Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (40) (В очакване на второто пришествие)

Колорадо Спрингс, Колорадо — Каренца. 23 октомври 1999

Марион подскочи.

— Питър! Какво правиш тук?

— Е, говорим за вълка, а той в кошарата — усмихна се Даниел Елингтън.

Първата реакция на Питър, когато наближи стаята и чу гласове, беше ярост. Влезе с желанието да ги разобличи в изблик на изпепеляваща омраза и гняв.

Но като ги видя напълно облечени, страстите му охладняха.

Реакцията му го обезпокои, сетне отново го ядоса. Наистина ли искаше да ги завари в леглото? Смути се от тази мисъл, но това с нищо не намали яростта му.

Питър вдигна дясната си ръка и посочи първо Марион, после Даниел.

Подсъзнателната сила, която се таеше дълбоко в съществото му, трепна, сетне започна да пулсира. Преди няколко месеца не би я разпознал, нямаше да може да я обуздае, да я овладее и да реши дали да я използва, или не. Ръката му трепереше. Яростта, която разкъсваше душата му, молеше да бъде освободена и крещеше за миг на неподправен гняв. Волята му се бореше сама със себе си.

Даниел се вторачи в очите му, без да обръща внимание на пръста, който сочеше право към гърдите му. Явно разбра, че в душата на приятеля му се води борба.

— Мога да ви убия — каза Питър. — И двамата…

Думите му отекнаха в стаята и ехото им остави хлад.

Даниел се изправи разтреперен и се олюля. Вдигна ръка, имитирайки подигравателно библейската поза на Питър, и го посочи с пръст. Изглеждаше глупаво и Питър се зачуди дали и той е толкова смешен.

— Точно така, приятелю! — изфъфли Дан. — Ще ни убиеш! И защо? Откога разговорът е в противоречие с Божия закон?

— Питър — намеси се Марион, — какво ти е? Не виждаш ли, че тук не става нищо?

Той знаеше, че тя говори истината. Отпусна ръка и гневът му започна да затихва. И в този миг Даниел отново се обади:

— Е-един момент! — Залитна напред, все още насочил пръст към Питър, и продължи: — Между другото, какво те засяга, дори да ставаше нещо? Господ или не, ти не притежаваш никой от нас!

— И по-рано сме говорили за това, Даниел — рече Питър. Опитваше се да запази самообладание.

— Да, точно така. Свобода на волята и други врели некипели — каза Дан пиянски. Гласът му бе изпълнен с презрение. — Всички ли сме Божии марионетки — включително аз и ти, — или действително правим своя избор в живота и любовта? Кой управлява света?

— Стига — рече Питър.

Изведнъж всичко му стана ясно. Даниел го предаваше. Откъсваше се от властта му и изменяше на доверието му. Даниел имаше право само за едно — каквато и да беше, връзката му с Марион нямаше никакво значение. Но Питър не можеше да се примири с мисълта, че приятелят му се отвръща от него.

— Стига, а? Моят Господ ми нареди. Можеш ли да ми заповядваш винаги, когато поискаш? — Даниел се изсмя.

— Това са пълни глупости. И ти също го знаеш.

Даниел се отвръщаше. От Него. Измяна. Предателство. Питър усети, че яростта му се възвръща.

— Дан, Питър… Моля ви! — Гласът на Марион трепереше.

Дан тръгна тромаво към Питър. На лицето му беше изписана несвойствена за него нагла и подигравателна усмивка. Пръстът му още сочеше Питър.

— Не знам какво става с теб, Питър, но не е хубаво. За кого, по дяволите, се мислиш?

— Достатъчно, Дан.

— Ти не ни притежаваш, Питър — викна Дан. — Разбираш ли това?

— Дан! Питър!

Гласът на Марион сякаш идваше от много далеч. Всичките усещания и чувства на Питър бяха приковани в Даниел Елингтън.

Обзе го ярост и той започна да гледа на Дан като на противник и дори враг. Зачервеното, изкривено от гняв лице на Дан пулсираше като фар, който насочваше Питър към мрачните владения на омразата.

— Дан, чуй какво ще ти кажа — махни се от очите ми.

Веднага.

— Не, Питър! Ти ме чуй и се разкарай оттук. И без това никой не те е канил да се появяваш посред нощ!

И го блъсна.

Каренца залитна. За миг му се стори, че го всмуква водовъртеж. За да потисне това усещане, той се вторачи в Даниел, който се извисяваше заплашително над него, стиснал юмруци.

