Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (3)

Трета глава

— Нова рокля? — попита Лора, докато Анна се настаняваше на задната седалка и се наместваше до Мод и Финч. Тази сутрин, когато колата на Анна бе отказала да запали, Лора й бе предложила да я закара до църквата.

— Известно време не съм я обличала. — Тя не добави, че роклята на цветя бе от периода, когато спазваше диетата на Аткинс и бе седем килограма по-слаба. Едва сега пак можеше да се побере в нея — а това бяха три години.

— Е, добре ти стои. — Лора продължи да я оглежда, докато Хектор караше експлоръра назад по алеята. — Не, не е само от роклята — добави тя. — Отслабнала си.

— Някой и друг грам. — Анна не искаше да вдига много шум около това. През годините бе изпробвала толкова диети, че заприлича на лъжливото овчарче, когато викало „вълк“, само дето в нейния случай тя бе вълкът, който се тъпчеше. — Ти също изглеждаш чудесно — рече тя, нетърпелива да смени темата.

Лора обикновено ходеше с дънки, освен когато работеше, а тогава носеше гащеризон, но сега бе облякла елегантна рокля в екрю и носеше обувки на висок ток.

— Това е кръщенето на брат ми. Предположих, че по-добре ще е да се облека официално.

— Джек няма да ни познае — каза Финч.

— Самият аз не мога да се позная — промърмори Хектор, който явно се чувстваше неудобно в костюм. Освен това бе ходил на бръснар; лъскавата му черна коса стърчеше като бодли, с изключение на мястото, където бе пригладена около яката му. Единственият щрих на независимост, който си беше позволил, бе каубойската вратовръзка от шнурчета и метална емблема, същата от брачната церемония с Лора на върха на хълма.

— Е, аз например празнувам факта, че изобщо ще има нещо като кръщене. — Мод хвърли поглед изпод шапката с широка плоска периферия, която допълваше официалната й рокля на точици. — Като си помисля как можеше да свърши всичко…

Гласът й затихна, сините й очи, ярки като копчета, пришити към меката възглавничка на лицето, за миг се замъглиха.

Настъпи мълчание; всички си припомниха автомобилната катастрофа миналата пролет, която едва не бе отнела живота на Сам и нероденото й бебе — кулминацията на сапунена опера, започнала, когато овдовялата майка на Лора се бе влюбила в Иън, петнайсет години по-млад от нея. Това, че на всичкото отгоре той е доведеният син на по-малката й дъщеря, само бе изострило драмата.

Вече беше ноември и нито един от членовете на огромния клан Кайли — Делароса дори не можеше да си припомни какъв е бил животът преди Джек. Сам бе като всички останали майки, оглупели от радост покрай бебето си, независимо че беше достатъчно възрастна да му е баба. Лора и Алис, ужасили се от бременността на майка си, бяха изгубили ума си по него. Финч бе готова да го пази, без да й плащат, ако Сам не бе настояла да уредят това. А Мод, обявена за почетна баба поради липсата на истински, плетеше елеченца и терлички по-бързо, отколкото умаляваха на Джек.

Завариха църквата препълнена. За щастие Сам и Иън бяха запазили места отпред. Докато се плъзгаше към мястото си на пейката, Анна произнесе благодарствена молитва, че Една не й бе вгорчила живота, когато я помоли да работи извънредно. За нищо на света не би пропуснала кръщенето и колкото и да не й се искаше да си го признае, майка й само щеше да направи нещата още по-зле.

Радостният звън на камбаните отстъпи на гърления баритон на органа. Анна се изправи за встъпителния химн. Онези, които бяха свикнали да я виждат на литургия всяка неделя, щяха да се изненадат да узнаят, че тя не се смята за особено набожна. О, вярваше в Бога и намираше утеха в Библията, но главната причина, поради която продължаваше да идва година след година, бе, защото именно тук, в църквата „Св. Ксавие“, за няколко часа всяка седмица се извисяваше в съпричастие с нещо по-значимо от ограничената й сфера.

Самата църква сякаш го предизвикваше. Тя огледа тухлените стени, дебели като крепост, и високите витражи, през които слънчевата светлина се пречупваше и образуваше ювелирна мозайка на изтъркания от нозе дъбов под. Издялани от дърво статуи на светци гледаха смирено от нишите, които заобикаляха нефа, а иконостасът над олтара с позлатената си резба, достойна за катедрала, просветваше с цвета на пчелен мед в приглушената светлина. Докато Анна растеше, мисията в Кайс де Навидад бе единственото пространство, където се чувстваше абсолютно защитена, и дори сега й се струваше, че мястото нежно я обгръща, като ръцете на статуята на Дева Мария, притиснали детето Иисус.

Стрелна Финч с поглед. Тя бе облечена в прилепващ по тялото костюм в зелен нюанс, който й подхождаше и я караше да изглежда по-зряла от годините си, ефект, компенсиращ се от половин дузината обеци на всяко ухо и малка пеперудка, татуирана над десния й глезен. Финч срещна погледа й и се усмихна.

По-малката сестра на Лора, Алис, седеше със съпруга си отляво на Анна; всяка частица на Уес издаваше гордия дядо. Както винаги, Анна бе поразена от контраста между двете сестри. Лора, набита и с маслинен тен, с ръце, мускулести и загорели от работата навън, и коса, която не търпеше прическа; и стройната, великолепна блондинка Алис, сякаш излязла от страниците на „Вог“. Въпреки това малко сестри бяха така привързани една към друга. На Анна й се искаше да бъде толкова близка със своите.

Имаше още химни и молитви, после бе четено от Тимотей, следваше службата, която беше милостиво кратка. Скоро отец Риърдън направи знак на Сам и Иън. Те станаха едновременно, бебето Джек се бе сгушило и спеше в ръцете на баща си; всички погледи ги следяха, докато се отправяха към каменния купел в баптистерия встрани от нефа. Сам и Иън размениха кратка, потайна усмивка над главата на сина си, докато кехлибарената светлина, която струеше отгоре, сякаш помаза с миро и тримата. Анна усети, че я залива вълна от копнеж: щеше ли някога да застане там със свое бебе?

Тя следеше как отец Риърдън извършва ритуала и се сети колко си падаше по него в гимназията. Не бе единствена — всяко второ момиче от часовете по вероучение беше влюбено в него. Дори сега, когато се бе поналял и къдравата му черна коса беше прошарена, той си оставаше най-красивият мъж в околността с ирландската си усмивка, която би могла да превърне дъждовния понеделник в слънчев ден.

