Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (18) (В очакване на второто пришествие)

Каренца Куинс, Ню Йорк. 27 август 1998

Самолетът кацна навреме и за пръв път, откакто бе започнало цялото безумие, Питър изпита спокойствие. Още не беше сигурен какво ще прави през следващите един-два дни, но се чувстваше по-добре. Поне беше далеч от ватиканските фанатици и откровенията им. Ами ако всичко това беше истина?

Мисълта, че от генетичния отпечатък от кръвта на Иисус може да е клониран човек, не излизаше от главата му. Но предположението, че въпросната личност е той… Не. Това беше пълен абсурд.

Как е възможно той да е този човек — самият Иисус, както твърдяха те?

Тръгна с потока пътници. Ако отец Франческо и компанията му бяха разбрали кой самолет е хванал, някой сигурно щеше да го чака.

Възможно ли беше Ватиканът да има внедрени хора в американските тайни служби? Всичко беше възможно.

Работеха седмина митничари. Освен ако всички не бяха агенти на Ватикана, тук щяха да го задържат трудно. Шансовете му да разбере кой е човекът на Франческо бяха равни на нула.

Нямаше проблеми. Излезе заедно с другите пътници, пристигнали с различните международни полети. Посрещачите в огромната зала се вглеждаха в лицата на всеки новодошъл. Родители чакаха децата си, влюбени се прегръщаха, шофьори държаха табелки с имената на хората, които не познаваха. Стресна се, когато Марион го хвана за ръката и каза.

— Не се тревожете, ще ви измъкна оттук.

Питър се вглеждаше в лицата на хората. Търсеше някой, който би могъл да ги следи. Всичко изглеждаше нормално.

— С вашата кола ли дойдохте?

— Не, взех колата на една приятелка.

— Добра идея.

— И аз така си помислих.

Питър се вторачи в лицето й. Усмивката й беше мила и открита.

Устните й бяха прекрасни.

— Оттук — рече Марион и посочи ескалатора, който водеше към улицата.

Беше се вкопчила в ръката му като жена, дълго чакала да види любимия си. Близостта й му бе приятна. Сигурно приличаха на влюбени.

Минаха през остъклените врати и видяха жълтите таксита, които чакаха клиенти, а зад тях — входа на паркинга. Един от носачите се втурна към тях и на Питър изведнъж му се стори, че не прилича на носач.

В същия миг се появи още един, който уж понечи да помогне на Марион, но я хвана за ръката. Първият препречи пътя на Питър. Онзи, който държеше Марион, извади хромиран пистолет със заглушител, почти го опря в стомаха на Питър и каза:

— Трябва да дойдеш с нас, отче. Знаеш защо.

Каза го съвсем спокойно. Усмихваше се, но очите му бяха студени.

Трябваше да направи нещо.

Усмихна се и се вторачи право в кръглите очи на мъжа с пистолета.

— Няма да стреляш. Отец Франческо ти е казал, че му трябвам жив.

— Но не ми е казал нищо за нея — рече мъжът опря заглушителя в лицето на Марион и посегна да махне очилата й.

— Жалко. Хубава е, а?

Марион внезапно се завъртя и го удари. Ъгълът беше преценен точно и лакътната му кост изпращя като суха съчка. Пистолетът падна на земята. Всичко стана за по-малко от секунда. Питър застина смаян.

— Бягай, Питър! — извика Марион.

В същия миг, обаче вторият мъж се хвърли към пистолета, грабна го, насочи го към Марион и извика:

— Мръднеш ли, ще те застрелям!

Питър стоеше безпомощен. Негодници!

— Какво искате от нас? — викна Марион.

— Да го върнем — ухили се нападателят. — Веднага.

— Защо? За Бога, какво си направил, Питър?

— Няма да повярваш, ако ти кажа. Съжалявам, че те замесих в тази история.

— Млъквай. Качвайте се в колата — прекъсна го мъжът с пистолета.

Марион се прегърби и покорно тръгна към лъскавия черен автомобил, спрян до тротоара.

— Тя няма нищо общо и… — почна Питър.

— Не ме интересува — прекъсна го онзи. — Ще дойде с нас. Има кой да реши какво ще я правят.

Питър не хареса последните му думи.

— И какво ще стане, ако ти, заповядат да я убиеш?

Едрият тип се ухили.

— Е, все някак трябва да си изкарваме прехраната, нали?

— Не — каза Питър съвсем спокойно, посегна и хвана ръката му.

— Качвай се в колата! — викна мъжът.

Едрият тип внезапно се олюля. Костите му изпращяха като сухи съчки. Питър продължи да стиска и тихо повтори:

— Не.

Беше сигурен, че макар да пищеше, мъжът го е чул.

Очите на главореза се изцъклиха, устата му се изкриви от болка.

Той политна към Питър и насочи пистолета към стомаха му. Свещеникът пусна китката му и сграбчи пръстите, стиснали оръжието.

Чу се приглушен звук и куршумът се заби във вратата на колата.

Погледът на Питър се замъгли за миг, после отново го обзе усещане за пълна яснота. Негодникът се беше опитал да убие него и Марион.

Около ръката на Питър затрептя синкаво сияние. Топящият се метал на пистолета се застича по невредимите пръсти на Питър. Лъскавите капки се сипеха по бетона като сребърен дъжд. Беше красиво. И ужасяващо.

Ръката на едрия мъж се превърна в овъглена кост и падна на земята като пепел от цигара. Синкавото сияние изчезна.

Онемяла и втрещена, Марион гледаше Питър. „Кой си ти?“ — питаха очите й. В тях се таеше страх, но и нещо друго. Питър се надяваше, че е благоговение.

— Хайде — каза той и й протегна ръка. — Да се махаме оттук.

Хукнаха към колата й, качиха се и потеглиха. Питър гледаше ръцете си. Опита се да си представи как се чувства Марион и смутено попита:

— Видя ли какво стана?

— Отче, как бих могла да го пропусна?

Питър въздъхна и поклати глава. Как да й обясни? Щеше ли да му повярва? Всъщност какво значение имаше?

— Виж какво — рече Марион и леко докосна ръката му. — Не знам какво става, но право да ти кажа, побиха ме тръпки. Първо, човекът, който иска да те обере, пада поразен от мълния — само дето лекарят каза, че по-скоро приличал на опечен в микровълнова фурна, — а сега…

Много добре видях какво направи с този тип и с пистолета. Извинявай за любопитството, отче, но какво става, по дяволите?

— Моля те, наричай ме Питър — каза той.

Колата летеше. Марион се взираше напред, но Питър имаше чувството, че го гледа в очите.

— Добре — въздъхна той. — Ще ти разкажа всичко, което знам.