Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (2)

Втора глава

Шест месеца по-рано

Анна се чумереше към екрана на компютъра, хапейки устната си, да не би да отговори язвително, навик, който бе придобила от Арсела, в нейната стая, в дъното на коридора, да си вре носа да провери какво ли става. Обикновено Моника беше тази, която говореше високопарно и екзалтирано, а Анна приемаше всичко с мълчание. Сега написа разгневено:

От: [email protected]

До: [email protected]

Относно: Това е гадно!

„Скъпа Кристъл,

Какъв мръсник! Началникът ти има късмет, че не си го дала под съд за сексуален тормоз. Според мен ти е направил услуга, като те е уволнил. Последното нещо, от което се нуждаеш, е да работиш за някой като него.

Сигурна съм, че ще си намериш нещо друго. Не се предавай! Виж какво постигна! Всеки друг щеше да се поддаде. Най-лошото е зад гърба ти — искрено вярвам в това. Ти можеш да си оправиш нещата и да си вземеш децата. Търсенето на нова работа е последното, за което трябва да се безпокоиш.

Дръж ме в течение как вървят нещата. Помни, винаги съм насреща, ако имаш нужда от мен.

С обич, Моника“

Чукна клавиша за изпращане и се облегна назад. Да отговаря на писмата по електронната поща, отправяни към Моника, беше единствената част от работата й, която я правеше поносима: за по няколко часа всеки ден ставаше някой друг, различен от Анна Винченци. Не беше просто осъзнаването на факта, че някъде имаше жени, много по-отчаяни от самата нея; бе една възможност да се измъкне от кожата си и да се превъплъти в друго действащо лице, сътворено от нея — една Моника, облагородена от трагедията, приковала я към инвалидната количка, която беше мила и състрадателна, чието златно сърце блестеше по-ярко от звездата й на Алеята на славата в Холивуд. Нямаше значение, че бе толкова далеч от истината, колкото Венера бе далеч от Земята. Докато отговаряше на писмата, Анна искрено вярваше в това. Както вярваше на жените, чийто живот бе излязъл от релси поради стечение на обстоятелствата или мъже, или заради двете, вкопчили се в надеждата, че някой ден всичко ще се оправи. Ти самата не знаеш колко си силна, често пишеше тя. Ще го преодолееш; само не се предавай. Съвет, който съвсем основателно можеше да даде и на себе си.

Често се чудеше какво щяха да си помислят, ако узнаеха. Щяха ли да се почувстват предадени? Или пък още по-зле, щяха ли да се присмеят при мисълта, че невзрачната, закръглена Анна Винченци се представя за известната си сестра, сякаш тя не би могла да има и най-беглата представа какво е да те изхвърлят като парцал (за което преди всичко трябва да има някакъв мъж), сексуално тормозена или бременна за четвърти пореден път през последните години? Ако можеха да я видят, щяха ли да се присмеят още повече на нелепостта именно тя да споделя съвети за модата и красотата — за всичко това, как косата да изглежда по-блестяща (не я боядисвай, никога), до козметични операции на лицето (ще изглеждаш добре за възрастта си, но нито ден по-млада) и как да се обличаш без излишни разходи (инвестирай в качествени аксесоари; евтините обувки и колани са смъртоносни издайници)? Пазенето на диета беше единственото, което знаеше от собствен опит. Можеше да напише няколко тома на тема какво да не се яде и кога и как да не се яде.

Анна зърна отражението си в голямото огледало на вратата на дрешника, останало от времето, когато мъничкият й кабинет бе стая на домашна прислужница, и се намръщи. Ако не хранеше илюзии за Моника, за себе си не таеше изобщо никакви. През живота си, много преди цели етажи в универсалните магазини да бъдат отделени за големите размери, бе си купувала дрехи, скроени така, че да прикриват множеството й грехове. Внимателно отбягваше всичко, изразено с категоричното предупреждение „Не! Не!“ — хоризонтални райета и ярки щампи, поли над колената, всекидневни ризи и широки панталони, които отпред образуваха гънки. Преобладаващият цвят в гардероба й бе черен. Проблемът бе, че нищо не можеше да прикрие простия факт, че беше дебела.

Докато растеше, приятелките на майка й тактично я определяха като приятно закръглена, но с годините разбра, че няма нищо приятно в това да бъдеш закръглена. През онези дни същите дами клатеха глави и кудкудякаха ужасено, докато се питаха защо хубаво момиче като нея не е омъжено. „Няма да ставаш по-млада!“ Госпожа Хигинс, която живееше малко по-надолу по улицата, го бе споменала отново онзи ден. Като че ли Анна имаше нужда да й напомнят. Беше на трийсет и шест и никаква перспектива не се задаваше на хоризонта. И ако това не е напомняне само по себе си? Все пак се бе научила да се усмихва загадъчно, намеквайки, че може би има тайнствен мъж подръка. Нямаше защо да знаят, че котаракът й Буутс е единственото същество от мъжки пол, с което е споделяла леглото си.

Анна прибра обратно разпилян кичур. Косата й имаше неугледния тютюнево кафяв цвят, с който се бе появила на този свят, и я носеше с дължина до раменете, на страничен път, пригладена назад с шнола. Ако трябваше да избере една хубава черта в себе си, това бяха очите й — не изумителният кобалтов оттенък на по-голямата й сестра, а бледото, изпълнено с надежда синьо на пликовете за писма „Въздушна поща“ и незабравките.

Отново се съсредоточи в екрана на компютъра и превъртя надолу до последното от днешните съобщения — Мери Лу от Тенеси мислела да уголеми бюста си и искаше да знае мнението на Моника. По тона и изобилието от удивителни знаци Анна предположи, че е тийнейджърка. В отговор й написа:

До: [email protected]

От: [email protected]

Относно: Плоскогърдата от Файътвил

„Скъпа Мери Лу,

Това е сериозна стъпка. Преди да я направиш, трябва да си наясно с причините. Мислиш ли, че по-големият бюст ще оправи всичко, което не е наред в живота ти? Защото никакви външни промени няма да изменят това, което чувстваш отвътре. Настойчиво те умолявам първо да се посъветваш със специалист или терапевт. Може би ще бъдеш изненадана да узнаеш, че много от нас, възрастните, не са забравили колко е хубаво да си на твоята възраст.

Желая ти много късмет.

Моника“

Разпечатваше поредното електронно писмо, което Моника можеше да поиска или да не поиска да види в зависимост от настроението си, когато интеркомът избръмча.

— Анна? Какво правиш толкова време? — Гласът на Моника съдържаше нотка на раздразнение, като че ли тук горе Анна си редеше пасианс.

— Слизам веднага — отвърна с принудена бодрост. — Тъкмо приключвах.

— Добре, но побързай.

