Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (7)

Седма глава

Предпоследната от частните клиники в списъка бе точно на пътя от Дос Палмас, откъдето се виждаше подстъпът към него. Измазана в розово сграда в испански стил, засенчена от дъбове, заобиколена от просторни зелени, ниско окосени морави, тя изглеждаше прекалено хубава, за да е истинска след местата, които бяха посетили досега. Отвътре бе дори още по-впечатляваща; всичко беше ново и блестеше от чистота, стаите за отдих и приемните бяха обзаведени с удобни столове и канапета, а по стените имаше репродукции на импресионисти. Но най-хубавото от всичко беше, че се вместваше в цената, с която Моника се бе съгласила.

Анна изчака, докато тръгнат обратно към колата на Марк, преди развълнувана да попита:

— Е, какво мислите?

Марк сви рамене.

— Като че ли персоналът не е достатъчно за заведение с такъв размер.

Сърцето й се сви.

— Може всички да ги е хванал грип.

Той не изглеждаше убеден.

— Забелязахте ли нещо необичайно у пациентите?

— Да. Изглеждаха щастливи. — Заслепена от представите как майка й се храни в трапезарията под полилея или се наслаждава на следобеден концерт като този, който в момента звучеше от стаята за отдих — с органиста на Първа презвитерианска църква на пианото — тя не се бе старала да открие недостатъци.

— По-скоро дрогирани. — Стигнаха края на алеята за автомобили, от двете страни, на която растяха палми, където бе паркирано сребристото му ауди. — Най-старият номер в учебниците — дръж ги упоени, за да се оправяш с тях по-лесно.

— Сигурен ли сте? — Като се замислиш, изглеждаха малко прекалено щастливи.

— Не въз основа на лични впечатления, но когато нещо изглежда прекалено хубаво, за да бъде истина, обикновено е така. — Те се качиха, той включи двигателя и подкара на заден ход по алеята. — Но все пак ни остава да видим още една, така че не губете надежда.

Той й отправи блестяща усмивка, която премина през нея като гореща напитка в мразовит ден. Това бе всичко, което можеше да направи, за да се съсредоточи върху предстоящата задача.

Тя го наблюдаваше, докато той насочваше колата по лъкатушещите завои на Фокс Кениън Роуд. Не можеше да разбере за какво мисли — дали съжалява, че я е придружил, или се наслаждава на свободния си следобед.

— Нямаше да мога да се справя без вас — каза тя. — Честно, не знам как да ви благодаря.

— Няма защо.

Марк, изглежда, се чувстваше неудобно, когато му благодаряха. Докато оглеждаше окъпаните в слънце хълмове, изпъстрени с дъбове, промълви:

— Нямах представа, че Карсън Спрингс е толкова красиво място. Прилича на Шангри-Ла. Нека позная, вие сте стара като Метусалем и ако някога решите да си тръгнете…

— Ще се сбръчкам и ще умра — довърши тя със смях, но усещаше смътен дискомфорт при мисълта, че е пуснала толкова дълбоки корени.

— В такъв случай обещавам, няма да ви извеждам извън града.

— Да останеш прекалено дълго на едно място, има един недостатък. Можеш да изгниеш.

Ейвъри Луелин пърпореше към тях в пикапа си, в каросерията му бяха натрупани стари мебели, запътили се към неговия склад с антики, без съмнение от разпродажба в някое имение. Без конкретна причина, гледката я натъжи — няколкото прашни мебели цяла вечност щяха да бъдат изложени в Карсън Спрингс.

Марк я погледна с ъгълчето на окото си.

— Не виждам никакви доказателства.

Топлина заля бузите на Анна. Флиртуваше ли? Не, бе забележка, каквато и Хектор би направил. Трябваше да престане да търси смисъл във всяка дума и жест или щеше да свърши като госпожица Финли, която всяка година в деня на смъртта на любимия си молеше отец Риърдън да проведе специална литургия, явно без да осъзнава покровителствените усмивки и насмешки, които предизвикваше.

След десет минути вече спираха пред хаотично застроена викторианска сграда на странична уличка, няколко преки на изток от старата мисия. Над верандата с решетка от ковано желязо, по която като гирлянди се виеха грамофончета, беше окачена дискретна табела: „Дом «Слънчева светлина»“. Името я бе поразило като неуместно жизнерадостно и тази беше причината, въпреки приятния глас на жената, с която бе говорила по телефона, да я остави последна.

— Сигурно има трупове, заровени в мазето, като в „Арсеник и стари дантели“ — промърмори тя под носа си, докато вървяха по входната алея, засенчена от огромни стари платани, чиито шушулки потракваха на ветреца като саби.

— Както разбирам, падате си по старите филми. — Походката на Марк пружинираше. За огромна изненада изглеждаше почти весел.

— Нима съществуват и други? — Не бе ходила на нов филм от толкова месеци, че не можеше да ги преброи. Обикновено, докато уреди някой да гледа майка й, се оказваше, че главоболията не си заслужават. Усмихна се печално. — Излишно е да споменавам, че не излизам често.