Питър посегна към него, но не с ръката си. Също както човек с ампутиран крайник изпитва безчет усещания, така и Питър почувства силата и мощта на някаква невидима ръка, която се протегна към Даниел.

Светлината в стаята помръкна и гласовете на Марион и Дан се превърнаха в глухи стонове. Питър отчаяно пое въздух. Протегна невидимата си ръка и бръкна в гърдите на Дан. Побиха го ледени тръпки, когато пръстите му докоснаха горещото слизесто сърце.

В този миг престана да мисли какво прави. Вместо да отблъсне Дан от себе си, му се стори много по-лесно да стисне противната пулсираща буца, която пощуря от внезапния натиск, и да почувства как клапите се свиват и отпускат конвулсивно в лудешка аритмия.

Даниел Елингтън залитна назад и лицето му се изкриви в агония.

Извика и падна на колене. Очите му се изцъклиха. Хвана се за гърдите.

Питър се наведе напред и стисна още по-здраво.

Писъкът на Даниел постепенно заглъхна и се превърна в жаловито стенание. Той се надигна и протегна към Марион скованата си ръка.

Остана за миг в тази поза, после се строполи на пода.

В същия миг Питър загуби усещането, че има невидима ръка, и дори споменът за нея изчезна.

Сякаш безкрайно дълго никой не помръдна и не каза нищо.

После Марион се свлече до Даниел и извика: Помогни му! Питър, помогни му! Направи нещо! Не мога — отговори той.

Тя го погледна и разбра, че казва истината.

— Даниел! О, Боже! Дан! Даниел… — шепнеше Марион.

Питър не чувстваше абсолютно нищо.

Онова място в душата му, където обикновено кипяха страсти, беше необичайно мрачно и пусто. Студът, който го просмукваше в него, го ужаси. С надежда очакваше да изпита неприятната жлъч на угризението и страха.

Ала не усещаше нищо…

След миг, който му се стори цяла вечност, Марион го погледна.

— Извикай помощ! Бързо!

Той се приближи до телефона и сякаш изпаднал в унес, набра номера и повика „Бърза помощ“. Обърна се и погледна Марион с безизразни очи.

— Ти ли го направи? — попита тя. — Ти ли го уби, Питър?

— Сигурно е получил сърдечен пристъп. Беше толкова развълнуван, държеше се като обезумял. Не съм виновен.

— Не мога да повярвам…

Марион продължаваше да прегръща Дан и да го разтърсва. Питър я наблюдаваше, питаше се какви са истинските му чувства и се удивляваше, че не изпитва абсолютно нищо.

Наистина ли бе убил най-добрия си приятел? Възможно ли беше да убие някого толкова лесно?

Не, абсурд. Невъзможно. Самоизмамата, че имаше… невидима, смъртоносна ръка…

Не.

Тропането на вратата прекъсна мислите му. Погледна часовника си — бяха минали десет минути, откакто потъна в размисъл след случката.

Отвори вратата и лекарите минаха покрай него и се наведоха над тялото на Даниел.

Без да каже нищо, Питър се измъкна навън и тръгна по дългия коридор — притихнал и пуст като сърцето на Дан. Стъпките му заглъхваха в мекия дебел килим.

— Отец Каренца — попита дежурната на рецепцията, — какво има? Всичко наред ли е?

— Няма нищо — тихо отговори той.

— С какво мога да ви помогна?

— Бихте ли се обадили във фургона в ранчото на Върнън? Кажете им да изпратят хеликоптера.

— Сега ли, отче?

— Да. Трябва да отида на едно място. Предайте им, че ще чакам на покрива.

Повече от час летяха в лилавата нощ. Питър седеше до пилота, погълнат от полета в хлада и мрака. Очите му бяха притворени.

Близостта до металния корпус позволяваше на възприятията му да обхванат по-осезаемо чудото на летенето. Усещането беше опияняващо и най-важното — прогонваше мислите му.

Щеше да има достатъчно време за размисъл.

— Онова там беше Доув Крийк — рече пилотът, който като повечето местни жители, обичаше щата си.

Питър кимна, но не каза нищо.

— Докъде искате да отидем, отче?

— До някоя пустиня. Искам да посрещна там изгрева на слънцето.

Видя как хеликоптерът се вдигна нагоре, закръжи като любопитно насекомо, после се стрелна напред и свърна на север. Пилотът не искаше да оставя Питър сам на пустинния хребет. Макар че Питър му каза да се върне след шест часа, преди слънцето да започне да пече силно, пилотът го накара да си вземе шише вода.

