Айлин Гоудж
Мечтая да се сбъдне (9)

Девета глава

Анна огледа съдебната зала. За последно бе идвала тук преди години като съдебен заседател — по дело за злоупотреба с доверието на пациент, решено по споразумение извън съда. Високият таван, ламперията от потъмнял дъб, позлатеният печат на щата над катедрата на съдията тогава й се бяха сторили великолепни, а не застрашителни. Потърси погледа на Ронда, седнала до нея, овладяна и компетентна в сивия си костюм и перлен наниз, докато Анна се чувстваше тромава от изтощение; всеки мускул от тялото й я болеше от нощта, прекарана в затвора. Едното й око трепереше и в устата си усещаше кисел вкус, сякаш бе смукала медна монета. Хвърли поглед през рамо и се успокои, виждайки Лора, седнала на първия ред, заедно с Хектор, Мод и Финч. Марк и Лиз завършваха редицата — шестимата образуваха непреодолима преграда пред журналистите и търсачите на силни усещания, изпълнили галерията докрай.

Формалностите бяха преминали. Сега съдията се беше навел напред и погледът му бе отправен към Ронда.

— Госпожо Толтри, към настоящия момент клиентката ви желае ли да предяви иск?

Ронда се изправи.

— Да, Ваша чест — ние пледираме „невинен“. Към момента бих искала да предложа обвиненията да бъдат оттеглени. Те са напълно неоснователни, а така наречените улики, които свързват клиентката ми с престъпния състав, са най-малкото несъстоятелни.

— Обръщам внимание на защитата, че това трябва да се докаже. — Погледът му бе безизразен, непроницаем. — Предложението се отхвърля.

Анна се улови, че се е вторачила в кичурчетата косми, които се подаваха от ноздрите на почитаемия Еймъри Картрайт — във всяко друго отношение напълно представителен мъж на средна възраст с бледосини очи и оредяваща кестенява коса. Спомни си, че го е виждала в църквата. Принадлежеше към епископалната църква, но бе женен за католичка и правеше компромис, като от време на време присъстваше на литургия със съпругата си. Освен това си припомни, че приносът на Лиънър Картрайт към последната разпродажба на домашно приготвени сладкиши беше вишнев пай — любимият пай на съпруга й, както бе казала.

Ронда ни най-малко не изглеждаше притеснена.

— Що се отнася до гаранцията — продължи тя непоколебимо, — предлагам госпожица Винченци да бъде освободена под задължение към съда.

Хвърли поглед към папката с документи.

— Няма предишни криминални прояви, както виждам. Освен това е дълбоко свързана с общността и е активна в работата на църквата й. — Ронда положи ръка върху рамото на Анна. — Майка й и другата й сестра също живеят тук. Всъщност днес призовах Лиз Винченци да свидетелства в полза на сестра си.

Съдията насочи погледа си към районния прокурор, едър мъж в двуреден костюм, с румено лице и преливаща в русоляв оттенък късо подстригана коса.

— Господин Шоуолтър?

Господин Шоуолтър прошепна нещо на един от служителите си и се надигна. На Анна той й заприлича на побойник от шести клас, който само си търси да се заяде с някого.

— Ваша чест, убеден съм, че госпожица Винченци също така има добро отношение към животните и дава своя принос към набирането на волни пожертвувания.

Анна настръхна при звука на фалшивата му приповдигнатост.

— Но всички сме виждали вълци в овча кожа. Говорим за жена, блъснала сестра си, парализирана от кръста надолу, в басейн и я е гледала, докато се дави, без да обръща внимание на воплите й за помощ. — Той леко се извърна, сякаш се обръщаше към претъпканата галерия, и направи пауза, за да постигне по-голям драматичен ефект. — Жена като нея не би се спряла пред нищо.

Анна усети, че кръвта се оттича от лицето й, но Ронда запази спокойствие.

— Ваша чест, дори и да иска, клиентката ми не е в състояние да отиде някъде. — Тя предостави изтеклия паспорт на Анна и банковите й извлечения, преди да призове Лиз да свидетелства.

— Госпожо Винченци, каква е връзката ви с ответницата? — попита Ронда, след като Лиз положи клетва.

Лиз, елегантна и женствена в тъмносиния си костюм и розовата блуза с басти, се наведе към микрофона.

— Аз съм й сестра.

— Каква бе реакцията ви, когато научихте, че е арестувана?

Лиз се поизправи, очите й блестяха.

— Това е нечувано! Анна не би наранила и муха! Каквото и да сте намислили вие тук… — Тя свирепо погледна Шоуолтър.

Съдията я предупреди да се въздържа от коментари.

Анна имаше чувството, че все едно наблюдава всичко от разстояние и ги чува да говорят за някого, когото не познава. Всеки звук бе изкривен — шумоленето, прокашлянето, тътренето на крака отекваше като ехо в пещера.

Усети, че напрежението й спада едва когато съдията обяви:

— Като се вземат предвид връзките на ответницата с общността, не считам, че съществува сериозен риск да се укрие. — Но преди тя да успее да въздъхне с облекчение, той продължи: — Въпреки това, като се вземе предвид сериозността на обвинението, гаранцията се определя в размер на петстотин хиляди долара. — Чукчето се стовари с трясък. — Бих искал да предупредя и двама ви — произнесе той и гледаше злобно адвокатите, — всеки опит делото да се гледа според общественото мнение няма да бъде възприет положително. — И преднамерено огледа журналистите, бързо дращещи в бележниците си.

Анна седеше зашеметена. Половин милион долара? Как би могла да събере дори десетте процента, необходими да внесе като поръчителство? Смътно усети, че Ронда стиска рамото й. Вцепенение обзе цялото й тяло, сякаш я бяха упоили.

— Анна? — Гласът на адвокатката й идваше отдалеч.

Опита да се изправи, но коленете й поддадоха и отново тежко се отпусна на стола. Спокойно, сякаш главата й не бучеше, тя каза:

— Добре съм, наистина… Просто имам нужда да… да… — Внезапно й стана трудно да си поеме дъх.

Ронда я хвана за лакътя и й помогна да се изправи. Докато стоеше и се олюляваше, на Анна й хрумна, че сега е в същото положение като майка си — зависима от останалите и за най-малкото. Извърна се към адвокатката си и дрезгаво прошепна:

— Нямам толкова пари.

— Ще измислим нещо — измърмори Ронда и хвърли изпълнен с надежда поглед към Лиз. Но Анна знаеше, че сестра й също не разполага с толкова пари. Колкото и иронично да звучеше, единственият човек, който можеше да си позволи да плати гаранцията, бе Моника.

