Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Добре дошли в Карсън Спрингс (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wish Come True, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2012)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Айлийн Гоудж. Мечтая да се сбъдне

Американска. Първо издание

ИК „Унискорп“, София, 2004

Редактор: Теменужка Петрова

Коректор: Грета Петрова

ISBN: 954-8456-93-1

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

Всеки работен ден предлагаше нови предизвикателства. Първите две неща Анна написа като пробни и изцяло бяха отхвърлени. Боб Хейдигер сприхаво ги обяви за ученическа работа, но едната, посветена на местния приют за малтретирани жени, привлече вниманието му. Той я извика в кабинета си и затвори вратата — обикновено не бе добър знак, но този път новините съвсем не бяха лоши. Пристъпи направо към въпроса.

— Предстои ти да изминеш дълъг път, докато станеш репортер, но притежаваш умението да схващаш същината на проблема. Предполагам, си чула, че Сюзет напуска в края на месеца. — Сюзет Пиго от рубриката „Сузи каза“, шейсет и осем годишната завеждаща колона в „Клариън“. — Мислех да продължа със синдиката, който предоставя материали на всички вестници, но защо ти не опиташ да се справиш?

Анна бе заекнала нещо в отговор, преди да доплува до офиса си. След час пресяваше купчината писма, които бе получила от Сюзет. Първото, което привлече погледа й, беше от жена — Таня, разкъсвана от дилемата дали да даде възрастния си баща в старчески дом, или не. В отговор Анна написа колко естествено е да изпитва вина, но тя само ще размъти водите и вероятно ще я доведе до вземането на погрешно решение. Предложи на Таня да се посъветва със специалист и изброи няколко организации, на които беше попаднала, когато сама бе в същото положение.

Откри, че не е много по-различно от времето, когато почитателите на Моника я молеха за съвет. Боб дори настоя да остане анонимна, когато най-сетне й даде зелена светлина, защото съмнителната й популярност можеше да отблъсне хората. Някои писма изискваха грижливо обмисляне и проучване, други — просто малко здрав разум, като онова от жената, която се оплакваше, че съседката й има навика да се отбива, без да я предупреди, и често виси в дома й повече от час. Когато „Какво си се замислил?“ стартира, съдържаше отговора на Анна за „Омръзна ми“:

„Скъпа «Омръзна ми»,

Понякога не е зле да се натиснат спирачките. Следващия път, когато съседката ви дойде неканена, предлагам да я поздравите с «Тъкмо навреме! Точно мислех да си отделя пет минутки за кафе». По този начин ще й дадете да разбере, че времето ви е ограничено, без да я засегнете. Ако не разбере намека ви, направо я изритайте. Ако е толкова дебелокожа, няма и да усети.

Пени“

Колкото и да обичаше работата си, все пак трябваше да се прибира у дома, в празната къща. Разликата бе, че сега не си позволяваше да затъва в блатото. Намери си друг терапевт, който й допадаше, сериозна по-възрастна жена — Корин, напомняше й за Ронда. Корин я насочи към ПДА — Пораснали деца на алкохолици. Анна посещаваше сбирките веднъж седмично и вече по-дълбоко разбираше какво беше накарало Моника да се държи по такъв начин. Все повече и повече схващаше ролята, която тя неволно бе играла във всичко това. С надеждата, че ще помогне на Лиз, беше настоявала сестра й да я придружи, но Лиз бе отказала — била изчерпала лимита си за точно това пътуване към ада.

Анна не я обвиняваше. Да проучваш миналото и да живееш в него — линията бе доста тънка. Не беше ли достатъчно обсебена от Марк? Единственият цяр, откри тя, е да си една крачка напред. По покана на Сам бе станала член на комитета за музикалния фестивал, а като доброволка в историческото дружество щеше да провежда туристически обиколки на музеи по време на коледната седмица на отворените врати. Миналия уикенд беше посетила ежегодната изложба на орхидеи на градинарското дружество, а по-предишния бе пътувала до Биг Сур с Лиз, където вечеряха раци от Дънджинес, пиха твърде много, преди да си легнат, и се кикотиха, докато се разхълцат.

Най-голямото й удоволствие бе да гледа Есперанса, която на галено наричаха Еси, в редките случаи, когато всички в ранчото бяха заети. Еси повече се смееше, отколкото плачеше, и нищо, по-малко от земетресение, не можеше да я събуди. Анна не се съмняваше, че на тържеството в нейна чест, определено за седмицата след започване на ваканцията, тя ще бъде красавицата на бала. Единственият недостатък бе в непреодолимия копнеж, който събуждаше у Анна, замечтана за децата, които би могла да има с Марк. Знаеше, че трябва да се радва на хубавите неща, но не можеше да престане да се чувства така, сякаш нещо й е било отнето.

Не беше ли точно това набивано у нея, докато растеше — че никоя жена не е истинска без съпруг и деца? (Макар, Бог е свидетел, родителите й бяха далеч от модела за семейно блаженство.) Защо не можеше да се задоволи, че най-сетне откриваше какво иска от живота? Проблемът бе, че самотата й имаше лице: лицето на Марк. През нощта не можеше да затвори очи, без той да застане пред нея. Ветрецът, който прокарваше кичур коса по бузата й, носеше спомена за неговите милувки. Дори чашата за кафе, която той си беше харесал, й причиняваше остра болка всеки път, когато отваряше шкафа и я виждаше там.

Марк се обаждаше често, но разговорите им изглеждаха насилени и винаги я оставяха още по-депресирана. Ставаше все по-трудно да се задоволи с толкова малко, когато искаше толкова много. Иронията бе, че сега мъжете по улицата я заглеждаха, и не просто защото беше местната Мадам Х. Неколцина дори я бяха канили да излезе с тях, като Хауърд Нюман от „Клариън“, привлекателен разведен баща на три деца. На обяда в „Къщата на дървото“ разговаряха за работата си и децата му, какво обичат да правят през свободното си време — Хауърд бе запален планинар. Компанията му й беше приятна, но нищо повече. Единственият мъж, когото искаше, бе зает.