Джек се пробуди с възмутен рев, когато отец Риърдън изля малко вода на главата му. Сам изглеждаше така, сякаш изпитва болка, сякаш не може да понесе детето да усеща каквото и да е неудобство. Но Джек, в миниатюрно моряшко костюмче, бързо го преодоля и към края вече бе възвърнал типичния си слънчев нрав. Анна не можа да не забележи колко стройна е Сам; човек никога не би се досетил, че е родила съвсем наскоро, още по-малко, че е майка на две големи дъщери. Усети, че я пробожда завист, докато гледаше как Иън плъзва ръка около талията й, докато вървяха обратно към пейката.

С крайчеца на окото си видя, че Алис и съпругът й си разменят поглед. Сигурно не бяха пропуснали да констатират иронията на факта, че тъщата на Уес е родила единствения му внук. Анна си спомни, че Алис се двоумеше дали да има собствени деца, и се почуди някога ще се решат ли да направят стъпката. Като гледаше Уес, здравеняк като сина си, не бе трудно да си го представи.

Под усилващите се акорди на „Господи, с благословията Ти да вървим“ присъстващите станаха и се отправиха навън. След миг Анна стоеше на окъпаните в слънце стъпала и гледаше Сам и Иън, съсредоточени над бебето. Едва ли някой би пропуснал да се спре и погука на Джек, дори и старата драка Маргьорит Мур, която толкова ненавиждаше Сам миналото лято. Анна едва успя отново да се присъедини към Лора и Хектор. Бе станало време за обяд и стомахът й куркаше. Бяха се запътили към „Чай и съчувствие“ за тържество в чест на Джек, но то не улесняваше нещата. Знаеше, че ще трябва да е извънредно бдителна.

Само шест месеца я деляха от последната й диета — гладуване на сок от грозде, продължило цели четири дни, преди да припадне от глад. В онзи момент бе взела решение: никога вече. Не беше ли опитала всяка диета, позната на човечеството? Имаше Аткинс, Скарсдейл, Бевърли Хилс и Притикин; с ниско съдържание на въглехидрати, без въглехидрати, всички мазнини, които можеш да изядеш, макробиотични храни; сравнително неотдавна — „Зоната“ и „Храни се правилно в зависимост от типа си“. Не включваше „Наблюдавай теглото“, Джени Крейг, Нутри Систем и Ричард Симънс или пък литрите церове за бързо отслабване, които бе погълнала през годините.

Какво бе различното този път? Нищо… и всичко. На първо място, се отказа да го нарича диета, което щеше да бъде смъртоносна целувка. Вместо да се лишава, ядеше каквото й харесва, като единствената уловка бе, че се ограничаваше до съвсем мънички порции от храните, от които се пълнееше. Французите ядяха сирене, защо и тя да не може? Бисквита? Добре, но само една. Торта? Стига да може през нея да вижда чинията. За своя изненада откри, че когато й се предостави избор, често предпочита плодове пред лепкавите, прекалено сладки десерти и пиле пред сандвичите със сирене. В резултат килограмите се топяха.

Даже започна да тича. Първата седмица едва успяваше да стигне до края на алеята за коли, без да рухне, но сега с лекота можеше да пробяга осемстотинте метра до Лора и обратно. Осъзна, че й е от полза, когато на половината разстояние до „Чай и съчувствие“ дори не бе се задъхала.

Беше такъв прекрасен ден от сиромашкото лято, небето бе толкова пръхкаво и синьо, че сякаш щеше да се разпукне, и когато Хектор предложи да оставят колата на паркинга и да повървят пеша, Анна охотно се съгласи. Финч бе избързала напред с Анди, а Мод щеше да я закара приятелката й Мейвис, така че бяха само тримата. Не бързаха и полека се разходиха по „Олд Мишън“. Магазините бяха затворени, с изключение на „Свръхскорост“ и цареше обичайното задръстване от пешеходци, което се изливаше към павилионите с покрив от теракота. На Анна й потекоха лигите при мисълта за топка фъч „Бренди Александър“.

Една пряка след магазините минаха покрай натежалата от бугенвилии арка към площад „Делароса“ със стъпаловидния фонтан и витрини в испански стил, най-голямата, от които бе на „Деларосас“. Обикновен магазин по време на Златната треска, той принадлежеше на семейството на Лора от поколения и сега беше преминал в нейни ръце, защото бременността на Сам я бе заставила да се оттегли.

Отсреща през улицата беше пощата от времето на Депресията, с часовникова кула в мавритански стил, изобразявана на пощенските картички за града и влязла в пътеводителите. Докато й хвърляше поглед на минаване, Анна се замисли дали дълбокото усещане за привързаност, което я обземаше, когато обхождаше тези улици, не бе частичка от обяснението за коловоза, в който се беше озовала. Какъв стимул би могла да има, за да го напусне? На кое място би могла да отиде, където щеше да е по-добре от Карсън Спрингс? Нищо, че в известен смисъл си беше позлатена клетка.

При светофара завиха към Ориндж Авеню и след няколко пресечки „Чай и съчувствие“ изникна пред погледите им: старомодна къща с дървен покрив и вълшебни розови храсти, които се катереха по предната фасада. Заведението беше отворено едва преди шест месеца, но вече се бе превърнало в местна институция. Стомахът на Анна отново изкъркори при мисълта за изкусителната почерпка, която ги очакваше.

Мнозина от гостите се бяха събрали на верандата. През отворената врата можеше да види още от тези, които кръжаха вътре.

— Мама трябваше да направи резервация месеци предварително — каза Лора, когато тръгнаха по пътеката, обсадена с парички. — Това е една от причините да отлага кръщенето досега.

Анна не се усъмни. От онова, което беше чувала, да направиш резервация за честване в „Чай и съчувствие“, бе най-трудното нещо в града, макар и да беше убедена, че Клеър щеше да намери начин да приюти най-старата приятелка на майка си дори и при предизвестие от няколко седмици.

— Мислех, че може би е, защото първо иска да се оженят — каза тя.

Лора се спря да откъсне увехнала настурция от решетката на верандата.

— И аз така си мислех. Един Господ знае кога ще стигнат до това. Мама казва, че нещата са страхотни такива, каквито са, и защо да клати лодката? Но аз си мисля, че е, защото изобщо не бе щастлива с баща ми.

— Бракът — промърмори Хектор добросърдечно — е неделен следобед в чайна с купчина дами, върнали се от църква.

Ако оставеха на него, би предпочел да си човърка из пикапа или да се шляе из ранчото.

— Не виждам на теб да ти е навредил — ухили се Лора и го сръга с лакът.

Анна ги наблюдаваше със завист. Не й се зловидеше щастието на Лора, особено след всичко, което бе преживяла през последните години — първо, докато опитваше да забременее, после, когато съпругът й я изостави. Само й се искаше някой да погледне и нея по начина, по който сега Хектор гледаше Лора — сякаш тя е слънцето, луната и звездите накуп.