Лора се втурна и прегърна Анна.

— Слава богу! Помислих си, че ще умра, ако трябва да остана тук още минута. — Тя хвърли яростен поглед към Шоуолтър и колегите му, докато изчезваха през странична врата. Очите й бяха зачервени, а носът — по-розовял от плач. Парченца от хартиени кърпички осейваха предницата на тъмнозеленото й поло.

— Все някак ще съберем парите, не се тревожи. — Хвърли изплашен поглед към Хектор. Анна не се съмняваше, че биха изтеглили заем за ранчото, ако вече не бе ипотекирано до последната керемида.

Хектор братски прегърна Анна през рамо. Миришеше на „Олд Спайс“ и едва доловимо — на обора, където прекарваше по-голямата част от деня си.

— Имам малко спестени пари.

Изобщо нямаше да бъдат достатъчно, Анна го знаеше, но жестът дълбоко я трогна.

— Ако само можехме да използваме парите от календара. — Мекото лице на Мод се смръщи от загриженост. В жълтата си рокля с рюшове приличаше на канарче, влетяло през прозореца.

Анна си спомни, че календарът с направени с вкус полуголи снимки на дамите от шивашкия кръжок на Мод, повечето от които вече имаха внуци, беше предизвикал силно оживление, когато бе пуснат за продан миналата Коледа. Благодарение на статия в „Клариън“ скромният му първи тираж беше изчерпан за няколко дни и бе допечатван още няколко пъти, като направи от Мод и приятелките й малки знаменитости. Дори да й ги бяха предложили, Анна не би си и помислила да вземе пари, предназначени за благотворителност.

— Това смърди. — Тъмните очи на Финч горяха и по скулите й бяха избили ивици червенина. Отлично знаеше какво е да те подхванат бавно въртящите се механизми на системата.

— Ще се оправя — прошепна Анна и докосна твърдата ръка на момичето. — Това, което има значение, е, че вие сте тук. Просто не мога да си представя какво бих правила без всички вас.

Опита се да преглътне буцата, заседнала в гърлото й, докато погледът й се спираше на всеки от тях. После съзря Марк, който стоеше малко встрани от останалите, и той бавно й кимна в отговор.

Лиз пъхна сгънат лист в ръката й.

— Дилън го направи за теб. — Анна го разгърна и видя несръчна рисунка с цветни моливи на къщата й, с Буутс отпред и голямо жълто слънце отгоре. Отдолу с неравномерни печатни букви бе написано: „Не тъгувай“.

Почувства горещо парене в очите си и се застави да не се разплаче, защото знаеше, че ако веднъж започне, няма да спре.

— Предай му, че ще се опитам. И… — започна да се задушава — леля Анна му изпраща голяма целувка.

Изглежда, и Лиз щеше да се разплаче.

— Всичко за утре е готово. Говорих с Глен. Според него всеки, който трябва, ще бъде там. — Неприязънта й към агента на Моника бе изписана по цялото й лице, дори при опита да се усмихне иронично. — Жалко, че Моника не може да види всичко. Щеше да се наслаждава на всеки миг.

Анна усети, че вцепенението я напуска, изместено от паника. Заради суматохата на днешното изслушване погребението се бе изплъзнало от съзнанието й. Какво щеше да стане, ако не я пуснеха навреме? Да не присъства на погребението на сестра си… просто беше немислимо.

Съдебният пристав се приближаваше и Финч се изстъпи пред Анна, сякаш да я защити. Каза й с тих и напрегнат тон:

— Помни, могат да те съсипят само ако им се оставиш.

Последният образ, останал на Анна от външния свят, докато я водеха в белезници, бе на стройно тъмнооко момиче в пола и селска блуза, намръщено, без да знае точно на кого.

 

 

— Бихме могли да опитаме от врата на врата. За хората винаги е по-трудно да ти откажат в лицето. — Финч отмести поглед от Анди към Саймън, после през масата — към Люсиен, който замислено отпиваше от колата си.

— Така може да се лишим и от някой пръст — възрази Саймън.

Анди му хвърли мръсен поглед.

— Мисля, че повечето биха искали да помогнат.

Саймън намести очилата, които се плъзгаха надолу по носа му.

— Това, което казвам, е, че законът за средните стойности…

Анди дружески го плесна по ръката.

— Може да си умен, ама не знаеш всичко. — Понякога се държаха повече като брат и сестра, бе забелязала Финч, макар Саймън да умееше да бъде и романтичен, както онзи път, когато бе изненадал Анди с билетите за концерта на Енрике Иглесиас — последното нещо, което би направил, ако се отнасяше за самия него.

— Кой е съгласен с мен? — След изслушването тази сутрин Финч бе свикала извънредно събрание в кафенето „Къщата на дървото“. Сега огледа приятелите си около масата и чудесно разбираше, че да прекараш пролетната си ваканция в събиране на средства из кварталите не е най-добрата идея за приятно прекарване.

— Аз — обяви Люсиен. — Какво ще кажеш, да се разделим на двойки? — Погледна Финч. — Така, ако възникне проблем, ще имаме подкрепа.

— Добър аргумент. Ще бъда със Саймън, да го защитавам, ако някой го тормози. — Анди се ухили към приятеля си, който наистина изглеждаше все едно може да бие някого на шах, но не и с юмруците си.

— Добре, ти тръгваш със Саймън, а аз с Люсиен. — Финч продължаваше да гледа настрани и той не съумя да разгадае изражението на лицето й. Досега бе успявала да го държи удобно на една ръка разстояние. Обикновено се мотаеха с Анди и Саймън, а няколкото пъти, когато бяха насаме, тя се придържаше към неутрални теми. Учтиво беше отклонила поканата за онзи първи уикенд с оправданието, че трябва да работи, и той повече не бе я канил у дома си. Може би усещаше, че още не е готова.

Анди вдигна чашата си.

— За фонда за защита на Анна Винченци. Хора, трябва да знаете, че в името на това се отказвам от сигурното убежище на „Малките цветенца“ — засмя се тя. Трябваше да прозвучи като шега, че заради връзките на майка й с църквата бе канена на всяко събиране на католическата младеж. — А ти? — обърна се към Саймън.

Той сви рамене и безизразно каза:

— Възнамерявах да летя до Близкия изток и да помогна за подписването на мирния договор, но предполагам, ще трябва да минат без мен.

Анди и Финч се изкикотиха, но Люсиен остана мълчалив. През зимната ваканция баща му го бе завел на ски във Вейл. Какво ли екзотично място щеше да предложи сега? Финч усети как я пробожда леко възмущение, но осъзна, че не бе честно. Каквито и да бяха плановете му, беше пожелал да ги пожертва заради Анна.