Един вторник сутринта в средата на юни, когато дръзките пролетни цветчета, отрупали долината, бяха отстъпили на наситената зеленина на лятото, тя получи обаждането, от което се ужасяваше.

— Майка ви… — започна Фелиша Кембъл. — Състоянието й върви на лошо…

Първата реакция на Анна беше да се усмихне на старомодния израз, сякаш Бети бе завила не където трябва по непознат път и се бе загубила. Тогава осъзна: майка й беше болна, може би умираше. Знаеше, че може да се случи всеки момент — възрастта и годините тормоз в ръцете на баща им бяха взели своята дан — но въпреки това бе шокирана. Затвори телефона и веднага се обади на Лиз. Щяха да се срещнат в болницата.

Докато пристигнат, вече бе твърде късно. Стажант пакистанец ги отведе настрани и тихичко, учтиво обясни, че сърцето на Бети не е издържало. Анна остана безмълвна, но Лиз настояваше за отговор. Направено ли е всичко необходимо, за да я спасят? Защо не е? Що за болница…

Анна трябваше да й обясни колко майка им се страхуваше от бавна смърт, привързана към куп машини. Затова приживе бе оставила завещание.

— Мама го искаше. Наистина така е по-добре.

Лиз я изгледа невярващо, но след миг наведе глава и зарида. Анна го очакваше: сърцето на сестра й, ожесточено срещу майка им, първо ще омекне. Сълзите й не бяха само за Бети, но и за всичко, което завинаги щеше да си остане неразрешено. Много отдавна бяха пропуснали случая — от години майка им бе неконтактна — вече нямаше значение. Беше си отишла и Лиз го осъзнаваше.

— Всички формалности са уредени — говореше тихо Анна.

Сякаш бяха застанали на издигаща се скала сред персонала от „Спешно отделение“, който се разбиваше около тях като прибой: сестри с изнурени лица, стажанти, обслужващи пациентите, някои от които притискаха окървавени превръзки към раните си или наранените части от телата си.

— Защо не ми каза всичко това преди? — Лиз вдигна глава, зачервените й очи бяха пълни с обвинения.

— Никога не си ме питала.

— Тя кога?…

— Когато татко умря.

— Предполагам, иска да бъде погребана до него. — В гласа на Лиз се прокрадна горчива нотка.

— Не. Беше непреклонна. — Бети бе плакала на погребението на баща им — сълзи, не по-различни от тези на Лиз сега — но единственото, за което не отстъпи, бе къде да бъде погребана, когато й дойде времето. — Ще бъде до баба.

От другата страна на гробището, възможно най-далеч от Джо Винченци.

— Поне за това да благодарим на бога.

— Трябва да се обадя в погребалното бюро.

— Имаш ли нужда от мен за нещо?

В момента Лиз изглеждаше способна само да си избърше носа.

— Може да почака до утре — отвърна нежно Анна, а наум правеше списък на приятелите и роднините, на които трябва да се обадят. — Искаш ли да помоля някой да те откара у дома?

— Защо не помолим Дейвид? Той сигурно е горе със сина си. И света Карол, разбира се. Тя ще настоява той да ме заведе вкъщи. — Гласът й пресекна, когато се опря на стената, силно стиснала очи. Смъртта на Бети и разривът с Дейвид по някакъв начин се бяха преплели в съзнанието й.

— Аз ще те закарам — реши Анна. — Утре сутринта ще дойдем за колата ти.

Лиз май се готвеше да протестира, но се предаде с въздишка:

— Сигурно си права. С моя късмет ще трябва двойно погребение. Всъщност, както се чувствам сега, ме кара да мисля за още едно.

— Ще оцелееш — сряза я Анна. Знаеше, че на Лиз й е нужно съчувствие, но вече не желаеше да се занимава с осигуряване на целодневни грижи и утеха.

Устните на сестра й се разтеглиха в мрачна усмивка.

— Разбира се. Ще го преживея. Брадичката нагоре, нали това все повтаряше мама?

— Имаш Дилън.

— Повярвай ми, той единствен ме предпазва да не полудея.

— Имаш и мен.

— Не мога да разбера защо не ме мразиш. — Тежко облегнала се на стената, силно притиснала ръце към стомаха си, Лиз приличаше на някой от пациентите. — Не ти бях много от помощ, нали? С мама или Моника.

„Не, не беше.“

— Прощавам ти — промълви Анна.

Лиз я погледна изненадано. Явно не бе очаквала с такава готовност Анна да се съгласи, че има вина. Но изражението й бързо стана гузно.

— Съжалявам. Наистина. Ще се опитам да се реванширам.

„Не е ли малко късно?“ — запита студеният глас в главата на Анна, но нямаше смисъл да вади нож на умряло куче.

— Ще направя списък на хората, на които трябва да се обадим. Ще си ги поделим.

— Постарай се да сложиш Дейвид и Карол в твоята част — подчерта Лиз с горчивина. Бяха тръгнали да излизат, когато попита: — Ами Марк? Възнамеряваш ли да му съобщиш?

Анна се замисли за миг, после поклати глава. Той щеше да настоява да дойде, а тя не можеше да се справи и с това на всичкото отгоре. От друга страна, ако му кажеше да не идва, безспорно щеше да стане още по-очевидно, че приятелството им не е истинско, а е някакъв странен хибрид. Приятелите се грижат един за друг в подобни моменти, държат те за ръка и коленичат до теб в молитва. Ако Марк не можеше да бъде тук заради нея, както бе преди, какъв смисъл имаше да се преструват?

 

 

Марк седеше сред кръг пациенти и семействата им в зала С-4 с изглед към моравата, където в момента един от колегите му, Денис Ходщетер, утешаваше разстроена млада жена, седнала по турски на тревата. Помисли си за Анна. Някъде бе чел, че в езика на ескимосите има петдесет думи за описание на снега. Не трябваше ли да има поне толкова за определяне на различните начини, по които някой може да ти липсва?