Анна сподави въздишка. За Моника винаги всичко беше спешно. Обикновено, когато се втурнеше надолу и преминеше трите стълбищни площадки, да види какво толкова спешно има, Анна установяваше, че не е от особена важност. Веднъж Моника съвсем бе забравила за какво я е извикала.

— Идвам, идвам. — Анна вмъкна нотка на притеснение, сякаш Моника бе възхитително, макар и малко разглезено дете, на което угаждаше.

Пое дълбоко дъх и се застави да преброи до десет. В паметта й още бе свеж случаят, когато в бързината да слезе надолу по стълбите си навехна глезена — само защото Моника се нуждаеше от още лед в питието си — и вече бе твърдо решена да поддържа както здравето, така и себеуважението си. Ако трябва да падне и да си строши врата, поне да е за нещо, за което си заслужава да умре. Не искаше в некролога й да пише: „Загинала, бързайки да смени батериите на дистанционното на телевизора“.

Зае се бавно и методично да разчисти бюрото си. Беше четири и половина. Колкото по-скоро обслужи кралица Моника, толкова по-рано ще може да си тръгне за вкъщи, където я очакваха вечеря, гореща вана и най-новият роман на Ан Тайлър. Преди това само трябваше да нахрани и изкъпе майка си и да я сложи в леглото. Молеше се тази вечер да мине гладко. Сутринта Бети изглеждаше почти като преди, но Анна знаеше, че не може да разчита това да продължи, докато се прибере. Бети пропадаше и изплуваше от своята мъгла, като кораб, изгубен в морето.

Набързо огледа офиса, докато излизаше. Слугинският комфорт явно бе последната грижа на работодателя й, особено през 1930 г., когато „Лорей-Линда“ бе построена от магната на недвижими имоти Хенри „Хъф“ Хъфингтън. Стаята беше със северно изложение и в нея почти не проникваше слънчева светлина. Освен това беше тясна: приблизително два и половина на три и половина метра, със скосен таван, в който Анна, висока метър и шейсет, бе забола с кабарче ароматизатор на въздуха във формата на дърво с двойното предназначение да й напомня да се наведе и да замаскира мириса на плесен от ъгъла на покрива, където течеше.

Тя се насочи надолу по задните стълби, които бяха тесни и слабо осветени в сравнение с величественото широко мраморно главно стълбище, и влезе в пералнята, където намери Арсела да глади изключително фините, от специално усукан египетски памук чаршафи на Моника.

Арсела не чака да я попитат къде е Моника.

— Тя навън. — Кимна към кухнята, където плъзгащата се стъклена врата към вътрешния двор беше отворена.

— Всичко наред ли е? — Кодиран въпрос за това колко е пияна Моника.

Икономката, дребна, корава като юмрук тъмнокожа жена в непрекъснато движение — Анна никога не я беше виждала да се застои на едно място, камо ли да седи, сви рамене и тежко стовари ютията, сякаш недвусмислено да подчертае, че не иска да има нищо общо с онова, което Моника е намислила. Не че Арсела бе недружелюбна, но заради ограничения й английски и прекомерната й заетост с работата — достатъчна за петима — общуването им се свеждаше до размяна на кратки реплики.

— Е, мисля да отида да видя какво иска. — Все пак Анна се поколеба. На Моника нямаше да й навреди да почака малко. — Има ли новини от Чери напоследък?

Тъмните очи на Арсела светнаха при споменаването на дъщеря й във Филипините.

— Ще ви покажа.

От джоб на престилката си измъкна снимка на хубавко, усмихнато момиче с колосана касинка и униформа на медицинска сестра и гордо я показа на Анна. Чери, съкратено на Консепсион (двойният смисъл бе непонятен за Арсела), току-що беше завършила училище за медицински сестри.

— Сигурно много се гордееш — каза й Анна.

— Тя добро момиче. — Арсела пъхна снимката обратно в джоба си със замислено изражение. Не бе виждала децата си — нито Чери, нито шестнайсетгодишния си син Еди, от почти три години.

— Ако си търси работа, познавам някои хора.

Чери възнамеряваше да се премести в Карсън Спрингс, за да е близо до майка си, и Анна имаше предвид д-р Стайнбърг, близък приятел на Мод. Очите на Арсела грейнаха.

— Ти добра жена, мис Анна.

Анна неведнъж я бе молила да изпуска мис, но Арсела упорито отказваше да се подчини.

— Аз говорила с мис Моника, но… — Светлината в очите й помръкна.

Анна без усилие можеше да отгатне отговора на Моника. Съгласила се е да помогне, може би дори за зелената карта на Чери, и после напълно е забравила.

— Това е първото, с което ще се заема утре — обеща Анна и потупа Арсела по рамото, докато я подминаваше странично.

Пристъпи в слънчевата кухня, облицована с черни и бели плочки. С редиците блестящи медни тенджери и тигани бе по-скоро за показ: Моника не ядеше достатъчно, за да оправдае наемането на майстор готвач. Преди четири години, когато къщата се реконструираше, декораторът мъдро бе оставил непокътнати оригиналните кухненски принадлежности — старата порцеланова кухненска мивка, шкафовете със стъклени витрини и вградените долапи, като вместо това предпочете да осъвремени уредите, и постави комплект маса и столове в духа на трийсетте години — мебели от антикварен търговец, специализирал се в стила арт деко. Струваше малко състояние и беше почти точно копие на тази, около която се бяха хранили като деца, същата, каквато още имаше в кухнята на родната им къща.

Анна прекоси помещението и бутна плъзгащата се врата. В този край вътрешният двор бе преграден от нещо като плажна кабина, където сега Моника се бе излегнала на шезлонг, вторачена в басейна, инвалидната й количка бе паркирана на няколко крачки. „Ако беше портрет — си помисли Анна, — би трябвало да се нарече «Етюд в синьо»“. Тъмносинята роба, надиплена над раменете й, открояваше светлата й кадифена кожа и бледите, крехки крайници. Шалче със същия тъмносин индигов цвят като на очите й бе вързано около главата й, от което червеникавокафявите кичури се спускаха върху перфектните полумесеци на гърдите, надничащи от лилавото горнище на банския.

— Е, явно скъпиш драгоценното си време. Можеше да лежа тук мъртва, докато се наканиш. — В ръката си държеше тумбеста кристална чаша, в която кехлибарена течност се плискаше сред топящ се лед.

Сърцето на Анна се сви. Днес нямаше начин да се измъкне рано. Когато Моника станеше такава, единствената надежда бе да я чака да припадне.

— Явно слуховете за смъртта ти са силно преувеличени — опита се тя да прозвучи с лекота. — Какво толкова спешно има?

— Можеш да започнеш, като ми направиш ново питие. — И подаде чашата си на Анна. — Наистина, къде е тази жена, когато човек има нужда от нея?