— Имам чувството, че скоро ще се промени. — Той хвана ръката й, докато се изкачваха по верандата, и Анна цялата завибрира. В действителност добре разбираше, че свободата, на която скоро щеше да се радва, ще дойде с огромно чувство за вина.

Марк натисна звънеца и след време, което им се стори цяла вечност, на вратата се появи една жена. Анна се зачуди дали не е от пациентките; със снежнобялата си коса и изкуствено изправена стойка подхождаше на възрастта, но мисълта бързо се разсея, когато протегна ръка и топло каза:

— Вие трябва да сте Анна. Аз съм Фелиша Кембъл. Извинете, че ви накарах да чакате. Миех чинии в кухнята.

Имаше открито лице, бръчиците сякаш изплитаха кошничка, в която се бяха сгушили топлите й кафяви очи и усмихнатата уста.

— Аз съм Марк. Приятно ми е да се запознаем. — Той протегна ръка.

— Колко хубаво, че съпругът ви е дошъл с вас — отбеляза Фелиша, а усмивката й се разшири.

Кръвта нахлу в лицето на Анна.

— О, той не е…

Марк й се притече на помощ и небрежно отбеляза:

— Аз съм просто приятел.

Влязоха във вестибюл, осветен от старомодни аплици, в него се открояваше огромен часовник с махало, който тъкмо тогава отмерваше часа. Фелиша отвори плъзгаща се врата и пристъпиха в уютен, огрян от слънцето салон, обзаведен със старинни канапета и столове. Половин дузина възрастни обитатели се бяха разпръснали наоколо и пиеха чай на малки глътки или пък хапваха сандвичи и бисквити.

— Всеки следобед в три сервираме следобедна закуска — обясни тя. — Нашият малък ритуал.

— Всички го очакваме с нетърпение — изчурулика пълничка жена с къносана коса, кокетно вдигнала чашата си с чай.

— Чак пък толкова — промърмори набит, плешив мъж, докато изтръскваше трошиците, осеяли предницата на ризата му. — Но определено бие всички карти.

— Не обръщайте внимание на Хенри — каза една от другите дами, дребничко същество с рядка коса, щръкнала около главата й като глухарче, което след малко ще се разлети. — Не му харесва това, че превишаваме момчетата три към едно. Ако беше обратното, повярвайте ми, всички щяхме да пушим пури и да играем билярд.

Тя захихика, а двамата мъже размениха погледи на изнурено смирение.

Анна и Марк бяха въведени в спретнатия кабинет на Фелиша встрани от стълбите, в който се открояваше писалище с подвижен капак.

— Имате късмет — каза тя. — Един от нашите пациенти наскоро ни напусна и имаме свободно място.

— Какви са изискванията ви? — Анна не искаше да си позволи прекомерни надежди. От видяното се бе усъмнила, че дом „Слънчева светлина“ е в състояние да обслужва някой, стигнал толкова далеч като майка й.

— Имаме лиценз само за осем легла и структурата може да ви се е видяла малко по-скромна от други места, които вероятно сте посетили. — Беше казала същото на Анна и по телефона. — Единствените ни изисквания са пациентите да са подвижни и да са в състояние да се хранят и посещават тоалетната самостоятелно.

— Само това? — Бети определено отговаряше на условията им.

Фелиша се усмихна и й подаде написан на машина лист, твърде различен от лъскавите брошури, предложени на последното място. — Обичаме да мислим, че това е нашият дом, когато сме навън. Знам, звучи ви банално — нищо не може да замени собствения дом, но полагаме всички усилия. Установили сме, че семейната атмосфера оказва изключителна помощ при поддържане активността на мозъка. Повечето ни пациенти не изискват особени грижи.

Анна усети как я обзема паника.

— Майка ми не е… ами склонна е да се губи. — Нямаше нужда да украсява истината; така или иначе, щеше да излезе наяве. — Опасявам се… може да ви дойде прекалено много.

— Както за вас ли? — Анна се отдръпна стъписана, ала гласът на Фелиша беше любезен. — Съвсем естествено е да се чувствате съкрушена. И кой не би бил на ваше място? Разликата е, че ние сме избрали това, със съпруга ми. Освен Орен и мен, тук са Женвиев и Шийла — Шийла готви — и помощниците ни на половин работен ден. На пациентите ни също се разрешава да помагат из къщата, което мнозина от тях и правят.

— Звучи идеално — въодушеви се Анна, но хвърли обезпокоен поглед към Марк. Не можеше да отгатне какво мисли. Още един случай на „прекалено хубаво, за да е истина“?

След кратък преглед на финансите Фелиша се изправи и допря ръце в беззвучно ръкопляскане.

— А сега, ще искате ли да погледнете горе?