Долу, в полите на стръмния южен склон, призрачно осветената от луната пустиня сякаш го викаше. На изток върховете на далечната планина вече блестяха от първите лъчи на новия ден. На запад небето беше още тъмносиньо и бездънно, но скоро щеше да се промени. Питър се огледа, доволен, че е съвсем сам — за пръв път от много време на километри от него нямаше никой. Никакви магистрали, коли, светлини, нищо, което да го разсейва. Нищо не нарушаваше абсолютната тишина в пустинята. Самотата прочисти мислите му като полъх студен вятър.

Кой всъщност беше Питър Каренца? Припомни си сцената в хотелската стая и осъзна колко нелепо би изглеждало всичко това в очите на другите свещеници. И той беше свещеник — разгневен и готов да убие най-добрия ги приятел — също свещеник, защото бе искал да люби неговата… каква всъщност му беше Марион? Любовница? Приятелка?

Държанка?

Имаше ли над нея повече права, отколкото Даниел? Питър се усмихна иронично. Свещениците нямат любовници, нито интимни приятелки.

Но може би вече не беше свещеник…

Но защо? Защото беше станал твърде велик за такова обикновено призвание?

От друга страна, не му пукаше. Не му трябваше никой и нищо. Можеше да прави каквото иска, така че докъде би го довел целият този самоанализ? Заслужаваше ли си?

Усмихна се горчиво, макар че съвсем не му беше весело. Ами Даниел?

Наистина ли усети сърцето му в невидимата си ръка? Или това беше илюзия, както настоявате подсъзнанието му? Вината го заля като мръсен дъжд. Потрепери и се вгледа в безкрайната нощ. Понякога, когато беше далеч от шума и глъчката, той усещаше промените, които хаотично блуждаеха в душата му. Чувстваше как новите елементи се сливат и внасят в характера му нови черти.

Понякога чувството беше опияняващо, друг път — ужасяващо.

Какво ставаше с него? Само преди година беше обикновен човек, доволен от скромния си живот. А сега енорията, хората и „Свети Себастиан“ изглеждаха на светлинни години далеч.

Не знаеше какво ще е бъдещето му, но беше сигурен в едно — никога нямаше да се върне в „Свети Себастиан“.

Загуби представа за времето, докато гледаше вълшебния прозорец на вселената. После изпадна в унес. Имаше чувството, че може вечно да седи така.

Изгревът изпълни пустинята с поразяваща бързина. Далечните скали започнаха да блещукат и да трептят от нагорещения въздух. Питър се обърна на юг и се вторачи в една точка на хоризонта — черно петънце, което изглеждаше незначително малко, но въпреки това неудържимо привличаше вниманието му.

Почувствал бе необходимост да бъде далеч от всички. Единствено времето можеше да го пречисти и освободи от напрежението на изискванията и очакванията на хората.

Черното петно се увеличи.

Питър си въобрази, че то се приближава, но все още не беше наясно какво е. Нещо в него обаче настойчиво притегляше вниманието му. То се движеше. Носеше се над скалистата повърхност. Всеки път, когато погледнеше, беше по-близо.

Ала очертанията му бяха неясни. Беше нещо безформено, променливо и приличаше на дим или мъгла, но не беше плътно. Отначало го помисли за изсъхнал трънак, подмятан от вятъра, но петното явно беше нещо много по-странно.

Пустинният пейзаж избледня и загуби багрите и контурите си като разводнен акварел. Питър не можеше да откъсне очи от черното петно.

Започна да усеща първите тръпки на страха. Онова, което се носеше над пустинята, идваше право към него.

Въпреки сухата топлина той почувства студ. Ако липсата на цветове е мракът, то наметалото, което обгръщаше приближаващия се предмет, беше наистина черно. Ала когато се вгледа по-внимателно, Питър видя, че нещото е по-тъмно от черно.

Уплаши се.

Нещото започна да придобива очертания. Овално или — вероятно елипсовидно, то имаше изящни и сложно преплетени пластове като мозъчните гънки или венчелистчетата на цвят. Колкото повече се взираше в тъмната маса, толкова по-неясна изглеждаше тя, и само когато погледнеше към периферията, придобиваше определени контури. Усещането, че е живо и разумно същество, го зашемети като плесница в лицето.

Вече нямаше съмнение, че нещото се е устремило към него. В импулс на пълно безумие му се прииска да хукне да бяга, без да се обръща.

Но остана на мястото си и зачака. Вторачи се в черните дълбини и осъзна, че не се е взрял в нещо, а в неговото отсъствие. Все едно виждаше дупка в действителността. Формите, гънките, браздите и загатването за движение в чернотата го изпълваха с отвращение, но Питър продължи да гледа.