„Бъди реалистка. Прави го заради теб“, прозвуча глас в главата й. Тя прогони мисълта и погледна към момченцето, което подскачаше по стълбата към къщата на дървото над главите им.

Анди винаги се закачаше с нея, че Люсиен й е гадже. В действителност никога не бяха правили нещо повече, освен да се държат за ръце. Не че не беше си мислила по въпроса, но защо да разваля нещо хубаво? Всяко момче, с което бе имала нещо повече, после я побъркваше. Като бонус, едно от тях я бе заразило с гонорея.

— Един за всички, всички за един. — Саймън чукна чашата си в тази на Анди.

— През добро и зло… или пък може би трябва да кажа през страх и грях — добави Анди.

Финч усети, че в гърлото й засяда буца — какво щеше да е тя без приятелите си? Каза рязко:

— Добре, хайде да набележим териториите си. Мисля, че ще трябва да започнем с нашите квартали, нали?

— Да, по-трудно е да кажеш „не“, когато те познават. — Анди умислено разбърка содата си със сламката. — Когато продавах бисквити за момичетата скаути, съседката госпожа Чадуик винаги купуваше най-малко десет кутии.

— Ей, имам още по-добра идея. Можем да пуснем апел по телевизията. — Саймън говореше саркастично, докато оглеждаше маса, около която бяха насядали журналисти, които с камерите и оборудването си изглеждаха като на сафари.

Финч си припомни сцената в залата на съда — блъсканицата от тела и стената проблясващи светкавици — и потрепери при мисълта преживяването да се повтори. Огледа претъпкания вътрешен двор и се ободри при вида на преподобния господин Григзби, добре охранен мъж, и също толкова закръгления му дакел Лили, чиито сакати задни крака бяха привързани към чифт фини колелца. Доктор Хенри, който през седмицата два пъти бе идвал да прегледа пострадалото копито на Пънч. Червенокосата Мирна Макбрайд от книжарницата „Последната дума“ обядваше с Гейл Уорингтън от туристическата агенция „Стани и тръгни“, а на съседната маса се бе разположил чудакът адвокат, приятелят на Сам господин Кемп, с приятелката си госпожица Хикс от библиотеката. Госпожица Хикс улови погледа й и махна за поздрав; беше помогнала на Финч за научния й доклад за медоносните пчели, вдъхновен от „Благословена пчела“.

Забеляза госпожа Елистън, училищната сестра, да тършува из рафтовете със стари книги в дъното. Тя беше от хората, чието присъствие не забелязваш, докато не отидеш в кабинета й — безцветна и явно лишена от чувство за хумор, косата й с цвят на вода за миене на съдове, затъкната зад ушите, с избледнели очи — приличаше на нещо, отдавна забравено на някой рафт. И все пак, когато Финч си беше обелила коляното, докато играеше футбол, госпожа Елистън го бе промила и превързала изключително внимателно, като непрекъснато тихо й говореше утешителни думи, за да я успокои.

Момченцето от къщата на дървото повика майка си, седнала пред чаша с леден чай и четяща оръфана книга с меки корици. Финч се замисли какво ли е да си израснал в Карсън Спрингс, където дори непознатите те поздравяват и единственият истински луд бе старият Клем Ули, съвсем безобиден — макар никога да не отиваше някъде без невидимия си приятел Иисус. После се сети, че Анна също бе прекарала тук целия си живот, но това не попречи да я хвърлят в затвора за нещо, което не е направила, и леко потръпна на топлото слънце.

Изщракване на фотоапарат — един от журналистите снимаше вековния дъб, на който бе кръстено заведението — я накара да подскочи. Мислите й се върнаха към предстоящото и обяви:

— Познавам някого, който може да помогне.

— Кой? — попита Анди.

— Отец Риърдън. Може да направи съобщение в неделя. Нали разбираш, като за събирането на храна за Коледа.

Анди се оживи:

— Страхотна идея. Ще накарам мама да го помоли. — Бе един от най-близките приятели на Джери и естественият избор падаше върху нея.

— Бих могъл да поискам от баща си — каза Люсиен безгрижно, сякаш не желаеше да прави голяма работа от факта, че баща му е богат. — Хвана ли го в подходящото настроение, обикновено е доста щедър.

Финч погледна към ръката му, небрежно преметната през облегалката на стола. Бе необичайно топло за април, но ризата му с дълги ръкави си оставаше със закопчани маншети. Може би някой ден щеше да й разкаже за белега на китката си.

Саймън отиде да купи карта от магазина за подаръци в дъното. После разпределиха териториите.

Финч бутна стола си назад и рече:

— Добре, да започваме.

Половината ден вече беше преминал, а Флетс, откъдето с Люсиен щяха да започнат, бе на няколко километра.

Прекосяваха вътрешния двор, когато Саймън изведнъж рязко спря.

— Исках да ти дам това. Артър, онзи дето е написал книгата, ме насочи към един друг човек, който е познавал Лорейн. Ако щеш вярвай, дори имам адреса й.

Надрасканият набързо адрес бе в Пасадина. В цялата бъркотия около Анна Финч съвсем бе забравила за Лорейн Уелс. Тя благодари на Саймън и пъхна листчето в чантата си. Щеше да се занимава по-късно, а вероятно изобщо нямаше да я търси. Точно сега имаше по-належащи грижи.

След няколко минути с Люсиен се отправиха към Флетс в чисто новия жълт „Ацтек“, подарък от баща му за шестнайсетия му рожден ден. Покрай тях преминаваха портокалови дървета в спретнати редици. В далечината хълмовете, които толкова гъсто бяха обрасли с макове, че приличаха на поръсени с пепел от рози, се издигаха към покритите със сняг планини.

— Коя е Лорейн? — попита Люсиен небрежно.

— Никоя. — Тя сви рамене; не искаше да го обсъждат. Той не настоя, а само й хвърли въпросителен поглед.

Тя изучаваше профила му. Чертите му бяха необичайно фини, почти поетични, като гравюрата на Байрон на стената в класната стая на госпожа Милър. Преди винаги бе предпочитала подчертано мъжествения тип — по-големи момчета, защото бяха повтаряли един-два класа, повечето от тях — тъмнокоси, винаги с набола юношеска брада и склонност към избухливост. Все пак, въпреки облеклото му на ученик от подготвително училище и ръце, които, изглежда, не са правили нищо, изискващо по-голямо усилие от писането в тетрадка, в Люсиен имаше нещо, което по странен начин я наелектризираше. Той не се боеше от никого и от нищо. „Дори и от смъртта“, си помисли тя; по гърба й преминаха тръпки.

