Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (14) (В очакване на второто пришествие)

Ватикана — Каренца. 25 август 1998

Отец Орландо разведе Питър из сградата, която щеше да бъде негов дом през следващите няколко дни — Академията на науките. Каренца видя лабораториите и кабинетите на втория етаж, където щяха да го изследват, и се качи в стаята си на горния.

Помещението беше малко и сякаш набързо пригодено за живеене. През единствения прозорец се виждаше звездното небе над ниските възвишения и грижливо подкастрените храсти, които красяха двора на Академията.

Легнал на твърдото неудобно легло, Питър си припомняше събитията от последните два дни, чиято връхна точка беше първият разговор с Комисията за разследваме на свръхестествените явления. Усмихна се.

Какъв чудноват екип бяха — един дебел кардинал, един кльощав свещеник и една класическа монахиня.

А и Кригер. Колко странно, че Ватиканът беше наел учен нобелист, за да разследва така наречените свръхестествени явления. Клепачите му натежаха. Макар че умът му подскачаше от една тема на друга, тялото му беше уморено и накрая се предаде. Питър затвори очи, унесе се в сън…

… и се събуди съвсем безпричинно в полунощ. Протегна се, стана и погледна през прозореца. Градът беше притихнал и тъмносин. Помисли си, че в цялата работа има нещо нередно. Сякаш гледаше привидно нормална картина и знаеше, че недостатъкът се крие някъде, но не можеше да го види.

Недостатък ли?

Е, може би това не беше най-точната дума. Но Питър беше убеден, че някои неща не са такива, каквито му ги представят. Обикновено не разчиташе на интуицията си, но сега тревогата извираше дълбоко от душата му. Тръгна към вратата.

Нямаше да се изненада, ако беше заключена, но тя се отвори тихо и го подкани в тъмния коридор. Той предпазливо слезе на втория етаж, където бяха лабораториите. Не смяташе, че върши нещо лошо. Искаше да разбере някои неща, които го засягаха лично.

Надникна в тъмния коридор. Заслуша се и като разбра, че е сам, влезе в най-близката лаборатория.

Вътре беше тъмно. Светеха само няколко компютърни монитора. Питър спря, за да свикне с мрака. Усети мирис на химикали, видя очертания на работни маси, лавици, колби и епруветки. Не разбираше много от химия, но пък умееше да борави с компютри. Застана пред най-близкия монитор и избра главното меню.

ПЛАН „ТОРИНО“

(А) Стартиране на проекта

(Б) Работни файлове

(В) Статистически анализи

(Г) Математически функции.

Избра „Стартиране на проекта“ и чу тихо писукане. Екранът примига и поиска парола.

Знаеше, че едва ли има шанс да уцели точната дума, но въпреки това написа няколко варианта. След три-четири отказа отново се появи главното меню. Компютърът не искаше да има нищо общо с Питър. В дъното на лабораторията имаше обикновена врата, която водеше към по-малка стая, нещо като личен кабинет с отрупани с книги лавици, голямо бюро и няколко шкафа. На единствения прозорец имаше тежки пердета и Питър реши да запали малката лампа на бюрото. В този час едва ли имаше някой в градината пред сградата. Прегледа книгите — учебници и изследвания по микробиология и генетика. Сигурно тук щеше да работи Кригер. В шкафовете вероятно имаше интересни неща, но той нямаше представа къде да търси. Всъщност имаше. Реши да започне от буквата „Т“.

В раздела „Торино“ обаче нямаше нито една папка, а само пластмасова карта, на която пишеше: „Строго поверително. Виж компютърните файлове“.

„Торино“ явно означаваше нещо за Кригер и Комисията за разследване на свръхестествените явления. Каренца погледна часовника си.

Разполагаше с още час и половина. Едва ли някой би дошъл на работа преди пет.

Разрови папките и намери личния дневник на Кригер. Беше написан на немски. Бавно започна да чете думите, които щяха необратимо да променят живота му.

Написани с четлив почерк, записките на Кригер започваха от 1 януари 1968.

„Надявам се, че в това има кръвна проба“ — каза ми отец Франческо.

Държеше шишенце, съдържащо тъмно оцветени влакна. Взех го и го вдигнах към лампата, за да го разгледам по-добре. „Първо — продължи отец Франческо, — искам да потвърдите съществуването на човешка кръв по тези влакна. И други работят по въпроса, но предпочитам да се доверя на един носител на Нобелова награда.“ Зарадван от сърдечната похвала за неотдавнашния ми успех, аз му обещах, че след няколко дни ще имам неоспорими отговори. Тестовете ми можеха да бъдат убедителни доказателства за ленените влакна. Методът на обработка с прекис можеше да потвърди съществуването на капки човешка кръв върху обувка, дори и почистена. — Идеята беше да се намери следа от хемоглобин — веществото, което придава на кръвта характерния й червен цвят. Знаех, че мога да направя това. Пероксидазата — съставна част на хемоглобина — се запазва непокътната дълго време, дори цели векове и ако се третира с реактив от фенолфталеин, се вижда под микроскопа като розово петънце.

Тестовете бяха позитивни, но само за да се уверя, ги направих няколко пъти. После изпратих доклад на отец Франческо — ленените влакна несъмнено съдържаха проби от човешка кръв. Днес тройката ме посети в новата ми лаборатория. Заедно с вълкоподобния йезуит дойде и един кардинал на име Лареджа — човек с едър кокал и склонност към изпълняване. Въпреки това изглеждаше много енергичен. Сякаш би се чувствал по-добре в някой пристанищен бар, отколкото в църква.