Влязоха и завариха слънчевата стая претъпкана с приятели и роднини; въздухът бе пропит от божествени аромати. Поводът за тържеството беше заспал и Сам и Иън бързаха да поздравят гостите си — спираха се ту да целунат някого по бузата, ту да стиснат нечия ръка. Сам притисна Анна в топла прегръдка.

— Съжалявам, че майка ти не може да е с нас — каза тя така, сякаш Бети имаше по-належащ ангажимент.

Проявяваше същата отзивчивост, която Анна бе свикнала да очаква от Лора. „Крушата не пада по-далече от дървото“, помисли си тя. Хвърли поглед към Джек, заспал дълбоко в преносимото си кошче.

— Не мога да повярвам колко е пораснал.

— Докато проходи, ще съм готова да ми сменят тазобедрената става. — Сам изохка престорено, въпреки че от начина, по който се движеше, Анна предположи, че ще изминат доста години, преди да има такива проблеми. — Надявам се да сте изгладнели. Как ви се струва тази храна? — И посочи към масата, където бе подреден бюфетът, отрупана с чинии с хапки и сладки.

— Всичко изглежда чудесно — каза Анна, която усети, че й потичат лигите.

— Вземайте си, има още много.

Клеър обикаляше хората с поднос топли, сочни кифлички, току-що извадени от фурната. Гъвкава като върба, с облак червена, като в картините на прерафаелитите, коса и скули, които те караха да прималееш, тя нямаше вид на домакиня, закрепостена в кухнята. Как успяваше да се запази толкова слаба при купищата изкушения?

Струваше й върховно усилие — колкото и непреклонно да бе решението й, вкусовите рецептори на Анна си имаха собствено мнение — но успя да устои.

— Благодаря, смятам да почакам малко — промърмори тя и се отправи към масата, където си взе една хапка и една-единствена бисквитка.

Оглеждаше се къде да поседне, когато Джери Фицджералд й махна да отиде на масата, където със съпруга й се бяха разположили.

— Тъкмо навреме — каза тя и бързо се отмести да й направи място. — Не можем да решим кое е по-хубаво: ябълковата торта или тарталетата с малини и бадеми. — Побутна чинията си към Анна, която си взе само по трошица и от двете, за да не се покаже неучтива.

— Това — каза тя и посочи тарталетата, въпреки че разликата бе на косъм.

— Точно моят избор — заяви Обри.

Джери изглеждаше толкова горда, като че ли сама ги е опекла.

— Казва го само защото са по моя рецепта. Е, не точно моята — винаги бързаше да уточни, че е най-лошият готвач на света. — Изрязах я от „Gourmet“. — И въздъхна престорено. — Върхът на кулинарните ми способности.

Сякаш някой с външността на италианска кинозвезда и секси гардероб, който да й подхожда, се нуждаеше от готвене, за да го прибави към достойнствата си.

Клеър се спря до масата им и сложи ръка на рамото на Джери.

— Не я слушай — забъбри, като се смееше, — тук върши работа за повече от двама.

Анна отново се зачуди колко си приличаха двете — майката и дъщерята. Не толкова външно, колкото по живеца и смеха, който с лекота можеше да изпълни цяла стая. Струваше й се невероятно, че преди по-малко от година бяха напълно непознати. Ако Джери не бе решила да я потърси, никога нямаше да се срещнат. Клеър още щеше да си е адвокат някъде на север, сгодена за мъжа, с когото беше преди Мат. Мисълта възроди надеждата й. Ако Клеър можеше да започне отново, защо и тя да не го направи?

— Говори така само от любезност — рече Джери, макар Анна да виждаше, че й е приятно. — Така или иначе, помагам само в почивните дни.

Постоянната й работа като светски управител на „Благословена пчела“ — пчеларското дружество при местния манастир, я ангажираше през останалото време.

— И с всичките тези чинии и чаши, дето изпочупих. Не съм сигурна, че ще излезеш на печалба.

— Ще ти ги удържа от коледната премия — подразни я Клеър, преди да отиде при другите.

Джери я следеше с очи, изпълнени с гордост… а може би и с още нещо — с неверие. Усъмнеше ли се някога, че съществуват чудеса, Анна не трябваше да ги търси по-далеч от Джери.

Погледът на Анна се спря върху дребна, невзрачна женица, седнала сама на маса до стената. Марта Елистън. Знаеше я от църквата. Не беше ли в някакъв комитет със Сам? Макар да не беше много по-възрастна от Анна, Марта изглеждаше състарена, а безформената рокля, която бе облякла, не допринасяше впечатлението да се промени. Доколкото бе известно, никога не се беше омъжвала и дори не бе имала приятел. Живееше с възрастната си майка, която бе или разведена, или вдовица — Анна никога не беше чувала да се споменава съпруг. Леко шокирана, тя осъзна, че това описание би подхождало и за самата нея. Потръпна при тази представа. Извърна се и видя, че Обри я оглежда.

— Изглеждаш изключително добре, скъпа — каза й той; европейският акцент съответстваше на космополитния му вид. Сякаш бе прочел мислите й и знаеше какво й се ще да чуе точно сега. — Добра реклама за живота в провинцията.

Като че ли Олд Соренто Роуд бе някакъв пущинак, макар тя да предполагаше, че за мъж като Обри си беше точно това.

Анна усети, че бузите й се затоплят.

— Благодаря — измърмори тя. Щом идваше от съпруга на Джери, който преди бе най-желаната партия в Карсън Спрингс, а едновременно с това и световноизвестна знаменитост, си беше истински комплимент. Той затвърди решимостта й да устои на блюдата с изкусителни примамки, които разнасяха из стаята.

— Как е майка ти? — понижи Джери глас.

Хората винаги питаха за майка й така, сякаш Бети е на смъртен одър. Анна допускаше, че за мнозина тежко заболяване бе за предпочитане пред това да ти хлопа дъската.

— Има си своите добри и лоши моменти — сви рамене тя. Нямаше смисъл да се впуска в излишни подробности.

— А сестра ти? — От пресилената любезност в тона на Джери бе очевидно, че има предвид Моника, явно неуспяла особено да си спечели благоразположението на местните, защото се отнасяше с тях като с „туземци“, без значение, че също бе родена и израснала в Карсън Спрингс.

— Добре е. — Анна не искаше да звучи грубо, но ако кажеше още една дума или дори помислеше по-дълго за Моника, настроението й щеше да се развали. Все още бе ядосана от вчера, когато Моника отказа да й даде свободен следобед — сякаш нейните нужди бяха много по-належащи от всичко, което Анна вероятно би трябвало да прави.

Разговорът премина на други теми. Обри заговори за предстоящото си турне, на което Джери щеше да го придружава.

— Нещо като закъснял меден месец — обясни тя, обръщайки се към него с лека тайнствена усмивка.

