Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (1)

Първа глава

Анна Винченци никога не бе виждала толкова много журналисти; даже и в дните, когато всяка крачка на сестра й лакомо бе поглъщана от милиони, изгладнели да се докопат и до най-нищожната трошица; дори не и след катастрофата, оставила Моника парализирана. Рояха се като насекоми в края на алеята за коли, която се вливаше в Олд Соренто Роуд. Един друг се изпреварваха да заемат по-изгодна позиция. Мини камери и удължители за микрофони чакаха, готови за атака. Пътят бе осеян от бели, взаимозаменяеми подвижни телевизионни станции, издигнали сателитни чинии и антени почти на височината на околните чинари. Мърляв на вид оператор я снимаше изправена, а руса досадница със смирено изражение, поднесла микрофон пред искрящите си от гланц устни, стоеше с гръб към живия плет в светлината на преносим прожектор. За миг, лишил я от ориентация, докато патрулната кола се друсаше надолу по осеяната с дупки алея в издигащия се облак прах, на Анна й се стори, че гледа всичко по телевизията. Тогава някой изкрещя: „Това е тя!“, и целият ад се отприщи.

Паниката я заля като ледена вълна, докато телата, устремили се към автомобила, сведоха движението му до пълзене. Ръце пляскаха по прозореца, лицата, които изникваха през напластеното с прах стъкло, бяха разкривени от слънчевия отблясък. Мъжки глас избуча: „Анна, бихте ли коментирали вашия арест?“. Друг глас проскърца: „Ти ли го направи? Ти ли я уби, Анна?“. Ченгето зад волана, набит мъж на средна възраст с бледи гънки по задната част на загорелия си врат, изруга: „Божичко! Тия животни не ги ли хранят?“. На Анна й се искаше да изкрещи: „Аз съм невинна! Всичко е грешка!“. Но когато посегна към копчето, за да свали прозореца, отново усети белезниците, оковали ръцете й в китките, и рязко спря.

Тогава проумя: беше арестувана. Затова, в този слънчев априлски ден, когато кремовете цъфтяха и акацията поръсваше като снежец жълти цветчета върху пиянски килнатата пощенската кутия, наследство от времето, когато Финч се учеше да кара, тя бе на път към центъра на града, за да бъде регистрирана в полицията.

Вълна на замаяност се завъртя в спирала и светът стана блед и зърнест, като заснежения образ от стария черно-бял „Зенит“ в спалнята на майка й. Тя си помисли: „Това не се случва“. Всъщност последните няколко дни не бяха нищо друго, освен сюрреализъм — започнали рано сутринта в петък с истеричното обаждане на Арсела. Дори и с всичко, което се бе случило оттогава, все още не можеше да го проумее. Нима би могло сестра й да е мъртва? Все едно да се опитваш да проумееш, че планетата се е отклонила от оста си.

Навън беше 25°С, но Анна зъзнеше. С известно затруднение — белезниците правеха и най-простото движение неизпълнимо — тя се загърна с пуловера, който на излизане бе грабнала от гардероба. Беше й с няколко размера по-голям. Сигурно е забравила да го изнесе с останалите дрехи от времето, когато бе дебела. Устата й се изви в иронична усмивчица. Досега смяташе, че повечкото килограми са най-сериозният й проблем.

Патрулната кола забави ход и почти спря. Вик Парди седеше на мястото до шофьора. Бе старо ченге, с повече от трийсет години служба, скрити под полицейския колан — колан, на който от време на време трябваше да пробива по няколко дупки, за да приюти все по-разрастващия си корем. Той свали прозореца си и излая:

— Разкарайте се, момчета! Ще намерите каквото искате в съда!

Няколко месести пръста се вкопчиха в донякъде сваленото стъкло откъм Вик и изникна лице, от което се виждаше само горната половина: кръгли като мъниста блеснали очички, втренчени изпод чело като на австралопитек. „Анна, за парите ли го направи? Сестра ти сигурно ти е оставила цял куп?“ Пръстите бързо бяха издърпани, точно преди затварящият се прозорец да ги притисне. Ченгето зад волана избълва поредната ругатня и даде газ. Те рязко залитнаха напред и назад, тълпата се разтвори на две като ветрило и с последно разлюляване над дупките, които всяка пролет бяха причина поне един злощастен шофьор да изпадне в затруднение, се озоваха на пътя.