Досега сеансът бе много интензивен: един от пациентите, брадат млад художник — Гордън, бе споделил, че като дете е подлаган на сексуален тормоз — точно от човека, който сега седеше срещу него, по-големия му брат. Гордън плачеше, брат му също, докато родителите им ги гледаха с болка.

Продължиха по кръга. Много хора изразиха гняв и отвращение, а Мохамед В. — възстановяваше се от пристрастяване към кокаин и чиито родители, мюсюлмани традиционалисти, бяха онемели от шока — приветства както Гордън, така и брат му за смелостта да се изправят срещу това. Мелани С, сама жертва на кръвосмешение, се разрида. Джим Т със задавен шепот обяви, че няма вяра в себе си и няма да говори; може да каже нещо, за което ще съжалява.

Марк напомни на всички за клетвата им за конфиденциалност, преди да покани Гордън и брат му да придърпат столовете си в центъра на залата. Гордън започна със задавен полушепот да говори за нанесената вреда и за различните начини, по които бе страдал през годините. Брат му Том, късо подстриган, за разлика от рошавия Гордън, слушаше и сълзи се стичаха по бузите му, като често кимаше, сякаш да потвърди какво е направил и болката, която е причинил.

Това бе най-трудната част от работата на Марк: да сдържа преценките си. Колкото и да бе разгневен или отвратен от споделеното, трябваше да намери начин да го преодолее. Знаеше, че изцелението не минава през срама; то бе резултат от открита, честна дискусия, в която всеки има правото да се изкаже. Крайният резултат невинаги бе опрощение; някои неща бяха прекалено дълбоки или прекалено болезнени, за да бъдат простени. В случая Гордън можеше да се научи да прости на себе си, ако не на брат си, и да успее да продължи живота си.

Мислите на Марк отново се върнаха към Анна. Знаеше, че ще бъде трудно, но с времето болката не намаляваше. Непрекъснато мислеше за нея. Пишеше писма, които свършваха, смачкани, в кошчето за боклук, имейли, които изтриваше и никога не изпращаше, а винаги когато посягаше да й позвъни, поне дузина пъти, затваряше телефона, преди да набере номера й.

Къде бе Фейт сред всичко това? Беше ли се вкопчил в изгубена надежда, в мъртва любов? Съпругът в него бе започнал да мисли, че е само пожелание тя някога да се оправи, но лекарят знаеше, че има напредък, ако не всеки ден, то поне със скорост, направо метеоритна в някога непознаваемата сфера на умствените заболявания — сфера, в която съвсем доскоро бяха разчитали на електрошокове, инсулинова терапия и в краен случай — лоботомия. Бе виждал чудеса, например жената в групата миналата седмица, описала се като възстановяваща се шизофреничка, която открито и интелигентно говореше за борбата си с болестта. А даже не беше пациент; бе дошла заради сина си. Следователно, да, беше възможно един ден в не толкова далечното бъдеще да погледне през масата за вечеря и да види жената, за която се бе оженил, да отвръща на усмивката му. Ако не вярваше в това, нямаше какво да го задържа. Веднага щеше да отиде при Анна.

С пресеклив глас, като се запъваше, Гордън четеше на глас списъка си със сблъсъци.

— Обвини ме в лъжа, когато казах на татко какво си направил, почувствах гняв, срам и болка. Онзи ден при езерото, когато ме накара да се закълна в живота си, ако някога…

Най-сетне дойде редът на брат му да отговори и бързо се изясни, че няма истински злодей — Том също бе насилван в ранна възраст — само погрешни действия с последствия, експонирали и умножили се с времето.

Марк успя да свърши навреме за обяд. Чу се всеобща въздишка на облекчение, докато си събираха нещата и се отправяха към вратата. Когато и последният човек се изниза, той огледа празната зала; килимът с нахвърлени смачкани кърпички му напомни за бойно поле. И все пак, ако имаше сразен, бе самият той. Работата, крепяла го след заболяването на Фейт, показваше признаци на изчерпване; в бронята му се бяха появили пукнатини и пропускаха мисли, чувства, които през повечето време бе успявал да преодолява с инструментите на занаята си.

В края на деня се прибра вкъщи сред ревяща гръмотевична буря. Дъждът още не бе завалял сериозно, но бяха надвиснали подгизнали сиви облаци, светкавици проблясваха като повредена електрическа верига и осветяваха едрите капки по предното му стъкло. Бе решил да спре и хапне нещо, но размисли. Щеше да е късметлия, ако стигнеше от алеята за коли до входната врата, без да се накваси. Мисълта го депресира повече и от работата със следобедната група. Все още не бе свикнал да се храни сам. Щом се настанеше пред телевизора с купичка подгрято чили или парче изстинала пица в ръка, си представяше как майка му неодобрително клати глава. Едно от най-непоклатимите убеждения на Ели бе, че такива неща са за „онези, които не са виждали по-добро“.

Импулсивно реши да посети Фейт. Не че непременно щеше да оправи настроението си — никога не знаеше какво да очаква. Понякога беше в добро състояние на духа, дори приповдигнато, друг път бе объркана и депресирана. За свой вечен срам често се молеше да е последното, както и сега. Защото, ако нямаше никаква надежда, щеше да продължи напред.

Шърли не беше в сестринското отделение, когато пристигна — не бе дежурна. Строга сестра с побеляла коса, която не познаваше, го уведоми, че часовете за посещение са приключили. Вероятно ако се бил обадил предварително, можело да се уреди нещо, заобяснява му тя, насочила поглед към правилника на стената.

Прекалено уморен да спори, просто продължи по коридора, без да тича и дори без особено да бърза. Раменете му увиснаха, дъждът, намокрил косата му, се стичаше на топли струйки по врата. Сестрата го настигна, зачервена и изпълнена с възмущение, но той я игнорира, сякаш бе муха, която бръмчи около главата му, и даже не забави крачка.