Изкачиха стълбите към втория етаж, като задминаха възрастна жена с бастун, поставен на скута, която вкарваха в асансьора за инвалидни колички. В момента, в който Анна влезе в стаята, където щеше да живее Бети, ако всичко минеше добре, разбра, че това е отговорът на молитвите й: изглед към задния двор, слънцето струеше през високите двойни прозорци с прозрачни перденца с къдрички. Имаше легло с метална табла, покрито с приятна кувертюра на цветя, и подобаващи гардероб и тоалетка. Единственото, което липсваше, бяха картини по стените; Фелиша обясни, че е желателно пациентите да си донесат свои.

— Съвършено е. — Анна се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, и почти не усети, че Марк е преметнал ръка през раменете й. „Не се надявай прекалено много“, предупреди я гласът в главата й. Първо Бети трябваше да бъде преценена и да й се направи пълно медицинско изследване. Налагаше се Моника да се бръкне за още един чек. Въпреки че бе дала дума, Анна знаеше колко безполезна е тя обикновено. Сигурно щеше да се опита да изклинчи, че не може да изтегли, или щеше да предяви дълъг списък тъпи условия.

Фелиша се огледа със задоволство.

— Радвам се, че мислите така. Разбираме, подобно решение не е лесно. Когато видите, че човекът, когото обичате, е добре настанен и за него се грижат както трябва, става малко по-лесно.

Анна не мислеше, че нещо би могло да намали вината й. Не беше ли прекарала безброй безсънни нощи в агония от взетото решение? Не бе само чувство на вина, в известен смисъл майка й щеше да й липсва — особено в моментите, когато Бети се връщаше към живота, подобно на полилея в дневната им, който, щом слънцето проблеснеше през него под особен ъгъл, кристалите му се превръщаха в танцуващи призми.

Слизаха надолу по стълбите, когато пъстра котка изскочи от сенките и се отри в крака на Фелиша. Тя я вдигна и започна да я гълчи с обич:

— Ето къде си бил, непослушно момче. Къде се беше скрил? — Протегна го към Анна, за да го погали. — Запознай се със Слънчева светлина, домашният ни талисман. Мъжът ми твърди, че е глупаво да нарека мястото на котка, но изглежда подходящо. Всички пациенти го обичат, а Слънчо дава равен шанс на всички — никога не прекарва повече от нощ в една и съща стая. — Лек уплах прекоси лицето й. — Надявам се, майка ви не е алергична към котки.

— Не е, ще се влюби в него — усмихна се Анна и се сети за Буутс.

Едва в колата на Марк си позволи да въздъхне свободно:

— Ако нещо не е наред и с това място, не искам да го чуя. Оставете ми розовите очила още малко.

Той тайнствено се усмихна, но не проговори, докато включваше двигателя и се отдели от бордюра. След няколко преки тя се предаде с въздишка:

— Добре, печелите. Какво не е наред?

— Нищо — каза Марк. — Просто си мислех колко хубаво би било, ако всички бяха като тях.

Тя се облегна на седалката си и я обля вълна на облекчение.

— Без майтап. Самата аз съм почти готова да се нанеса там.

Той се изкиска, докато обикаляха около площад „Делароса“. До обкичената с бугенвилии арка имаше ръчна количка с подредени кофи с цветя — чудесното хрумване на Вайълет Кингсли, пенсионирана цветарка от Ню Йорк. Беше нарекла малката си сергия „Тайнствената цветарка“.

— Най-малкото — продължи тя — винаги ще си остана зелена в сравнение с останалите.

— Може и така да се каже.

— Плюс три пъти ядене на ден.

— И следобедна закуска — да не я забравяме.

— Обзалагам се, падат си и по старите филми.

— Все още ли мислите, че има трупове в мазето? — Хвърли й закачлив поглед.

— И да има, сигурна съм, че са си получили заслуженото.

И двамата се разсмяха; за първи път този ден Анна си позволи да се отпусне.

— Е, щастлив съм, че я открихте. — Той сви надясно от светофара и се насочи към Олд Соренто. — Щеше да ми е неприятно да мисля, че съм изминал целия път за нищо.

Радостното настроение на Анна се изпари. Не беше среща. Правеше й услуга, това бе всичко.

— Нямаше да мога да се справя сама — каза му тя, стараейки се да поддържа неутрален тон. — Вие наистина ме спасихте.

Той сви рамене.

— Щяхте да се справите чудесно.

Отново я обзе чувството, че му е неприятно да му благодарят. Нима бе прекалено невъздържана? Ето една от опасностите да водиш затворен живот — склонен си да прекаляваш в редките случаи, когато си навън.

Тя погледна към слънцето, което яздеше раменете на планините. Минаваха покрай портокалова горичка, където сенките се сгъстяваха сред спретнати редици от дръвчета и се удължаваха към пътя. Въздухът, който навлизаше в колата, бе значително по-хладен; довечера трябваше да си сложи още едно одеяло.

Изведнъж не можа да понесе мисълта, че вероятно никога няма пак да го види. Денят трябваше да е един от най-кошмарните в живота й, а се оказа един от най-хубавите и тя не искаше да свършва.