Това че чуваше името й да се произнася — не, изкрещява — беше като ледена вода, лисната върху нея. Откакто се помнеше, винаги Моника бе в центъра на вниманието. Моника бе тази, за която се шумеше. Малцина изобщо бяха забелязали плахата като мишка, безлична сестра на Моника с фамилно име Винченци, а не Винсънт — която безлично се спотайваше отстрани. На Анна можеше да й се стори вълнуващо, че сега тя е в центъра на вниманието, ако обстоятелствата, поставили я там, не бяха толкова ужасяващи.

Патрулната кола набра скорост, докато се носеше към града и оставяше бледа ивица прах да се върти подире й. Анна неподвижно седеше на седалката си и се взираше в полята и пасищата, ширнали се пред погледа й. Минаха покрай мрежите, които пазеха животните да не излязат на пътя, и се друсаха по дупките. Кротко пасящите крави и коне бяха като излезли от картинките на книгите с приказки от отдавна отминал период от живота й. Жената полицай, която седеше до нея, млада жена с латиноамерикански произход, я попита дали иска да намалят климатика. Анна не бе осъзнала, че трепери. Обърна се към нея, забелязвайки я за пръв път. На значката й прочете: „Ирма Родригес“. Имаше лъскава черна коса, прибрана на плитка, и сигурно щеше да е красива, ако не беше акнето, обезобразило лицето й. Анна се хвана как я съветва наум: „Яж много листни пресни зеленчуци, избягвай наситените мазнини и почиствай с качествен ексфолиант“. Ирма Родригес обаче не бе една от почитателките на Моника, която търси съвет.

Анна си спомни последното писмо по електронната поща, на което бе отговорила само часове преди да разбере за смъртта на Моника.

До: [email protected]

От: [email protected]

Тема: Сега какво?

„Скъпа Джолийн,

Какво ще бъде различното този път? От това, което ми каза, той и преди те е молил за прошка. Ако беше наистина искрен, щеше да получи помощ. Но ако не е така, нищо не може да те спре да го направиш. Ако не за себе си, поне за децата си. Би ли искала да растат така? Смяташ ли факта, че той още не ги бие — все още — за някаква причина да не го напуснеш? Има и други начини да нараниш едно дете, повярвай ми.“

Сега никога нямаше да разбере какво се е случило. Не само с Джолийн, но и с безбройните други, на които щедро раздаваше съветите на по-голямата си сестра, всичко: от как да си красива до безопасен секс. Какво щеше да стане, ако разберат, че се е представяла за Моника? Ще се почувстват ли предадени, защото го приемат за жестока шега, а не като нещо, което я е сполетяло почти случайно, резултат от безразличието на Моника към почитателите й? Мисълта я преряза под лъжичката. Дали щеше да й бъде предоставена възможността да им каже, че е вземала единствено интересите им присърце?

Ирма й предложи дъвка. Анна почувства, че е изнервена като на първа любовна среща. Престъпления от такъв род бяха почти непознати в Карсън Спрингс. Преди известно време имаше убийства — монахинята, но сестра Беатрис вече не беше заплаха, защото бе затворена в заведение за опасно луди. Другото, освен това, бе задържането за една нощ на Уолдо Скуайърс за пиянство и нарушение на обществения ред. Сега, със смъртта на Моника, ченгетата, чието появяване пред обществеността бе ограничено до доклади пред градския съвет за нуждата от повече монетни автомати за паркиране в центъра на града, се озоваха под ярката светлина на прожекторите.

Внезапно на Анна се стори крайно необходимо да спечели поне един съюзник.

— Бях си вкъщи онази нощ — говореше почти шепнешком. — Гледах телевизия.

Ирма оставаше напълно безизразна. Паниката погълна Анна. Не трябваше ли вместо всичко това да каже, че бе обичала Моника, че не би вдигнала и пръст срещу нея? А беше ли истина? Някога би могло и да е така, но с течение на времето си бе представяла колко много по-лек щеше да е животът й без сестра й.