Пациентка, излязла в коридора, къносана жена с боа от пера около врата, се скри от него, сякаш бе потенциален изнасилвач, стиснала реверите на розовия си сатенен халат, докато изпит млад мъж, който с хлътналите си очи и бръснатата глава приличаше на оцелял от концентрационен лагер, само любопитно го изгледа.

Намери Фейт легнала на леглото в стаята си да слуша Шуберт от компактдиска, който й бе дал. Тя седна, стори му се, че вижда проблясък на тревога, после изражението й се изглади.

— Всичко е наред, Адел — произнесе тя с твърд, ясен глас. — Говорила съм с доктор Файн. Той казва, че няма проблем.

Старата бойна пушка се поколеба още минута… правилата са си правила… как очакват да си гледа работата, ако хората не… не й плащат достатъчно, за да… но най-сетне се оттегли в коридора и си мърмореше нещо.

— Уф! — Фейт изпусна въздишка и се усмихна с предишната си дяволита усмивка. Тя се изправи, за да изключи уредбата, и Марк забеляза, че е наддала няколко килограма — това го насърчи.

Той се усмихна и се насочи към нея.

— Потънали са ми гемиите, както би се изразила майка ми.

— Не обръщай внимание на Адел.

— Какъв й е проблемът?

— Уплашена е, нищо повече.

— От какво?

— Че един ден ние, пациентите, ще управляваме клиниката.

— В нейния случай би било приятна промяна. — Марк усети, че безпокойството му намалява. Фейт беше в един от добрите си дни. Освен сенките, като стари натъртвания под очите й, бе почти както преди. Отпусна се на леглото до нея и едва се пребори с желанието да се опъне и затвори очи.

— Изглеждаш уморен — промълви тя; челото й се сбръчка загрижено.

— Денят беше дълъг.

— Спиш ли достатъчно?

— В тази жега? — Цяла седмица температурите не бяха падали под трийсет градуса.

Навън дъждът шибаше по прозорците в неистов порив. Бурята беше прекъснала жегата, но се съмняваше, че ще успее да спи тази вечер.

Фейт го изгледа с изражението, което той много добре познаваше: полусърдито, полупримирено. Жена му разбираше, че нещо го гложди, но щеше да почака, докато е готов да й го каже — или докато изгуби търпение. Така беше, когато майка му умираше: търпеше мрачното му мълчание и изчака, докато положиха Ели в гроба, за да му каже със същата спокойна твърдост, с която току-що се бе обърнала към сестрата:

— Съжалявам за майка ти — аз също я обичах, но се опасявам, че да ме изолираш, вече не е възможно. Заедно сме във всичко, независимо дали ти харесва, или не.

— Прочетох тези книги — обяви тя сега и хвърли поглед към купчината издания с меки корици, които й бе донесъл последния път.

— Има ли нещо, което особено ти хареса?

— Лари Макмъртри — накара ме да си спомня Уайоминг. — Внезапно тя се натъжи.

Гърдите му се свиха. Бяха мечтали да си купят къща там. През първите дванайсет години от живота си, преди семейството й да се премести в Орегон, бяха живели в Джексън Хол. С Марк бяха прекарали медения си месец в дървена къща до езерото Джени, където и той бе запленен от очарованието на Уайоминг.

— Пак ще отидем там някой ден — каза той безгрижно.

— Не, няма. — Тъжната увереност, с която говореше Фейт, прониза сърцето му като ледено острие.

— Не можеш да знаеш.

Тя поклати глава.

— Няма смисъл да се самозаблуждаваме, Марк.

Той постави ръце на раменете й и я застави да срещне погледа му.

— Знам, че сега може да не ти изглежда точно така, но някой ден ще се върнеш вкъщи. Трябва да вярваш в това. — Надяваше се за нея да звучи по-убедително, отколкото за него.

Устата й се изкриви.

— В някои отношения това ме плаши повече дори и от мисълта да прекарам тук остатъка от живота си.

Изплува спомен от медения им месец: бяха излезли на разходка и се натъкнаха на мъртъв заек, хванат в кълбо бодлива тел; беше се разкъсал на парчета в опитите да избяга. В известен смисъл Фейт приличаше на заека.

— Няма да си сама — напомни й той. — Имаш мен.

— Не ме будалкай, Марк — продължаваше да го гледа с тъжните, разбиращи очи и го караше да се чуди кой от двамата тук е лудият.

Навън бурята трополеше по прозореца като някой, който се опитва да влезе — или да излезе; дъждът се лееше по бронираното стъкло и хвърляше вълниста сянка върху лицето й.

Фейт тихо попита:

— Коя е тя?

Думите преминаха през него като светкавицата, която точно тогава просветна, и накараха главата му да забучи. Помисли да отрече. Но съпругата му толкова упорито се бореше за всяка частица реалност, та да я остави да си мисли, че си го е въобразила, щеше да е връх на жестокостта. След дълъг миг отвърна:

— Не я познаваш.

Фейт си пое дъх, очите й със сенките под тях сякаш се разшириха и проблеснаха.

— Влюбен ли си в нея?

Остави мълчанието му да й отговори.

Тя просто седеше и се взираше в него, най-различни чувства се изписваха върху лицето й.

Със стон той я притегли към себе си и зарови лице в шията й. Миришеше хубаво, но бе оранжерийната миризма на някой, който рядко се осмелява да излезе навън. Фейт не се отдръпна, но и не отвърна на прегръдката му.

— Съжалявам — промълви той със задавен шепот.

— Щеше ли да ми кажеш, ако не бях попитала? — говореше с дрезгав шепот.

— Не знам.

— Всичко е наред, Марк. Не те обвинявам.

— Никога не съм очаквал да се случи. Знам как звучи, но…

Тя се отдръпна и постави пръст на устните му.

— Бе крайно време да се изправим срещу това. Трябваше да го направим преди години.