Третият член на групата беше монахиня. Казваше се Викториана и съвсем откровено, беше една от най-красивите жени, които съм виждал. Макар че беше облечена в одеждите на ордена си, аз бях изумен от безу пречната й кожа, очите на кошута и съвършенството на изящните й черти.

Защо ли се криеше в манастир? „Доволни сме от резултатите ви, доктор Кригер каза йезуитът. — И сме готови да предприемем следващата стъпка.“ Попитах каква е тя. „Пълен анализ“ — отговори кардиналът. Искаха да разберат всичко за кръвната проба. Освен това ми наредиха да получа генетичен отпечатък на човека, на когото е принадлежала кръвта. Спомням си как се учести пулсът ми. Онова, което искаха от мен, грани чеше с биохимично изследване. Не можех да си представя по-голям късмет. Казах, че е необходимо да направя анализ на самата ДНК.

Нямах представа как би се осъществил един такъв план, но ги уведомих, че ми трябва екип и скъпа апаратура. Кардиналът се съгласи веднага.

Само махна с ръка и рече: „Не се тревожи“. Не ги изненада дори цената на електронния микроскоп. Изведнъж осъзнах колко сериозни са тези хора. Какво ставаше? Разбира се, както ще ви каже всеки учен, занима ващ се с изследователска дейност — не задавай въпроси, когато отварят портмонетата. Но фактът, че съм добър учен, се дължи отчасти и на вроденото ми любопитство. Не можах да потисна въпросите, които вече се оформяха в главата ми. Попитах за срока и крайната цел. Колкото можело по-скоро. А що се отнася до крайната цел, въпросът бил много сложен.

Кимнах, но наблегнах на необходимостта да знам причината за работата си, защото това ще повлияе на начина, по който я върша. Отец Франческо ме изгледа, но не каза нищо. Имах чувството, че ме преценява. За пръв път усетих, че е опасен. Макар да е свещеник, Франческо има очи на влечуго… и ме плаши. Монахинята се беше запознала задълбочено с работата ми и разбираше от клетъчна биология. Знаеше за експериментите на Уотсън, Крик и другите пионери в областта на съставянето на генни карти, наслагване то на генетични кодове и генното инженерство. Останах потресен. Откъде знаеха толкова много? Почувствах се неловко и направо ги попитах защо се интересуват толкова много от клетъчна физиология и методите за рекомби ниране на ДНК. Да не би папата да подготвяше нова енциклика по въпро са за противозачатъчните средства и изкуственото осеменяване? Настоях.

Попитах ги за какво точно става дума — извънматочно оплождане или клониране? Какво точно искаше да постигне Църквата? Кардиналът се усмих на и отговори: „По малко от всичко“.

Какво искаха тези хора? За пореден път ги помолих да ми спестят театралниченето и загадъчните отговори. Казах, че ми е дошло до гуша.

Кардиналът вдигна пръст. Това беше достатъчно, за да привлече вниманието на всички. Сетне въздъхна и се съгласи да ми разкаже цялата история, но ме предупреди, че начинанието им е изключително сериозно.

Заклеха ме да мълча и ме заплашиха със смърт. Самата мисъл, че един свещеник заплашва със смърт, е абсурдна, но аз се вгледах в студените очи на Франческо и разбрах, че не се шегува. Кажа ли на някого, ще се простя с живота си, Невероятно! Лареджа кимна на монахинята и тя ми зададе един интересен въпрос — може ли според мен да се получи достатъчно генетична информация от ядрото на кръвната клетка, за да се репродуцират успешно гените чрез методите за рекомбиниране на ДНК?

Въпросът й толкова стимулира научната ми мисъл, че аз за миг забравих за трудностите. Идеята беше предизвикателна. Пръв я бе предложил Дейвид Силва от Станфорд. Викториана потвърди отговора ми, като издекламира откъс от спекулативните монографии на Силва, отнасящи се за изследванията в областта на рекомбинирането и клонирането. „Да съживим Моцарт“ беше публикувана в популярната преса, в „Сайънтифик Американ“, но повечето учени не й бяха обърнали внимание. После Викториана ми зададе основния въпрос — смятам ли, че идеите иа Силва са осъществими? Мога ли да съживя мъртвец, като го клонирам от генетичната информация, запазена пън физическите му останки? Стъписах се. Монахинята се усмихна и кимна. Беше много красива — почти като ангел. Да, Викториана искаше да възкреся мъртвец. Замислих се каква подготовка ще бъде необходима и какви експерименти ще трябва да се направят. Мислите ми се втурнаха в бъдещето и започнах да мечтая.

Сетне погледнах тримата и зададох един много съществен въпрос — съдържат ли кръвните проби, които ми дадоха, генетичен материал — т.е. белите клетки, които ще репродуцирам? Тримата кимнаха.

Монахинята добави, че донорът е починал, но аз вече се бях досетил за това. Лареджа ме погледна в очите. После ми каза, че кръвта и влакната са от нещо, което италианците наричат Санта Синдоне.

Италианският ми не е добър, но аз знам какво означава това. Почувствах внезапно замайване. Тези хора са напълно откачени. Санта Синдоне Свещената плащаница от Торино. Те искаха да клонирам Иисус Христос.