Имаше предвид Арсела, разбира се. И въпреки че очите на Моника бяха скрити зад слънчеви очила като на Джаки Онасис, Анна можеше да усети по-скоро досада, отколкото раздразнение.

— Мисля, че чисти само когато е сигурна, че я наблюдавам. Един Бог знае какво прави през останалата част на деня.

Анна си премълча. Досегашният й опит я бе научил, че да се застъпи за Арсела не води до нищо добро. Напротив, често влошаваше положението.

— Както обикновено ли? — попита и само леко повдигна вежда.

Моника не отвърна, което значеше, че отговорът трябва да е съвсем очевиден. Анна се върна в кухнята и се появи след минути с отново напълнена чаша — скоч със сода, съвсем малко сода. Да налее по-малко скоч, никога не минаваше; досегашният й опит я бе научил и на това.

— Благодаря, миличко. — Внезапно Моника цялата засия. — Виж, току-що говорих по телефона с Глен. Той идва насам. Ще го посрещнеш, нали?

Агентът й, Глен Лифивър, бе единственият постоянен посетител, допускан тези дни. Анна хвърли многозначителен поглед към часовника си.

— Тръгвам си след минута, но ще уведомя Арсела.

— Нямам й доверие. — Моника издаде напред долната си устна. — Спомни си какво стана миналия път.

Имаше предвид случая, когато Глен вися пред вратата. Анна излязла да изпълнява поръчки, а Арсела чистела с прахосмукачка, та само Моника чула звъненето му. Докато успее да се добере до интеркома, вече било твърде късно. Той си тръгнал, мислейки, че няма никой вкъщи.

— Ще й кажа да внимава за звънеца. — Анна побърза да добави: — Бих останала, но трябва да се прибирам заради мама.

Моника раздразнено изпъшка.

— Не плащам ли на Една за това? Впрочем мама дори не знае кой ден от седмицата е, още по-малко кога се прибираш.

— Разбира повече, отколкото предполагаш. — Моника не бе я посещавала с месеци, а не би си и помислила да покани майка си тук, и нямаше как да знае, че Бети се изнервя, когато Анна закъснееше.

— Е, нищо няма да й стане, ако почака. Ще ми се да поплувам. — По стиснатите устни на Моника Анна разбра, че не е молба.

Сърцето й слезе в петите. Моника се нуждаеше от помощ да влезе и излезе от басейна и дори да не бе инвалид, не можеше да й се има доверие във водата — особено след няколко скоча. Тя отново стрелна с поглед часовника си.

— Сега? — Джойс, физиотерапевтката, щеше да дойде утре. Повечето от времето прекарваше в басейна и правеха упражнения с Моника. Защо сестра й не може да почака дотогава?

— Обещах на Една… — Тя се запъна, изражението на Моника й подсказа, че няма да може да тръгне много скоро.

— Сигурна съм, че Една ще разбере. — Моника говореше бавно и провлачваше всяка сричка.

— Аз не…

— Как би ти харесало, ако за всяка дреболия трябваше да зависиш от други хора? — Гласът на Моника потрепери. — Мислиш ли, че не ми се иска да мога да влизам и излизам от басейна сама?

— Не че не ти съчувствам. — „Просто съм чувала всичко това и преди.“

— Съчувствие? Нямаш и най-малка представа. Всяка сутрин се събуждам с мисълта… тогава си спомням. — И изхлипа, притискайки ръка до челото си с толкова театрален жест, че Анна замалко да изпъшка.

Анна също го преживяваше всеки ден: фотосесията за „Венити Феър“ във вилата на Моника на езерото Тахо. Не беше ли нейна идеята да направят няколко снимки на Моника на яхтата й „Морски бриз“? Не бе и сънувала, че лодката ще се удари в дънер, ще се преобърне и сестра й ще остане парализирана от кръста надолу. Моника не я смяташе отговорна, поне така казваше достатъчно често, та Анна да подозира точно обратното. Месеци наред, дори години, Анна също се самообвиняваше, но вече й стигаше.

— Виж, знам, че ти е тежко, но…

— Нищичко не знаеш. — Устните на Моника трепереха.

„Добре, печелиш.“ — Анна въздъхна, признала поражението.

— Отивам да се преоблека.

Докато се тътреше тежко към съблекалнята при басейна, разбра, че вече е затънала до гуша и бавно я всмукваха към дъното. Изведнъж се озова обратно в шести клас, дочу пронизителната свирка на учителката по физическо и видя как всички изскачат от басейна. Тя беше прекалено дебела да се прехвърли през ръба. Сред подигравките и кикотенето на съучениците си риташе и се напъваше, докато накрая госпожа Бабкок, с израз на отвращение, грубо я хвана и измъкна от водата. Оттогава й излезе прякорът Моби, от Моби Дик.

Въпреки изминалите години бузите на Анна пламтяха от спомена. Самата мисъл да я видят по бански бе достатъчна да й припомни всичко отново, макар да знаеш, че освен Моника няма друг свидетел на унижението й. Тя огледа басейна, който проблясваше като счупено огледало на късното следобедно слънце. Ако не беше изпълнена с тревога, щеше да оцени очарованието му. Плочките, подредени като мозайка и декоративни ивици, датираха от построяването на къщата и създаваха усещане за пищен разкош и старинност. Дървета, посадени по времето на Хъф Хъфингтън — джакаранда, магнолия и парагвайска беладона — хвърляха деликатна като дантела сянка във вътрешния двор и засенчваха съблекалнята до басейна. Докато се приближаваше, погледът й бе привлечен вдясно от вграденото барбекю — напомняне за разточителните партита, с които Моника бе известна преди — събирания, на които тя и Лиз бяха канени от време на време — и за това, колко различен бе станал животът след нещастния случай, който го раздели на Преди и След.

След малко Анна се появи откъм съблекалнята в цял бански, който трябва да е бил на мода по времето на баба й, и кърпа, вързана около кръста. Докато прекосяваше вътрешния двор, усещаше погледа на Моника върху себе си, който отбелязваше всяко подрусване. Не трябваше ли да е обратното — Моника да се срамува да я виждат полусъблечена? Никой, който не беше добре запознат със случая, не би се досетил, че нещо в нея не достига. Ако това бе възможно, Моника изглеждаше още по-красива, отколкото преди злополуката.

Като пъхтеше и се задъхваше, Анна примъкна шезлонга, на който лежеше Моника, до ръба на басейна. Тя се беше навела, ръцете й бяха около кръста на сестра й, а тези на Моника се бяха сплели около шията й, когато усети нещо в долната част на гърба й да прищраква. Стискайки зъби от болка, спусна Моника във водата. След секунда Анна я последва, притиснала с ръка пулсиращото място ниско на гърба й.

— Оооо! Студена е! — Моника здраво бе стиснала парапета.

