа Калиенте Роуд, изгаряща от нетърпение за глезотиите, които я очакваха.

Атмосферата на минералните бани бе на дирижирано спокойствие, подсилено от музиката за флейта на Карлос Накаи, която се разнасяше от скритите в стените високоговорители. Над лакираната рецепция бе окачена индианска рисунка върху кора от дърво. Посрещна я усмихната млада жена в панталон с връзки при глезените и ефирна бяла блузка. Появи се Лиз и я заведе в съблекалнята, където получи чифт джапанки и кенарен халат, направен, както я уведоми сестра й, от екологично отглеждан памук. Наоколо бавно се разхождаха жени, някои полуоблечени, някои голи, докато други подсушаваха косата си със сешоар или се гримираха пред огледала, осветени по толкова изкусен начин, че дори Булката на Франкенщайн щеше да изглежда добре. На маса до стената бяха наредени кани с билков леден чай и охладена минерална вода, в която плуваха резенчета лимон.

— Запазила съм ти час при Едуардо. Той е най-добрият — уведоми я Лиз.

Анна беше отказала масажа с нагорещените камъни; този за отпускане й бе достатъчен.

Скоро лежеше по лице на тапицирана маса в стая, слабо осветена от ароматизирани свещи.

— Не се съпротивлявай — успокоително изрече глас със силен акцент, докато уверени, силни пръсти сграбчиха свитите на възел мускули на раменете й. — Отпусни се.

Всеки път, когато се опитваше да се отпусне, й се струваше, че пропада, и отново се напрягаше.

След час, с размачкани и размесени като тесто мускули, но релаксирала, тя литна навън. Пътечка с каменни стъпала лъкатушеше по склон, толкова тучен от папрати и зеленина, та изглеждаше почти праисторически. Премина по покрита алея, над която се виеха лози, после по дървено мостче над рекичка. През четирийсет и девета година, както знаеше, бе направено откритието, което с времето щеше да се окаже по-ценно от злато: водата извираше от земята, затопляна от подземни източници до постоянните трийсет градуса.

Сега тя се подаваше през тръби в изкуствени басейни, проектирани с такова майсторство, че почти можеше да повярва, че са естествени. Потопи се в най-близкия, в който, за късмет, нямаше никого, и едва долавяше гласовете, носещи се през високия бамбук заедно с приглушените мотиви от индианска музика за флейта.

Беше задрямала, когато неочаквано Лиз се материализира сред парата. Беше заменила работното си облекло с халат, който захвърли и се плъзна до Анна с въздишка на задоволство.

— Цената си я бива, но, ах, водата…

— Трябваше да приема предложението ти — каза Анна с унесена усмивка, имайки предвид работата, която Лиз й бе предложила.

— Още не е късно.

Анна поклати глава.

— Няма начин. Научила съм си урока: не бъркай работата и семейството.

— Искрено се надявам да не ме сравняваш с Моника — отвърна Лиз леко засегната.

— Не започвай пак. — Тя игриво я побутна с пръстите на краката си, както бяха правили като деца във ваната. — Освен това след няколко месеца и двете можем да се пенсионираме, ако ни се иска.

— Не знам защо не си го представям. — Лиз изглеждаше напрегната, макар да се бе изтегнала. — Не ме разбирай погрешно. Аз живея за Дилън, но истината е, че не съм скроена да бъда майка, която си седи у дома.

Анна усети, че я пробожда завист.

— Хубаво е поне да имаш избор.

— Един ден и ти ще имаш свои деца.

— Не съм толкова сигурна.

Лиз я изгледа с разбиране. В тайния език на сестрите нещата невинаги трябваше да се изговарят на глас.

— Той ти липсва, нали?

Анна кимна. Нямаше смисъл да отрича.

— Предполагам, и двете сме знаели с какво се захващаме — въздъхна Лиз. — И виж докъде ни доведе.

— И ти ли? — Анна й хвърли изпитателен поглед. Лицето на Лиз се сви в спазъм на печал, после се изглади сякаш с огромно усилие на волята.

— Снощи бе последната капка — заразказва тя с равен глас. — Попита дали може да мине, защото имал да ми казва нещо, но не било за по телефона. — Изсмя се горчиво. — Мислех си, ще ми съобщи, че ще се развежда. Между тях от години няма нищо. Откакто Дейви се разболя. — Тя млъкна и стрелна Анна с поглед, едновременно гузен и предизвикателен. — Добре де, вече знаеш. Но ми спести лекцията. Малко късничко е.

Дейвид Райбак? Анна никога нямаше да се досети. Наистина беше чула, че бракът му е проблемен, но си го бе обяснила с напрежението от заболяването на сина им.

— Карол знае ли?

— Дълбоко в себе си, както и повечето съпруги, нали?

