Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (23) (В очакване на второто пришествие)

Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 28 август 1998

Докато караше колата към апартамента на Сузет, Марион беше обсебена от мисълта, че ги преследват. Не можеше да се отърси от чувството, че мъжът, който бе изтезавал Дан, е по дирите им и ще ги убие.

— Няма никой — каза Питър, след като се обърна и видя, че зад тях не светят фарове. — Успокой се.

— Може да е сложил електронно устройство, чрез което следи накъде се движи колата — каза Дан, сгушен на задната седалка.

— Весело предположение — отбеляза Марион.

— Да оставим колата в гараж и да вземем метрото — предложи Даниел.

— Утре може да накараш някой техник от телевизията да я провери.

— Идеята не е лоша — съгласи се Марион.

Гласът на Дан звучеше съвсем нормално. В главата й отново оживя споменът как Питър го излекува. Вероятно красивият свещеник още не можеше да приеме кой е, но правеше достатъчно, за да превърне нея, Марион, в истински вярваща.

Сиянието около тялото на Дан и начинът, по който кръвта и раните изчезнаха, беше най-хубавото преживяване в живота й. Да стане очевидец на такова нещо! При самата мисъл на гърлото й заседна буца и в очите й бликнаха сълзи. Бе плакала и през цялото време, докато Питър разказваше на Дан необикновената си история. Йезуитът изслуша внимателно всяка подробност, не го прекъсна и не каза нищо.

Преценяваше и анализираше всяка негова дума.

— Знаеш ли — тихо каза накрая Елингтън, — на мен не ми звучи безумно. Като размислиш, има смисъл.

И изброи няколко научни обяснения за „дарбата“ на Питър да лекува и унищожава. Марион слушаше спокойните му логични думи и започна да мисли, че ще повярва в невъобразимото. Дан обобщи случая най-добре от всички.

— Приеми го, Питър. След онова, което направи с мен, не ми е трудно да повярвам, че може да си Божият син.

Питър реагира остро. Продължи да настоява, че е само инструмент и поради някаква причина Господ действа чрез него и само го използва.

Ала за какво? Никой нямаше отговор на този въпрос.

Оставиха колата в един гараж и се качиха на метрото. Марион не обичаше да се вози нощем в метрото и по принцип не го правеше. По докато до нея беше Питър Каренца, тя знаеше, че е в безопасност.

— Мисля, че нямаш голям избор, Питър — каза Даниел. — Трябва да се криеш, приятелю.

— Но къде да отида? Не мога вечно да бягам. — Нямам и пари. Нито дори кола.

— Аз имам пари — каза Дан.

— А аз — кола — обади се Марион и сама се изненада от думите си.

— Ще ми дадеш колата си? — изуми се Питър.

— Не съвсем — усмихна се тя. — Аз ще карам.

— И аз ще дойда — каза Даниел. — Не мога да те оставя да бягаш сам от онзи главорез. Пък и съм ти задължен.

— Нищо не ми дължиш.

— Така си мислиш ти — усмихна се Дан.

Марион погледна Питър Каренца и за пръв път се опита да превъзмогне мисълта, че се влюбва в него.