Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (4)

Четвърта глава

— В съзнание ли е? — попита нервно Лиз.

Анна поклати глава.

— Изгасна като крушка.

— Ей, хора, хм, ще искате ли по кафе или нещо друго? — подкани ги Финч.

Бяха се скупчили напрегнато в коридора пред стаята на Моника на третия етаж на „Доминикан“; Финч кръжеше на няколко крачки от Анна и Лиз. Чувстваше се, сякаш се натрапва в лични семейни работи.

— Бих пийнала едно. — Лиз изглеждаше оклюмала, все едно бяха я домъкнали без никаква причина. Бръкна в чантата си и подаде на Финч измачкана банкнота. — С мляко, без захар.

Финч видя приликата с Анна в сърцевидното й лице с широко разположените сини очи, които имаха бръчици в ъгълчетата. Разликата бе в това, че Лиз се грижеше по-добре за себе си. Кестенявата й коса бе модерно подстригана и осеяна с деликатни кичури; фигурата й подсказваше, че редовно тренира. И нямаше нищо чудно. Лиз бе управител на курорта при горещите минерални извори, където Алис постоянно заплашваше да заведе Лора.

— Добре съм, благодаря. — Анна хвърли към Финч измъчена усмивка. Носеше маратонки и омачкан анцуг, а в едното ъгълче на устата й белееше петънце от паста за зъби.

Финч усети как я залива вълна на желание да я закриля, което беше странно, защото Анна бе повече от два пъти по-възрастна от нея. Вероятно по някакъв начин си приличаха — и на двете не им се беше разминало. Финч го виждаше в свенливостта, с която Анна поздравяваше непознати хора, като че ли опитът я бе научил, че не всеки, протегнал ръка към теб, има добри намерения, както и в неохотата й да излезе на предна линия, сякаш, ако го направеше, щеше да я превърне в мишена. Трябва да опознаеш Анна, преди да разбереш колко изумителна е — силна по начина, присъщ на дърветата; понасяше безмълвно всяка буря. Както и сега, с Моника. Някои можеха да си мислят, че Анна раболепничи пред прочутата си сестра, но Финч знаеше истината: Анна бе сплавта, която предпазваше Моника да не се разпадне. Но дори и тя имаше граница на виреене. Всички в града знаеха, че Моника е алкохоличка. Засега Анна можеше само да я крепи.

Финч се връщаше от кафенето, като вървеше предпазливо, за да не разлее пластмасовата чаша с кафе, когато видя двете сестри, все още доближили глава в разговор. И според изражението на лицата им не обсъждаха времето. Забави крачка; гласовете им се носеха към нея.

— Сигурна ли си, че наистина е толкова зле? — тревожеше се Лиз. — Искам да кажа, просто защото си пийва повечко…

— Не е повечко, много е. И става все по-лошо — не отстъпваше Анна. Браво на нея. — Не би ти харесало да си наоколо, когато е пила, повярвай ми.

— Не искам да съм около нея, точка. — Лиз се изсмя сухо и кратко. — На минералните бани си имам достатъчно знаменитости за занимавка. Най-лошите! Пред хората се показват сладки като мед. Само да видиш как се отнасят с персонала ми.

— Да си чувала някога за „Патуейз“?

— Не е ли един от онези религиозни култове?

— Рехабилитационна клиника. Много величия ходят там.

— А, да, сега се сещам. Не е ли мястото, където как му беше името отишъл да се отказва от наркотиците?

Анна кимна.

— Това ме накара да си помисля за… Както и да е, обадих се по телефона.

Финч чу как тя се беше обадила от колата на някоя си Рита. Май бяха говорили и преди.

— И? — Лиз изви вежда.

— Ще изпратят специалист за преценка.

Лиз направи гримаса.

— Не бих искала да съм на негово място.

— Проблемът обаче е… — Анна внезапно се съсредоточи в чистенето на петно на ръкава си, — че ние също трябва да бъдем там. Един вид интервенция.

— Един вид? Няма такива неща като един вид. — Лиз отстъпи назад, огледа се ужасено, сякаш търсеше най-близкия противопожарен изход. Но вероятно бе осъзнала, че е хваната в капана, защото изстена и тежко се облегна на стената. — О, Господи, трябваше да знам.

Със спокоен, но твърд глас Анна каза:

— Не мога да се справя сама. Нуждая се от теб, Лиз.

— Защо аз? Какво е направила за мен напоследък? Едва ли си разменяме и две думи. Ами Дилън? Последния път, когато отидохме в къщата, тя дрема, докато той се плискаше в басейна. Изненадана съм, че изобщо си спомня рождения му ден.

— Е, поне е нещо.

Издайническата червенина по бузите на Анна разкри тайната. Очите на Лиз се присвиха.

— Била си ти, нали? Ти си изпращала подаръците.

Анна, изглежда, се канеше да отрече, но после сви рамене.

— Плащам ги с нейната карта и технически погледнато са от нея.

Лиз въздъхна и се предаде.

— Добре, ще го направя за теб. Но само заради теб.

— Страхотно. Ще се срещнем тук утре в осем сутринта. — Анна излъчваше облекчение.

— Защо толкова рано?

— Вероятно е по-добре това да е първото, което ще направим — преди да разбере какво й се е случило.

Лиз отново въздъхна, сега изглеждаше още по-оклюмала.

— Ще трябва да намеря някой да ме замести в работата. Джанел е болна и отсъства, а аз приемам на рецепцията, но предполагам, ще успея да отделя един час.

— Всъщност има още нещо, свързано с… — На Анна внезапно й стана трудно да отвърне на погледа й. — Има и седмица със семейството.

— Майтапиш се.