Анна не бе присъствала на сватбата им миналия юни — бяха поканени само неколцина членове на семейството и близки приятели — но можеше да усети, че бракът им е бил извършен в небесата. Джери дори бе заменила ранчото си в покрайнините на града с „Исла Верде“, прекрасното старо имение, което Обри бе взел под наем от Сам.

Зеленоокото чудовище отново надигна противната си глава.

— Първа спирка, „Албърт Хол“ — говореше Обри. — Казаха ми, че министър-председателят ще бъде там. Също и кралицата.

Не звучеше ни най-малко притеснен от перспективата, което навярно се дължеше на това, че напълно основателно е прочут. С гордата си осанка и внушителната грива сребриста коса, той с лекота би могъл да мине за кралска особа.

— Боя се, че ще трябва да уредя нещата с компактдиска.

Що се отнасяше до Анна, Лондон сигурно беше Изумруденият град. Бе видяла Обри да дирижира единствено на миналогодишния летен фестивал, който, като се замисли човек, бе мястото, където с Джери се бяха срещнали.

Джери хвърли поглед към чинията на Анна.

— Само това ли ще вземеш?

Разликата между Джери и Сам, определена в две думи. Сам нямаше да я постави в затруднено положение, докато Джери бе добре известна с това, което сама шеговито наричаше „моята краста“. Анна се сети за църковния комитет, в който двете работиха миналата година, и как Джери бе допуснала грешка в съобщението: „Всички, които биха желали да станат Малки майки, моля да се отнесат към отец Риърдън в енорийския дом“. Това беше предизвикало известна насмешка, особено в светлината на факта, че от отдавнашна връзка на Джери със свещеник се бе родила Клеър.

— Не съм гладна — излъга Анна.

— В такъв случай ще трябва да си вземеш малко за вкъщи.

— Остави на мира клетото момиче. — Обри потупа Джери по ръката, на която искреше диамант с големината на бучка захар. — Всички майки сте еднакви, винаги се опитвате да охраните хората.

Не че Анна и така не си беше охранена. Тя се извини веднага щом стана удобно и се сбогува. Никой не я попита защо си тръгва толкова рано; бяха свикнали Анна да се втурва у дома при майка си. Вече бе излязла, когато Финч я настигна и попита:

— Още ли важи за четвъртък?

Анна се озадачи, после си спомни за кинофестивала. Всяка година кино „Парк Рио“ показваше поредица класически филми през втората седмица на ноември. „Чужденец в рая“ бе в програмата за четвъртък вечер. Сниман през петдесетте години на терен в Карсън Спрингс, местните хора го знаеха като „филма“. Анна сигурно го бе гледала дузина пъти, макар и никога на голям екран. Стори й се добра идея, когато Финч го спомена първия път, но сега поклати глава и със съжаление каза:

— Не знам дали ще мога.

— За всеки случай ще ти запазим място.

— Ще бъдеш с приятелите си. За какво ти е старица като мен? — пошегува се Анна.

Гънката между тъмните вежди на Финч се задълбочи — Анна я определяше като „погледа не се опитвай да ме будалкаш“.

— Първо на първо, не си стара. Освен това никой не знае повече от теб за филмите.

Това беше вярно. Ако съществуваше някакво предимство всяка вечер да си седиш вкъщи, то беше, че Анна бе изгледала почти всички филми, правени някога.

— Наистина ще опитам — обеща тя. Зависеше от Една.

Анна уреди Хектор да я закара вкъщи, защото и той си тръгваше по-рано, за да се срещне с доктор Хенри в ранчото — нещо с един от конете. И двамата бяха дружелюбно мълчаливи през по-голямата част от пътуването — истинско облекчение след толкова хора на тържеството, мнозина, от които сякаш се бяха примъкнали. Хектор бе единственият от познатите й, който не се чувстваше задължен да говори просто за да поддържа разговор. Когато я остави пред тях, тя бе по-малко тъжна пред перспективата да се затвори вътре с майка си през останалата част на деня.

Влезе и видя, че телефонният й секретар проблясва. Шест съобщения, повече, отколкото обикновено получаваше за цяла седмица. Някакво присвиващо усещане й подсказа да изчака, докато Една си отиде, преди да ги превърти — инстинкт, който се оказа точен. Анна натисна бутона „старт“ и веднага жалостивият глас на Моника изпълни стаята:

— Здравей… аз съм. Там ли си? Вдигни телефона… — Въздишка. — Добре, ще те потърся по-късно.

Щрак.

— Пак съм аз. Къде си? Два часът е, не може още да си в църквата. Добре… добре… обади ми се, като чуеш това. Ще си бъда вкъщи цял ден.

Щрак.

— Не мога даже да повярвам. Нарочно ли не вдигаш? Ще се обадиш, нали?

Щрак.

— Става банално. — Дълбока въздишка. — Какво? Да не би внезапно да си се заела с подводно гмуркане? Там ли си била през цялото време? Слушай, важно е. Обади се.

Щрак.

— О, за Бога! Още ли си ми бясна за вчера? Добре де, съжалявам. Не че искам толкова много от теб. Знаеш ли колко хора са готови на всичко, за да получат твоята работа?

Щрак.

— Добре де, наистина съжалявам. Извинявай. Това ли искаше да чуеш? Трябваше да ти оставя следобеда свободен. Знаеш, че щях да го направя, ако можех да се справя сама… — Гласът й жалостиво затихна. — Виж какво, чувствам се като идиот, като говоря на тази машина. Ще чакам, докато се обадиш.

Щрак.

Анна вдигна слушалката с въздишка и набра номера на частната линия на Моника. Сестра й отвърна задъхано: „Ало?“, сякаш бе чакала до телефона.

— Точно влизам.

— Къде беше? Тревожих се! — Моника използва загрижен тон. Сякаш не знаеше прекрасно, че Анна щеше да се обади, ако имаше нещо спешно, или щеше да й пука, ако майка им беше получила инфаркт или бе паднала и счупила таза си.

— Днес бе кръщенето на Джек — отговори Анна с възможно най-равен тон, докато кръвното й се качваше. — После имаше тържество.

— Джек кой?

— Бебето на Сам и Иън.

— Познавам ли ги?

— Сам Кайли, от семейство Делароса. — Моника трябва да я познава; доста често пазаруваше оттам. Точно преди Сам да напусне, бе купила красива ръчно изработена стъклена ваза за сватбен подарък за приятелката си Кендис.

— А, да, спомням си — като че ли нещо й подсказа. — Чуй сега, за вчера. Извинявай, наистина. Бях в отвратително настроение, но не трябваше да си го изкарвам на теб. Искам да се реванширам.

Моника да се извинява? Анна онемя.

— Знам — продължи сестра й, която погрешно бе приела мълчанието за съгласие. — Защо не си подариш един маникюр? Можеш да го пишеш на моята сметка.