— Е, най-малкото, което мога да направя, е да ви поканя на вечеря. — Говореше с лекота, думите й отскачаха като камъни по повърхността на езеро.

Настъпи дълго мълчание и дъхът застина в гърлото й. Тогава той отвърна:

— Звучи добре, но… — Тя се окуражи. — Само ако всеки си плаща сметката.

Анна се успокои, дъхът изсвистя от дробовете й.

— Няма начин. Дължа ви много повече от една вечеря.

Той се колеба достатъчно дълго, та да накара сърцето й да забие учестено, и каза:

— В такъв случай приемам.

— До езерото има ресторант. Никога не съм била там, но съм чувала, че храната е хубава.

— Трябва ли да направим резервация? — Той се пресегна към мобилния си телефон.

— По това време? Ще сме съвсем сами в заведението.

В Болдърс Ин лунната светлина върху езерото бе голямата примамка.

Това, на което не беше разчитала, бе залезът. Паркираха точно когато небето с цвят на мандарина над гористия хоризонт избледняваше до виолетово и превръщаше езерото в лист ковано злато. Анна излезе от колата и спря да се наслади на гледката, докато поемаше глътка въздух с ухание на бор. Да беше го поръчала, нямаше да е толкова съвършено. Въпросът бе: съвършено за какво?

— Със сестрите ми идвахме тук да плуваме през лятото — сподели тя. — Спомням си, че водата беше леденостудена дори и през август. — Погледна към езерото, където златистото преливаше в бронз. — Преди хиляди години долината е била под вода. От време на време изкопават ту зъб на акула, ту морска вкаменелост. Местните са ги използвали, за да търгуват, преди да дойдат заселниците.

— Знаете много за човек, който си стои вкъщи — отбеляза той със смутена усмивка.

— Като дете доста си падах по приключенията.

— Казват, че в действителност хората не се променят; просто стават по-добри в умението да прикриват истинската си същност.

— В такъв случай съм станала толкова добра, та сама не мога да се позная.

Усмивката му премина в очите, които се взряха в нея за един спиращ дъха миг.

— Продължавай да търсиш. Ще я намериш.

Заслизаха по склона към ресторанта, като подбираха къде да стъпят по пътеката от големи плоски камъни, подредени косо така, че да образуват стъпала. По средата на пътя токчето й се заклещи и тя леко залитна. Марк я хвана за ръката и тя се помоли той да не усети треперенето й, а ако го направеше, да го отдаде на хладния ветрец, който шушнеше в боровете над главите им.

— А вие? — попита тя. — Какъв сте били като дете?

Той се замисли за момент, после отвърна:

— Не знам дали някога наистина съм бил дете… — Анна зачака да й обясни. — Бях най-големият от шест деца. Майка ми работеше на две места и в известен смисъл аз поех ролята на баща. В такива случаи порастваш бързо. Мисля, че донякъде причината за твърдото ми решение да стана пилот е това — сигурно желанието да избягам. — Той се извърна към нея; очите му изглеждаха тъмни сред сенките на дърветата. — Не ме разбирайте погрешно. Обичам ги, но беше свръх силите ми да се справя.

Анна кимна.

— Чувството ми е познато. Времето да отидеш в колежа никога не идва достатъчно бързо.

— Къде учехте?

— В държавния калифорнийски. Тъкмо се подготвях да избера специалност, когато… — Тя сви рамене. Беше го чул на семейната седмица. Нямаше смисъл да тъпчат на едно място. — Предполагам, не ми е било писано да се случи.

— Не е толкова късно.

— Какво, и да се превърна от млада и зелена в най-старата студентка в университета? — Разсмя се, но той бе докоснал вярната струна. Не беше ли сама мислила често за това? — Печалната истина е, че съм прекалено млада да се пенсионирам и прекалено стара за колеж.

— А нещо по средата? — Стигнаха до входа на къщичка, построена от борови трупи с широчината на бъчви. Бунгалата, които подслоняваха гостите, бяха разпръснати по дължината на пътеките, лъкатушещи из близките гори.

— Какво например?

— Бихте могли да работите по специалността, докато получите степента си.

„Бих могла да поискам и да отида на Луната.“ Анна се усмихна; знаеше, че това никога няма да се случи.

— Някой ден, може би.

Междувременно трябваше да се издържа, а вероятно и майка си, ако Моника не спазеше обещанието си.

Изражението на Марк подсказваше, че му се иска да добави нещо, но за облекчение на Анна се въздържа. Влязоха в облицованото с ламперия фоайе с маси в селски стил и кожени столове; по стените бяха окачени стари снимки на Карсън Спрингс. Една от тях изобразяваше миньори, които пресяват злато, а друга — „Олд Мишън“ в дните, преди да бъде павирана, която изглеждаше почти, както и днес, само дето колите бяха заели мястото на конете, а стълбовете, където някога са завързвали впряговете, сега бяха заменени от броячите на паркинга. Точно до рецепцията имаше няколко стъпала, водещи към просторна трапезария; гредите на тавана й придаваха вид на катедрала. Откъм каменната камина идваше лек дъх на дим. Погледът й бе привлечен от прозорците, високи от пода до тавана, с изглед към езерото, където пътека с цвета на разтопена лава водеше към залязващото зад дърветата слънце.