Анна отвори уста да изрази несъгласие — водата, затоплена през деня от температурата, която дори през ноември рядко падаше под двайсет и пет градуса, беше много приятна, но промени решението си. С всичките й тлъстини и Ледовитият океан щеше да й се струва топъл. Докато се отблъскваше от ръба, я обхвана предишната паника. За момент не можа да си поеме дъх, водата като че ли повличаше ръцете и краката й, но успя да се задържи на повърхността… едва.

— Искаш ли дъската? Ще се стоплиш по-бързо.

Моника поклати глава, зъбите й тракаха.

— Н-н-не. Добре съм.

Тя се прилепи до ръба, краката й, бледи като водна лилия, безжизнено се полюшваха под проблясващата повърхност. Анна загреба към дълбокия край да потърси дъската, а сестра й подвикна:

— Трябва да го правим по-често. Няма да навреди на нито една от нас.

Вкопчена в стиропоровата дъска, Анна с ритане се върна при Моника.

— Права си, ще трябва. — Успя да докара равномерна, уклончива интонация. Моника много добре знаеше, че тя ненавижда да е близо до вода. Анна очакваше какво ще последва.

— Можеш дори да свалиш някое и друго килце.

Анна почувства как стомахът й се сви.

— Ще трябва да плувам до Хаваите и обратно, за да се получи — отвърна със смях. Отдавна се бе научила, че най-добрата отбрана е да се шегува за своя сметка. — Ето — тя побутна дъската към Моника, — твой ред е.

Моника не обърна внимание.

— Единствената причина да го спомена е, защото съм загрижена. Не ми се ще да ти припомням статистиките.

— Благодаря, високо оценявам загрижеността ти. — Анна вложи подходяща нотка на цинизъм в гласа си. Да, можеше да й се отрази добре да свали няколко кила — даже повече от няколко, — но не може да се определи като „статистика.“

— Ако само…

— Хвани се здраво, аз ще те бутна.

— Ти не…

— Хайде. Обещавам, няма да ходим на дълбокото.

— Ако просто се вслушаш в това, което се опитвам да…

Анна пусна дъската с рязко движение и с плясък се гмурна към дълбокия край. Издигна се, като се задъхваше да си поеме въздух, косата й бе полепнала около главата, а водата се стичаше по лицето й, когато чу Моника да извива за поздрав:

— Глен, миличък!

Анна побутна увисналите кичури мокра коса над очите си и примижа към агента на Моника, разположил се встрани от басейна. „О, Господи!“ Нямаше начин да излезе, без той да я види в целия блясък на голотата й.

Моника протегна ръце към него — умиращият лебед във финалното „па де дьо“.

— Тъкмо навреме. Замръзвам. — Унилата нотка в гласа й оставяше впечатлението, че е била пренебрегната, докато Анна егоистично се е отдалечила, за да се отдаде на собствените си забавления.

— Удоволствието е мое. — Той махна към Анна. — Здравей, съкровище.

Анна стискаше зъби, докато махаше в отговор. Знаеше, че не иска да я обиди; по своя си маниер той просто се държеше любезно. Може би все още имаше начин, докато Глен е зает с Моника, да се промъкне навън и после — към съблекалнята, без той да я види.

Крехката надежда увехна, когато Моника извика:

— Анна, миличко, сигурна съм, че на Глен му е необходима помощ.

Ако в плитката страна на басейна имаше нашествие от акули, Анна нямаше да заплува натам с такава неохота. Поспря се, когато стигна до стъпалата, като примигваше нагоре към него през водата, която се стичаше в очите й. Той бе застанал с гръб към слънцето, но дори сега, когато сянката поглъщаше лицето му, никой не би пропуснал да забележи колко е красив — ако си падате по такъв тип мъже. Глен можеше да бъде филмова звезда, макар и определено в екшъните. В него нямаше нищо загадъчно, от смуглия тен и фигурата му, която говореше за готовност да се включи във всякакъв ръкопашен бой, до чупливата коса, майсторски оформена с гел така, че да изглежда сякаш току-що се е изтърколил от сърфа… или от леглото.

Глен явно си бе поставил за цел да не я зяпа, докато тя се изкатерваше от басейна, като водата се стичаше по тялото й (въобразяваше си, че водата се лее от нея на струи, като от изплуваща на повърхността подводница). Тя се повлече да потърси кърпата си, а разстоянието от около метър и половина до стола, върху който я бе сгънала, й се стори повече от километър. С всяка стъпка усещаше как бедрата й се тресат и чуваше детинските гласчета в главата й да се подиграват и скандират: „Мо-би, Мо-би, като слон ще влезе в банята с взлом.“ Сега цялата гореше, сякаш с часове се бе пекла на слънце.

Тя светкавично грабна кърпата и бързо я уви около кръста си. Сега останаха да се виждат гърдите й, които се подрусваха като — сети се за един стар израз, с който я дразнеха — две прасенца в чувал, докато се връщаше обратно към Глен. „Моля те, Господи, нека с това се свърши най-сетне.“ Не беше ли страдала достатъчно за един ден?

С Глен успяха да изтеглят Моника от басейна и да я положат на шезлонга. Анна подсушаваше краката на сестра си, когато кърпата около кръста й се разхлаби. Глен веднага извърна поглед, като че ли прекалено бързо. Заля я вълна от срам, сълзи засмъдяха в очите й и тя забърза към съблекалнята да се преоблече.

Когато отново се появи, облечена в дънковата си пола тип „прегърни ме“ и блуза, Глен и Моника се бяха разположили на сянка и се смееха на някакъв подвиг на Моника от далечното минало.

— Никога няма да забравя изражението на лицето на човечеца! Някой би си помислил, че съм му предложила да преспя с него, а не да му кажа да се разкара. — Тя придоби закачливо изражение. — Може би трябваше да го направя… просто за да го раздрусам.

А кой ли би могъл да познава по-добре множеството разнообразни начини да бъде изтормозен един мъж, достатъчно глупав да падне в капана й?

— Сигурна ли си, че не го направи? — подразни я той. Забележката, без съмнение, се отнасяше до пиенето й.

Моника го изгледа, присвила очи, преди отново гърлено да се разсмее. Той бе единственият, на когото бе разрешено да я дразни така, вероятно защото означаваше, че тя не е някой, около когото всички трябва да ходят на пръсти, а фактът, че се е отбил, спокойно би могъл да означава предлагане на най-новия хитов сценарий, който щеше да възкреси миналото. По едно време Анна се бе чудила дали Глен и сестра й са любовници. Ако някога се бе случило, което, познавайки Моника, бе напълно възможно, взаимоотношенията им сега се дължаха по-скоро на доброто приятелство, а не на старата тръпка.

— Е… аз ще си тръгвам. — Анна се насили да се усмихне.