— Кажи ми, че не е моя работа, ако предпочиташ — обади се той след около минута. — Но просто не определяй, че е никоя.

— Нямах предвид това. — И двамата гледаха дърветата, които се нижеха покрай пътя. — Слушай, не е Бог знае какво. Просто е жената, която Саймън мисли, че трябва да потърся.

— Защо?

— Имаме една и съща фамилия.

— Кайли?

Тя се поколеба, после отвърна:

— Уелс.

— Значи, това ти е истинското име? — Звучеше заинтригуван. Беше му казала, че е осиновена, но почти нищо повече — колкото по-малко знаеше, толкова по-добре.

— Кайли е истинското ми име. — Осъзна колко предизвикателно звучи и смекчи тон. — Виж какво, няма нищо общо с теб и бих предпочела да не го обсъждаме, разбрано?

— Добре. — Той сви рамене.

Люсиен бе толкова мил, че след малко тя се предаде.

— Невинаги е било и Финч. Преди това беше… — замълча. Единствените, извън семейството, на които го бе казвала, бяха Анди и Саймън. — Бетани — тихо добави тя.

— Бетани — той бавно го повтори и поставяше ударение на всяка сричка, затова прозвуча като „Бет-а-ниии“. — Как се спря на Финч?

— Едно от онези спонтанни неща. — Тя не продължи.

— Мислех си, че може би е име в семейството.

— Не съм имала семейство, преди да дойда тук.

Той й се усмихна широко.

— Тайнствената дама. Харесва ми.

— Виждаш ли? Знаех си, че трябва да си държа устата затворена. — Опитваше се да не се разсмее.

— Не съм искал да повдигам болезнена тема.

— Вината не е твоя. Просто не обичам да ми се напомня за онези дни. — Бяха съвсем други времена и Бетани Уелс бе просто някоя, която бе познавала.

Мисълта й литна обратно към деня, когато за първи път пристигна тук. Дни наред пътуваше в автобус на „Грейхаунд“ без конкретна посока. Карсън Спрингс й се бе сторил толкова подходящ, колкото и всички останали. Парите й се бяха свършили и се промъкна на сватбено тържество, за да хапне нещо — както се оказа, тържеството на сестрата на Лора. Ако Алис не се бе съжалила над нея, когато я хванаха, щеше да свърши с обратен билет към Ню Йорк и нова двойка приемни родители. Потрепери, като си помисли какъв можеше да е животът й днес, ако не бе простичкият акт на съчувствие.

— Жена… наистина ли мислиш, че бихте могли да имате някаква връзка? — Гласът на Люсиен се втурна в мислите й.

Финч се разсмя и поклати глава, макар да не бе в състояние да отхвърли зрънцето надежда, което я глождеше отвътре като камъче, попаднало в обувката.

— Идеята бе на Анди. Влезе ли й муха в главата, край. Нищо няма да излезе от това.

— Ей, никога не знаеш.

— Както и да е, не чувствам, че нещо ми липсва. — Тя се опитваше да говори безгрижно, защото не искаше той да се досети за истината: колкото и силно да обичаше Лора, Хектор и Мод, усещаше в себе си празнота, която те не можеха да запълнят.

— Което е повече, отколкото аз бих могъл да кажа — промълви той мрачно.

Финч му хвърли кос поглед.

— Не ме разбирай погрешно, но познавам дузина хора, които биха си разменили местата с теб, докато мигнеш. — Добре де, родителите му бяха разведени, но такива бяха и родителите на половината деца в училище, а никой не бе толкова богат, колкото тези на Люсиен. — Какво, родителите ти да не те пердашеха, като беше малък?

Тя очакваше той да се усмихне, но изражението му оставаше напрегнато.

— Да речем, просто не съм сред приоритетите им.

Финч се почувства зле, че го притиска. Люсиен не бе виновен, че родителите му са добре материално. Тя меко попита:

— Що за човек е майка ти? — Единственото, което Финч знаеше, е, че живее в Ню Йорк.

— Искаш да кажеш, когато е трезва? — Челюстта му се втвърди. — Единствената причина да съм тук сега е, защото е в рехабилитационен център.

— Ооо, не — възкликна тя тихо, — това е гадно.

— Да, ами какво бих могъл да кажа? — Устата му се изкриви в усмивка, по-скоро гримаса. — Баща ми? Не е много по-добър, само дето обикновено се сдържа до следобеда.

— А аз си мислех, че само бедните си имат проблеми.

— Смяташ, че парите решават проблемите? — Той се усмихна, но тя разбра, че е засегнат.

Преди да успее да преглътне думите си, тя изстреля:

— Не, но съм забелязвала, че много от онези, които ги имат, се държат така, сякаш не ходят в тоалетната.

— Надявам се, не се отнася за мен — подхвърли той сковано.

— Не — отвърна тя, — но ме попитай пак след няколко години — може да съм си променила мнението. — Люсиен се разсмя и тя усети, че напрежението помежду им се разсейва. — Следващият завой.

Финч посочи към кръстовището пред тях, където голям кестен отбелязваше пътя към дома на Сам и Иън.

Сам бе коленичила в една леха, когато те спряха отпред; носеше провиснала сламена шапка и торбести, изцапани с трева панталони. Тя се изправи и се запъти да ги посрещне.

— Финч! Защо не ми се обади, че идваш? Щях да си облека нещо прилично. — Тя издърпа спеклата се от пръст ръкавица и протегна ръка към Люсиен. — Здравей, аз съм Сам.

— Люсиен Джефърс. — Той хвана ръката й.

— Приятно ми е най-сетне да се запознаем.

Финч усети, че я облива топлина. Дали Люсиен нямаше да си помисли, че непрекъснато говори за него?

— Ами ние не сме дошли на гости — побърза да обясни тя. — Тук сме заради Анна.

Усмивката на Сам се смени със загрижено изражение.

— Държи ли се тя?

— Ами зависи.

Сам поклати глава с ужас.

— Трябваше да дойда на изслушването, но Джек вдигна температура. — И погледна към къщата.

Тя беше като тази, в която Финч си бе мечтала да порасне — бяло дърво със син бордюр; настурциум се виеше по перилата на верандата. Високо на покрива петле — ветропоказател, поскърцваше от вятъра.

— Надявам се, не е нещо сериозно — загрижи се Финч.