След минути, вече седнала на маса до прозореца срещу Марк, Анна си позволи да си представи, че са на истинска среща. Очевидно Марк не споделяше същото чувство; изглеждаше потънал в размисъл, докато се взираше навън към езерото. Дали не си мислеше колко би било хубаво да е тук с жена си?

Поръчаха напитките, сода за Марк и чаша „Шардоне“ за нея. Едва когато сервитьорката вече си бе отишла, тя се сети да попита:

— Имаш ли нещо против? Защото не трябва. Искам да кажа, не съм… — прехапа устни, за да не изтърси „като Моника“.

— Ако беше проблем, щях да съм в беда. — Той изгледа косо оживената обстановка в бара. — С времето става по-лесно. Ако не беше така, никой никога нямаше да изтрезнее.

Сети се за историите, които бе чула през семейната седмица.

— Толкова ли е тежко, колкото казват?

— По-тежко.

— Предполагам, вашата… положението у дома не го е улеснило.

— Не. — Той съвсем притихна, погледът му се отнесе към някаква точка зад гърба й. После с видимо усилие се отърси от завладелия го спомен и каза:

— Имах няколко залитания през първата година — това, което вие, нормалните, наричате „да започнеш отново“. — И тъжно се усмихна. — Едно е сигурно за нас, пияниците, че се възползваме от всяко оправдание. А аз ужасно се самосъжалявах в онези дни.

— Имали сте основание.

Той поклати глава.

— Точно това е неправилното отношение. Веднъж попитах наставника си: „Защо на мен?“. Знаете ли какъв беше отговорът? Погледна ме право в очите и каза: „Защо не?“ След това престанах да питам „защо“ и започнах да се занимавам с това, което е.

— Знам, че не е съвсем същото, но мога да направя връзка. — Питиетата им бяха пристигнали и тя отпиваше от виното си. — Приложила съм всички диети, познати на човечеството.

— Като ви гледам, никога не бих повярвал.

Силно вълнение обхвана Анна. Шегуваше ли се? Не, не можеше да е толкова жесток.

— Сигурно ви харесват приятно закръглените дами — каза тя със смях.

Той се намръщи.

— Защо говорите така?

Тя сви рамене.

— През целия си живот съм била прицел на шегите за дебелани. Рано се научих, че ти става по-леко, ако се разсмееш пръв.

Сега той се усмихваше, но не по начина, по който бе свикнала да й се усмихват, когато станеше въпрос за килограмите й.

— Не виждам защо. Колкото и внимателно да се вглеждам…

— Напоследък съм свалила няколко кила. — Внезапно се засрами и пожела да си бе държала устата затворена. Щеше ли да си помисли, че си проси комплименти?

— Повече от няколко, ако това, което казвате, е истина. — Погледът му я обходи, като откровено я преценяваше, но в никакъв случай не бе снизходителен. — Смятам, че жените правят прекалено голям проблем от теглото си. Това е една от малкото области, където мъжете законно могат да заявят превъзходството си. Ние не се боим да оставим нещо да изскочи.

Разсмяха се и тя усети, че бузите й вече не пламтят толкова ярко.

Разговорът премина към други неща. Докато Анна продължаваше да изпитва възхищение от чудото, че на планетата съществува поне един мъж, който не я смята жалка, Марк й разказваше за работата си и неотдавнашното си пътуване до Орегон, където посетил семейството на съпругата си. Анна пък му разказа за сблъсъка си с Моника.

— Отначало дори не искаше да ме слуша, но й поставих ултиматум: ако не направи каквото трябва, ще загуби и сътрудник, и сестра. Накрая получи просветление.

Изчака да я потупат одобрително, което беше сигурна, че ще стане, но Марк просто кимна, сякаш точно това бе очаквал от нея. Той я приемаше като способна да се справя и с нормален вид — е, бе повече, отколкото можеше да понесе наведнъж.

Вечеряха пушена пъстърва и зелена салата, печени пуешки гърди с глазура от портвайн и домашен пай от черници, покрит със сладолед. Значително повече, отколкото бе яла наведнъж от седмици, но колкото и да бе странно, не съжали за нито една хапка.

— Защо не си вземем кафето на терасата? — предложи той. — Има пълнолуние.

Анна имаше чувството, че се носи във въздуха, когато стана, последва го през залата и излезе през плъзгащата се стъклена врата на терасата. За щастие там нямаше никой — прекалено мразовито бе по това време на годината дори за най-закоравелите романтици, но тя почти не го усети. Сякаш изгаряше от треска.

Наоколо бяха разхвърлени дълбоки столове от черешово дърво. Когато Марк се наведе да почисти нападалите листа от един от тях, за да може тя да седне, Анна за първи път в живота си разбра какво е да те ухажва мъж.