— Тя няма да свикне по-рано от няколко седмици, но е важно двете да отидем. Не само заради Моника. Заради самите нас.

— Няма начин. — Лиз клатеше глава като дете, на което му нареждат да изяде нещо, според него гадно. — В никакъв шибан случай няма да си преустройвам целия живот заради тази… тази… — Не можа да се застави да го изрече. Каквато и да беше Моника, все пак й е сестра. Добави унило: — Тя не би го направила за нас.

— Навярно не — съгласи се Анна, която изглеждаше по-скоро натъжена, отколкото ядосана, — но не е ли още по-основателна причина? Бог знае, че не може да стане по-зле, а може би само по-добре. За всички ни.

Финч избра момента, за да пристъпи напред. Протегна ръка с кафето към Лиз и каза:

— Извинете, не исках да ви безпокоя. Ще бъда във фоайето, ако имате нужда от мен.

Бе тръгнала натам, когато Анна леко я стисна за лакътя.

— Не безпокоиш никого. — Вгледа се в нея с поглед, който говореше: „Ти също си част от семейството“.

Топла вълна обля Финч. Повечето от шестнайсетте си години бе прекарала изолирана — само бе надзъртала какво е вътре. Шестнайсет приемни домове и никога достатъчно задълго, та да го нарече „вкъщи“. Единствено през изминалата година, откакто бе дошла да живее с Лора, бе почувствала, че някъде има място. А сега тук бе Анна, която също имаше принос.

Лиз се усмихна.

— Колкото повече, толкова по-добре.

— Тя ще се оправи ли? — попита Финч и стрелна с поглед стаята, където Моника продължаваше да тъне в тежкия си сън, без дори и да подозира за това, което се готвеше да я връхлети.

Лиз изпръхтя:

— Зависи какво разбираш под „оправи“.

До Финч бяха стигали слухове. Тя също бе попадала на достатъчно пияници, за да ги разпознае, щом ги види. Веднъж, когато бе обслужвала Моника в „Деларосас“, бе доловила мириса на алкохол в дъха й.

— Стига ми, че не се е наранила — отбеляза Анна.

— Как, да му се не види, можеш да се срутиш от инвалидна количка? Искам да кажа, дори когато си пиян, каскадата е доста трудна. — Лиз се огледа, като че ли се боеше някой да не подслушва. — Между другото, каква е официалната версия?

Анна мрачно се усмихна.

— Внезапно се е разболяла. Вероятно пневмония. Звучи много по-бляскаво от това, че си се изтресъл на главата си.

Финч потрепери; внезапно бе нахлул спомен. Беше на осем години, в спешното отделение на област Кинг, гипсираха й ръката. Плачеше не само защото я болеше, или защото се бе озовала на непознато място, а защото добрият доктор, който наместваше ръката й, настояваше да узнае как я е счупила, а тя не знаеше какво да му отговори. Ако кажеше истината, приемният й баща можеше да я нарани още по-лошо, както я бе заплашил. Затова излъга лекаря, че е паднала от катерушка.

Откъм стаята на Моника долетя сподавено стенание. Финч надникна и я видя да се бори да дойде в съзнание. Точно в този момент изобщо не изглеждаше бляскава. Лицето й бе бледо, с тъмни кръгове под очите, косата й — в безпорядък. Преди няколко години Финч беше изрязала снимка на Моника от едно списание и я бе закачила на стената в спалнята си. Мечтаеше си, че един ден ще бъде богата и известна като нея, но сега не би си сменила мястото с Моника срещу всичките пари на света.

Докато Лиз и Анна се побутваха до вратата, като всяка изчакваше другата да влезе първа, Финч се оказа вътре и се носеше из стаята.

— Здрасти — каза тя и повдигна ръка в лек поздрав.

— Коя си ти? — Моника примижа замаяно към нея.

— Приятелка на Анна. — Явно не я помнеше от „Деларосас“.

Погледът на Моника се отклони покрай нея, докато рязко викаше на Анна и Лиз:

— Ще ми каже ли някой какво става?

Анна пристъпи пред Финч.

— Малко нещо си се изтърколила вкъщи. — Гласът й излагаше фактите.

Моника се намръщи.

— Странно. Не си спомням.

— Ей, сестричке. — Лиз леко докосна с устни бузата на Моника. — Май нещо не сме много добре.

— Чувствам се направо говняно. — Тъмните кръгове под очите на Моника изглеждаха като изрисувани с перманентен маркер. — Къде е доктор Бергер?

— Не е тук — отвърна Анна.

— Къде е, по дяволите? Защо не сте го повикали? — Помъчи се да седне, но Анна лекичко я бутна назад.

— Това може да почака до утре сутрин. Няма нужда да го безпокоим тази вечер.

— Добре, ако вие отказвате да го повикате, ще го направя аз. — Моника се пресегна към телефона до леглото си, но Лиз го дръпна извън обсега й.

— Точно сега не си в положение да си поръчваш каквото и да било — подчерта тя.

Моника не вярваше на очите си. Явно не бе свикнала да й се говори по такъв начин.

— Какво става? — Очите й се присвиха. — Има нещо, което премълчавате. Не отричайте — изписано е върху лицата ви.

— Бихме могли да й кажем. И без това скоро ще разбере. — Лиз хвърли многозначителен поглед към Анна, преди отново да заговори на Моника: — Лекарят казва, че ти остават шест месеца живот.

— Я се разкарай — върна й го Моника.

Финч опитваше да овладее желанието си да се разкикоти.

— Ще сме тук утре сутринта — каза Анна. — Тогава ще си поговорим повечко.

Лиз хвърли поглед към часовника си, после вдигна телефона и го постави на пода.