— Просто лека настинка. Ще се оправи. Всъщност трябва да се събуди всеки момент. — Сам се извърна към Люсиен, докато отръскваше стръкчетата трева и листата, полепнали по ризата й. — Не знам дали Финч ви е казала, но Джек е доста по-малък от дъщерите ми. Родих дете, когато приятелките ми гледат внучета.

— Поне сте знаели какво ви чака — засмя се той.

— Съвсем си прав. — И също се разсмя. — На моята възраст всичко може да не се окаже наред. — Тя тръгна към къщата и им помаха да я последват.

Финч влезе и видя Джек заспал в кошарката си в хола. Когато Сам се пресегна да изключи системата за следене на бебета, той се размърда, надигна глава и запримигва сънено. Бузките му се бяха зачервили, а златистите къдрици се бяха слепили от едната страна на главичката му. Видя Финч, захили се и показа четири зъбчета.

— Па! — извика той, надигна се и протегна пухкавите си ръчички.

Вече бе научил пътя към сърцето й. Един поглед на Джек и тя се размекваше. Вдигна го.

— Леле! С какво го храните това дете? Тежи цял тон!

— Метнал се е на татко си — светна от гордост Сам.

— А къде е Иън?

— Работи по обществен център в Сосалито. Ще се върне другата седмица. — Сам май нямаше нищо против честите му отсъствия — животът на стенописците бе номадски — но Иън правеше всичко възможно да ограничава пътуванията си.

— Долу — заповяда Джек и се гърчеше да се освободи от ръцете й. Финч го остави на килима и се загледа как затопурка към Сам, която сбърчи нос, когато го взе на ръце.

— Пфу. На някого трябва да сменим памперса. Ей сега се връщам. В хладилника има лимонада — налейте си. — Тя махна към кухнята, където на плота имаше огромна купа с лимони. — Люк ми ги носи с килограми. Вече изчерпах нещата, които могат да се направят с тях.

— Страхотна е — изказа одобрението си Люсиен, когато Сам излезе от стаята.

Финч се усмихна.

— Такава е, нали? — Сам бе едно от най-хубавите неща в осиновяването й от семейството.

Младежите бавно влязоха в слънчевата кухня с изглед към задния двор. Финч сипа лимонада. Докато Сам се върне с вече чистичкия Джек, те се бяха разположили на канапето и разлистваха албума с бебешките му снимки. Финч се усмихна на фотография на Джек от първия му рожден ден. Вместо да духне свещичката, бе посегнал направо към тортата. Бузките му бяха омазани с шоколадова глазура.

Сам го пусна долу и той веднага защъпурка към кошницата с играчки до камината, като изсипа водопад от части от мозайка, кубчета с букви, камиончета и пластмасови селскостопански животни на килима. Тя въздъхна снизходително, докато потъваше в креслото, и попита Люсиен:

— Имаш ли братя и сестри?

— Не, но винаги съм се питал какво ли би било, ако имах — отвърна той, докато се усмихваше на друга снимка на Джек, изцапан с кал. — Май непрекъснато има нужда от почистване.

— Дори не можеш да си представиш — засмя се Сам и Финч отново беше поразена от това, с каква лекота го постигаше — баланса между порасналите дъщери и току-що проходилото дете, а винаги бе и прекрасна домакиня.

Те обаче не бяха дошли на гости. Финч прочисти гърло:

— Хм, та за Анна…

— Ужасно е, нали? — Сам поклати глава. — Толкова ми се иска да помогна с нещо.

— Всъщност можеш. — Финч повиши глас, за да надвика шума от Джек, който радостно удряше по кутия с камионче. — Събираме пари за съдебните й разходи.

Сам светна.

— Прекрасна идея.

— Каквото можеш да си позволиш — побърза да вметне Финч, защото не искаше Сам да се чувства притисната.

— Хвърляй по някой поглед на Джек. След секунда съм тук. — Сам се стрелна от стаята и се появи след малко с чек в ръка.

Финч зяпна, когато видя сумата — хиляда долара!

— Това е… ох… не знам какво да кажа — заекна тя.

— Най-малкото, което можем да направим — подхвърли Сам, макар Финч да знаеше, че е много повече, отколкото с Иън можеха да си позволят. — Всъщност, ако не беше Джек, щях да тръгна с вас да чукам на вратите — замълча и се замисли. — Сетих се, няма причина да не звънна на няколко души.

— Ами това ще е страхотно — най-сетне успя да проговори Финч.

— Знаех си, че старото ми тефтерче с номерата от Младежката лига ще ми потрябва някой ден. — Когато се изправи да ги изпрати, в очите й имаше пламъче. Под външността на майка, член на родителско-учителската асоциация, туптеше сърце на бунтовник: нищо не би й харесало повече от това да поизтръска дамите, много от които ще са ужасени от мисълта да дадат пари на предполагаема убийца. До вратата Сам я прегърна и когато Люсиен й протегна ръка, тя не й обърна внимание и също го прегърна.

— Винаги, когато ти се прииска да пробваш какво е да имаш мъничко братче — каза му тя, — ще ти заема Джек.

Той се ухили.

— Благодаря, няма да го забравя.

Почти бяха стигнали до вратата, когато Финч се сети да попита:

— Ще ходиш ли на погребението?

— Не бих го пропуснала в никакъв случай. — Сам звучеше така, сякаш констатира факт, без да е опечалена. А и защо не? Моника не бе направила кой знае какво, та да я обичат. Макар че на погребението със сигурност щеше да се стече тълпа, ако не по друга причина, то поне да позяпат всичките знаменитости, обаче малцина щяха да проронят сълза на гроба й.

Към края на деня бяха обходили още около половин дузина домове и събраха още неколкостотин долара плюс тези на Сам. В „Очоа“ учтиво хапнаха бисквити, а в „Шарп“ — какаова торта. Когато си тръгваха от семейство Ратклиф, където възрастната майка на госпожа Ратклиф беше настояла да опитат домашно приготвения й щрудел, Финч бе промърморила:

— Не съм сигурна, че стомахът ми ще може да побере още.

В колата, на път към града, тя обяви:

— Не е толкова зле за първия ни ден.

— Само една врата ни треснаха под носа.

— Вярваш ли на старата вещица? — Госпожа Уормли не беше точно им треснала вратата, а троснато заяви, че полицията не ходи наоколо да арестува хората без основание, и тя, най-малкото, няма навика да подпомага и поощрява престъпници. — Сигурно защото Анна отказа да участва в глупавия й църковен комитет.

— Те са най-големите лицемери, религиозните типове.