Луната плавно се носеше над главите им и хвърляше сребриста мрежа върху водата; бе толкова красиво, че изпита болка. Колко пъти си беше мечтала за нощ като тази с мъж като Марк? Фактът, че не можеше да го има, изглеждаше ужасно несправедлив.

Пиха кафе и хапнаха бишкоти. Единствените звуци бяха тихите песни на щурците, козодоите и ветрецът, който тихичко шепнеше тайни на боровете. Тя дочу далечно цопване в езерото.

— Обичате ли да ловите риба? — попита в отчаяното си желание да намерят тема за разговор, което нямаше да му позволи да се досети какво й е на сърцето.

— Чичо ми ме е водил. Бях доста добър — веднъж извадих половинметров клен. Все още говорят за това в магазина за стръв в Сюзанвил.

— Приемам го съвсем сериозно.

— Не ми вярвате?

— Нека просто кажем, че ми е известно колко мъжете обичат да преувеличават.

— Правим го само за да впечатлим вас, дамите.

Анна се опита да си се представи като някой, който си заслужава да бъде впечатлен, и зърна жената, която той виждаше, жената, която можеше да бъде. Думите й се изплъзнаха:

— Не се безпокойте. Аз вече съм. — Забеляза странното изражение, преминало през лицето му, и побърза да добави: — Не че съм… — Прехапа устни. — Исках да кажа…

— Няма да си съставям погрешно впечатление, обещавам. — Той й се усмихна, зъбите му блеснаха в мрака.

— Не бих имала нищо против и да го направите — отрони тя и незабавно вдигна ръка до устата си. — О, Господи, знаех си, че не трябваше да пия втората чаша вино. — Усмихна се жалостиво. — Нека просто си призная, че от доста време не съм се забавлявала толкова добре. Както забелязвате, ударило ме е в главата.

— Значи ставаме двама. — Тя разбра, че той не се шегува.

Кръвта нахлу в главата й, която приятно звънеше. Чувстваше се, сякаш бе изпила цяла бутилка вино.

— Сигурно… сте самотен без съпругата ви — заекна тя.

Той седеше и се взираше към езерото, където светлинки като потопени във вода пламъчета блещукаха на отсрещния бряг.

— Да кажем, че ми е дало ново разбиране за погребенията.

— Как така? — погледна го Анна стреснато.

— Те не са за мъртвите, нали? Те са за нас. Как иначе човек би могъл да продължи? — Той седеше съвсем неподвижно, светлината от салона удължи сянката му и я проточи до края на терасата към по-плътните сенки отдолу. — Отговорът е, че не го правиш. Просто продължаваш… да чакаш. Нещо… каквото и да било.

Анна усети, че нещо стиска гърлото й, и инстинктивно протегна ръка към неговата.

— Благодаря ви.

— За какво? — Той се извърна и я погледна изненадано.

— Напомнихте ми, че не притежавам монопол върху мъката.

— Предполагам, заслужава си да се знае — додаде той с безрадостен смях.

— Ако ви кажа как се чувствам в момента, ще ви стане смешно.

— Опитайте.

Тя си пое дъх.

— Мислех си, че ако това е последният ден от живота ми, ще умра щастлива.

Настъпи дълго мълчание.

— Искате ли да знаете за какво си мисля аз? — каза той най-накрая.

— Какво? — Анна потрепери и обви ръце около себе си.

— Питах се дали някое от бунгалата е свободно. — И махна към дърветата, където тук-там примамливо просветваше прозорец. Преди тя да може да отговори, той насмешливо продължи: — Виждате ли? Не съм по-добър от всеки срещнат мъж.

Анна онемя. Ако успееше да проговори, би му казала, че съвсем не е обидена, напротив — дълбоко му е благодарна, но всичко, което успя да промълви, беше:

— Наистина ли мислиш това, което каза?

— За мой срам, да.

Сърцето й изпърха, но тя си спомни: той е женен.

— Грешката е моя. Ако съм те накарала…

Марк не й позволи да довърши:

— Не е нещо, което ти си ме накарала, Анна. — Той се приведе по-близо до нея; светлината падаше върху лицето му, върху което можеше да различи всяка бръчица, гравирана като върху монета. — Твоята компания ми е приятна… просто това е. Повече, отколкото имам правото да е. — Хвана я за ръка и този път й помогна да се изправи. — Кажи ми, че не съм те наплашил и прогонил завинаги.

Той я искаше. Не бе само въображение. Осъзнаването беше толкова зашеметяващо, че не знаеше какво точно да прави. Спомни си за Гари Кингман, първия й и единствен приятел. Ходеха през по-голямата част на есенния семестър на първата й година, преди да му отдаде девствеността си. Преживяването далеч не бе вълшебно, но той го компенсира, като непрекъснато й повтаряше, че я обича. Чак на следващия уикенд откри истината, когато съквартирантът му след доста бири я осведоми, че още на сутринта Гари бил провесил окървавения чаршаф през прозореца на спалнята — победителят размахва трофеите си. Почувства се толкова наранена, че незабавно скъса с него, и през останалата част от семестъра се прокрадваше из университета със сведен поглед, убедена, че всички знаят за „събитието“. Дори след всичките години не можеше да мисли за това, без нещо в нея да настръхне.