— Аз не бих разбрала — каза Анна сухо.

Лиз отбеляза с горчивина:

— Повярвай ми, не си пропуснала кой знае какво. Според мен бракът силно се надценява.

Лесно й бе на Лиз да го каже — получи своя шанс. Но доколкото се намираха в еднакво положение, Анна никога не би преминала чертата, ако Марк и съпругата му имаха и най-малкото, което да наподобява истински брак. От друга страна, коя бе тя, че да съди? Преди бе изказвала неодобрение, но сега изпитваше единствено жал към всички замесени. В тази история нямаше злодеи — само добри хора, които не можеха да намерят пътя си.

— Само защото с Пери не вървеше… — започна тя. На Лиз не й се слушаше за бившия й съпруг, прекалено бе ангажирана с Дейвид.

— Шокирана ли си? — попита тя с изражение, което едновременно предизвикваше Анна да каже нещо и умоляваше за разбиране.

Анна си спомни, че е виждала Дейвид и Карол в църквата; изглеждаха не толкова омерзени, че са заедно, колкото някак съкрушени; синът им, дребен и блед, стоеше между тях като буфер.

— След всичко, което преживях, нищо не може да ме шокира. Освен това — добави тя — хората, които живеят в къщи от стъкло, не трябва да хвърлят камъни.

— При вас с Марк беше различно.

— И аз така си мислех. — Анна усети как масажираните и отпуснати възли отново се напрягат.

Лиз поклати глава съчувствено.

— Бяхте такава съвършена двойка. Наистина си мислех… — замълча, лицето й се сгърчи.

Анна прегърна сестра си. В топлата вода Лиз цялата се тресеше, сякаш й бе студено.

— Не плачи. Нещата ще се оправят. Трябва да се оправят.

Карлос Накаи бе отстъпил на Ениа; през гъстия бамбук долитаха звуци от смехове и пляс-пляс от джапанки, които слизаха по стълбите.

Лиз сподави ридание.

— Извинявай. Ти си последният човек, когото трябва да натоварвам.

— Няма нищо — възрази Анна. Бе свикнала с това.

Лиз се отдръпна да я изгледа със смесица от страхопочитание и ненавист.

— Ще ми се да разбера тайната ти. Как, по дяволите, го правиш?

Анна се усмихна.

— Предполагам, както изкачваш планина — гледаш само това, което е пред теб.

Лиз се разсмя през сълзи.

— Разкарай се. Просто ми подхвърли шибаното въже.

Когато най-после излязоха, светнали и зачервени, Анна подхвърли небрежно:

— Мисля да се отбия да видя мама на път за вкъщи. Искаш ли да дойдеш с мен?

Очакваше Лиз да каже, че не може да си вземе свободен ден от работата или че трябва да прибере Дилън, или че има среща с приятел. Но тя само сви рамене и отговори:

— Разбира се. Защо не?

И двете осъзнаваха, че това бе нещо като спазването на ритуал. Напоследък по цял ден Бети просто седеше и се взираше в пространството, загубена в свят, който съществуваше единствено в съзнанието й, изпълнен с отдавна отминали хора и събития. Анна продължаваше да я посещава, понякога придружавана от Лиз. Как щеше да се изправи пред бъдещето, ако не можеше да се помири с миналото?

— Страхотно. После можем да спрем да хапнем нещо — предложи тя.

— Стига да не е в „Къщата на дървото“. — Лиз успя да изтръгне лека усмивка.

— По-скоро си мислех за нещо като „Бъргър Кинг“. В момента нямам много пари.

— Бих ти дала назаем, но… — Нямаше нужда Лиз да го казва. Да бъдеш единствен родител, винаги означава нещо да не достига. Бяха преполовили пътя по склона, когато тя запита, сякаш се оправдаваше:

— Мислила ли си как ще изхарчиш парите? — Обикновено избягваха каквото и да било обсъждане на наследството. Мисълта, че ще се облагодетелстват от трагедия с такива шекспировски размери, изглеждаше почти зловеща.

— За хонорара на адвоката ми — каза Анна, без да се почувства неловко.

— Аз съм хвърлила око на чисто ново BMW кабриолет.

— На мен ми е достатъчна нова трансмисия.

Лиз се усмихна при мисълта колко безнадеждна е Анна по отношение на спестовността.

— Трябва да се научиш да мислиш с размах. Какво ще кажеш за нова къща или пътуване до Европа? Винаги си искала да видиш Париж. Мечтаеш си, откакто бяхме деца.

Анна се замисли за миг, после поклати глава. Единственото, което искаше на този свят, не можеше да се купи с пари.

— Благодаря — промълви тя, — но преживях достатъчно вълнения, които ще ми стигнат поне за идващите сто години.