— Не всички са такива. — Финч си помисли за приятелката си, сестра Агнес. Онзи път, когато избяга от Лора, сестра Агнес я намери и върна обратно. — Ей, спри тук. Искам да ти покажа нещо.

Бяха се насочили на юг към Олд Скулхаус Роуд и Люсиен отби към спирката пред сградата със същото име, паянтова, отдавна изоставена постройка със заковани с дъски прозорци и обрасла с бурени, високи до кръста. Тук беше ходил на училище бащата на Сам, както и неговият дядо преди това, но сега основно бе мястото, където се събираха ученици от гимназия „Портола“. Той й хвърли поглед, изпълнен с неразбиране.

— Това ли искаш да ми покажеш?

— Идваш ли, или не? — Финч излезе от колата и му направи знак да я последва.

Проправиха си път през високите бурени и храсталаци, като се пазеха от счупените стъкла и ръждясали кутийки от бира, разхвърлени наоколо.

Стигнаха до училищната сграда и Финч видя, че от едната страна на стълбите, зловещо поскърцващи под краката й, докато се изкачваше, липсва парапет. Дръпна ивица от олющената червена боя на вратата и откри следи от първоначалния син цвят отдолу.

— Чувал ли си за филма „Чужденец в рая?“ — попита тя.

— Май съм го гледал по телевизията. — Той я огледа с интерес.

— Една от сцените е снимана тук. Тогава също е била съборетина, но са я ремонтирали. Чух за това от Сам.

Майка й прекарала цял ден на снимачната площадка — познавала режисьора или нещо подобно.

— Не знаех, че се интересуваш от стари филми.

Финч продължи, сякаш не го е чула:

— Така научих за Лорейн Уелс. Името й бе в надписите накрая. — Тя млъкна и се извърна към него. — Знам, глупаво е. Искам да кажа, какъв е шансът да имаме някаква връзка?

— Почти никакъв — съгласи се той.

— И все пак не мога да престана да се питам: може би има причина да се озова в Карсън Спрингс. — Бутна вратата, но тя не помръдна. Ритна я силно и пантите поддадоха с ръждиво скърцане. — Не ме разбирай погрешно — не ме вълнуват тъпотии ала „Ню Ейдж“. Просто мисъл.

— Зловещо е — промърмори Люсиен и внимателно запристъпваха вътре.

Тя се обърна и видя, че той тревожно се оглежда наоколо.

— Не би ми се искало да съм тук сама. — Сред мрака тя обгърна тялото си с ръце.

Стаята беше тъмна и миришеше на отдавна запуснати развалини, единствената светлина идваше от бледите снопове лъчи, пробили си път през цепнатините в покрива. Стъпките им хрущяха по купчини изсъхнали изпражнения на животни и листа; заобикаляха процепите в прогнилото дюшеме и изкривени дъски и бяха приветствани от неистово цвърчене. Тя нервно огледа тумбестата печка в ъгъла, разядена от ръжда, според звуците, които се разнасяха оттам, бе дом на пълчища мишки.

Люсиен се извърна към Финч с бавно оформяща се усмивка, която прогони част от страха.

— Няма много за гледане, нали?

Тя се огледа и се опита да си представи стените с накачени по тях пъстри карти и диаграми, но единственото, което можа да забележи, бяха гниещи клинове и ронеща се катранена хартия.

— Мисля, че е най-добре някои неща да бъдат оставени на въображението.

Затрепери, придърпа ръкавите на пуловера си, за да покрият върховете на пръстите й. Изглеждаше напълно естествено, така, както единият удар на сърцето следва другия, Люсиен да обвие ръце около нея отзад. Дъхът до ухото й бе топъл.

— Трябва да тръгваме — промълви тя, но не направи никакво движение да се отдръпне.

— Да. — Прегърна я по-силно.

С въздишка тя се извърна да го погледне, но каквото и да имаше намерение да каже, думите застинаха на устните й. Очите му бяха толкова тъмни в мъждивата светлина, че когато я целуна, тя почувства да се разтопява в кадифения мрак. Разтвори устни и позволи връхчето на езика му да заиграе с нейния. „Спри — изкрещя един глас в главата й, — ще развалиш всичко.“

След миг се отдръпна, като дишаше бавно и ритмично, докато сърцето престана да удря в гърдите й.

— Наистина трябва да тръгваме — повтори тя с треперещ глас.

Люсиен стоеше там и я гледаше.

— От какво се боиш?

— Кой казва, че се боя?

— Няма нужда да го казваш.

Тя приведе глава с бързо движение и остави косата да се плъзне покрай ушите така, че да скрие лицето й.

— Не от теб.

— Който и да е, аз не съм като него.

Сърцето й подскочи.

— Кой ти каза, че има нещо общо с когото и да било?

— Разбирам, че си била наранена.

Очите й се насълзиха, а мирисът на гниещи листа и дърво, гризано от термити, стана по-остър.

— Не е само едно момче — промълви тя със странно приглушен глас. — Аз… аз дори не си спомням имената на всички.

Очакваше той да се отдръпне отвратен.

— Било е тогава; това е сега. — Той наведе глава и устните му леко докоснаха нейните.

— Не знам дали мога…

— Ще изчакаме дотогава, когато искаш.

— Не мога да ти обещая нищо.

— Не те моля да го правиш.

— Както и да е, още ли сме приятели?

— От теб зависи. — Той се усмихна, хвана ръката й и я постави върху неговата.

Усети как бремето се свлича от гърба й. По изражението на Люсиен прочете, че я приема, и това й бе достатъчно.

Върнаха се по стъпките си. Навън слънцето залязваше и къпеше планините на изток в отразено червеникаво зарево, „розовият час“, който привличаше туристи от километри наоколо. Все още не беше загубил очарованието си и за Финч. Тя стоеше, вдигнала глава към небето, дългата й коса бе уловила ветреца и се повдигаше от раменете й като птица, готова да излети. Люсиен постави ръката си около раменете й, но тя почти не забеляза.

— Чудя се как ли се справят Анди и Саймън — каза тя.

— Никога не съм виждал да приемат „не“ за отговор.

— Що се отнася до утре — добави тя, — доколко уместно би било да атакуваме хората на погребението?

— В мащаб един от десет. Бих казал даже единайсет или повече.

— Точно от това се боях. — Помисли си за Анна, сама и уплашена, и настроението й помръкна като слънцето, което потъна зад планинските върхове.

Люсиен я придърпа така, че главата й бе сгушена под брадичката му.

— Правиш всичко, което е по силите ти. Човек не би могъл да желае повече.