— Така значи… изоставяте ме? — Моника жалостиво се втренчи в тях. Финч се сети за филма, в който тя играеше жена, умираща от рак. Момичето бе плакало по време на целия филм, но сега наблюдаваше всичко със сухи очи.

— Така изглежда. — Лиз й хвърли последен, лишен от съчувствие поглед, докато се отправяше към вратата, следвана от Анна и Финч. — Ако се почувстваш самотна, винаги можеш да се погледаш по телевизията.

По някой от каналите постоянно въртяха филм с Моника Винсънт.

Тъкмо прекрачваха прага, когато нещо прелетя покрай тях и се приземи с глухо тупване до касата на вратата — Библията на Гидиън, както забеляза Финч. Явно Моника бързо се възстановяваше.

 

 

— Шшшт… започва.

Анди удобно се намести в седалката си и подаде кутията с пуканки на Саймън. Той си взе и я връчи на Финч. Благодарностите към лицата, допринесли за филма, течаха в началния кадър: кола, която се движеше надолу по познатия лъкатушещ планински път.

— Студебейкър — промърмори Саймън.

— Какво? — попита шепнешком Финч.

— Колата. — Той се извърна към нея, докато умаленото двойно отражение на студебейкъра проблясваше по стъклата на очилата му „Кларк Кент“. Приятелят на Анди беше най-досадният всезнайко, който винаги бе прав. Ако не беше толкова готин, Финч лесно можеше да го намрази.

Отново се съсредоточи и филмът бързо я погълна. Беше издраскано копие, с размазани от времето цветове, но „Чужденец в рая“ — историята на човек, преследван от закона, който прави погрешен завой и се озовава в град, оказал се раят, я омагьосваше от начало до край. Към последната сцена, когато главният герой разбира, че е влюбен в жената, в чието убийство е обвинен по погрешка, и трябва да избере дали да остане с нея, или да се върне обратно към живота си на Земята, тя тайничко бършеше очите си в смачканата на топка кърпичка в ръката й. Хвърли поглед към Анди и видя, че приятелката й прави същото.

„Трябва да раздават хартиени кърпички на входа“, помисли си тя. Дори Саймън си беше свалил очилата и ги бършеше с края на ризата си. А той, на всичкото отгоре, бе крайно циничен.

Анди се пресегна през него и побутна Финч.

— Гледай. — Посочи към заключителните надписи на екрана.

Името Лорейн Уелс изпъкна пред Финч. Преди да стане Кайли, името й е било Уелс — Бетани Лорейн Уелс. Анди вдигна вежда, с което трябваше да намекне, че може би има връзка. Но Финч само сви рамене, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“.

— Може да сте роднини — каза Анди, докато си прибираха нещата. — Човек никога не знае.

— Името е често срещано — отбеляза Финч.

— И все пак.

— Съвпадение е. — Саймън измъкна раницата си изпод седалката. Не ходеше никъде без нея; вътре държеше бележник и писалка, фотоапарат „Никон“ и диктофон. „Никога не знаеш кога ще попаднеш на нещо“, често казваше той.

— Е, добре де, може и да е съдба. Мислила ли си някога, че съществува причина накрая да се озовеш в Карсън Спрингс? — Анди можеше да се държи като куче, докопало кокала, дори и когато спореше за нещо, в което не вярваше непременно. Какъвто и да е резултатът, обикновено се намираше на противоположната страна. — Спомням си, говореше, че се чувстваш все едно си била тук и преди.

— Може би в някой друг живот — пошегува се Финч.

Бяха тръгнали по пътеката между редовете; килимът бе осеян с пуканки и обвивки от бонбони.

— Не вярваш ли в съдбата?

— Разбира се — като в „Децата на съдбата“ — опита се да се пошегува Финч.

И все пак някакво семенце бе пуснало коренчета. Ами ако беше истина? Известно е, че са се случвали и по-странни неща. А когато слизаше от автобуса в онзи първи ден, Финч се беше почувствала, сякаш се връща у дома. Представи си, че по невероятен, свръхестествен начин е свързано с Лорейн Уелс?

Докато стигнат до фоайето, вече бе решила, че единствено филмът е причината подобни мисли да се въртят из главата й — цялата история с тук и преди и душите, които намират половинките си. Точно както се случи, след като бе гледала „Сейлъмс Лот“ и във всяка сянка виждаше вампири.

Финч се озърташе наоколо и забеляза множество зачервени очи — май не бе единствената, съблазнена от сълзливите филми — макар всички да изглеждаха доволни. Мирна Макбрайд, червенокосата собственичка на „Последната дума“, бърбореше с възрастните близначки Милър, Олив и Роуз, облечени в еднакви, леко измачкани ленени къси ризки и стиснали подходящи за цвета сламени чанти. А пък в дъното, до старинната машина за пуканки, якият, татуиран Херман Тайзър от „Бърлогата на циника“ разточително информираше групичката, която го бе наобиколила, с малко известни факти за филма. Херман бе един от организаторите на фестивала. Освен това много повече разбираше от филми от когото и да било.

Тя махна да поздрави Доун и Ив Париш, неразличимите близначки, внучки на Роуз, две девойки със сребристоруси коси. Доун седеше до нея в часовете по биология и веднъж бе донесла листо от марихуана като част от проекта за употребявани в медицината билки. Отказваше да каже откъде го е взела, но всички знаеха, че родителите й — наркомани, я отглеждаха в задния си двор. За неин късмет учителката не бе докладвала за марихуаната.

Финч съжаляваше, че Анна не можа да дойде, и се надяваше, че сега нещата ще потръгнат, след като Моника щеше да отиде на рехабилитация. Раздвоена между майка си и сестра си, Анна имаше прекалено много задължения.