— Какво говориш?

— Подала съм молба за развод.

Марк се разсмя, стреснат, невярващ, и си спомни как като младоженци тя обичаше да се шегува, че ако някога се разведат, ще трябва да я вземе като част от делбата.

— Не можеш да се отървеш толкова лесно от мен — възрази той.

— Не искам да се отървавам от теб.

— Тогава…

— Искам да те виждам… не само за известно време. — Очите й го умоляваха да разбере. — Не е свързано с теб, Марк. Ако изобщо някога стана толкова добре, че да се върна вкъщи, трябва да бъде заради мен. Не мога да го направя заради двама ни. Опитах. Прекалено много е.

— Фейт… — Той протегна ръка, но тя леко я бутна.

— Моля те. Просто… си върви. — Той обаче не помръдна и тя легна настрани с гръб към него, свила колене към гърдите си.

Марк почувства, че буквално се разкъсва на две. Да, част от него бе искала това. Дори се бе молила за това. Не точно сизифовото усилие да свърши, а да е решение на някой друг. Не трябваше ли да изпита облекчение?

„Добрият часовой не напуска поста си“, помисли си той.

Но ако това, което тя каза, е вярно, битката не е негова.

Най-после се надигна. Фейт лежеше неподвижно, като заспала. Нежно, толкова нежно, че можеше да е вятърът, прокраднал се през цепнатина, той се наведе и я целуна по челото, после тихичко се измъкна от стаята.

 

 

Следващите дни бяха по-тежки, отколкото би могъл да си представи. Всеки ден отиваше на работа празен и се прибираше, изпълнен с болката на другите. Болка — преграда срещу собствената му, която приглушаваше яростта и мъката, удрящи го с омекнали юмруци. Престана да се бръсне и оформи брадата си само доколкото да не прилича на бълнуващ луд. Очите му бяха леко, но непрекъснато кървясали от безсънието. Желанието да пие не бе силно, като биенето на камбана в далечината, но една вечер се обади на наставника си.

— Джим? Аз съм, Марк. Събудих ли те?

От другата страна последва кратко мълчание и той си представи как Джим примижава с едно притворено око към часовника до леглото си.

— Минава полунощ — изръмжа той. — Разбира се, че ме събуди, кучи син такъв — тихо, сподавено хихикане. — Какво те яде? Пак ли проблеми с двигателя?

Джим Пенингтън, механик до мозъка на костите си — единственият, на когото подобните на Стивън Спилбърг и Том Круз биха поверили ягуарите и бентлитата си, — бе излежал осем тежки години в Ломпок заради магазина си за крадени части, преди да изтрезнее в много отношения. Беше преди двайсет и пет години и оттогава не се бе отклонявал от правия път.

— Колата е наред — промърмори Марк, — но за себе си не съм сигурен.

— Добре, слушам те. — Закачливостта изчезна от гласа му. Джим, с когото имаше най-малко общо от всички, които познаваше, бе единственият, на когото можеше да се довери.

— Фейт е подала молба за развод. — Марк му бе говорил за Анна и сега побърза да добави: — Не е каквото си мислиш. Казва, че я задържам.

— Вярваш ли?

— Вече не знам в какво да вярвам.

— Добре де, какво искаш тогава?

— Искам нея.

— Коя по-точно?

— Това също не знам. — Марк отпусна глава върху таблата на кушетката, на която седеше, и балансираше чаша тоник, без джин, на коляното си. Стаята беше тъмна, осветявана единствено откъм кухнята, където бе забравил да загаси лампата. — А се предполага, че трябва да знам всички отговори.

— Не се ласкай толкова, докторе. — Долови грубата привързаност в гласа на Джим. — Никой от нас не знае нищо.

— „Приели сме, че разбираме много малко“ — Марк цитира от настолната книга на „Анонимните алкохолици“.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, докторе? Прекалено много мислиш. — Джим имаше предвид програмата, която разработваше като заместител на пиенето. — Престани да се опитваш да разбереш всичко и просто давай напред, докато ти стиска.

— Като начало да кажем, че именно това ме забърка в тази каша. — Ако не бе се поддал на инстинкта си, нямаше да се втурне да помага на Анна. Но нима би могъл да съжалява?

— Умнико, хрумвало ли ти е въобще, че така наречената от теб каша може да се окаже най-хубавото, случвало се в живота ти?

Марк се взря в чашата си, където блокчетата лед меко просветваха в сребристо от проблясващата светлина.

— Май трябва да помислиш да си смениш работата — каза Джим с усмивка. — От теб ще излезе добър психоаналитик.

— Ама от теб ще излезе лош механик. Не можеш да убедиш един двигател да заработи. Трябва да пропълзиш отдолу и да си изцапаш ръцете.

Марк въздъхна.

— Мислех си, че искам развода, а сега единственото, което искам, е да се завра в някоя дупка.

Джим мълча толкова дълго, та Марк реши, че може да е заспал. Тогава с плътния си, ехтящ глас, одрезгавял от годините пиянство и двете кутии цигари на ден, от които още не бе се отказал, той рече:

— Когато си излежавах присъдата, единственото, което ме предпазваше да не полудея, бе мисълта да се върна у дома при жена ми. Веднага щом излязох, разбрах истината — ние просто бяхме двама пияници, подпрели се един на друг, за да не паднат.

Марк дочу глас да мърмори сънливо. Джим отново се бе оженил за жена, с която се бе запознал на сбирките на „Анонимните алкохолици“. Имаха две деца, едното от които в колеж, и доколкото Марк знаеше, бяха щастливи.

— Правилното в един момент невинаги е същото на финала. Стават кофти работи; нещата се променят. Трябва да го погледнеш в лицето, умнико. Не ти натискаш лостовете, ти си заклещен между тях.

— Благодаря ти, Джим. Винаги мога да разчитам на теб да поставиш нещата в правилната им плоскост — каза Марк с подходящата нотка ирония.

— За пет стотарки бих си сменил шумозаглушителя.