Извърши множество добри дела, Питър… Думите докоснаха съзнанието му — нямаше друг начин да опише усещането. Студът вече не само го окръжа-ваше — той проникваше в порите му.

— Какво си ти?

Знаеш какво съм и кой съм…

Питър се вгледа в центъра на нищото и се опита да проумее хаоса, който се виеше като спирала в сърцевината па тъмата. Част от него избързваше да реагира на съществото по начин, който не му харесваше. В асиметричността му имаше някаква красота и порядък. И Питър разбра с какво или с кого разговаря…

— Какво искаш от мен?

Това би трябвало да е очевидно.

— Не съм убеден.

Опита се да отмести поглед от нещото, което висеше неподвижно пред него. Визуално опиянение — опасно, но и безкрайно привлекателно.

Питър, не се будалкай с мен…

— Какво?

Играй семантични и философска игри с другите. Моля те, Питър, не ме обиждай. Ти прекрачи прага. Мислех, че е по-добре да ти го кажа, момче — вече си мой… Питър се вцепени, когато думите докоснаха душата му за пръв път през живота си изпита истински страх.

— Никой не ме притежава — каза той, хипнотизиран от Тъмата.

Почувства по-скоро усещане за смях, отколкото действителния звук.

Вероятно имаш право. Може би наистина съм малко самонадеян. Да. Ти ме накара да проумея истината. Освен това няма да е толкова забавно, ако просто те взема, Питър.

— По-добре да дойда доброволно, така ли?

Отново усещането за смях.

Разбира се. Знаеш ли, подобно на една друга митична фигура — свети Николай, — и аз гледах и слушах, когато уби Даниел.

— Не съм го убил.

Лъжец. Огън да те гори.

Пак смях.

— Не съм го убил. Той получи сърдечен удар.

Наистина ли вярваш в това? Стоиш тук пред мен, гледаш в Бездната и не си спомняш какво се случи?

— Стори ми се, че почувствах как сърцето му тупти като обезумяло, сякаш щеше да се пръсне.

Смях.

О, „почувства“ го, и още как.

— Той беше най-добрият ми приятел…

Помисли, че се отвръща от теб. И вече не изпитва страхопочитание.

А, и нека да не забравяме — помисли, че чука твоята жена. Колко човешко от твоя страна.

Питър почувства вина и дълбоко в душата си съжали. Сега, когато Даниел беше мъртъв, съмненията му за изневяра се разсеяха. Какво значение имаше, ако Марион и Даниел се бяха любили? Това беше само среща на две тела — мимолетна и безобидна. Как и защо толкова много цивилизации бяха превърнали такова просто нещо в катаклизъм?

Ще ти потрябвам.

Настойчивият глас проникна в мислите му като заразен вирус.

— Не ми трябваш.

Ще ти бъде необходима по-голяма власт и аз мога да ти я дам.

— Срещу какво?

Отговор не дойде, но Питър беше зашеметен от непознато досега усещане. Възприятието завладя сетивата му и заплаши да го погълне изцяло. Не можеше да го опише по друг начин освен като смътно чувство за човешко страдание, болка и смърт в невъобразим, глобален мащаб.

Непоносима тежест и неизмерим мрак. Усещането се опита да го обсеби.

Питър отстъпи назад от Присъствието пред себе си и призова съзнанието си като щит. Предпази се и се отърси от човешката болка. Мисълта да изживее отново нещо подобно го изпълни с леден ужас.

То идва за теб, Питър. Ще те вземе. Сам не си достатъчно силен. Не можеш да създадеш всичко. И за да преодолееш онова, което току-що изпита, ти трябва още сила. Ти можеш да бъдеш Създателя. Можеш да притежаваш такава власт. А наред със силата за съзидание идва и останалият свят. Мислите ти за Марион и нейната преходна плът, която постепенно ще повехне и умре, са детински, С новата си сила ще имаш власт… над всичко.

Питър се усмихна.

— Това ли е моментът да ти кажа да изчезваш?

Можеш да правиш, каквото искаш… Това е най-хубавото, Питър. Ти режисираш представлението. Само кажи и ще стане.

Майната ти. Не ми трябваш. Сам мога да контролирам всичко.

Дръзки думи. Имаш егото да се справиш с цялата работа. Това ми харесва.

— Свърши си работата или се махай оттук. Отегчаваш ме.

Отново усещането за смях.