Те бързо вдигнаха погледи, сякаш изненадани, че я виждат.

— Толкова скоро? — Глен направи изражение на покрусен.

Ако просто й се подиграваше или дори бе типичният мазен холивудски агент, щеше да му го прости с по-голяма лекота — макар и чепат, Глен не бе лош човек. Единственият му недостатък, ако можеше да се нарече такъв, бе, че прави каквото му е по силите да прикрие издигането си по трудния начин, като се започне от тийнейджърските му панталони в цвят каки и полото, които носеше. Резултатът? Изглеждаше като изникнал от нищото; дори говорът му притежаваше модулираната, без акцент интонация на радиоговорител. За Анна нямаше значение — в Холивуд кариеристите бяха кралете и кралиците на бандата — имаше нещо общо, което и той, и Моника притежаваха: двамата бяха измислили себе си наново.

— Трябва да се прибирам — отвърна му тя. — Майка ми ме чака.

Прекалено късно се хвана, че е казала „ми“, а не „ни“, но в известен смисъл се чувстваше единственото й дете. Глен вдигна ръка към гърдите си.

— Сестрице, всеки път ми разбиваш сърцето.

Анна се извърна бързо, за да не видят сълзите й. Макар и добронамерени, закачките му бяха като на любещ чичо, който се майтапи с дебелото дете, за което му е жал. Не би се шегувал така, ако съзираше и най-малката възможност тя да го приеме насериозно.

Беше се отдалечила достатъчно, когато долови смеха им. Кръвта се втурна в бузите й. „Това е да си дебел — помисли си. — Няма спасение. Когато чуеш хора да се смеят, винаги допускаш, че е на теб.“

Беше почти шест часът, слънцето бе яхнало билата на планините в далечината, когато излезе пред предната веранда с колони. Бе се обадила у дома да предупреди, че ще закъснее, а Една бе помърморила малко, което не предвещаваше нищо добро. Бети отново бе правила изпълнения. Долови го в уморения глас на Една. Тази вечер нямаше да има гореща вана или книга, с която да се свие в леглото. Щеше да има късмет, ако й се удадеше да хапне нещо.

Въпреки това Анна караше бавно, насочила допотопната си синя корола през високите порти от ковано желязо, които охраняваха достъпа към имението — най-внушителното в Карсън Спрингс с двайсетте си акра девствена земя, декоративно езеро с лилии, оранжерия за орхидеи и розова градина, която можеше да съперничи с тази на Белия дом. „Няма смисъл да поемам ненужни рискове“, си мислеше, докато пътят пред нея лъкатушеше надолу по стръмнината, успоредно на каньона към долината. Какво щеше да стане с Бети, ако по някакъв начин се окажеше в състояние на неспособност?

Знаеше какво си мислят хората: и за двете би било по-добре майка й да отиде в старчески дом. Да, но едва ли са виждали някое от тези места. Знаеха ли какво се върши там? И нещата не се свеждаха просто до намирането на най-подходящия. „Медикеър“ не покриваха извънредни медицински грижи и тя щеше да е принудена да продаде къщата на Бети — единствения дом, който някога бе имала. Би било безполезно да моли Моника да се заеме с това. Тя ясно бе дала да се разбере, че отговорността й, както я разбираше, е да осигурява заплатата на Една и частта от сметките за лекарите на Бети, която не се покрива от осигуровката. Не че не можеше да си позволи повече, но какво щеше да й е удоволствието, ако те не танцуваха като марионетки, дърпани от портмонето й? С всяка монета, изстискана от нея, Анна трябваше да скочи малко по-високо… и да стиска зъби още по-силно. Що се отнася до майка им, Моника сякаш я наказваше по някакъв начин. Може би защото в съзнанието й Бети не бе направила достатъчно да ги закриля, докато растяха. Като че ли някой би могъл да се опълчи на баща им.

Изплува спомен: трябва да е била на шест или седем, достатъчно малка, за да се пъхне под леглото. Всичкото, което можеше да види от мястото, където се бе притиснала към пода, бяха два чифта крака — единият в черни официални обувчици с нисък ток, износени така, че токовете се бяха скосили, и другият, на баща й, протъркани кафяви работни обуща. Те сякаш не бяха свързани с високите гласове, които се разнасяха отгоре. Тя със страх наблюдаваше как обувките се приближават… а обувчиците отстъпват. Чу се сбиване, гласът на майка й умоляваше:

— Не, Джоуи… моля те… децата…

После долетяха ужасяващите задавени звуци, Бети се задушаваше, виковете й се увиваха около гърлото на Анна, докато лежеше неподвижна, напъхала юмруче в устата си, за да не издаде звук.

Измина цял месец, преди отново да може да спи през нощта.

Всички бяха страдали. Лиз също. Какво бе толкова уникалното в Моника?

Докато минаваше покрай лъскавата сграда на Карпентър на три нива, с огромните плоскости стомана и стъкло, пламтящи под залязващото слънце, тя се сети за Алис и Уес, които пък й напомниха за Лора и Хектор. Ако бе имала тежки времена в някои отношения, поне бе благословена със загрижени съседи. Включително и Финч. Осиновяването й беше най-хубавото нещо, което Лора някога бе правила, освен че се бе омъжила за Хектор. На шестнайсет Финч бе зряла като на четирийсет и изпитанията на живота не й бяха чужди, бе приютила Анна под крилото си, вместо да стане обратното. Отбиваше се няколко пъти седмично да й помага за Бети.

Пътят се изравни, дъбовете и платаните изместиха гъстите храсталаци и нискораслите борове. Цял живот Анна бе усещала магията на пейзажа, който се променяше от едната до другата крайност като пощенски картички на поставката им, когато я завъртиш. На изток сред горите бе разположено езеро, на запад се простираха хълмовете, набраздени от вечнозелените дъбове джуджета, а между тях се гушеха овощни градини и портокалови горички. Всичко бе разположено като в гнездо сред пръстена от планини със заснежени върхове. Дори да доживееше до сто години, Анна никога нямаше да свикне с това. Ако пейзаж може да е прекалено идиличен, Карсън Спрингс е точно такъв. Къде бе зрънцето пясък, което чегърта сред монотонното й, понякога отчаяно съществуване? Каква перла щеше да изскочи от коловоза, отъпкала за себе си?

Вечерните сенки се простираха през Олд Соренто Роуд, когато тя наближи дома си. Колата задрънча по решетките за добитъка и се задруса по ямите на пътя. Някога този участък от черния път бе просто пасище. Нищо не се беше променило особено, само дето къщите бяха станали повече, а животните — по-малко. През нощта фаровете й все още открояваха блясъка на диви очи — опосуми и еноти, а понякога мечка или американски рис, залутали се надолу по хълмовете.

