Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (57) (В очакване на второто пришествие)

Рим, Италия — сестра Етиен. 25 декември 1999

Макар да лежеше в леглото си в бялата стая, усещането, че се носи на малък сал, беше непреодолимо. Сякаш леки вълни я тласкаха към Арктика, където бялото небе се сливаше с леда. Там, където нямаше нищо друго освен снежнобяла чистота. Какво ли означаваше белотата?

Състоянието на душата й? Непорочността — дори в помислите й? Или самия свят — пречистен, обновен, непокварен и целомъдрен?

Не. Светът, който познаваше, не беше такъв. Особено в момента.

Тя бавно отвори очи и зрението й се проясни. Белотата се разпръсна и се появи прозаичната обстановка на болничната стая. Някаква сивкава форма придоби очертания на човешка фигура, облечена в тъмносиньо.

— Добро утро, сестро — каза един глас.

Етиен примигна. Някакво име изплува в съзнанието й.

— Майко… — промълви тя.

— Точно така — рече игуменката. — Лекарят каза, че днес си много по-добре. Пак ти стана лошо. Спомняш ли си как се прибра тук? Искала си да говориш с мен.

— Да. Видях… света. Сега разбирам нещата по-добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва да говоря с Негово Светейшество за това. Викториана се усмихна.

— Да, вече го каза. Но той е много зает, Напоследък изобщо не се задържа във Ватикана.

— Да, знам. Скоро ще отпътува. Трябва да го видя преди да замине. Викториана се наведе над леглото. Лицето й беше съвсем наблизо, а дъхът — приятен и свеж.

— Етиен, първо трябва да кажеш на мен. Ти беше много болна. Уплашихме се, че си загубила разсъдъка си.

— Вероятно. Лудостта може да е по-приятна от виденията.

— Какви видения?

Монахинята се обърна на другата страна.

— Кажи ми, Етиен!

Монахинята се вторачи в белия таван. Той й оказваше странно, но успокояващо въздействие.

— Съжалявам — чу се да казва Етиен, ала сякаш говореше не тя, а някой друг, — но не мога да кажа на никого освен на Светия отец.

— За детето е, нали?

Белотата се сгъсти и я смрази. Откъде знаеше Викториана?

— Да — продължи игуменката. — Очите те издават. Мислиш, че не се досещам. Всички знаем, така че можеш да говориш.

— Той вече не е дете.

— Да.

— Той е мъж, но и нещо повече. Мисля, че е чудовище.

— Така е — съгласи се Викториана, и виденията ти потвърждават това.

— Не беше правилно да ме карате да правя онова нещо. То беше ужасен грях и само Светият отец може да ми прости.

— Не, ти не си съгрешила, дете мое.

Етиен я изгледа гневно.

— Всички сме грешници. Светът се гърчи в болка и се променя. Всяка нощ преживявам мъките на умиращите! Чувам как милиони животи угасват като звезди на зазоряване. Тяхното страдание е и мое. И ще има още. Много повече.

Етиен отмести поглед и млъкна. Нямаше да й позволят да се срещне с папата. Вече го знаеше със сигурност. Почувства как Господ се отдръпва, отказва се от нея. Само да можеше да Го види и да поиска прошка…