— Може да те хвана за това. Не ми харесва звукът на моя напоследък.

— Искаш ли безплатен съвет, докторе? Купи си комплект нови гуми.

— Долавям ли метафора?

— Не, но имам приятел, който може да ти предложи много изгодна сделка.

— Ще си помисля. — Марк се изхили. — А сега си лягай, преди Айрийн да ме е убила.

— Звучиш, сякаш владееш положението.

— Сладки сънища.

— И на теб, докторе, и на теб.

Часове по-късно все още не му се спеше. Беше се втренчил в телевизора, прекалено потънал в мислите си да разбере какво гледа. След бурята бе преминал студен фронт и сега във въздуха се усещаше хлад, който обхващаше глезените и стъпалата му. Вдигна чаша до устните си, за да глътне останалия тоник, но бе празна, макар да нямаше спомен да е пил. Знаеше, трябваше да си легне, но като че ли не можеше да събере сили. „Ти си в траур докторе“, прозвуча глас в главата му, който подозрително напомняше този на Джим. Ако беше истина, значи прекалено бе закъснял.

Издание на новините по телевизията привлече вниманието му: майката на Моника Винсънт бе починала.

На екрана просветна стара нейна снимка с Моника, но единственото, за което можеше да мисли, бе Анна. Господи! Да трябва да се справи и с това на върха на всичко. Пресегна се към телефона, но размисли. Не поради късния час, а защото възможността да чуе гласа й бе предизвикала прилив на адреналин. Евтините пориви, помисли си той, бяха последното, от което и двамата имаха нужда.

Ръката тежко се стовари в скута му, където празната чаша лежеше килната настрани като предмет, изхвърлен на брега. „Само да можех малко да поспя.“ Очите му бяха широко отворени, вените му бавно туптяха, като че ли бе пил алкохол. Точно сега, помисли си той, най-много би могло да му помогне едно питие.

 

 

Мейвис Фицджералд бе сред последните, които си тръгнаха. Бе помогнала да раздигнат, позастоя се в кухнята и непрекъснато питаше дали не би могла да направи още нещо. От всички приятелки на Бети Мейвис навярно бе най-близката. Анна си спомняше, че имаше навика да се отбива поне веднъж седмично, макар да живееше на километри. Тогава предполагаше, че Мейвис просто се радва на компанията — след като бе овдовяла толкова млада, — но с времето беше започнала да осъзнава, че има и нещо повече: Мейвис ги наглеждаше. Знаеше що за човек е Джо, а майка им е безпомощна да му се опълчи. Веднъж, в поредното противно настроение, баща им бе нахлул в кухнята с гръм и трясък и беше поискал Бети „да си надигне задника“ и да му направи кафе. Тя изнурено се беше надигнала, но Мейвис бе казала твърдо:

— Ти си седи, Бети. Аз ще го направя — хубаво и силно.

Джо се бе втренчил в нея с кървясал, злобен поглед, стиснал юмруци от двете си страни, а тя бе отвърнала на погледа му, без да се огъне. Сега, докато си го припомняше, Анна отново бе поразена от куража й. Нещо повече, Мейвис й беше отворила очите, като й бе показала, че баща й не е толкова неуязвим, колкото й се струваше.

Сега същите сини очи, избледнели, но все още бдителни, я изучаваха през масата, отрупана с подноси недоизядена храна.

— Сигурна ли си, че не искаш да ти помогна да измиеш чиниите?

— Сигурна съм — отвърна Анна твърдо.

Единственото, което искаше, е да остане сама. Погребението бе същинско изпитание. Не в смисъла, в който бе погребението на Моника, а защото реакциите на смъртта на майка й бяха смесени. „Това си е облекчение“, бяха промърморили много хора, а Олив Милър бе изрекла на глас страха на всеки човек да загуби разума си: „Сигурно майка ти щеше да иска да стане така“. Анна осъзна, че няма и най-малката представа какво бе мислила или чувствала майка й. Само като видиш с какво се е примирявала през всичките години. В известен смисъл това, че беше загубила ума си, за нея вероятно бе облекчение.

— Е, добре тогава… — Мейвис я привлече в бърза, здрава прегръдка, която леко ухаеше на карамфил. — Обади ми се, ако имаш нужда от нещо. Обещаваш ли?

— Обещавам. — Анна я изпрати до вратата и й помаха, докато се качваше в синия „Понтиак Кътлас“ на Олив Милър, който я чакаше в алеята.

В дневната Лора и Финч още разтребваха.

— Стига. — Изтръгна парцала от ръката на Лора. — С Лиз ще довършим.

— Почти сме готови — протестира Лора, сякаш Анна не знаеше какво означава всичко това: като Мейвис, и Лора не искаше да я остави сама.

Но работата й не бе да предлага целодневна морална подкрепа.

— Прибирайте се при бебето. — Хектор си беше тръгнал почти час по-рано, преметнал дълбоко заспалата Еси през рамото си.

Лора не й обърна внимание и се наведе да вдигне измачкана салфетка от пода.

— Хектор е напълно способен и сам да се грижи за нея — каза тя.

— Няма смисъл, Анна. Няма да си отидем — не търпеше възражения Финч.

— Нямам нужда от бавачка. Ще съм наред. Обещавам. — Вдигна котарака, който се галеше около краката й; звучното му мъркане бе по-утешително от съболезнованията, изказвани й през целия ден. Откъм банята надолу по коридора се дочу приглушеното дрънчене на шишенца и флакончета, докато Лиз прочистваше шкафчето от вещите на майка им — нещо, което Анна бе отлагала.

Лора и Финч размениха погледи. Анна знаеше какво си мислят: не ставаше дума само за майка й. И не грешаха. Мислите за Марк през целия ден я заливаха с леки студени вълни. Но ако бе трудно да бъдеш сам, тя знаеше, че има и нещо по-лошо — страхът от самотата може да те принуди да се вкопчиш като удавник за познатите навици, колкото и лоши да бяха.