Скоро вече караше по алеята към скромната къща от гредоред, където бе преминала по-голямата част от трийсет и шест годишния й живот. Домът приканващо й помаха от здрача, който прикриваше лющещата се боя и липсващата дървения на покрива; мекият блясък от прозорците изведнъж я изпълни с надежда, че нещата може да се окажат наред.

Оптимизмът й се стопи веднага щом слезе от колата. Дори от това разстояние можеше да чуе крясъците на майка си — като на попарено коте. Стомахът й се сви. Докато бавно се влачеше по пътеката, къщата се намести на фокус: отдавна загиналите настурции с кафяви огънати клони се бяха вкопчили в решетката на верандата около поддалите стъпала; издутините по дъските на външната обшивка, която Хектор постоянно предлагаше да пребоядиса (сякаш не бе сторил предостатъчно), наподобяваха напреднал стадий на проказа. Имаше дни, и този бе един от тях, когато си представяше, че е като къщата — раздува се, пореста като гъба, от сухото гниене, докато не се слегне върху основите си. Ще бъде ли някога свободна, или, пази боже, ще свърши като Бети?

Анна влезе и завари Една вкопчила се в смъртоносна схватка с майка й. Би могло да е и комично зрелище — старица, която тежи не повече от четирийсет и пет кила с мокри дрехи, да рита и да се бъхти, докато платената й гледачка, двайсет години по-млада от нея и с широки рамене, укрепнали от цял живот работа с коне, се бори да я усмири.

— Нее! Пусниии! Кучи син такъв! — Бети виеше и налагаше Една с юмруците си. — Ще извикам ченгетата! Този път наистина ще го направя!

Анна пусна чантата си на пода и се втурна да помогне на Една.

— Всичко е наред, мамо. Никой няма да ти причини зло. — Тя здраво стисна замахващата ръка и след миг Бети се успокои и позволи на Една да я освободи. — Татко го няма. Не помниш ли?

Бледосините очи на Бети престават да се въртят панически и фиксират Анна. Напрежението бавно се оттича от крайниците й.

— Анна, милата ми? Ти ли си? — Винаги й трябваха една-две минути да се адаптира към факта, че Анна вече е пораснала; в болното съзнание на Бети децата й завинаги щяха да си останат малки. — Мислех, че си на училище.

— Не, мамо. Вече работя, не помниш ли?

— Да. Да, разбира се. — Гласът на Бети бе пресипнал от крещенето. Косата й се развяваше около главата като дим от угасен огън; виждаха се части от розовия й череп.

Анна изпусна изнурена въздишка.

— Нахрани ли се вече? — Една поклати глава също толкова изтощена, сякаш искаше да каже: „Какво очакваш?“ Да пазиш Бети да не направи някоя беля, само по себе си заемаше пълен работен ден.

Погледът на Бети отново бе наситен с ужас.

— Колко е часът? Къде ми е палтото? Автобусът ще бъде тук всеки момент.

Анна я стисна за раменете и застави очите на Бети да срещнат нейните. Можеше да усети твърдите издутини на костите й под кожата, която ги обгръщаше като хартиена салфетка. Майка й винаги си е била миньонче, но сега почти се бе стопила.

— Успокой се, мамо. Днес нямаме училище. Днес е… днес е празник.

— О! — Раменете на Бети увиснаха.

— Защо не погледаш малко телевизия, докато ти приготвя нещо за ядене? — Тя поведе майка си към старата разтегателна кушетка и се пресегна за дистанционното на телевизора, докато преравяше в ума си какво даваха по това време на деня. „Народен съд“? „Сали Джеси Рафаел“? Повторението на „Аз обичам Люси“? По някакви необясними причини майка й харесваше „Джери Спрингър“, макар че когато беше с акъла си, определено ненавиждаше такива предавания. Вероятно защото самата достатъчно бе крещяла в живота си.

— Имам нужда от една цигара — каза Една с въздишка, когато останаха сами в кухнята. В къщата не бе разрешено да се пуши, но Анна не каза нищо, когато Една изрови пакет цигари от джоба на якето от рипсено кадифе с няколко номера по-голямо.

— През целия ден ли беше такава? — Анна понижи глас, въпреки че майка й, щастливо погълната от повторението на „Бар «Наздраве»“, не можеше да я чуе. Откъм дневната долетя приглушен изблик на смях, ехтящ като от кофа — според Анна най-самотният звук в света — и слабото кудкудякане на майка й в отговор.

— Веднага след като човекът от „ПГ&Е“ дойде да отчете показанията. — Една запали цигарата си и яко дръпна. Имаше мощно телосложение, побеляваща коса, сплетена на дебела като опашката на кон плитка, обветрената й кожа бе толкова набръчкана, че приличаше на старата дъска за рязане на зеленчуци.

— Пийт?

— Тя настояваше да го нарича Джо.

Размениха си разбиращи погледи.

— Съжалявам, Една. — Сякаш цял живот се извиняваше за неща, върху които нямаше никаква власт. — Знам колко е тежко. Заслужаваш да ти се плаща двойно повече.

— В такъв случай не бих отказала увеличение. — Една примижа срещу дима, който се издигаше в ленив венец около главата й; очите й гледаха меко въпреки рязкото очертание на челюстта й. Знаеше кой е истинският шеф. Мрънкаше пред Анна като пред колега.

— Ще поговоря с Моника.

Една изпръхтя:

— Като става дума за това, накарай я да вземе нови гуми за камиона ми. — И двете бяха наясно, че Моника по-скоро ще изпрати Бети на улицата, отколкото да се раздели с още някое петаче за издръжката й.

Анна въздъхна.

— Сигурна съм, че ако й обясня…

— Виж сега, не ми влиза в работата — прекъсна я Една, — но трябва да вземеш да си помислиш за онова, дето го говорихме. Или следващото, което ще се случи, е, че мъжагите в бели престилки теб ще откарат оттук.

Анна не можа да сдържи крива усмивка.

— Това ще е най-близкото до почивка, което може да ми се случи. — Не бе в настроение да обсъжда изтърканата тема. Една имаше добри намерения, знаеше го, но Анна не бе готова да прехвърли майка си на грижите на болнично заведение. Бети не бе чак толкова безнадеждна. Имаше и добри, и лоши дни.

— И аз не бих се отказала от ваканция. — Една хвърли поглед наоколо за пепелник, преди да изтръска дългата пепел в загрубялата си шепа. Отнесе я до умивалника, където загаси фаса си с влажно съскане и го метна в боклука. — Е, добре, аз ще поемам. — Пресегна се към ватираното яке за работа в конюшнята, което бе окачено на кука на задната врата. — Във фурната има макарони със сирене. Нямаше кога да ги претопля. — И хвърли многозначителен поглед към хола. — Късмет.

— Ще имам нужда от него.