Ще ти покажа кой съм и ако отхвърлиш мен или същността ми, след като разбереш истината, ще те напусна завинаги. Няма да има титанична борба, нито метафизични глупости. Съгласен ли си? Постъпи по най-лошия начин.

Само заради театралния ефект ще започна с едно ЕТО, ВИЖ.

Питър се вторачи в Нищото, което се размъти и изяде дупка в горещия пустинен въздух. Беше въртящ се галактически грозд на всичко, което е било и ще бъде. Движещият се център се превърна във Всичкото, сърцевината на Вселената. Антиподни сили се стичаха и отдръпваха като мрачни приливи на страх и радост, любов и омраза, гордост и унижение, надежда и отчаяние, блянове и кошмари, светост и поквара и всякакви други емоции, които бе изпитвало човечеството. Гроздът се завъртя с лудешка скорост — водовъртеж, който повлече Питър. В тъмния му център той видя гънките и венчелистчетата на най-черната роза — цвят, разцъфващ в необикновен и ужасен зной. Изведнъж в диплите на Нищото забеляза едно лице — своето.

Нито вътре, нито навън бушуваше война, Питър знаеше какво вижда и прие неговата антрацитна същност.

И така, това е… каза Неговият глас и То започна да отшумява като свирката на минаващ влак.

Нищото се сви, намаля и се прибра в себе си. Докато го гледаше как се стапя, Питър имаше чувството, че то бяга от него, променяйки цвета си в целия спектър на дъгата до точката на изчезване.

Интуицията му каза, че То взе нещо от него — нещо ценно и незаменимо.

Питър разсеяно съзерцаваше черната точка, зад която като далечен мираж се мержелееше пустинята.

Хеликоптерът се стрелна надолу, кацна и от него слезе Лари Мелманик.

В душата на Питър бушуваха противоречиви чувства. В паметта му внезапно изникна споменът за Даниел и ужасната му смърт. Още не знаеше какво да чувства и какво трябва да направи.

Може би никога нямаше да разбере. Преживяното преди пристигането на хеликоптера избледня.

Облечен в синя риза и бежов панталон, Лари изглеждаше небрежно елегантен както винаги. Тим Върнън остана в хеликоптера.

— Не знаехме къде да те търсим — рече Лари.

— Но попитахте администраторката на хотела.

— Точно така. Малко се изненадах, когато разбрах, че си повикал хеликоптера.

— Никога ли не ти се е искало да останеш сам, Лари?

— Да, разбирам — отговори Мелманик и нетърпеливо махна с ръка — жест, който показа, че нищо не разбира.

— Защо си дошъл? Сигурно искаш нещо.

— Разговарях с Марион. Тя няма представа къде си.

Побъркала се е след смъртта на Даниел и твоето изчезване.

При споменаването на името й Питър остана необяснимо безчувствен.

Зачуди се какво ли правят тук Върнън и Мелманик и какво им е разказала Марион за смъртта на Дан.

Лари седна на скалата до него и го докосна леко по гърба.

— Питър, сигурно ще ти прозвучи смешно, но не знаем какво да направим…

— За какво говориш?

— Водата и храната свършиха.

— Точно както беше предвидил.

— Ами, след като се насъбраха толкова много хора, можеше да се очаква да възникнат неприятности. Айзенглас няма да помогне, пък и Националната гвардия не изгаря от нетърпение. Свързахме се с губернатора, но му трябвало време да вземе решение.

— Защо ми казваш всичко това?

— Знам ли. Всички предложиха да се обърнем към теб.

Може поне да се качиш на сцената и да им поговориш ще те слушат. Ще ги занимаваш, докато намерим вода и храна.

— А музиката?

— Мисля, че в момента на хората им трябва нещо повече, Питър.

Каренца нямаше настроение да прави нищо за никого. Беше погълнат от заниманието да научи нещо повече за динамиката на собствената си душа. Необходимо му беше време за егоистично самовглъбение, но се бе прославил като алтруист и самопожертвователна личност и нямаше друг избор.

Може би винаги щеше да е така. Никога нямаше да му остане време да изпита слабост, потребност или необходимост да бъде утешаван.

Взе едно камъче и го хвърли натам, откъдето се бе появило черното петно, после стана. Добре. Да вървим.

Въздъхна дълбоко. Въздухът беше топъл, но сух и изпълнен с уханието на непознати цветя. Ала не мога да ви обещая нищо.

Лари кимна.

Няма проблем. В такава ситуация е по-добре да се направи нещо, отколкото да седим със скръстени ръце. Щом така мислиш — сви рамене Питър.

Качи се на задната седалка на хеликоптера, като отчаяно се опитваше да си спомни…