Не, някак щеше да го преживее.

— Дали не е останало от кафето? — Лора се втурна в кухнята и се върна след минута с димяща чаша и бисквита с шоколадови парченца. Отпусна се на канапето до Финч, кацнала на една от облегалките. Анна нямаше друг избор, освен да си придърпа стол.

— Ей, хора — усмихна се тя. — Знаете ли коя е най-голямата услуга, която можете да ми направите? Вземете у вас останалите бисквити.

— Ох, не знам. Ще трябва да ми извиеш ръката — отвърна Лора и захапа бисквитата си.

— Клеър ли ги направи? — Финч се пресегна и си отчупи парченце от бисквитата на Лора.

— Всъщност мисля, че е Дейвид. — Семейство Райбак се бяха отбили за малко. Естествено, Лиз се оказа много заета в кухнята, докато си тръгнат.

Анна погледна през прозореца към жълтия лабрадор, който се скиташе из двора — не беше Пърл; напоследък рядко се осмеляваше да напусне предната веранда. Сигурно бе на съседите надолу по пътя; Хърб Дънлоп се бе отбил по-рано през деня да засвидетелства уважението си.

— Помня, когато баба умря — каза Лора. — Дълго боледуваше и все пак не бях подготвена колко тежко ще ми се отрази.

Тя загрижено погледна Анна над ръба на чашата, онази, която Марк харесваше, синя керамика с режисьорски стол и думите: „Отпусни се. Бок си знае работата“.

— Сигурна ли си, че не искаш някоя от нас да пренощува тук?

Анна се насили да се усмихне.

— Сигурна съм.

— Иска ми се да съм познавала майка ти, преди тя, хм… — Финч заекна, защото не искаше да изрече: „Преди да се побърка“. — Какъв човек беше?

— Мила. С чувство за хумор. — Ъгълчетата на устата на Анна пропълзяха по-нависоко. — Обичаше да чете. Ако трябваше да спаси само едно нещо от горяща къща, щеше да е абонаментната й карта за библиотеката. Не мога да не си мисля какъв ли щеше да е животът й, ако… — Гласът й се пречупи.

— Мисля, че в нея нямаше и капчица лошотия — вметна Лора.

— Защото сигурно са изтекли по едно или друго време. — Всички се извърнаха към Лиз, застанала в коридора с картонена кутия в ръце.

Анна въздъхна.

— Моля те, Лиз. — Нямаше сили да го понесе. — Не можеш ли да почакаш?

— Извинявай. — Лиз постави кутията на шкафа, изглеждаше укротена — подобрение в сравнение с миналото, когато щеше да отвърне с хаплива забележка.

Възцари се неловко мълчание. Финч го наруши:

— А аз си мислих, че ми се е случило най-лошото.

— Ничие семейство не е съвършено — промълви Анна.

— Такова нещо не съществува — добави Лора. — Съвършеното семейство е оксиморон.

— Тайната е в това да си избереш своето. — Финч хвърли лукав поглед към Лора.

— Не сме могли да си позволим лукса. — Лиз се приближи до Анна и седна на облегалката на стола й. — Но не беше и пълна помия. От него си имам една почти прилична сестра, макар че, честно казано, не разбирам защо ме търпи.

— Просяците не могат да избират — подразни я Анна. — Само ти си ми останала.

Разговорът премина към други теми. Лора им разказа, че Хектор учи Мод да работи с компютър, а Анна изказа подозрението си, че котилото надолу по пътя у семейство Фостър е дело на Буутс. Лиз ги заля с най-пресните клюки за знаменитостите, дошли на минералните бани.

Лора и Финч решиха да си тръгват и Анна ги прегърна, а Лиз изостана с натъжено изражение. Бе й споделила, че най-добрата й приятелка, близка и със семейство Райбак, е охладняла към нея след връзката. Анна беше признателна, че нейните приятели не съдеха толкова прибързано.

— Благодаря ти, че се погрижи за това — каза тя, когато с Лиз останаха сами, и кимна към картонената кутия на шкафа.

— Най-малкото, което можех да направя. — Лиз я пренесе през кухнята и миг по-късно Анна чу дрънченето на капака върху кофата с боклук отзад. Когато сестра й отново се появи, държеше сакото и чантата си в ръце.

— Трябва да тръгвам. Казах на Дилън, че ще се прибера навреме за вечеря.

Лиз беше пожелала да спести погребението на сина си, защото е твърде малък и само ще се разстрои, но истината бе, че той почти не познаваше баба си. Анна усещаше — това бе най-тъжното от всичко.

Изпращаше Лиз, когато позната кола я накара да се вцепени: сребристото ауди на Марк завиваше по алеята. Сигурно беше чул за майка й по новините.

Всичко друго изчезна от погледа й, само виждаше как излиза от колата и се отправя към нея, висок, слаб и по-красив, отколкото един мъж имаше право да бъде. Той спря по средата на алеята и вдигна ръка, сякаш да попита: „Имаш ли нещо против? Нали няма да ме застреляш?“. Анна стоеше като закована, неспособна да помръдне или проговори, а в главата й се въртеше реплика от „Джери Магуайър“, когато Рене Зелуегър казва на Том Круз: „Само ми махна и аз дойдох“.

Марк се приближи и тя забеляза, че се е порязал, докато се е бръснал; петънце засъхнала кръв бе останало на брадичката му.

— Съжалявам за майка ви — каза той и кимна към Лиз, преди да съсредоточи погледа си върху Анна. Очите му бяха леко кървясали и тя си помисли, че изглежда измъчен. Усети слабост. Беше ли изминал целия път само за да поднесе съболезнованията си?

— Благодаря. — Анна не знаеше какво друго да каже.

— Трябва да бягам. — Лиз й хвърли многозначителен поглед. — Радвам се, че те видях, Марк, жалко, че не мога да остана да си побъбрим.

