Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (33) (В очакване на второто пришествие)

Ричвю, Илинойс — Уиндзор. 26 ноември 1998

— Наистина има въздействие върху хората, нали? — каза Марион.

Стоеше до Чарлс Бранфорд, директора на новините в Си Би Ес. От другата й страна беше Мери Чин, втората след него. Марион току-що бе свършила интервютата с шефовете на Си Ен Ен и Ей Би Си и се чувстваше много самоуверена. Първите й репортажи за Питър бяха приети възторжено от всички телевизионни мрежи. Всички харесваха външността и стила й, а съдържанието на репортажите й беше сензационно.

— Невероятно — рече Чарлс Бранфорд. — Отсега нататък ще следим историята отблизо.

— Стига Питър да се съгласи — усмихна му се Марион.

— Да, ако Питър продължи да ни съдейства — многозначителво каза Бранфорд. — А аз съм сигурен, че вие имате влияние над него в това отношение, мис Уиндзор.

— Надявам се, Чарлс — усмихна се тя.

— Много сте прозорлива, Марион. Предполагам, че търсите място в някоя от големите телевизионни компании…

Тя знаеше, че сега не е моментът да се стеснява. Погледна го право в очите и най-сериозно попита:

— А вие на мое място нямаше ли да го правите?

Бранфорд кимна. Извърна поглед за миг, сетне извади визитна картичка от вътрешния джоб на сакото си и и я подаде.

— Добър отговор. Нека да поддържаме връзка. Бранфорд и придружителите му се качиха на колите си и потеглиха, Марион остана сама с проблемите си.

Вярно, служебните бяха почти решени. Но личните? Желаеше ли Питър Каренца като мъж? Усети, че се усмихва. Уместен въпрос. Е, нали затова бяха журналистите — да задават проницателни въпроси.

Едва не се засмя на глас на собствената си шега. Питър още говореше.

Думата „проповядва“ винаги бе имала негативен нюанс за Марион. Трудно й беше да възприеме Питър като проповедник. Нещо в стила и в хармонията му със слушателите въздигаше онова, което правеше, в изкуство.

Връзката, която създаваше между себе си и публиката, беше наистина необикновена. Не беше необходимо да си специалист по социология или теология, за да доловиш силното въздействие, което Питър имаше върху слушателите си. Внушаваше им да възприемат света по неговия начин и Марион беше убедена, че повечето от тях действително ще променят възгледите си.

Беше почти полунощ, когато Марион привърши да записва бележките си в портативния компютър. Даниел Елингтън вече спеше. Питър беше навън, до огъня. Денят беше толкова натоварен, че Марион не бе разговаряла с него.

Може би сега беше подходящият момент. Тя затвори компютъра и го прибра в коженото куфарче. Излезе от караваната и го намери седнал на един градински стол пред огъня. Съсредоточеният му поглед, макар и прикован в пламъците, малко я стресна.

— Добър вечер, отец Каренца — тихо каза Марион.

— Не знам защо — рече Питър, без да откъсва очи от огъня, — когато другите ме наричат „отче“, ми звучи естествено, но от теб не.

— Наистина ли?

— Да. От твоите уста звучи някак… нелепо.

— Съжалявам, само се пошегувах — каза тя. — Няма вече.

— Не е необходимо да се извиняваш. Не се обидих. Но като чух, че ме нарече „отче“, сякаш помежду ни се из дигна изкуствена бариера. А това не ми харесва.

Марион се усмихна и докосна ръката му, за да счупи всяка бариера, която би могла да се изправи между тях. Той трепна от допира й, но не дръпна ръката си.

Известно време седяха, без да разговарят. После Марион вдигна очи към него и тихо каза:

— Знаеш ли… влюбих се в теб.

Думите отекнаха в съзнанието й и колкото по-дълго Питър мълчеше и я гледаше, толкова повече тя се притесняваше. За миг се почувства като ученичка, готова да скочи и да избяга.

Очите му не трепнаха, докато изучаваше душата й.