Марк обаче не приличаше на Гари.

— Не съм тръгнала наникъде — отвърна тя с изненадващо твърд глас.

— В такъв случай може ли да те целуна?

Анна кимна унесено. Можеше да види горещия му дъх в мразовития въздух и докато се приближаваше, го усещаше като целувка. Топлите му устни с лек привкус на анизет й подействаха като изкусителен шок. Главата й се замая, вътрешностите й сякаш се стекоха надолу като пясък в пясъчен часовник. Обви ръце около шията му, за да почувства сигурност и да го насърчи.

— Ще проверим ли за онова бунгало? — промърмори тя до ухото му.

Марк се отдръпна, очите му изучаваха лицето й.

— Не искам да правиш нищо, за което после ще съжаляваш.

Разбираше какво иска да й каже — щеше да бъде само за тази единствена нощ, но за нея дори една нощ щеше да е невъобразим дар.

— Ей, нали ти непрекъснато ми повтаряш, че мога да се грижа за себе си? — подхвърли тя безгрижно, макар сърцето да отекваше в ушите й.

Нямаше причини да бърза да се прибере — Бети щеше да прекара нощта у Лиз (Моника не бе единствената, която Анна здраво беше настъпила) — и за късмет едно от бунгалата се оказа свободно. Бъбривият мъж на средна възраст на рецепцията им изнесе тирада, че е обитавано от призраци, но Анна само се усмихна. Помнеше легендата още от детството си — за младоженците, поразени от мълния в леглото през първата им брачна нощ. Разказа я на Марк, докато вървяха по слабо осветената пътека.

— Нещо не разбирам — каза той. — Били са в леглото?

— Вероятно мълния е ударила през комина, докато те… е… нали разбираш. — Тя се изкикоти, все още под въздействието на виното. — Е, поне са умрели щастливи.

Намериха бунгалото и отключиха вратата. Анна с облекчение видя, че изобщо не е зловещо. Имаше легло, покрито с юрган в пъстри цветове, чамова тоалетка и шезлонг. Кана с маргаритки красеше старомодния умивалник до камината.

— Може би ще трябва да чуем прогнозата за времето. — Марк погледна към радиото върху нощното шкафче. — От друга страна, винаги можем да вземем решението да водим опасен живот.

Той се ухили и подхвърли ключовете на тоалетката. Анна усети, че силата й се изпарява, когато я прегърна.

Беше като мечта — още по-хубаво. Начинът, по който я целуваше — не би забелязала или не би дала и пукната пара, ако небесата се сринеха. След миг той се отдръпна, но само за да разкопчае блузата й — най-хубавата й блуза, кремава коприна със скрити копченца. Когато се плъзна на пода, тя инстинктивно скръсти ръце на гърдите си.

Той нежно ги разтвори.

— Не… искам да те гледам. — Погледът му бе искрено възхитен. — Имаш прекрасно тяло, Анна.

Тя потръпна; едва можеше да си поеме дъх. Когато той положи ръка на гърдите й, коленете й се огънаха и за момент не бе сигурна дали няма да я предадат. Промърмори:

— Мисля, че ще е по-добре да легна.

Плъзна се между чаршафите, хладни и свежи, като празен лист хартия, на който може да бъде написано всичко. Целуваха се още малко; Анна свенливо прокарваше ръце по гърдите му, по корема… по-надолу. Той беше по-решителен, макар и не по-малко нежен. Не бързаше, сякаш почти молеше да му бъде разрешено, преди да я целуне там… и там… и там. Анна тръпнеше, отнесена от пороя на усещанията. Отново се сети за Гари и за всичките следващи нощи — години на самота и отчаяние, на празно легло, в което копнееше да бъде докосвана. В очите й избликнаха сълзи — сълзи на благодарност, че не е легнала в гроба, без да е преживяла това.

В един момент той се отдръпна и тя се напрегна, защото си помисли, че по някакъв начин го е разочаровала. Но той просто каза:

— Цялата трепериш. Да затворя ли прозореца?

Тя поклати глава.

— Добре ми е така. — Бяха оставили прозореца открехнат да проветрят стаята и макар да знаеше, че за повечето хора щеше да е мразовито, за нея декемврийският ветрец бе като балсам върху пламналата й кожа. — Просто съм малко нервна.

Той я целуна по врата и прошепна:

— Ще го направим бавно.

Когато най-накрая проникна в нея, Анна трябваше да прехапе долната си устна, за да не изкрещи. Не защото я болеше, а защото беше толкова хубаво… толкова истинско. Най-странното усещане я завладя, когато се прилепи към него, изви се да посрещне всеки тласък: желанието да накара момента да продължи, да го задържи завинаги, макар кулминацията да приближаваше.