Тя се гмурна в миатата си и даде на заден толкова бързо, че почти довърши работата, която Финч бе започнала, като наклони пощенската кутия, докато се учеше да кара.

Анна върна погледа си върху Марк.

— Малко си закъснял — каза тя. — Всички си тръгнаха.

Той я изгледа сериозно.

— Всъщност, се надявах да останем за малко насаме.

Тя почувства, че сърцето й се качва в гърлото, но побърза да сподави надигналата се надежда. Дали не си мислеше, че просто може да започне оттам, където бе свършил? Не беше ли важно какво иска тя?

Вътре той седна на канапето и приличаше повече на приносител на лоши новини, отколкото на някой, дошъл да я утеши.

— Да ти донеса ли нещо за ядене? — попита тя. — Останало ми е достатъчно да отворя кухня за бедни.

Той поклати глава.

— Може би по-късно.

Тя се отпусна на стола срещу него.

— Защо става така, че когато някой умре, хората те отрупват с повече храна, отколкото би могъл да изядеш за цяла година?

— Предполагам, защото не знаят какво друго да правят. — Той погледна към пластмасова чашка, която Лора и Финч бяха пропуснали. — Имаше ли много хора?

— Повече, отколкото си мислех, че ще дойдат. — Повечето бяха нейни и на Лиз приятели, а Фелиша Кембъл и съпругът й също бяха дошли да засвидетелстват уважението си.

— Разбрах, че е било внезапно.

Тя кимна.

— Поне не е страдала.

Той проумя, че тя просто повтаря думите на другите.

— Помня, когато майка ми умря. Хората непрекъснато говореха какво облекчение е, че си е отишла толкова бързо, и вероятно е истина, но ми се иска да имах възможността да се сбогувам.

Анна примигна да прогони сълзите и се застави да не плаче.

— По-тежко е, отколкото си мислех. Искам да кажа, накрая дори не бе вече същата личност, но според мен това не променя чувствата.

— Съжалявам — рече той отново, но този път у нея остана усещането, че не се отнася само за майка й.

— Не трябваше да изминаваш целия път само за да ми го кажеш. — Тя се насили да срещне погледа му. — Можеше просто да се обадиш.

— Исках да те видя.

В нея се надигна гняв, толкова неочакван, колкото и сълзите, които беше проляла днес, като се спря до гроба на сестра си. Имаше ли представа колко й въздействаше? Какво добро можеше да излезе, след като самото му присъствие бе като сол върху открита рана? Беше се владяла, докато той не бе се появил; сега щяха да са нужни дни, може би седмици, преди да може да постигне дори и най-малкото подобие на нормалност. Анна трепереше, сякаш имаше треска. Надигна се и излезе от стаята.

Стоеше до мивката и гледаше през прозореца, без да вижда, водата от крана шуртеше, когато той я настигна. Пресегна се през нея да затвори чешмата, ръката му докосна нейната и тя се отдръпна като попарена. Той бръкна в джоба й, откъдето извади смачкана кърпичка и я притисна до носа й по начина, по който би се опитал да спре упорит теч.

— Фейт знае — каза той тихо. — Попита ме дали съм влюбен в теб.

Анна рязко се извърна да го погледне.

— И какво й каза? — В гърдите й сякаш не достигаше място за сърцето.

— Истината.

Тя го зяпна, зашеметена. Означаваше ли… Вълна здрав разум бързо прогони надеждата: „Нищо не се е променило, освен дето жена му знае“.

— И се предполага, че заради това всичко е наред? — Гласът й потрепери.

— Анна…

— Защото нещата се промениха. Аз се промених. Не искам нечий съпруг. Искам собствен. И деца, ако не е прекалено късно. Ако не си свободен да…

Той почти грубо я стисна за раменете.

— Всичко е свършено. Фейт е подала молба за развод.

Тя видя болката в лицето му и разбра, че изпитва смесени чувства, а любовта му към Фейт ще остане завинаги, като забравен корен, когато дървото е било отсечено.

— Не е само заради теб. Искала е да ми го каже от известно време, но не е знаела как.

— Мисля, че е невероятно смела — изтърси първото, което й дойде наум, Анна.

— Както и някой друг, когото познавам. — Той вдигна ръка към бузата й и леко прокара пръст по нея. — Опитвам се да ти кажа: твой съм, ако ме искаш.

Тя почувства, че остава без дъх, и за миг едва усещаше, че краката й докосват пода.

— Да не искаш да се омъжа за теб? — Едно време не би си и помислила, че може да е толкова дръзка, но вече бе научила, че нищо добро не се получава, ако си прекалено сдържан.

Той вирна глава и се усмихна.

— Да! Моля те да се омъжиш за мен.

— Не искам да напускам работа. — Въпреки зашеметилата я радост, която я накара цялата да завибрира, сякаш зъзнеше, частица от нея се бе вкопчила в нишата, издълбана само за себе си.

— И аз не бих искал да ти се налага.

— Мога да поговоря с Боб. — Идеята се оформяше в съзнанието й. Дали нямаше да може да работи вкъщи и да изпраща колоната си? — Има само едно нещо… — Гласът й заглъхна, докато се отпускаше на стола до масата, внезапно почувствала, че главата й се върти.

— Какво? — Той я погледна тревожно.

Тя се втренчи в чиниите с недоядена храна и си спомни времето, когато беше дебела — преди да разбере, че не онова, което е под врата й, я възпира, а това, което е между ушите й. Като Дороти и рубинените обувки, тя сама трябваше да открие онова, което Добрата вещица молеше да й каже от самото начало.

— Питам се дали да продам, или да дам къщата под наем — каза тя.

Марк я сграбчи в обятията си и затвори устните й със своите. Не беше „и те заживяха щастливо“, за което някога си бе мечтала, просто последното късче от мозайката се беше наместило. Той се отдръпна с усмивка.

— За миг ме накара да се тревожа.

Тя му се усмихна в отговор през пелената от сълзи.

— Ти махваш с ръка и аз идвам.