— Много щедро от твоя страна. — Анна не можа да прикрие сарказма в гласа си. Сметката, която Моника имаше предвид, бе във фризьорския салон на Мей с пластмасовите столове в тюркоазен цвят и сешоари от петдесетте години, където Анна водеше майка им два пъти месечно да й измият и направят косата. Единствената причина, поради която Моника бе приела да плати беше, че после щеше да й натяква още повече за всичко, което тя правеше.

Колкото до Моника, нещата бяха уредени.

— Слушай, сега, като те намерих, утре рано сутринта имам нужда от теб. Искам да съм сигурна, че сме напълно готови за Тиери.

Анна почувства гневът й да пробива огнеупорната си стена. Моника не се бе обадила да се извини. „Просто иска да се увери, че ще бъда там за фотосесията.“

— Той няма да дойде преди единайсет — напомни хладно на сестра си. Усещаше, все едно е погълнала жив въглен.

— Знам. Искам къщата да има съвършен вид.

Анна въздъхна. Тиери Ларош, стар приятел продуцент, бе успял да придума Моника да му позволи да заснеме няколко метра лента с „Лорей-Линда“ — част от материала, посветен на домовете на знаменитости за „Вечерно развлечение“. Следователно, освен обичайните си задължения Анна трябваше да бъде на разположение и да свежда истерията до минимум.

— Аз… — „Кажи го. Кажи й да се разкара със скапаното си извинение и като става дума за това, да вземе и работата със себе си…“, но думите заседнаха в гърлото й като аспирин, глътнат без вода.

Дори да успееше да си намери друга работа, при това толкова добре платена, как щеше да си позволи Една? А ако трябваше непрекъснато да си седи вкъщи и да се грижи за майка си, сама щеше да откачи. Единственият й избор — да остави Бети в старчески дом, означаваше да продаде къщата и освен без работа да остане и без дом.

— Ще се видим утре сутринта — процеди тя през устни, вцепенили се от сдържания гняв.

— Добре тогава. В ранна утрин — изчурулика Моника. — О, търсят ме на другата линия. Чао!

Ръката на Анна трепереше, докато поставяше слушалката. Бяха й нужни няколко опита, докато успее да намести слушалката. Огледа майка си, разположила се до масичката за карти до прозореца, погълната от мозайката, която редеше — нищо че повечето от частите оставаха по джобовете й или на пода. Бети хвърли поглед нагоре и забеляза нещастното изражение на Анна.

— Случило ли се е нещо, мило? — попита тя с такава неподправена загриженост, че Анна се почувства още по-зле. Как можеше дори да си помисли да остави Бети в някой дом?

— Всичко е наред — излъга тя. — Обядвала ли си?

Бети поклати глава.

— Не се тревожи, мило. Сложила съм си едно яйце. Всеки момент ще е готово.

В главата на Анна звънна сигнал за тревога. Втурна се към кухнята и видя застрашително димящия тиган на печката. Водата бе извряла, а на дъното яйцето бе на лепкава каша. Анна грабна дръжката, без да се замисли, и остра болка прониза ръката й. „Дявол да го вземе!“ Тя го изтърва с трясък и стисна китката си; парчета от експлодиралото яйце и черупката се разлетяха като шрапнел.

След няколко минути тежко се стовари до масата, пулсиращата й ръка бе потопена в ледена вода, докато с другата ровеше в пликче с „Ореос“, а по бузите й се стичаха сълзи.

 

 

— Наляво… още малко… да, така е добре. — Моника се придвижи с инвалидната количка да огледа наново подредената полица на камината.

Анна беше преместила кучетата от стафордширски порцелан в края и бе поставила „Оскара“ на сестра си за най-добра поддържаща роля в „Диви лилии“ точно под портрета й. Ефектът бе Моника по две. Тя каза:

— Не е ли малко прекалено?

Моника я удостои с изпепеляващ поглед.

— Защо не оставим Тиери да прецени? — Сякаш той би се осмелил да предложи преместването на нещо по-сериозно от някоя джунджурийка. Ако Моника не одобреше завършената работа, щеше да си е пропилял и времето, и парите.

— Добра идея. — Какво значение има в края на краищата?

— Е, мисля, че е време за шоу. — Моника огледа дневната и въздъхна с облекчение. Декорът бе съвършено нареден на сцената. Освен че Анна я бе сресала с гребен със ситни зъби, Арсела изглеждаше така, сякаш не си беше лягала цяла нощ и бе чистила. Роялът и лакираните китайски шкафове бяха излъскани до ослепителен блясък, а килимът бе изгладен като сняг от белтъци от прахосмукачката, само тук-там го пресичаха следите от колелата на инвалидната количка. Дори прозорците от пода до тавана искряха и изгледът на долината отдолу, досущ изглед на пощенска картичка, не се нарушаваше от нищо, освен някоя точица от муха.

— Единственото, което липсва, е оркестър — отбеляза Анна сухо.

Моника бе доловила остротата в гласа й, защото й хвърли студен поглед.

— Сигурно си мислиш, че е поредното задоволяване на егото ми. Е, не е. Правя го само заради Тиери.

Анна запази мислите за себе си. Пестеше енергията си за малката реч, която бе планирала да произнесе по-късно. Снощи, след запоя, който я остави да тъне в самоненавист, бе решила, че е крайно време да престане да се съсредоточава върху загубата на тегло и за начало да се концентрира върху това, с което трябваше да се сдобие, като се започне с гръбнак.

„Тук ще трябва да настъпят някои промени, ако ще продължавам да работя за теб — щеше да й каже. — На първо място — работното време. Искам си целия уикенд, не само неделята. И вече никакво ранно идване и стоене до късно, без да ми се плаща извънреден труд. Ако очакваш да…“

— Анна? Слушаш ли ме?

Анна се извърна и видя, че сестра й нетърпеливо я оглежда.

— Извинявай. Та казваше?…

— Увери се, че Арсела разбира, че не трябва да казва и думица на Тиери или хората от екипа му, освен „моля“, „благодаря“ и „може ли да взема дрехата ви“. Това си е между нас.

— Ще й кажа. — „Пази Боже почитателите ти да разберат колко малко й плащаш.“

Моника погледна часовника си и се задъха:

— Божичко! Ще дойдат всеки момент.

Беше десет и петнайсет, оставаха й четирийсет и пет минути да се облече и гримира, но когато ставаше дума за Моника, това време едва ли бе достатъчно. Качиха се до втория етаж с асансьора. Преди шест години, когато сестра й закупи имота, той й бе като допълнителна премия наред с частната кинозала, сауната и винарската изба с регулирана температура, но сега Анна виждаше в асансьора, инсталиран от Хъф Хъфингтън, след като бе получил удар, свръхестествено предзнаменование за злополуката на сестра й. Вслушваше се в поскърцването на кабелите му и усети, както винаги, лека тръпка.