Озоваха се навън, където бе излязъл лек ветрец. Листата на изкуствените портокалови дървета, засадени в продълговати дървени сандъчета по дължината на бордюра, шушнеха, докато те лениво се разхождаха по тротоара. Както и „Парк Рио“, по-голямата част от центъра на Карсън Спрингс бе застинала във времето. Часовниковата кула на пощата отмерваше часа точно както го бе правила през изминалите седемдесет години, като в неделя се надпреварваше с църковните камбани. Щандът до аптеката на Парсън, с ниските червени винилови столчета, все още предлагаше сироп със сода и малцово мляко. А пък кафенето „Къщата на дървото“ продължаваше ревниво да пази рецептата си за гъста чили супа, откакто дядото на Дейвид Райбак бе започнал да го стопанисва. Единствената истинска промяна, бе казала Лора, е, че топка сладолед в „Свръхскорост“, която преди бе струвала петдесет цента, сега е долар и петдесет.

Минаваха покрай „Между кориците“, книжарницата на бившия съпруг на Мирна Питър — двамата бяха безмилостни съперници — когато Анди посочи към „Последната дума“, единствения магазин в търговския център, чиито светлини пламтяха. В този час обикновено бе затворен; сега Миранда вероятно работеше до късно заради фестивала. „Хайде да влезем“, предложи Анди, грабна Саймън за ръката и го поведе през улицата. Представляваха странна двойка — Анди, чевръсто миньонче, Саймън — висок и кльощав, с вид на зубрач — и все пак някак си пасваха.

Докато бързаше да ги настигне, Финч, без никаква причина, се усети изолирана. Колкото и да се извръщаха назад, за да я накарат да се почувства в компанията им, нямаше как да пренебрегне факта, че е петото колело на колата. Не че към нея не бяха проявявали интерес, просто момчетата, които бе срещала, й се струваха незрели.

В кафенето Анди ги почерпи с еспресо с мляко и лимонов пай с препечена коричка от разбити на сняг белтъци. Утре бяха на училище, но не бързаха да се прибират — може би защото никога не се свършваха нещата, за които можеха да си говорят. Саймън и Анди бяха единствените, освен семейството й и Анна, с които Финч можеше да е напълно самата себе си. Не я осъждаха, че изостава в някои отношения, а в други изпреварва възрастта си. Преди никога не се бе застоявала достатъчно дълго на едно място, за да си намери истински приятели. Сега имаше двама, на които можеше да разчита и в добро, и в лошо.

Вече си тръгваха, когато погледът им бе привлечен от наредените книги за филма. Вдигна тъничко томче „На терена: как бе създаден «Чужденец в рая»“, а стикерът на предната корица определяше автора като местен. Преди да се осъзнае, прелистваше показалеца. Ако Лорейн Уелс е спомената някъде, трябваше да е тук.

Анди надникна през рамото й.

— Знаех си.

Финч, смутена, бързо се извърна.

— Какво?

— Любопитно ти е. Признай си.

— Добре, признавам си. — С Анди понякога бе по-лесно просто да отстъпиш. — Но съвсем не означава, че си права.

Саймън взе друг екземпляр от същата книга и започна да я прелиства.

— Виждам Орсън Уелс, но не и Лорейн.

— Значи това е всичко? Просто се предаваме? — каза Анди.

Той сви рамене и върна книгата на рафта.

— Така или иначе, въпросът вероятно е спорен. Съществува възможност да е умряла или да е прекалено стара, че да може да си спомни нещо.

— Не можеш да знаеш дали е така. — Анди го изгледа гневно.

— Защо вдигаш толкова шум? — не се стърпя Финч. — Аз вярвам в съдбата, дори и ти да не вярваш. — Тя издърпа книгата от ръцете на Финч и решително се отправи към касата. — Същото е като с баба ми и дядо ми.

— Какво за тях? — попита Финч.

— Когато се запознали и баба разбрала, че фамилията му е Фицджералд, също като нейната, в същия миг, начаса усетила, че са родени един за друг.

— Сред ирландците това фамилно име е толкова разпространено, колкото Смит — изтъкна Саймън, който изглеждаше силно смутен. Бе свикнал с полетите на фантазията й — както в случая, когато го завлече при гледачка, а тя му предрече, че бъдещето му включва много деца (така разбра, че е измамница, защото ролята му на баща за петте му по-малки братя и сестри го бе накарала да се закълне, че няма да има деца). Когато Анди му хвърли мръсен поглед, той побърза да добави: — Макар да съм сигурен, че съдбата има нещо общо с това.

— Виж, разбирам, че е като да търсиш игла в купа сено, но защо все пак не опитаме? — попита Анди, докато вадеше портмонето си и плащаше книгата.

— Кого, баба ти ли? — подразни я Саймън.

— Не, глупчо. Лорейн. — Този път тя се изкикоти.

Финч въздъхна.

— Добре. Но искам да подчертая, че не очаквам нищо да излезе от това.

Бе установила, че колкото по-малко очакваш, толкова по-малко се разочароваш. Не се осмеляваше да разкрие истината дори и пред най-добрата си приятелка, колко копнее да узнае откъде е произлязла. През целия си живот се бе питала за родителите си — били ли са женени за други хора, има ли братя и сестри. Мисълта, че може да се размине с тях на улицата, без да ги познава, непрекъснато я терзаеше.

Дали Лорейн Уелс не бе някоя отдавна изгубена роднина? Шансовете бяха едно на милион. Но не й пречеше да се чуди… и да мечтае.

Саймън доброволно пожела отначало самостоятелно да разузнае тук-там.

— Ще поговоря с този човек, ще видя дали ще напипам някаква нишка — обяви той, стиснал книгата.

