Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (26) (В очакване на второто пришествие)

Клиърфийлд, Пенсилвания — Тарджено. 30 август 1998

Точно така — Клиърфийлд. Селце в Пенсилвания. Това обаждане до Ватикана беше първият му доклад, откакто бе пристигнал в Америка.

Беше потресен от онова, което бе узнал, но подготовката и опитът не му позволяваха да издава вълнението си. Все пак изводите от наученото никак не му харесваха…

— Трудно ли го проследи?

— Разбира се, че не. Електронното устройство в колата им предава накъде се движат.

— Отлично. Кога ще го доведеш?

— Не бързай толкова. Имам много работа. Първо трябва да ти кажа някои интересни неща.

— Чакам — рече Франческо.

„Естествено, че ще чакаш“ помисли Тарджено.

— Спряха да пренощуват. Утре ще разпитам някои от селяните.

— За какво? — нетърпеливо попита йезуитът.

— Трябва да знам какво прави. Не смея да го следя отблизо, откакто на пусна Ню Йорк. Пътува с още двама.

— Необходимо е да науча повече за взаимоотношенията им.

— Изобщо не ми пука какви са взаимоотношенията им! Искам да го доведеш тук — извика отец Франческо.

Гласът му се чуваше толкова ясно, сякаш беше в съседната стая, а не на хиляди километри.

— Знам.

— Кои са хората, които пътуват с него?

В гласа на йезуита прозвуча нотка на безпокойство, но той направи всичко възможно да го прикрие. Тарджено въздъхна.

— Приятелят му от семинарията, Елингтън. Сигурно вече разполагаш със сведения за него.

— Разбира се. А другият?

— Марион Уиндзор, журналистка от нюйоркската телевизия. Нямаше информа ция, че Каренца я познава.

— Или е бил много предпазлив, или дружбата им е отскоро.

— Повярва ли вече в това, което ти казах?

Тарджено всмукна от цигарата и издиша тежкия парлив дим.

— Не знам какво да вярвам. Чух разказа ти и получих потвърждение за инцидента на летището, но…

— Какво?

— Разпитах приятеля му Елингтън. Той счупи спринцовката ми и затова ня маше терапия с опиати и се наложи да прибегна до сандъка с инструменти.

— Отвращаваш ме.

— И въпреки това търсиш услугите ми. Значи все пак постъпвам правилно.

— Стига вече! — извика йезуитът. — Разказвай!

Тарджено изреди накратко мъченията, на които бе подложил Елингтън, и добави, че наблюдавал апартамента му до пристигането на Каренца и жената.

— Поставих устройствата на колата и зачаках. Когато излязоха, Елингтън беше с тях.

— Какви ги дрънкаш?

— И беше напълно изцерен.

— Изцерен?

— Нямаше дори белези. Все едно не го бях докосвал.

— Тогава Каренца го е възстановил?

— Какво друго може да е станало? Казвам ти, Вани, накълцах го като пече на патица.

— Той е Божият агнец! Наистина успяхме!

— Щом казваш…

— Много си тъп — прекъсна го йезуитът. — Каренца изгори ръката на прия теля ти и изцери една от жертвите ти, а ти още не вярваш!

— Вярвам единствено в себе си. Той е само някаква приумица на природата.

— Да, но с власт, която ти не проумяваш. И с която не можеш да се срав ниш. И знаеш ли, мисля, че се страхуваш от него.

— Може би. Човек, който не се страхува, обикновено не остарява.

— Добре. Друго?

— Ще продължа да го следя чрез електронното устройство. Мога да разбера какво прави, като задавам подходящи въпроси. Трябва да науча повече за жертвата си, преди да я прибера. Какви са навиците му, потребностите.

Плановете. Всичко това ще определи стратегията ми. Не мога да отида при него ей така и да му заповядам да се върне в Рим. Вече знаем, че със си ла не става.

— Прави каквото искаш, но ми трябва жив.

— Разбирам. Не ме обиждай.

Франческо се изсмя. — Не мисля, че това е възможно. Но трябва да ти кажа, че ако повредиш стоката, ще бъдеш наказан с „изключително предубеждение“, както го наричаш.

— Това обещание ли е?

— За съжаление, да.

— Дочуване, отче. Ще ти се обадя, когато науча нещо ново.

Тарджено се върна във взетата под наем кола — черна, — тъмни стъкла и отличен мотор. На предната седалка лежеше куфарчето със сканиращото устройство. Мигащата стрелка върху географската карта показваше къде се намира колата на Уиндзор. Беше й поставил две електронни устройства, когато тя паркира във Фордам. Едното беше грубо-направен фалшификат.

Тарджено знаеше, че ако го намерят, едва ли ще търсят други. Само профе сионалист от висока класа би се сетил да търси мъничкия керамичен предавател, който приличаше на петънце кал върху регистрационния номер.

Включи климатичната инсталация, запали цигара и вдъхна острия тежък аромат на турския тютюн. В същия миг скенерът започна да писука. Стрел ката взе да пулсира и да променя координатите си.

Те се придвижваха, но нямаше да ги изгуби.

Мислите на Тарджено бяха спокойни, но в чувствата му се прокрадна неже лана тревога. В главата му се въртеше нещо, което йезуитът бе казал.

Нямаше съмнение — Тарджено се страхуваше от жертвата си. Е, това е благоразумно, когато имаш работа с неизвестното. Но наистина ли не се интересуваше кой точно е Каренца?

Възможно ли беше да е Иисус Христос?

Ако беше така, цялата игра на котка и мишка се свеждаше до пълна глупост.

Имаше ли смисъл да се будалка със Сина Божи?