След малко буташе количката на Моника в кралската й спалня, обзаведена с вкус в стил ар деко с изобилие от матово дърво и огледални повърхности. Анна се съпротивляваше на порива да се вмъкне на пръсти, когато влезе във вътрешната светая светих — гардеробна като щанд за дамско облекло в „Ръскс“ — която изглеждаше повече като гробница.

Цяла стена бе отделена за рокли и вечерни тоалети, грижливо завити с полиетиленови калъфи, подобно на тела в морга. Върху всеки калъф с тиксо бе залепено картонче като каталог, върху което четливо бяха напечатани датите и поводите, когато е била носена дрехата. На срещуположната стена висяха панталони и блузи според цветовете им, по-светлите нюанси преминаваха постепенно, като ивици боя, към по-тъмните оттенъци. Достъпни за инвалидна количка чекмеджета съдържаха всичко: от бельо и чорапи до обувки и шалове. Анна се чудеше дали Моника някога бе осъзнавала иронията на факта, че притежава толкова много обувки, след като способността да ходи бе единственото нещо, което не можеше да си купи.

— Да видим сега. — Моника стисна устни. — Мошино? Не, райетата няма да изглеждат добре пред камера. — Опипа един ръкав. — Може би това? Малко е дръзко, но цветът ми стои добре.

След още дузина съчетания се избута до трикрилото огледало, облечена в кашмирено горнище без ръкави, леко като въздишка и в тон с панталона в прасковен цвят.

— Съвършено — обяви тя. — А сега последните щрихи. Посочи към кутията с бижута, но Анна вече я беше изпреварила и бе изтеглила облицованото с кадифе чекмедже. Моника избра филигранен златен медальон.

— Какво мислиш? — попита, когато Анна го поднесе към шията й.

— Хубаво е — отвърна тя, — но мисля, че перлите ще свършат по-добра работа.

Моника я пренебрегна. Често искаше съвети от Анна, но рядко ги следваше. Изпробва всичките си идеи и избра обикновена златна верижка плътно по шията и сапфирени обеци, които подхождаха на очите й. Цялостният ефект бе зашеметяващ. Ако в поведението си Моника оставяше какво още да се желае, по отношение на външността си никога не правеше погрешен ход.

Когато отново се озоваха на долния етаж, Анна помогна на сестра си да се настани на канапето в дневната, като разместваше възглавниците зад гърба й, докато Моника остана доволна, че ще бъде показана откъм най-добрата й светлина. Отстъпи назад да прецени ефекта.

— Не съм сигурна за шала… — Набран около краката на Моника, той също бе щрих, е, като Дебра Кер в „Любов, която да запомниш“. Предположи, че това е идеята. — Може да изглежда, като че ли криеш нещо — подхвърли тя.

— Права си. Не бях помислила за това. — Моника го отхвърли все едно гъмжеше от въшки. Преди злополуката се славеше с краката си и мисълта, че почитателите й могат да си представят колко са изсъхнали и грозни, бе непоносима. Сега насочи вниманието си към Анна и я огледа критично.

— Така ли смяташ да си облечена?

Внезапно на Анна й се стори, че видът й е крещящ в тази морскосиня пола и блуза на тънки райета, които бе избрала точно защото щяха да й помогнат да се слее с фона.

— Какво ми е? — още като заговори, прочете отговора в неодобрителния поглед на сестра си.

— Нищо. Само дето… — Моника се намръщи. — Прилича на нещо, което мама би облякла. Освен това е прекалено широко. — Огледа я по-внимателно. — Отслабнала ли си?

„Толкова дълго ли ти трябваше да го забележиш?“

— Малко. — Анна сведе поглед.

Когато отново погледна нагоре, видя Моника да се усмихва с покровителствената си усмивчица, която караше Анна да се чувства, сякаш е захапала парче фолио.

— Какво е този път? Яж ориз, колкото можеш… или онази с яйцата и маслото без хляб? Моля те, кажи ми, че не е пак гладуването на плодов сок. Ще тичаш в тоалетната цял ден.

— Не съм на диета. Просто реших да понамаля храната — отвърна Анна кротко.

— Е, върши работа. Изглеждаш страхотно. — Анна се вслуша за снизхождението в тона й, но звучеше достатъчно искрено. — Когато постигнеш целта си, ще го отпразнуваме с невъздържано пазаруване. Родео Драйв, бутиците. Изцяло обновен гардероб. Аз черпя.

— Много мило от твоя страна, но… — Анна не искаше напразни надежди. Моника бе прословута с обещанията си, които не спазваше, но независимо от това от потърпевшия се очакваше да се разлее в благодарности. — Мисля да сваля от тавана шевната машина на мама.

— Тази вехтория? Не знаех, че още е там. — Моника придоби замислен вид. — Божичко, всички онези еднакви дрехи, които ни правеше. Един Великден ни бе докарала в онези сини престилчици с маргаритки в горната част. Сигурно си била прекалено малка да помниш… — Тя се втренчи в далечината, нещо мрачно прекоси лицето й. После усмивката й отново се върна. — Какви дни бяха само — каза с горчив смях.

— Сигурно са запазени някъде в кутия. — Бети бе съхранила всеки малък спомен, включително дрехите, които им бяха умалели. Щеше да ги потърси на тавана, докато бе тук.

— Заедно с нещата на татко. — Устните на Моника се извиха от отвращение. — Не мога да повярвам, че не изхвърли всичкия този боклук, когато той умря.

Тя хвърли презрителен поглед към поставената в рамка снимка на родителите си с размер петнайсет на трийсет сантиметра, направена точно преди да поставят диагнозата за рак на Джо. Бе единствената им фотография на показ в къщата и, естествено, причината да бъде там беше, че липсата на семейни снимки би изглеждала странно.

Анна сви рамене.

— Предполагам, за нея имат сантиментална стойност.

— Да, кой не би желал да тачи спомена как е бил смилан от бой?

— Той не беше непрекъснато такъв. — Анна се почувства принудена да й напомни.

— Давай, защитавай го. Нали това ти е работата? — Моника извърна тежкия си поглед към Анна. Изглеждаше, сякаш ще избухне всеки момент, после като че ли размисли и вместо това въздъхна изнурено: — Няма значение. Защо не ми приготвиш едно питие? Ще успокои нервите ми.

Анна нарочно погледна часовника. Обикновено Моника се сдържаше до обяд. Ако започнеше толкова рано, е, тогава един Господ знае каква ще е в края на деня.