 

 

До сутринта Анна беше загубила всякаква надежда. Седеше и се взираше в закуската си, без да я вижда, след като отдавна бе изстинала на подноса. Единственото, за което можеше да мисли, беше, че след час опечалените ще преминават покрай ковчега на Моника, а знаменитостите ще стоят рамо до рамо с тези, чиято най-близка среща с известна личност досега е бил случайният поглед към посетителите на минералните бани и Ла Серениза. Лиз щеше да присъства заедно с майка им. Също приятелите на Анна и хората от църквата. Единственият, който нямаше да бъде там, бе единствената личност, познавала Моника най-добре — самата Анна.

„Съжалявам, Моника.“ Каквито и лоши неща да се бяха случвали към края, не таеше злоба към сестра си, само най-дълбока жалост. Никой не заслужаваше да умре по такъв начин.

Звукът от стъпки я накара да вдигне глава толкова рязко, че нещо прищрака във врата й. Този път не беше Бени, а пъпчив младок, който едва изглеждаше достатъчно пораснал да му разрешат да кара кола, камо ли да носи оръжие. Той престана да дъвче дъвката си, за да обяви:

— Вноската за гаранцията е внесена.

— Какво? — Анна не бе сигурна, че е чула правилно.

— Можете да си вървите. — Вратата на килията издрънча и се отвори.

Главата на Анна се въртеше. Кой можеше да има толкова пари? Никой от приятелите й със сигурност, освен ако не са ги взели назаем. Тя колебливо се надигна; така се чувстваше, когато бе прикована на легло от пневмонията. Пристъпи в коридора и протегна ръце да й сложат белезниците, преди да се осъзнае. Бързо ги свали. Младокът й подаде книжна торба с принадлежностите й и посочи към банята с душовете.

— Можете да се преоблечете там.

Очакваше да намери само дрехите, в които бе облечена, когато я доведоха, и беше изненадана да намери чисто нова рокля в мек сив оттенък, чорапогащник и чифт високи черни обувки от гардероба си. Лора, помисли си тя. Досетила се е, че няма да има време да се прибере у дома преди погребението. Вероятно с Хектор са внесли вноската за поръчителството, макар само Бог знае откъде са взели парите. Анна усети прилив на благодарност, примесен със срам от това, на което ги бе подложила.

Роклята й се стори твърде тясна, за да й стане, но когато я надяна през главата, й прилепна съвършено. След малко я въведоха в района за посетители, където я очакваше друга изненада. Не Хектор и Лора, а сестрата на Лора, стилно облечена в плътно прилепнало тъмносиньо портманто и високи обувки; красивият й съпруг чакаше настрани.

Алис пристъпи напред и грабна двете й ръце.

— Съжалявам, доста се забавихме, но бяхме извън града, когато научихме. Върнахме се едва късно снощи.

Анна стоеше и ги гледаше изумено.

— Не разбирам. Мислех…

— Лора ни се обади в Лондон. Щяхме да пристигнем и по-рано, но полетът бе отложен.

— Искате да кажете, че вие сте, които…

— Бяхме щастливи да помогнем. — Уес говореше така, сякаш ставаше дума за петдесет цента, не за петдесет хиляди.

— Аз… аз не знам как да ви благодаря — заекна Анна.

— Няма за какво. — Алис хвана ръката й и се усмихна. — А сега да побързаме или ще изпуснем службата.

След няколко минути Уес спря в единственото свободно място за паркиране, което успяха да намерят, на няколко преки от църквата. Вървяха по улицата и Анна видя тълпата журналисти и папараци на стълбите отпред. От двете страни на Кале де Навидад бяха паркирани телевизионни коли със стърчащи сателитни чинии; наоколо бяха опънати кабели за предаване на живо. Почти си представи как Моника пристъпва през вратите в светлината на прожекторите, като върти ханш и отхвърля назад червеникавата си грива.

За щастие успяха да се промъкнат през странична врата, без да ги забележат. В църквата имаше място само за правостоящи. Анна заоглежда пейките. Мярна Сали Темпълтън, играла ролята на майка на Моника в „Тур за овации“ преди три пластични операции на лицето. Също и златокосия Уайът ван Акен, който партнираше на Моника в „Добрите умират млади“ и когото пресата бе нарекла втория Робърт Редфорд. Светлина. Разплакана в кърпичката си бе вечно четирийсет и девет годишната Беси Паркър, която Моника не беше виждала от години и не можеше да понася, а тя се държеше така, сякаш са били сърдечни приятелки. Глен, в тъмносив костюм от „Армани“, придружаваше друга застаряваща звезда по пътеката; лицето й бе прикрито зад воал.

Видя също и познатите лица на приятели и близки: Норма Дивейн от „Приятно подстригване“ в тясното й черно сако, върху което проблясваха мъниста от черен ахат; Дейвид Райбак и русокосата му съпруга Керъл, която изглеждаше по-уморена и повехнала от обикновено; възрастните близначки Милър, Олив и Роуз; побелелите им глави бяха загърнати в подобаващи черни испански шалове; изрусената блондинка Мелъди Уайкоф от кафенето „Къщата на дървото“ със съпруга си, полицая Джими, един от малцината, които бяха мили с Анна, докато беше в затвора.

Лиз, придружена от майка им, й бе запазила място отпред. Анна се плъзна до тях, а майка им, облечена в костюм и с перли, с направена за случая коса, й се усмихна толкова нежно и мило, та за миг Анна отново стана дете, почувствало се в безопасност в ръцете й — докато не осъзна, че Бети се усмихва така на всички. Някой я потупа по рамото. Тя се обърна и видя Лора, притисната между Хектор и Финч, която безмълвно й казваше „здравей“. Мод, до пътеката, й хвърли поглед изпод широкополата си шапка и й намигна.

Сам и Иън, заедно с Обри, Джери и децата й, седяха зад тях. Клеър съчувствено поздрави Анна, сякаш искаше да каже: „Знам какво преживяваш“. Осиновителката й бе починала по-рано същата година — за съжаление, без да се порадва на успеха, който тя постигна с „Чай и съчувствие“.

Нямаше и следа от Марк. Анна се опита да избегне разочарованието — не можеше да очаква той да остане завинаги — но все пак я глождеше. Тогава откъм вратата на олтара се появи отец Риърдън, придобил библейско изражение, защото лъч светлина от витража отгоре подчертаваше среброто в косата му, и тя забрави всичко останало. Той говори кратко, но сърдечно за приноса на Моника не само към света, но и за общността, в която живееше — преувеличение, като се имаха предвид жалките суми, които бе отделяла за местната благотворителна дейност през годините. Завърши със стих от „Еклесиаста“, прочетен с толкова неподправено чувство, че предизвика сълзи в очите на Анна.