Докато си обличаше якето, Анна зърна виолетово петно на китката й. С мрачна усмивка Една издърпа нагоре ръкава си, да покаже синините с цветове от охра до виолетово.

— Виж. Белязани сме. Никога няма да го допуснеш, като я погледнеш, ама е яка като кон. — Тя изпръхтя като от възхищение. — А също и инат. Щом нещо й влезе в главата… — Изражението й се помрачи. — Баща ти добре я е подредил.

На езика на Анна бе да го защити, но какъв смисъл би имало? Беше мъртъв от години. Освен това всички знаеха що за птица беше. Джо Винченци, най-жестокият пияница наоколо. Това, че като бе трезвен, беше мил, не се броеше, защото малцина изобщо бяха го виждали не натряскан до козирката.

— Е, ще си ходя — обяви Една за втори път. Спря се, докато прекрачваше прага, и се втренчи в Анна, сякаш искаше да й каже още нещо, но каквото и да бе, очевидно реши да си го спести. — До утре сутрин.

Сутрин? Анна не знаеше дали щеше да изкара нощта.

Няколко минути по-късно масата беше сложена и макароните със сирене цвърчаха във фурната, а тя се бе отправила да доведе Бети, когато смях, не метален, прозвъня в съседната стая. Замръзна. Не можеше да е майка й; така не се бе смяла от години. Той липсваше най-много на Анна — смехът на майка й, единственото, което побоищата на Джо не успяха да прекършат у нея. Смехът и усетът й към забавленията. Анна си спомни как един ден се върна от училище и попадна на неочаквано угощение с торта, свещи и купчина подаръци, опаковани в салфетки. Бети бе решила да им направи тържество за Нерожден ден. Подаръците не бяха скъпи — розов пластмасов комплект от четка за коса и гребен за нея, лак за нокти и последният брой на „Мадмоазел“ за Моника, нощничка за Лиз — но поводът се открояваше в паметта й значително по-ярко, от който и да е рожден ден.

Споменът й помогна, но и натъжи, също както я натъжаваха снимките на Джо, широко усмихнат към фотоапарата с по едно момиченце на всяко коляно, които я караха да се чувства така, сякаш има двама различни бащи. Напоследък майка й бе човек, напълно различен от този, когото бе познавала, като Анна бе възрастната, а Бети — детето.

В хола завари осиновената дъщеря на Лора, Финч, разположила се на дивана, да бърбори, докато Бети доволно се усмихваше, все едно екзотична птичка бе влетяла през прозореца. Финч срещна погледа на Анна и се усмихна.

— Вратата бе отворена. Предполагам, не си ме чула да чукам.

— Уцелила си момента — усмихна се и Анна. — Тъкмо слагах вечерята.

— Не мога да остана. Отбих се само да дам това на майка ти. — Бръкна в джоба на дънковото си яке и извади верижка за ключове с тъничко като писалка електрическо фенерче. — Помислих си, че ще й хареса.

Натисна копчето и сякаш вътре в самата Бети грейна светлина. Очите й блестяха като на дете в коледна утрин.

Неочаквано Анна се просълзи. Финч често наминаваше и винаги носеше дрънкулка за Бети или пък връщаше някоя книга, но никога не оставяше у Анна усещането, че извършва благотворителност. Годините, прекарани в приемни семейства, я бяха направили много по-чувствителна от повечето към жилото на подаръците.

Финч се изправи с леко грациозно плавно движение, докато премяташе дългата си тъмна коса през рамо. Спускаше се като вълнист водопад надолу по гърба й и Анна отново бе поразена как бе разцъфтяла през изминалата година. В дънките си и ватираната фланелка на Калифорнийския университет в Лос Анджелис приличаше на всеки нормален тийнейджър; бегълката с празен поглед от миналото лято бе далечен спомен.

— Сигурна ли си, че не можеш да останеш? Имаме повече от достатъчно — настоя тя.

Финч се поколеба:

— Трябва да попитам Лора.

Отиде в спалнята да се обади по телефона и след минути се върна да съобщи, че може. Анна разбираше, че вероятно е било предварително запланувано, но вече бе прекалено уморена да откаже, когато, след вечеря, Финч предложи да сложи Бети да си легне.

Момичето успя да предума Бети да се изправи, като тихичко повтаряше:

— Хайде, госпожо Винченци. Само почакайте да видите колко страхотно изглежда фенерчето в тъмното.

Тя се пресегна да го измъкне от хватката й — Бети се бе вкопчила в него и не го изпусна, докато вечеряха, и инатливо отказа.

— Мое си е! Моника ми го даде! — извика тя.

Финч се усмихна на Анна.

— Ще го приема като комплимент.

Бети я бе взела за Моника поради известна прилика. На снимката на камината, направена, когато бе на възрастта на Финч, Моника беше красавица със свежо лице, все още неопорочено.

Когато остана сама, се залови с мръсните чинии в умивалника, включително и онези от закуска — Една не си падаше много по домакинската работа, а Анна не бе в положение да се оплаква. След петнайсет минути и последната чиния бе подредена на сушилката. Анна мина на пръсти по коридора да провери какво става с майка й. Завари Бети в леглото с подпъхнати завивки, а Финч й четеше от книжка с приказки. „Един ден двете сестри получиха покана за бала в двореца на краля в чест на неговия син, принца…“

Сълзите, които цяла вечер бе сдържала, рукнаха по бузите й, докато се спотайваше в коридора. Финч бе толкова търпелива към майка й, разбираше я по начин, по който Анна бе неспособна. Вероятно защото знаеше какво е да не си „вътре“. Някой ден може би щеше да разкаже какво е да живееш в редуващи се приемни домове, последният, от които се оказал толкова зле, че бе избягала, но засега Анна просто й бе благодарна за любезността.

Тя се отдалечи по коридора и се канеше да се изтегне в хола, когато чу вратата на спалнята на майка й да изщраква при затварянето. След миг се появи Финч и приглушено каза:

— Заспа.

— Толкова си добра към нея.

Анна бе спряла звука на телевизора и сега той само трептеше и проблясваше, а мебелите изглеждаха покрити със сенчест релеф. Не се осмели да каже нищо повече; сълзите отново можеше да я стиснат за гърлото.

Финч безгрижно сви рамене, все едно не бе вечер преди поредния учебен ден и нямаше какво по-добро да прави.

— Харесвам я. Тя е по-скоро като малко дете, отколкото на възрастта на Мод.

Осемдесет и две годишната домашна помощница на Лора бе като член на семейството. Можеше и да забравя нещо от време на време, но чарковете й си бяха на място.

Анна разбираше какво иска да каже: както при децата, при Бети всичко бе директно.

— Ще ми се да можеше да се запознаеш с баба Нини — рече тя. — Беше като в онова детско стихче за Джек Спрат и жена му: тя бе огромна като къща, а дядо Еди кльощав като пръчка. — Усмихна се, припомняйки си ястията, които огъваха масата на баба й. „Нищо чудно, че съм толкова дебела.“ — Мисля, че е съвсем очевидно на кого съм се метнала.