Както се оказа, тревогите й бяха напразни. Моника бе в най-добрата си форма и угощаваше Тиери — нисък, оплешивяващ мъж с досадния навик да барабани по коленете си — с разкази за дните, когато бе властващата кралица на Холивуд. Той и екипът му обядваха със сандвичите, приготвеният Арсела, и им бяха отпуснати юздите да бродят наоколо и да снимат. Моника не направи нищо, освен да хвърли поглед, когато един от хората се блъсна в стената с камерата си и остави драскотина по тапета.

Беше почти четири часът, когато прибраха всичко. Анна беше изтощена — бе прекарала цял ден на крак, но очите на Моника блестяха като сапфирите на ушите й, ала не само защото бе център на внимание. Сигурно е имало нещо повече от сода в диетичните напитки, от които отпиваше цял следобед. Докато Анна й помагаше да се премести от канапето, бърз поглед към сака, закачен на едната облегалка на инвалидната количка, потвърди подозрението й, когато сребърна плоска бутилка, полуприкрита от кутия с хартиени кърпички, й намигна.

— Само се надявам, че няма да се стигне да съжалявам за това. — Моника явно заваляше думите. — Не бях прекалено… прекаленооо… нали? — С други думи, бяха ли забелязали, че е пияна?

— Беше много добре — отвърна Анна по-рязко от обикновено.

Моника я изгледа с укор.

— Май някой е взел от сърдитото хапче — израз на майка им, който звучеше странно в устата на сестра й.

— Просто съм уморена, това е всичко. — Анна прекара ръка през косата си. Вероятно бе най-неподходящият момент, но трябваше да си каже каквото й тежи. Или да рискува още един запой като снощния. Прочисти гърлото си: — Слушай, има нещо, за което исках да поговорим.

Очите на Моника се присвиха.

— Цялата съм в слух.

— Прекалено много ми идва да се грижа за теб и мама. Имам нужда от повече свободно време.

— Продължавай.

Безизразността в тона на сестра й трябваше да й послужи като сигнал да спре дотук, но тя заора нататък.

— На първо място, бих искала съботите ми да са свободни. И… и половин ден в четвъртък.

Много важно. Защо направо не се прицели към слънцето?

— Също така, според мен не е редно аз да ти пера бельото и да ти режа ноктите на краката.

Моника мълчеше от толкова време, че за миг Анна успя да си внуши, че е успяла да се наложи. Тогава бурята се разрази.

— Редно? Всемогъщи боже! Кой си мислиш, че съм аз, шибаният Стив Форбс? Хваната съм в този капан двайсет и четири часа, седем дни в седмицата — тя блъскаше с юмруци по облегалките на инвалидната количка, — а ти ми скимтиш какво било редно!

Анна беше отворила кутията на Пандора и вече бе твърде късно да я затвори. Въпреки това реши да не се предава.

— Не е хубаво да вадиш картата на съчувствието — отвърна на нападката с изненадващо спокоен тон. — Чувала съм всичко и преди.

— О, така ли? — Моника й хвърли поглед, който можеше да среже стъкло.

— Честно, мисля, че си егоистка.

— Егоистка? — просъска Моника. — Такава ли ме виждаш? Е, ако е така, то е благодарение на това. — Погледна яростно инвалидната количка, сякаш там имаше железни пранги, които я държаха в плен.

Анна затвори очи, но не можеше да изключи паметта си. Отново чу как всички на брега затаиха дъх. И видя яхтата на парчета да се клатушка в далечината, като играчка, строшена от капризен великан. Беше се случило, докато преброиш до едно; в даден момент се носеше по повърхността, в следващия се преобръщаше във въздуха. Ако лодката с фотографа и екипа му не се бе притекла на помощ за броени минути, сестра й със сигурност щеше да се удави. Понякога Анна се питаше какъв щеше да е животът й сега, ако Моника се беше удавила. Ако вместо последвалите зловещите дни и седмици, през които сновеше до болницата и после до рехабилитационния център, бе имало погребение, вярно, тя щеше да поскърби, но после да продължи напред. Подобни мисли винаги предизвикваха прилив на срам. Разликата беше в това, че вече не се обвиняваше за своята идея — Моника тогава се вслушваше в думите й — идеята фотографът да направи няколко снимки на Моника в яхтата й.

Ако въобще някой трябваше да бъде обвиняван, това бе самата Моника, която непременно трябваше да се носи с най-висока скорост. Още като дете обичаше да ходи бързо, колкото по-бързо, толкова по-добре. Фучеше на велосипеда си надолу по хълма, по-късно летеше в спортни коли с момчета, изгарящи от нетърпение да се изфукат пред най-красивото момиче в училище. Анна си припомни поредици от лейкопласт, торбички с лед, бинтове, гипс. Инвалидната количка бе последна в дългия низ.

— Стига, Моника — опита се да я умилостиви. — Да не би да искам звездите?

— И ако не ти дам това, което искаш?

Кръвта нахлу в бузите на Анна. Беше се надявала, че няма да се стигне до…

— От теб зависи.

— Искаш да те уволня? Би ти харесало, нали? Гадната стара Моника отново в ролята на злодея, докато клетата Анна прибира цялото съчувствие.

— Не е… не е така. — Анна вече чувстваше как цялата й решимост се стопява. В отчаянието си избухна: — Аз съм ти сестра, за бога! А дори и да не бях, заслужавам да се отнасят към мен с внимание. Не като към някой… някой средновековен крепостен.

— Разбирам. Значи всичко, което правя за теб, не се брои?

— Ако имаш предвид Една…

— Кой плаща лекарствата на мама? А данъците за къщата? Предполагам, че приемаш всичко за даденост — когато имаш нужда от нещо, просто го поискай от Моника. Тя е богата. Може да си го позволи.

— Не е вярно и ти го знаеш. Благодарни сме за… — Анна прехапа устни. По дяволите, нямаше да се впусне в извинения. — Тя е и твоя майка.

— Не е необходимо да ми го напомняш. — Тонът на Моника бе леден.

— Явно се налага. — Анна се застави да срещне пламтящия поглед на сестра си. — Непрекъснато пита за теб. Кога ще те види, кога ще я навестиш? Честно казано, вече изчерпах торбата с оправдания.

— Може би не си забелязала, но не се придвижвам особено добре.

„Правиш го, когато ти изнася“, искаше й се да й го върне, но запази самообладание.

— Няма да умреш, ако я посещаваш от време на време. Дори би могла да я поканиш тук.

— Не ставай смешна. В мига, в който се обърнем, ще е зачезнала един Бог знае къде. — Моника грабна чашата си и я пресуши. — Наистина, хайде всички да изпаднем в съжаление за горката мама. Не ми обръщай внимание, аз съм само един инвалид. — Дишаше тежко, по бузите й изби нездрава руменина.

Това бе знак за Анна да се почувства виновна заради двата си крака, с които можеше да ходи, докато Моника трябваше да зависи от други и за най-малкото. Нещо обаче в нея се разбунтува. Този път нямаше да отстъпи, дори да й струваше работата.