„И когато сребърната нишка се прекъсне, или златният съд се скърши, или каната при чешмата се счупи, или воденичното колело се напука. Тогава прахта ще се върне в земята, както е било преди: и духът ще се върне при Господа, който го е дал.“

Учудена се втренчи в неподвижната фигура, изпъната в ковчега. В завещанието си Моника настояваше за погребение без капак на ковчега и Анна се бе ужасявала от момента, но страховете й се стопиха при вида на сестра й, която изглеждаше толкова красива, колкото и приживе. Не мраморна статуя, а като заспала. Червено-кафявата й коса гореше като тих огън върху сатенената възглавничка с цвят на слонова кост, изящните й ръце бяха скръстени над молитвеник, подвързан с бяла телешка кожа, в който Анна, шокирана, разпозна подарения й на първото причастие — нищо че Моника от години не бе стъпвала в църква. Дори роклята, в която беше облечена по избор на Анна — пластове шифон в любимия й нюанс на зелено, сякаш плаваше около нея. Анна най-силно бе поразена от леката усмивка на устните й — като че ли по някакъв начин последният смях бе останал за нея.

— Изглежда толкова красива — прошепна тя на Лиз.

— Познаваш Моника; никога не би излязла от къщи, без да е готова за снимки. — В гласа на Лиз нямаше сарказъм; просто бе тъжна.

— Какво става? Кой е умрял? — Майка им подръпна Анна за ръкава с притеснено изражение.

— Всичко е наред, мамо. — Анна пъхна ръката й, полека от паднал лист, под своята. — Скоро всичко ще свърши.

— Ще се върна ли навреме за чая? — попита Бети с мрънкащ тон. — Не искам да закъснявам. Господин Хардинг… — Тя се наведе, за да сподели — винаги си взема повече, отколкото му се полага.

Анна размени усмивка с Лиз. Изглеждаше проява на най-висша ирония — майка им не знаеше, че собствената й дъщеря лежи в ковчега, но може би така бе по-добре.

Майка й замълча с въздишка. Дните, когато неизменно ходеше на литургия, за да получи утеха от службата, бяха останали зад гърба й. Сега „Слънчева светлина“ бе мястото, където се чувстваше най-доволна.

Глен пристъпи напред, за да произнесе слово; изглеждаше блед и съсипан. Ако някой имаше основание да жали, това бе той. Дори когато кариерата на Моника беше преминала в състояние на постоянен заник, непрекъснато капеше от инвестиции, приходи от реклама и процентите, изплащани за филми с втори живот в чужбина. Анна знаеше, че не само това бе причината, поради която Моника щеше да му липсва. Свързваше ги връзка, в известен смисъл по-здрава от любовната.

Анна отново си припомни инцидента при съблекалнята на басейна — седмици, които й се бяха сторили като години. И тя си беше мислила, че да я видят по бански, когато е дебела, е лошо; нищо не я бе подготвило за това, което щеше да я сполети по-късно, вече слаба… и явно желана. Потрепери от спомена.

Тогава Глен прочисти гърло и започна:

— Не съм дошъл да споделя какво Моника Винсънт бе лично за мен. Тя принадлежеше на целия свят, сияйна звезда, която направи живота за всички ни малко по-светъл, дори когато светлината в собствения й живот бе отслабнала…

Продължи да говори за смелостта на Моника в лицето на злополуката, приковала я към инвалидната количка, и как въпреки инвалидността си бе останала блестяща до края. След него станаха още няколко подбрани хора да изразят почитта си. Не обичайните лели, чичовци и братовчеди — Моника от години не се бе занимавала с тях. Единствените от значение за нея бяха тези, които сега пристъпваха напред, един по един, да изпеят хвалебствията си за покойната: Мелиса Фелпс бе продуцирала няколко от филмите й, оплешивяващият могол Лен Шапиро, оглавяващ „Юникорн Пикчърс“, приповдигнато похвали професионализма на Моника — всеки филм, на който тя бе звездата, беше завършен по разписание, каза той. И накрая, но не на последно място, Джорджо Франджани, италианският разбивач на сърца, за когото се носеше слух, че има връзка с Моника, изля за нея такива слова на обич, та би било лесно да си го представиш да носи факела — стига да не си наясно, че е гей.

Никой не спомена зловещите обстоятелства около смъртта й и Анна бе благодарна. Стигаше й, че ще трябва да се опълчи на пасмината лъвове отвън.

Органът в галерията на хора занабира сила и глас, познат на милиони, накара кожата по шията на Анна да настръхне — как, по дяволите, Глен осигури Бети за толкова кратко време? — докато започваха първите акорди на „Купонът свърши“, любимата песен на Моника, особено подходяща за случая. Когато последният тон се издигна и заглъхна в тавана, в църквата нямаше нито едно сухо око.

„Какво ли биха си помислили, ако знаят какво наистина се случи в онзи ден?“

Църковните двери се разтвориха широко и слънчевата светлина нахлу вътре. Реката от хора, които си пробиваха път навън, влачеше Анна по пътеката и тя успя да види на стълбите тълпата журналисти и папараци в надпревара да снимат знаменитостите, бързащи към лимузините си, обградени от няколко звезди от Б-група, позиращи пред фотоапаратите. Анна наведе глава, като се молеше по-пламенно, отколкото в църквата, да се промъкне незабелязано в тъпканицата. Едва обаче бе пристъпила навън, когато плътен глас изрева: „Това е тя! Ей, Анна!“

Другите се включиха в хора:

— Анна, как се чувстваш, пусната под гаранция?

— Би ли коментирала погребението?

— Разреши ни да те снимаме, Анна, хайде, бъди добро момиче… само една.

Тя вдигна ръце да прикрие лицето си. Заслепена от бурята от светкавици на фотоапарати, се спъна и щеше да падне, ако силна ръка не бе я сграбчила за лакътя. През черните точици, които се рояха като дребни насекоми в полезрението й, не различи кой е, но после екна познат глас:

— Отместете се! Дайте й да си поеме дъх!

Марк! Обзе я слабост от облекчение.

— Не се обръщай назад — измърмори той и хватката му стана по-здрава, докато я насочваше надолу по стълбите към бордюра, където беше паркирано неговото ауди. Избута настрани мъж със сплъстена коса и фотоапарат, който се изпречи на пътя им, рязко отвори вратата до шофьора и съвсем леко блъсна Анна вътре. Преди тя да успее да промълви и дума, колата се носеше с рев нагоре по Кале де Навидад.