— Казвала ли съм ти напоследък, че те обичам? — Анди го дари с най-ослепителната си усмивка. Горкият Саймън. Как можеше да й устои?

Докато се връщаха към колите си, Анди говореше за предстоящото пътуване на майка й и втория й баща до Европа и колко абсолютно невероятно е, че й е оказано доверието да се грижи за брат си, докато ги няма. Да отиде при баща си, и дума не можеше да става след катастрофалното й посещение по-рано същата година. Майка й бе решила, че вече е достатъчно голяма, за да й възложи подобна отговорност. На Финч не й се искаше да спука сапунения мехур на нейните надежди, като й каже, че да си сам, изобщо не е това, което се говори, че е.

Разговорът се насочи към новия ученик, върнат от някакво подготвително училище обратно на изток. Финч още не бе го срещала, но според Анди бил точно нейният тип — мрачен и тайнствен. Откъде пък знаеше какъв е нейният тип. Ако трябваше да е по-точна, нямаше и най-малкото желание да се върже с него или което и да е момче. Не даваше пукната пара за слуховете, които се носеха из училището, че е фригидна или може би дори лесбийка. Нека хората си мислят каквото си щат. Щеше ли да е по-добре, ако знаеха истината — че е преспала с повече типове от Мадона?

— Май ще е по-добре да си тръгвам. Имам да уча за контролно — каза тя, докато бързаше към пикапа на Хектор, паркиран на общинския паркинг. — Сякаш някога много ще ми помогне, като знам за Пелопонеските войни. — Тя завъртя очи.

— Питай Анди, може да е била там в някой минал живот — ухили се Саймън.

— О, някои сме доста хапливи — каза нежно Анди.

— Не ми е ясно защо хората винаги твърдят, че в миналия си живот са били известна личност — я Клеопатра, я Наполеон? — Финч се спря, докато търсеше ключовете си в чантата. — Нима обикновените хора никога не се прераждат?

— Ще разберем тези дни — каза Саймън и й намигна.

Финч се разсмя, докато им махаше за довиждане, но дълбоко в себе си с неудобство се чудеше дали собственото й минало можеше да се завърне и да я обсеби.

 

 

— Ей, педал!

— Ей, гъзар, да не си нещо глух?

— Всички ли в подготвено са педали или само ти?

Бяха двама, двойка яки неандерталци. И все пак Новият — поне тя предположи, че е той — оставаше заучено безразличен, докато стоеше, отпуснал рамене, опрян на заслона на автобусната спирка, и примижал се взираше в далечината; тъмната му коса до раменете бе прибрана зад ушите. Притискаше опърпано издание на „Спасителят в ръжта“ под мишница. Финч гледаше как двамата неандерталци — не знаеше имената им, но ги бе виждала да се мотаят около училище — започнаха да заобикалят жертвата си. По-едрият имаше структурата на гардероб, щръкнала подстрижка и очи като мъниста, които извикваха в съзнанието Блуто от „Попай“; по-ниският му приятел, с продълговата като куршум глава, имаше такова жестоко акне, че лицето му напомняше пица с всичките й съставки. Когато на практика почти го бяха налетели, Новият най-сетне се извърна да ги огледа със слаб интерес.

— Извинете — говореше учтиво, — познаваме ли се?

Финч забеляза искрица колебание в глупавия поглед на Куршумената глава, когато се обърна към приятеля си. Но Блуто само се приведе по-близо с издадена напред челюст до момчето.

— Не се занимавам с педали. — Погледът му се плъзна надолу по предната част на морскосиния блейзър, който момчето носеше върху фланелката си. Забеляза, че имаше училищна емблема.

— Така ли? — Ъгълчето на устните на момчето се изви нагоре. — Защото явно въпросът силно те интересува.

— Гъзарче, да не викаш на приятелчето педал? — Куршумената глава, тласкан от адреналина, а вероятно и от още нещо, направи няколко танцови стъпки и спря на сантиметри от момчето, издаде напред пъпчивата си брадичка и без да иска, комично имитираше приятеля си.

Новият сви рамене.

— Защо, страхотно е. Всеки има право на личен избор.

Насмешката изчезна от лицето на Блуто и червенина пропълзя отстрани на неандерталската му шия.

— Само още една думичка, задник — изръмжа той, — и ще ти разкрася шибаната физиономия.

Хората, които чакаха автобуса, просто си стояха и зяпаха, освен Къртни Русо, прекалено погълната от дърдорене по мобилния си телефон, за да забележи какво става.

Финч обаче бе видяла достатъчно и решително се приближи.

— Какъв ви е проблемът на вас двамата? Ще престанете ли с простотиите си? — Тя се полюляваше на пръсти така, че погледът й да се изравни с този на Блуто; петите й не докосваха утъпканата кал, осеяна с фасове и обвивки от дъвка. — Там, откъдето идвам, типове като вас ги ядем на закуска.

— Да бе, и къде ще да е това — канавката ли? — подигра й се Блуто. — Чувал съм за теб. Чувал съм, че си имала проблеми с ченгетата, преди да дойдеш тук.

Смехът на Куршумената глава прозвуча като воя на хиена. Напомняше й за играчка, която някога бе имала — клоун на пръчка с ръце и крака, които отскачаха нагоре или надолу, когато дръпнеш връвта.

— Обзалагам се, че си въртяла разни номерца — пръскаше слюнка той.

— Колко взимаш за едно духане? — заядливостта на Блуто бе приела застрашителна насока.

Тя потрепери от ярост. През целия си живот се бе сблъсквала със задници като тези — момчета, чийто мозък бе с големината на членовете им, и момичета, които можеха да научат лейди Макбет на едно друго.

— Първо — каза тя, като говореше достатъчно високо, да я чуят другите, — ще трябва да ти го намеря.