— Имате ли адвокат? — Ирма спокойно си дъвчеше дъвката, челюстите й се движеха като на преживна крава.

Анна поклати глава.

— Не съм знаела, че ще се нуждая.

— Вече знаете.

Ирма я изгледа любопитно. Анна усети, че не изглежда като обичайния заподозрян в убийство. В морскосинята си пола и светлосиньо бюстие, малките златни топчета на обеците в ушите й и миниатюрното златно кръстче на шията — единствените й накити, изглеждаше, сякаш отива на интервю за работа.

Свърнаха към магистралата, където черните силуети на хълмовете преляха в пасища и отстъпиха на редица след редица от дървета, отрупани с портокали, така съвършено кръгли и ярки, че от разстояние изглеждаха неестествени, като детска пастелна рисунка на портокалова горичка. Тук-там на шарена сянка охранени бели гъски, по-свирепи от кучета, нащрек за бракониери, се перчеха като важни дребни пълководци. Сред наситения с цветове пейзаж, излязъл сякаш изпод лентата на „Техниколор“, те изглеждаха като герои от анимационен филм на „Дисни“.

В далечината разпрострелите се зелени хълмове се надигаха да се слеят със заснежените върхове на планините зад тях, които проблясваха като скъпоценни камъни в преобърнатия купол на небето, обляло долината им в слънчева светлина почти през цялата година. Очите й се насълзиха от ослепителния им блясък и й се прииска на излизане да се бе сетила за слънчевите си очила. „Винаги си приготвяй шапка, слънчеви очила и лосион срещу слънце, когато ще пътуваш. Никога няма да ти е излишно.“ Колко пъти бе споделяла тази лична перла на мъдростта?

Дойде й наум, че там, накъдето се бе отправила сега, нямаше да има нужда от нито едно от тези неща. Но преди паниката да я завладее още веднъж, тя си каза: „Докато пристигнем, всичко ще се е оправило.“ Ще разберат, че е било грешка, че не е виновна за нищо по-съществено от просрочена глоба за неправилно паркиране, която е забравила да плати. Но минути по-късно пулсът й отново се ускори и дланите й се изпотиха, след като свърнаха от Марипоза към алеята с палмите срещу сградата на общината, където се помещаваха полицейският участък и съдът.

Викторианска, скъпа, никому ненужна, но подарена постройка, първоначално принадлежала на семейство Мендоса — потомци на първите испански заселници в долината, тя се извисяваше с четирите си етажа, фронтони и помпозни позлатени гипсови орнаменти, които вероятно биха предоставили хляб на всеки художник в града. Бе украсена с внушителен брой впечатляващи витражи, за които се говореше, че били истински Тифани, но докато изминаваха завоите по алеята, очите на Анна бяха приковани в репортерите, струпали се на групи по външните стъпала. Същите, които бяха пред къщата, или това си беше чисто нова сбирщина? Господи, колко ли много се бяха насъбрали там?

Колата намали ход и Ирма здраво я хвана за лакътя, когато се появиха на открито. Анна инстинктивно сведе глава и вдигна ръце да закрие лицето си от погледи. Гласове крещяха името й. Светкавици на фотоапарати проблясваха измежду обгърналите ги свити пръсти. Долови смесица от миризма на пот, цигарен дим и парфюм. Топлинната вълна от всичките тела, които напираха наоколо, я прониза с мълниеносен ужас. Коленете й се подгънаха, но здрави ръце я подхванаха от двете страни. Преди да разбере какво става, вече бе вътре и я насочваха под неоновата светлина на някакъв коридор.

Полицейското управление се състоеше от няколко редици бюра от времето на Айзенхауер, наблъскани в нещо, което някога е било приемна на партера. На високия таван все още можеха да се различат гипсови розетки по местата, които не бяха покрити с гипсокартон и звукоизолиращи плочки. Бежови метални кантонерки плътно запълваха едната стена, а отсреща се бе разположил дежурният сержант. Анна долови лек дъх на препечено кафе и още нещо, мирис, който свързваше с официални институции — училища, болници и помещения, в които трябва да се редиш на опашка за получаване на помощи. Всички преустановиха работата си, за да я огледат, стори й се, че времето е спряло, като на стопкадър. Бореше се с порива да се усмихне в отговор. Някои от физиономиите й бяха познати. Разпозна едрия Тони Очоа и кльощавия, червенокос Гордън Ледбитър — навремето трябваше да намерят майка й, запиляла се сред Лос Рейес Плаза. И Бени Дикърсън, който накуцваше след изстрел на пистолета му, докато бил още в кобура. Той се бе отзовал на обезумялото й обаждане през нощта, когато се беше събудила и бе намерила леглото на Бети празно. Бени я бе открил на ливадата между тяхната къща и къщата на Лора, трепереща, по нощница, без да има представа как се е озовала там.