— Защо го правиш? — сбърчи чело Финч.

— Кое?

— Така обиждаш себе си.

Анна се изкикоти, за да прикрие смущението си.

— Просто отбелязвам факт.

— Да, но факт е, че си хубава и умна.

Усмивката на Анна угасна.

— Чувам го през целия си живот — каза тя с въздишка. — „Такова хубаво личице.“ Просто друг начин да се каже: „Срамота е, че си толкова дебела“.

— Нямах това предвид.

— Знам…

Настрои се да изслуша неизбежното: полезни съвети за диети и упражнения. Беше ги чувала всичките. Дори Лора, която по-скоро щеше да си отхапе езика, преди да наскърби някого, я бе канила повече от веднъж да отиде да пояздят. Но Финч само каза:

— Ще трябва да се прибирам. Имам домашни. — Завъртя очи, но Анна знаеше, че училището й харесва. През изминалия семестър дори бе успяла да се нареди сред отличниците.

Анна я последва на верандата. Температурите бързо падаха; беше поне пет градуса по-студено, отколкото като се прибра. Единствените звуци бяха песните на щурците и крясъците на козодоите. Прегърна момичето, може би малко по-силно от необходимото, и се замисли какво ли е да си имаш собствена дъщеря. После Финч заподскача надолу по пътеката и изчезна в мрака. Миг по-късно се разнесе ревът на стария пикап на Хектор.

Анна се прибра; потръпваше. Ако външната част на къщата издаваше възрастта й, вътрешността практически не се бе променила от времето, когато Анна растеше. Старият шкаф със стерео „Моторола“ беше там, където винаги си бе седял, независимо от CD технологията, която го бе направила излишен. Обграждаше го овехтелият бюфет на баба й, излинелите плюшени столове и тапицираното с брокат канапе с пъстрия квадратен шал, който майка й бе извезала, за да прикрие дупките, прогорени от цигарите на баща й. Сякаш бе вчера, когато извикаха Анна да си дойде у дома от колежа за погребението му. Шестнайсет години — наистина ли бе толкова отдавна? Седмицата или дори две, които бе възнамерявала да остане, преди да се върне в Калифорнийския държавен университет, бяха прелели в месеци, после в години.

Отначало поводът бе да помогне на майка си да се приспособи. Учудващо, след около трийсет години побой и тормоз, на Бети старецът й липсваше; тя се носеше наоколо, както кораб в мъгла, лишен от котвата си. Когато се изясни, че мъглата е нещо повече от обичайната печал, Анна се бе почувствала задължена да остане просто за да е сигурна, че няма да подпали къщата или да се нарани физически.

Оттогава беше тук.

Сега се чудеше дали причините, които я задържаха, бяха повече свързани със собствените й страхове, отколкото с Бети. Един ден осъзна, че приятелите й са направили кариера или бяха се задомили и имаха деца, дори и двете. В нея се загнезди някаква паника. Къде би могла да отиде? Какво би могла да направи? Жена, която наближава трийсетте, не притежава бакалавърска степен и няма квалификация за никаква работа, освен за минималното заплащане. Беше й се сторило, че е получила отговор на молитвите си, когато, скоро след злополуката, парализираната Моника я бе умолявала със сълзи на очи да дойде да работи за нея в „Лорей-Линда“, където се бе установила за постоянно. Моника твърдеше, че има отчаяна нужда от нея, предложи да наеме придружителка за майка им и тогава това бе дошло като отклик и на двете им молитви — парите от застраховката „Живот“ на баща им се бяха изчерпали тъкмо когато състоянието на Бети се влошаваше и за Анна бе невъзможно да се задържи дори и на половин работен ден без външна помощ. Твърде късно разбра, че е затънала още по-дълбоко.

Котаракът й се измъкна изпод дивана, приближи се и се заусуква между глезените й, като мъркаше силно. Анна се наведе и го вдигна.

— Само ние двамата, нали, приятелче. — Погали копринената му черна глава. — Какво да си хапнем — „Роки Роуд“ или фъстъчено масло?

Буутс, наречен така заради трите бели чорапчета на лапите, бе котето, което Лора взе назаем от „Изгубените лапи“ по-миналата година, за да се справи с мишките, наплодили се в килера на Анна. Оттогава си бе останал с нея, този неин котешки двойник. И двамата нямаха намерение да се задържат, но все още си стояха у дома. Тя го пусна долу, той я последва в кухнята с жалостиво мяукане, сякаш бяха изминали дни, а не часове, откакто го бяха хранили. Анна изсипа супена лъжица „Роки Роуд“ в купичката му, преди самата щедро да загребе три пъти за себе си.

Настаняваше се на диванчето да погледа телевизия, когато зърна отражението си в стъклените витринки на бюфета, изкривено като отражение в кривите огледала на лунапарк: огромна глава, увенчала размазаното петно, което трябваше да представлява тялото й. Изпълни се с ненавист към себе си и си се представи след десет години, разляла се на същото диванче, да загребва от същата пълна с връх купичка сладолед. С всеки изминал ден ще става все по-безпомощна да се противопоставя на волята на Моника. Глен и останалите ще я оглеждат още по-съжалително, докато съжалението не прелее в отвращение.

Точно както сега собственото й отвращение пропълзяваше към границата на ужаса. Ако бе съзряла какво се задава, когато баща й умря, щеше да хукне към дън гори тилилейски.

Само веднъж Анна бе изживявала такова силно откровение. Като дете изстрадваше побоищата на баща си в задушаващо мълчание, докато един ден нещо в нея се бе пречупило. Беше погледнала нагоре към него, докато той се извисяваше с вдигната ръка и кървясали очи — едва ли е била на повече от десет или единайсет години — и го бе изгледала с такъв поглед на концентрирана ненавист, че той незабавно бе отпуснал ръка. Незнайно как беше усетила, че както една бомба трябва да бъде детонирана, за да експлодира, той трябва да вижда страх, за да може да освободи яростта си. В онзи миг тя бе престанала да се страхува. Баща й никога повече не й посегна.

Със същата прозорливост разбра: сега или никога. Ако не предприеме бързи действия, моментът ще отмине, а заедно с него — всички шансове за бъдещето й. Трепереше цялата; изправи се, чувстваше сгушената в ръката й купичка като нещо остро, което може да я прободе. Бързо отиде в кухнята и изхвърли сладоледа в мивката. Докато го гледаше как се точи надолу по канала във водовъртеж с цвят на кал, а белите парченца ревен се задържаха по отвора му, усети искрица надежда, първата от месеци, а може би и от години.

Помисли си: „Мога да го направя. Мога да се променя“.