— Шибана кучка! — Блуто я блъсна по рамото достатъчно силно, за да загуби равновесие. Тя се препъна и кракът й се заклещи в корените на едно дърво, залитна назад и падна на задника си. Остра болка пробяга нагоре по гръбнака й и светът леко се размаза. Когато Новият пристъпи между нея и Блуто, й се стори, че всичко е в забавен каданс.

— Разкарай се — заповяда той.

— Да бе, и кой е тоя, дето ще ме накара да го направя? — Блуто го блъсна силно и момчето се олюля.

Сега просто фиксираше Блуто. В този момент Финч забеляза очите му: бяха синьо-черни, с цвета на сънищата, в които безкрайно пропадаше в пространството.

Сякаш бе подаден някакъв мълчалив сигнал, зяпачите се скупчиха наоколо. На отсрещната страна на паркинга американското знаме над моравата плющеше празнично от вятъра; кухото дрънчене на макарата в пилона сякаш звънеше за тревога.

Куршумената глава хвърли неуверен поглед към приятелчето си, което се дереше с явно престорена предизвикателност:

— Пази се, гъзарче. Двамцата с Динк ще ти скъсаме гъза.

Момчето не му обърна внимание, за да огледа Блуто, който напредваше към него като дивизия командоси, състояща се от един човек.

— Чу ме. — Гласът му бе нисък и не издаваше страх. — Казах ти да се разкараш.

Блуто или не чуваше, или не му пукаше. Налетя, навел глава, с издадени юмруци, замахна в тромав бейзболен размах. Новият бе по-бърз и стовари мощен ъперкът в корема му. Финч дочу свистенето на въздуха, който оня изпусна, и го видя да полита назад, лицето му се наливаше с червенина. Изражението му на пълно изумление можеше да й се стори комично, ако не бе видяла какво щеше да се случи: Куршумената глава се готвеше да скочи върху Новия изотзад.

— Пази се! — извика тя.

Момчето се изви, а Блуто се възползва от моментното му невнимание и го фрасна в челюстта. То залитна и почти падна, но все пак успя да се задържи на крака.

— Стига ли ти, педи? — подигравателно се изхили Блуто и с приятеля си го обкръжиха, за да го довършат.

Куршумената глава се спусна напред с ритник и щеше да засегне момчето в слабините, ако то не бе хванало крака му и силно го изви, което накара нападателя да се пльосне на тротоара с висок момичешки писък. Започна да се тръшка, като стискаше глезена си и виеше:

— Ооооох! Шибан мухльо. Мисля, че е счупен.

„Така ти се пада“, щеше да каже Финч, ако бе в състояние да отлепи езика си от небцето — стоеше като закована на място, както останалите, и наблюдаваше, без да вярва на очите си. Едва когато Къртни Русо махна мобилния телефон от ухото си и изкрещя раздразнително: „Ей, няма ли да престанете!“ — вероятно нарушаваха удоволствието й от последния епизод на „Доусънс Крийк“ — Финч се впусна в действие. Грабна раницата си и я запрати към Блуто с цялата си сила. Цапардоса го точно в гърдите, спря устрема му и го извади от равновесие за достатъчно дълго време, та да може Новият да събори Блуто на земята.

— Пусни ме! Боли! — Ръката на Блуто бе приклещена зад гърба му; изкривеното му лице бе с цвета на суров хамбургер.

След миг, проточил се сякаш цяла вечност, момчето отпусна хватката си. Блуто залитна да се изправи и се шмугна извън обсега му.

— Кво ти става бе, човек? Не разбираш ли от шега? — промърмори той в отчаян опит да спаси малкото достойнство, което му беше останало.

— Шегата май се обърна срещу вас. — Новият го изгледа с хладно презрение.

Блуто, с обидено изражение, се отправи да изтегли виещото си приятелче на крака, ръмжейки:

— Затваряй си устата, женчо.

Той леко побутна Куршумената глава, което го накара да заподскача назад на един крак, после го сграбчи грубо за ръката и го поведе към паркинга толкова бързо, колкото можеше да куцука.

Финч се приближи към момчето.

— Тече ти кръв. — Докосна ръката, която бе свил отстрани.

— Няма нищо. — Той плъзна ръката си в джоба.

В суматохата беше изпуснал книгата си. Тя я забеляза в калта няколко крачки встрани и се наведе да я вдигне. Докато му я подаваше, промърмори:

— Хайде, да се махаме оттук.

Докато Къртни и останалите стояха и зяпаха, все едно бяха на цирк, Финч докопа раницата си и му направи знак да я последва. Бяха пресекли половината паркинг, когато тя каза:

— Между другото, аз съм Финч.

— Люсиен Джефърс. — Опита да й подаде ръка, но се намръщи и отново я пъхна в джоба си.

— Ти си новият, нали?

— Как позна? — ухили се момчето.

Погледът й попадна върху предната част на блейзъра му — окалян и без едно копче.

— Преместих се от „Бъкли“ — обясни той.

Беше чувала за него — едно от училищата за децата на богатите.

— Виж какво, не искам да те засегна, но на твое място не бих го демонстрирала.

Той вдигна глава и я изгледа с интерес.

— Ти също не си тукашна.

— Позна, Шерлок. — Всеки веднага можеше да го разбере.

Размениха си усмивки. Люсиен вирна глава и приглади косата си зад ушите.

— Не ме изритаха, ако това си мислиш.

— Не си мисля нищо.

— Не беше уплашена преди малко. Как така? — Той я изгледа с любопитство.

— Случвало ми се е и по-лошо — сви рамене тя.