Свършиха едновременно, а след няколко секунди бе като да те пуснат отвисоко — миг на невероятно трепетно очакване, преди да полетиш към земята.

После лежаха, вплели тела, опитваха се да си поемат дъх. Анна не можеше да различи къде свършва тя и започва той.

— Сега знам как са се чувствали онези младоженци — промълви.

Усмихнат, Марк отмести косата от лицето й.

— Радвам се, че не се наложи да умрем, за да го разберем.

— Не ме пускай. — Тя здраво го обгърна с ръце, защото почувства, че й се изплъзва, макар дори да не бе помръднал. Опитваше се да не мисли за жена му или за факта, че не е първата, с която й е изневерявал — презервативът, практично пъхнат в портфейла му, свидетелстваше за това. Не искаше да развали момента. В края на краищата какво значение имаше? Не й дължеше никакви обяснения.

— Само не ми казвай, че те е страх от призраци?

Тя поклати глава.

— Те са за хора, които нямат за какво наистина да се тревожат в живота си.

— Горката Анна. — Погали косата й. — Доста ти е минало през главата, нали?

— Но виж пък докъде стигнах. — Тя се усмихна в рамото му, загледана в луната, отразена в прозореца.

— Неопровержим аргумент.

— А ни предстои цяла една нощ. Не искам да я пропилея в самосъжаление.

След малко отново се любиха, не така жадно, докато тя се унесе в сън, притисната до Марк, приспивана от звука на водата, която се плискаше в дока. Последната й мисъл, преди да заспи, бе: „Онези младоженци са имали известен късмет — никога не им се е наложило да се разделят“.

Анна се събуди рано на следващата сутрин от гръмогласното грачене на синьокрилите сойки. Видя главата на Марк на възглавницата до своята и за миг се зачуди дали не продължава да сънува. Тогава той се надигна и седна, прозя се, докато почесваше лице с отворена длан, и дрезгаво поздрави:

— Добро утро.

— Да бъде добро и за теб. — Колко бе копняла да изрече тези думи на мъж, който лежи до нея в леглото.

— Надявам се, не бързаш.

Погледът му обходи голото й тяло. Тя беше отметнала завивките и лениво бе протегнала крака в сноп слънчева светлина. В друг случай щеше да се опита да ги прикрие, но сега ги изучаваше безпристрастно, все едно принадлежаха на друг — на жена, която лежи до нея на плажа например. Забеляза, че са приятно закръглени и извити точно там, където трябва. Как не го бе забелязвала досега?

— Зависи — каза тя и вмъкна сладострастна нотка в гласа си — от това, какво си намислил.

Измина още един час, преди да станат от леглото. Взеха душ, облякоха се и се отправиха към салона за закуска. Анна си взе кафе и купа с плодове. Храната беше последното нещо, което я вълнуваше. Единственото, за което сега можеше да мисли, бе Марк. Щеше ли да го види отново? Може би от време на време. Но щеше ли да й е достатъчно? Разкъсваше се между желанието да го има на всяка цена и надеждата да не й се наложи да разбере дали ще е така.

Приготвяха се да тръгват и тя се застави да срещне погледа му. Очите му я предупреждаваха: „Не се влюбвай в мен“, но единственото, което изрече на глас, бе:

— Да не си забравиш чантата.

Беше толкова погълната от мислите си, че щеше да си тръгне без нея.

Мълчаливо изкачиха пътеката към паркинга. Утринното слънце проблясваше измежду клоните над главите им и падаше на ярки ивици на земята, отрупана с борови иглички, които приятно проскърцваха под краката им. Стигнаха до колата и Марк се обърна да я погледне, хвана я за ръката и нежно каза:

— Искам да те видя отново, Анна… но не знам дали е добра идея.

Тя стоеше неподвижно, като сърна в края на просека.

— Не само защото съм женен — продължи той. — Сигурен съм, досега трябва да си разбрала: не съм светец. Но онези жени… — погледът му търсеше лицето й, молеше да го разбере — ти не си като тях. Страхувам се, че мога да те нараня.

Анна копнееше да изкрещи: „Не ме интересува! Бих приела каквото и да ми се даде!“. Не толкова достойнството я накара да се сдържи, колкото егоистичното желание да скъта малкото, което имаше: ако споменът за отминалата нощ бе единственото, което щеше да отнесе със себе си, нека остане неопетнен.

Вдиша дълбоко от прозрачния въздух, ухаещ на борови иглички и затоплено от слънцето дърво. Можеше да види как отдолу езерото просветва през дърветата. Листата от белия дъб, под който бяха застанали, се носеха надолу като употребени банкноти. Сърцето й се късаше, защото вече беше много влюбена в него, но каза с престорена лекота:

— Не се безпокой. Няма да ти се обадя отново, освен ако не е въпрос на живот и смърт.

Говореше и си мислеше за Моника. Никога не би й хрумнало, че може би бе заложен собственият й живот.