Сега той се приближи до Анна, щадейки болния си крак, мъж с приведени рамене, който се боеше да не го пенсионират, с дълги къдрави бакенбарди, сигурно на мода през седемдесетте, но сега, побелели с възрастта, сякаш обрамчваха лицето му, набръчкано като на куче от породата басет, като чифт увиснали уши.

— Здрасти, Анна. — Говореше шепнешком, очите му сякаш отбягваха погледа й.

— Здрасти, Бени.

— Добре ли си?

„Как бих могла да съм добре?“, идеше й да изкрещи, но вместо това сви рамене.

— Била съм и по-добре.

— Няма да те задържим дълго. — За кратък, изпълнен с еуфория миг тя погрешно изтълкува думите му, но той имаше предвид само процедурата на регистрация.

— Може ли да ти предложа нещо за пиене?

Не е най-доброто, с което разполагаме, както би казала Моника, но точно сега на Анна й се искаше да го прегърне.

— Вода би било добре — отвърна тя. Гърлото й бе така пресъхнало, че можеше да усети как ушите й пукат, когато преглъщаше.

Той докосна ръката й.

— Цялата тази работа… всичко може да е забравено до утре.

Би могла да се овладее пред безразличие или дори жестокост, но не и пред съчувствие. С мъка сподави надигащото се ридание. Съчувствието в унилите кафяви очи на Бени бе повече, отколкото можеше да понесе.

Следващите минути изтекоха като в мъгла. Снеха й пръстови отпечатъци, отведоха я в стаичка — килер, пригоден за две цели: хартиени кърпи и тоалетна хартия бяха натрупани в единия край — където позира за снимка до стена, зацапана от многото глави, допирали се до нея през годините. През цялото време никой не се осмели да я погледне в очите. Не защото бяха коравосърдечни, по-скоро ги беше страх да не разкрият своята неопитност. Не знаеше как го разбра, просто го знаеше. Изминалите години, през които живееше в сянката на Моника, невероятно бяха изострили умението й да наблюдава, защото именно в моментите, когато хората не знаеха, че ги наблюдават, напълно се разкриваха. Можеше да види какво ги кара да треперят. Често знаеше какво искат, още преди сами да го бяха проумели. Единственото, което още не беше разбрала, бе какво кара нея да трепери. И вероятно никога нямаше да разбере, ако не беше Марк.

Мисълта за него й подейства като удар с юмрук.

Преви се на пейката, където временно я бяха настанили. Отчаяно й се искаше да му се обади, но той бе на мили далеч и дори и да се съгласеше да дойде, нямаше да е честно. Можеше да бъде забъркан в кашата, може би дори подведен под отговорност. Изтръпна при подобна перспектива.

Вдигна поглед и видя мъж на средна възраст в панталон цвят каки и блейзър. Неусетно отбеляза червенината по бузите му и жилчиците спукани капиляри по целия му нос, сякаш виждаше картата на баровете, които бе обиколил — същото лице на непокаял се грешник имаше и баща й малко преди края си. Той се усмихна, ако това можеше да се нарече усмивка, и разкри редица дребни зъбки по протежение на венците. Бледосините му очи бяха студени.

— Госпожица Винченци? Аз съм детектив Бърч. Ако обичате, оттук. — Посочи към коридора; явно възнамеряваше да я разпита.

Анна се изненада, когато се чу да казва:

— Не и без адвоката ми. — Поведение при арест, което бе виждала във всяко шоу с вихрещи се ченгета. Никога не бе имала адвокат.