Бяха стигали до вътрешния двор на колежа, където студентите се бяха разпръснали на групички; някои чакаха да ги закарат, други просто си приказваха. Ако не побързаше, щеше да изпусне последния автобус. Но изведнъж вече не бързаше.

Финч се пъхна в най-близката тоалетна, която се оказа мъжка, като теглеше Люсиен след себе си. Когато забеляза изненаданото му изражение, тя му каза:

— Тук няма нищо, което да не съм виждала. — Израснала в домове, където вратите невинаги се заключваха и хората невинаги чукаха.

— Хоризонтът е чист — обяви той, като оглеждаше писоарите и клетките.

Финч постави кървящата му ръка под чешмата и нежно отстрани набилите се парченца чакъл. Теглеше ръкава му нагоре, за да не се намокри, когато той рязко я отдръпна.

— Да не ти причиних болка? — попита тя.

Той поклати глава.

— Не. Виж, защо не побързаш? Вероятно все още можеш да хванеш автобуса.

— Почти привърших. — Тя протегна длан да хване неговата, но той скръсти ръце на гърдите си и се облегна на умивалника.

— От Ню Йорк си. Познах по акцента ти — каза с очевидната цел да отклони вниманието й.

— По-точно от Бруклин — добави Финч.

— Това обяснява всичко. — Люсиен се усмихна и тя забеляза, че отблизо наистина е хубав. — Ти си първият човек, който не ме гледа така, сякаш имам две глави. Какво те доведе тук?

— Дълга история. — Не обичаше да говори за онези дни. — А теб?

— Родителите ми се разведоха. После, миналата година баща ми реши да се премести на запад… — сви рамене — и ето ме тук.

— Живееш с баща си?

— Дълга история — ухили се той.

— Достатъчно. Дай… — Тя още веднъж се пресегна да го хване за ръката.

Той се поколеба, преди да й разреши, и когато ръкавът бе дръпнат и разкри наситенорозов белег на китката му, Финч разбра. Значи това не бе искал тя да види. Дълбоко в себе си усети странно пулсиране. Все едно почти бяха се целунали.

Погледите им се срещнаха в огледалото над мивките (което, отбеляза си наум да разкаже на Анди, бе точно толкова голямо, колкото и в дамската тоалетна). Той имаше красива, бавно разцъфваща усмивка, от вида, който като че ли се промъква в теб, вместо да те зашемети. Трябваше да внимава с това момче.

Люсиен пръв наруши мълчанието:

— Слушай, искаш ли, ами… някой път да се видим?

Тя неангажиращо сви рамене.

— Обичаш ли да плуваш? Вкъщи има басейн — опита той отново.

— Значи е като тези, луксозните къщи на хълма? — Финч искаше да прозвучи закачливо, но излезе саркастично. Кръв нахлу в бузите й. Божичко! Защо трябваше да се държи така?

— Има ли някакво значение? — Той не изглеждаше засегнат.

— Ти ми кажи. — Бе минавала по този път и преди. Ако не беше достатъчно добра за баща му и богатите му приятели, по-добре да го узнае сега и да си спести разочарованието.

Но онова, което съзря в бездънните синьо-черни очи на Люсиен, изпрати сладки тръпки по тялото й. Единственото, което имаше най-голямо значение, разбра Финч, е какво мисли тя за него.

— Какво ще правиш през почивните дни? — попита Люсиен тихо.

Отчаяно й се искаше да му каже, че няма никакви особени планове, но нещо я накара да се въздържи. Не бе готова да му се довери.

— Още не знам. Може ли да ти се обадя?

 

 

— Някой да иска още картофи?

Купата, която Лора подаваше на Хектор, срещна лакътя на Мод, пресегнала се за солницата. Избита от хватката й, тя се претърколи по масата на пода, което накара Роки да заподскача наоколо, за да проучи какво е, докато Пърл само надигна сивата си муцунка от кутията си до печката деликатно, да подуши въздуха. Лора и Мод едновременно се наведоха да я вдигнат и си удариха главите. Изправиха се, като се смееха.

„Обичайната вечеря в нашия дом“, помисли си Финч и се усмихна на себе си. Ако не се пресягаха един през друг, всички говореха едновременно. Макар и понякога хаотично, бе напълно различно от онова, което познаваше от предишния си живот, където всички се блъскаха да отмъкнат своя дял. От тази маса никой никога не си тръгваше гладен — Мод имаше грижата да се увери в това — настроението беше радостно суетене, а не трескава надпревара и всеки бе нетърпелив да сподели впечатленията от деня си.

— Онази пратка от Мексико най-сетне пристигна — разказваше Лора. — Имах известни проблеми да я освободя от митницата. Очевидно Санта Мария е близо до въздушен коридор, използван от наркотрафиканти. — Тя си взе малко броколи. — Отказаха да подпишат, докато не прегледат саксиите една по една.

— Надявам се, нищо не се е счупило — обезпокои се Мод.

Веднъж Лора я бе описала като ходещ бълхарник, но днес възрастната жена бе облечена по-консервативно от обикновено — раирана памучна рокля и маратонки „Адидас“.

— Само някоя и друга пукнатина. Светецът — покровител на продавачите, трябва да е бдял над мен. — Лора се прекръсти.

Финч се сети за Люсиен и също се обади:

— Ами аз… такова… тъкмо се чудех. Дали ще ви трябвам този уикенд? — Работеше през почивните дни само когато трябваше да се разопакова голяма пратка.

— Планирали сте нещо с Анди? — усмихна й се Хектор през масата. От тримата с него бе най-лесно да се спогодиш. Докато Мод започваше да капризничи, а Лора да се суети като майка-квачка, Хектор беше непоклатим като скала: винаги на разположение по един ненатрапчив начин.