— Сериозно ли говориш? — попита накрая той.

Тя кимна. Не можеше да каже нищо. В гърлото й беше заседнала буца.

Питър отново се вгледа в пламъците.

— Знаеш ли, това, което ми казваш, всъщност не ме изненадва.

— Толкова ли е очевидно? — усмихна се тя и разсеяно приглади косите си.

Той сви рамене.

— Може би за другите не е, но аз го усещам. При това силно.

— Съжалявам — измънка тя.

— Недей — каза той и изведнъж взе ръката й и я стисна.

Марион не знаеше как да тълкува нито изражението, нито думите му.

Как беше възможно един човек, който изглеждаше толкова чистосърдечен, внезапно да стане загадъчен и непроницаем?

Питър продължи да я гледа в очите и да държи ръката й. Марион си спомни как, когато беше на петнайсет години, седеше до Джейми Фалконе в стария олдсмобил на баща му. Джейми я гледаше и държеше ръката й — също като Питър сега. В движенията му имаше такава невинност… Марион почувства, че сърцето й литва.

Това беше лудост. Недействително. Не можеше да се пребори с това усещане.

— Питър — попита тя след дълго мълчание, — какво ще правим?

— Не знам — усмихна се нежно той. — Не съм специалист по тези въпроси. За последен път държах ръката на момиче, когато бях в гимназията.

— О, Питър…

Без да разсъждава, тя го притегли към себе си и го целуна. Той протегна непохватно ръце да я прегърне и я събори на земята. Тя го подразни с език, като близна леко устната му, но той не откликна.

Не знам какво да правя! — забързано каза той, очевидно объркан и развълнуван.

— Обичай ме.

Питър я притисна до себе си. Марион усети горещите вълни, които се излъчваха от него, и уханието на тялото му. Никога не бе желала толкова силно някой мъж.

— Марион — прошепна той и се дръпна назад, за да се вгледа в лицето й.

Устните му отново се раздвижиха, но не можа да каже нищо повече.

Тя мълчеше и го целуваше — вече по-спокойно и по — уверено. Този път той откликна на ласките й. Езикът му докосна нейния и тя потрепери от страст. Искаше й се той да разкъса дрехите й и да долепят голата си плът. Желаеше го.

Притисна се до него, почерпила сили от неговия плам, усети, че пенисът му е възбуден. Питър вкопчи ръце в гърба й и прошепна: Какво ще правим?

— Стой тук — отговори тя и внимателно се отдръпна от то. — Сега ще се върна.

Изтича до маздата, измъкна един спален чувал и се върна при огъня.

Бавно, все едно спазвайки някакъв ритуал, тя разстла чувала и съблече Питър. Тялото му беше слабо и мускулесто. Всичко беше съразмерно и пропорционално. Нямаше нищо излишно. Само красота.

Той се държеше като момче и се суетеше неуверено. Изглеждаше благодарен за помощта и разбирането й и я караше да го желае още повече… Непрекъснато мислеше колко неизвестно и безумно беше това преживяване за него.

Типичната за жената мечта да обучи съзряващо момче се превърна в действителност за Марион.

Той я изследваше бавно с ръце, език и тяло, толкова опиянен от възбуда и чувственост, че не можеше да пророни нито дума освен името й. В допира му имаше трепет и безкрайна радост и Марион се опита да му върне всяко удоволствие, което той й даваше така безкористно.

Можеше вечно да лежи до него. Нямаше нищо против, ако умреше в обятията му.

Той не можеше да се владее. Свърши твърде бързо, после още веднъж.

Беше изпълнен с неизчерпаема енергия и ентусиазъм и Марион се опасяваше, че няма да може да следва ритъма му.

Накрая се отпуснаха на мекия спален чувал. Звездите осветяваха голотата им. Сякаш се носеха прегърнати, без да говорят.

После, съвсем ненадейно, Питър затрепери, зарови лице в косите й и заплака.

Марион искаше да попита какво не е наред, но вече знаеше отговора.

Всичко беше наред.

И това беше проблемът.