— Както ви е удобно. — Той сви рамене, но тя усети, че е обезпокоен. Бърч бръкна в джоба си и й подхвърли две монети от по двайсет и пет цента с презрително движение на китката. Посочи към телефонния автомат на стената, преди с широки крачки да се отдалечи надолу по коридора.

Анна стисна монетите и се поколеба. Единственият, когото познаваше, бе адвокатът на Моника, но въображението й някак не можеше да й представи образа на Гарднър Стивънс, с блестящата му като сребро побеляла коса и копчетата за ръкавели с монограм, да изпита нещо друго, освен раздразнение от факта, че е обезпокоен в неделя. Припомни си тържеството на Моника миналата Коледа, начина, по който той гледаше право през нея, защото тя бе поела палтото му на входната врата, както обикновено.

Лиз може би познаваше някого, но това означаваше да пропилее единственото си обаждане за човек, на когото най-малко можеше да разчита. Къде беше по-малката й сестра през изминалите няколко дни, докато тя храбро се сражаваше с бурята, разразила се след смъртта на Моника? Криеше се, така си беше. Не укоряваше Лиз. Нима нямаше да направи същото, ако бе на нейно място?

Анна се надигна от пейката с крака като от каучук; сега всички погледи бяха приковани в нея, докато се отправяше към телефона и набираше единствения номер, който, освен собствения си и този на Моника, знаеше наизуст. Лора. Не беше ли винаги на разположение, когато имаше нужда от нея? Отбиваше се поне веднъж седмично да провери дали не се нуждае от нещо; много рядко се случваше да е с празни ръце. Обикновено донасяше нещо дребно — хляб, току-що изваден от фурната; инструмент, с който да замени счупения в гаража на Анна; а веднъж дори — котка за мишките, навъдили се в килера й. „Провери значението на думата съсед в речника — помисли си Анна — и ще видиш образа на Лора.“

Телефонът бе вдигнат на четвъртото позвъняване. „Фуражи и семена Кайли“, приветливо отвърна Лора, прозвуча задъхано, като че ли се е втурнала отвън. Анна си я представи в това, което Лора наричаше своя „униформа“ — ватирана памучна фланела и джинси, чифт каубойски ботуши с кабари.

— Аз съм. Анна. — Говореше тихо, ръката й закриваше телефонната слушалка.

— Анна! Слава на бога. Опитвах се да те открия. Един от проклетите журналисти беше пред вратата ми преди малко, искаше да знае дали мога да кажа нещо по повод ареста ти. — Гласът на Лора звучеше с отвращение, сякаш се отнасяше за жестока груба шега. Очевидно не можеше да си представи, че е истина. — Не се тревожи, Хектор го прогони. Ти къде си?

— В полицейското управление.

— Искаш да кажеш?…

— Боя се, че е точно така.

— О, Господи. Как?…

— Те смятат, че аз съм я убила.

— Какво, по дяволите?…

— Не знам нищо повече.

— Това е своеволие! Ти си толкова убиец, колкото… колкото… — Гласът й секна, защото вероятно се сети за сестра Беатрис.

— Очевидно те си мислят нещо друго.

— Добре. Най-важното най-напред… Ще ти е нужен адвокат — изведнъж Лора стана делова. — Я да видим… къде се е дянал номерът?

Анна долови шумоленето на прелиствани страници от другия край.

— Добре… ето го. Веднага ще оправим работата, не се безпокой. Ще се държиш, нали? Ще дойда възможно по-скоро. — И затвори телефона.

Анна безкрайно предпазливо постави слушалката на апарата. Да се безпокои? Нямаше тревоги — те бяха на светлинни години от това, което досега й се бе случвало в живота. В момента изпитваше вцепенение, каквото бе усетила веднага след като въздействието на упойката при зъболекаря бе преминало и болката я бе връхлетяла като стадо побеснели слонове.

Анна се върна на пейката и притисна главата си с ръце. Не защото, според онези, които без съмнение я наблюдаваха, бе обзета от отчаяние, а поради истеричния смях, който се опитваше да потуши. Каква ирония: вече си беше повярвала, че като смъкне предишната си самоличност на дебелана, ще е получила отговор на молитвите си, докато в действителност това бе причинило гибелта й.