— Аа, не. Аз и един приятел… — Финч сведе глава и се захвана да чопли пилешките гърди с невероятен ентусиазъм. Не бе взела решение да отиде, просто за всеки случай.

— Познаваме ли го?

Вдигна глава и видя, че Мод я оглежда с нескрито очакване; сините очи сияеха на сбръчканото й като възглавничка лице; снопчето снежнобяла коса на главата бе пригладено на една страна. Почувства прилив на обич, като си спомни как беше пристигнала първия път и Мод я бе приветствала с разтворени обятия и дори й бе предложила да живее в стаята й. Ако случайно смесеше солта и пипера или забравеше да налее вода в чайника, преди да го постави да заври, винаги бе добронамерена.

— Едно момче от училище — отвърна Финч небрежно, доколкото можеше. — Нов е, така че един вид го развеждам наоколо.

Лора стрелна Хектор с поглед, после и Мод. Единствените звуци идваха от потракващите вилици и Роки, който се въртеше под масата. Финч усети, че й става горещо.

Лора умираше да научи повече — беше изписано на лицето й — но единственото, което каза, бе:

— Много мило от твоя страна. Разбира се, давай.

— Можеш да вземеш пикапа. Няма да ми трябва — добави Хектор.

— Мога да ти приготвя храна за пикник — предложи Мод с надежда.

Финч остави вилицата и ножа и ги изгледа строго.

— Защо не издадем бюлетин? Нека целият град разбере, че не съм обратна или фригидна, или… — Избухна смях. — Не ме разбирайте погрешно бе, хора. Знам, че ми мислите доброто, но хайде престанете, а?

Финч забеляза изумените погледи около масата и незабавно съжали за изблика си. Беше благодарна, когато Лора ги отклони от темата:

— Не надушвам ли нещо загоряло?

Всички се обърнаха към Мод, която закри устата си с ръка.

— Олеле! Знаех си, че съм забравила нещо — извини се и забърза да извади тава димящи бисквити от фурната.

Финч огледа голямата, старомодна кухня с килера за храна, където можеше да влезеш, и долапа с различните съдове от най-малко три сервиза. Старите тръби се тресяха, когато завъртиш кранчето, а подът бе изкорубен и осеян с петна. Протритият линолеум до задната врата беше колаж от кални следи от лапи и обувки. Но нямаше друго място на земята, тя бе сигурна, което да въплъщава по-добре думите, извезани на едно ковьорче: „Където и да сложа гост, към кухнята намира мост.“

Докато бисквитите бъдат угасени в умивалника и Мод отново се настани на стола си, темата за тайнствената среща на Финч беше отстъпила пред най-горещите клюки.

— Анна ми каза, че Моника отива на рехабилитация — отбеляза Лора.

— Горкичката. — Мод цъкна с език и побърза да добави: — Имам предвид Анна. Само като си помисля какво трябваше да преживее. — Поклати глава. — Можем ли да помогнем с нещо?

— Помоли да ги споменем в молитвите си. Макар, ако ме питаш, Моника е тази, която трябва да се моли за прошка.

Финч бе изненадана от непривичната рязкост в гласа на Лора. Обикновено отстъпваше, за да предостави на хората правото на съмнение. Алис често казваше, че ако сестра й има някакъв недостатък, това е, че страда, докато получи същото от другите.

— Ще храня Буутс, докато я няма — уведоми ги Финч.

— Анна ще заминава ли някъде? — оживи се Мод.

— Седмицата със семейството — обясни Финч.

Мод изглеждаше объркана и на Финч й хрумна, че за някой, който не е израснал с такива като Опра и Сали Джеси Рафаел, „седмицата със семейството“ означава Коледа в планината Уолтън или събиране на Брейди Бърч.

— То е нещо, което правят в рехабилитационните центрове — самата Лора звучеше доста неясно.

— А, да… приятелката ми Лилиан мина през това със сина си. — Мод си взе още от картофите. — Което ме кара да се питам дали ви казах какво решихме на последното си събиране? — Имаше предвид групата по шев, която се събираше всеки четвъртък. — Всъщност идеята е на Лилиан. Чула за онзи дамски клуб в Англия, който събира пари за изследвания в областта на раковите заболявания, като издава календар, в който членките са голи.

— Четох за това в „Пийпъл“ — рече Лора и кимна. — Всичко е с много мярка, естествено.

— Лилиан каза, че не вижда защо ние да не направим същото — продължи Мод. — Е, можеше да чуеш муха да бръмне, но като свикнахме с тази идея… — Тя се усмихна с чаровната си усмивка. — Искам да кажа, че на нашите години едва ли ще накараме „Плейбой“ да фалира.

Когато проумяха, че Мод се готви да позира гола, всички замръзнаха с вилици във въздуха. Дори на обичайно немногословния Хектор внезапно му стана много трудно да си затвори устата.

Лора първа наруши мълчанието:

— Наистина ли чух това, което ми се стори, че чух?

— Не е ли прекрасно? — Мод доближи ръце в леко беззвучно ръкопляскане. — Дъщерята на Дороти ще ни снима. Професионалистка е, нали знаете.

— Професионалистка в какво? — подразни я Хектор.

— Мод, ти си бижу — ухили се Финч.

— Благодаря ти, мила. — Явно не бе сигурна дали е комплимент, или не, но за всеки случай се усмихна и се поизправи на стола си. — Вие виждате Мис Януари 2003-та.

Лора я зяпна в безмълвна почуда, после се разсмя. Скоро всички се включиха, като попиваха със салфетките си сълзите, които се стичаха по страните им. Дори старата Пърл се дотътри да провери каква е тази врява.

„Какво ли ще е следващото, което семейството ще измисли“, зачуди се Финч.