— Би ли предпочела да си подам оставката? — попита тихо. — Ще бъде ли по-лесно?

Издигна в себе си стоманена преграда срещу пълната сила на яростната атака на Моника. В известен смисъл щеше да я облекчи, защото само би затвърдила решението й да я галванизира като поялник, за да се появи нова и сияйна. Защо не го е направила преди години? В съзнанието й бъдещето потрепваше като мираж — денят, когато нямаше да трябва да се влачи на работа, натежала отвътре и отвън, когато щеше да върви с високо вдигната глава и да знае, че собствените й желания и нужди са от такава важност като на всички останали.

Очакваният взрив не последва. Вместо това брадичката на Моника затрепери и по бузите й потекоха сълзи. Този път не бяха крокодилски, а истински.

— Нали няма да сториш това с мен? Наистина няма? О, Анна, обещай ми, че няма да си отидеш. — Гласецът й бе тънък и жалостив. — Съжалявам, че бях такава кучка! — Сега плачеше искрено, превила се напред в количката. — Не мислех всичките тези неща, които изрекох. Не знам какво ми става понякога. Сигурно е това… шибано… нещо! — Тя заблъска с юмруци по облегалките на инвалидната количка. — Знам, знам. Вече трябваше да съм го преодоляла, но не мога. Не мога! Ох, Господи… — Свлече се тежко напред, покрила лицето си с ръце.

Ако я бяха цапардосали в сгъвките на коленете с бейзболна бухалка, Анна нямаше да падне на колене по-бързо. По-късно, когато имаше възможност да премисли, щеше да се зачуди доколко това бе заради Моника и доколко — от собствената й потребност да се чувства нужна. Единственото, което виждаше в онзи момент, бе, че сестра й изпитва болка. А не беше ли нейна работа да се грижи за нея?

— Шшшт… всичко е наред. Няма да ходя никъде. — Тя погали тресящия се гръб на Моника.

— Обещаваш ли? — Сестра й вдигна глава; очите й бяха зачервени и подути зад разбърканата влажна коса.

— Обещавам. — Анна изрови хартиена кърпичка от сака. — Издухай си носа.

Моника покорно се изсекна. Анна се сети за това, което мнозина считаха за най-добрата роля на сестра й — тази на съпругата на работник, депресирана от неверния си мъж, в „Розите са червени“. За първи път Моника не играеше.

— Мразиш ли ме?

— Не, разбира се, не — въздъхна Анна.

— Самата аз понякога се мразя.

— Не трябва.

— Знам каква ставам. А не го искам. — Успя да докара треперлива усмивка. — Помниш ли онази приказка, която мама ни четеше, онази за двете сестри? Аз съм тази с жабите, които изскачат от устата й.

„Но за теб не представляваше никакво усилие да си любезна с Тиери и екипа му“, проговори глас в главата на Анна.

— Знам, че е трудно — каза тя мило. — За всеки в твоето положение щеше да бъде.

— Но не и за теб. — Сега в гласа й нямаше сарказъм. — Ти щеше да станеш символ за парализираните. Как го правиш, Анна? Как оставаш такъв оптимист през цялото време?

„Ям. И ям. И отново ям.“

— Не знам — сви рамене, — предполагам, че така съм устроена.

„По-истинни думи никога не бяха изричани“, помисли си тя и си представи големия стар понтиак комби, с който бяха израснали, изпускащ отровни газове, докато се движеше, и като че ли никога не се повреждаше.

Моника изсумтя в смачканата на топка кърпичка.

— Честна дума, не бих могла да се справя без теб.

Анна пое дълбоко дъх:

— Няма да ти се наложи.

— Дадена дума?

— Хвърлен камък. — Анна се ухили; за миг отново бяха сестри. Две момиченца, притиснали се силно едно в друго, докато се крият в килера и слушат как баща им троши кокалите на майка им от бой. Преди да се роди Лиз. Преди баща им да се разболее. Преди Моника да избяга в Холивуд и да стане известна.

— Защо не си починеш през останалата част от деня — предложи Моника великодушно. — Заслужи си го.

Докато Анна се изправяше, изпита странното чувство, че потъва в пода, като асансьор, който слиза надолу. Бе победила, нали? Защо тогава се чувстваше разгромена?

— Благодаря, мисля, че ще го направя.

— Ще се видим ли утре сутрин?

— Непременно.

Едва когато се озова навън и се тътреше тежко към току-що ремонтираната си тойота, ощетила я с двеста и осемдесет долара, които едва ли можеше да си позволи, Анна осъзна: не бе спечелила нищо. Е, не съвсем. Да, Моника бе поддала, но на каква цена? Анна не можеше да се отърси от усещането, че й бе останало да събуе и другата обувка.

 

 

Беше по нощница и си миеше зъбите, когато телефонът иззвъня.

— Госпожице Анна… вие идва. Бързо — беше Арсела. Звучеше притеснено.

Анна усети как я пронизва тревога.

— Какво има?

— Госпожица Моника, тя паднала. Наранила се, мисли.

По-вероятно просто бе загубила съзнание. Анна си припомни колко пияна беше, а бе преди часа за коктейли, когато купонът наистина се завихряше. Ами ако наистина се е наранила?

— Ще повикам линейка — каза тя на Арсела. — Просто я наглеждай, докато пристигне.

Набираше 911 и усети, че я обзема смъртна умора. Не беше за първи път, нито за последен. Не можеше повече да пренебрегва факта, че сестра й е алкохоличка.

Следващото й позвъняване бе на Лора.

— Знам, че е късно — извини се тя, — но нещо се случи. С Моника. Тръгвам към болницата и се питам…

Лора не я остави да довърши.

— Финч може да те закара. И не се тревожи за майка си; аз ще се погрижа за нея.

— Страшно ми е неприятно да те безпокоя по това време на нощта.

— Не изглупявай. За какво са съседите? — Сякаш я бе помолила да й даде назаем чаша захар. — Просто се приготви. Ще бъдем при теб веднага щом си метна нещо отгоре.

Анна се опита да преглътне сълзите си.

— Благодаря. Какво щях да правя без теб? — Бе познат рефрен и все пак всеки път се изненадваше, че някой, който не й дължи абсолютно нищо, може да бъде толкова всеотдаен.

След няколко минути чу, че на вратата се чука. Лора влезе още преди Анна да й отвори. Носеше яке над бархетната си нощница; каубойски ботуши надничаха изпод къдравия подгъв.

— Остани колкото е необходимо — каза тя, докато Анна тръгваше. — Надявам се да не е нещо сериозно.

Нещо в интонацията й накара Анна вътрешно да се смрази: Лора знаеше. Което означаваше, че бе дори по-зле, отколкото си бе мислила. Този път нямаше начин да потулят работата.