Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (36) (В очакване на второто пришествие)

Елингтън Сейнт Луис, Мисури. 14 април 1999

Минаха много месеци, откакто Питър и придружителите му бяха напуснали фермата на Афхолтър. Нещата се усложниха толкова бързо, че Даниел нямаше друг избор, освен да предложи да се настанят в по-просторна и официална главна квартира в Сейнт Луис. Макар и негласно, той беше станал нещо като „изпълнителен директор“ на пътуването. Всичко нарастваше в геометрична прогресия — натискът от страна на медиите, парите и стресът от последователите на Питър — и ставаше все по-трудно за управление.

Приеха поканата на един богат търговец на недвижими имоти от Сейнт Луис да използват част от офиса му. Остъклената врата на Даниел гледаше към помещението с дванайсет работни места — почти всички заети. Бяха се превърнали в бизнес-корпорация.

Даниел поклати глава и погледна към работното помещение, където служителите отговаряха на обажданията и вкарваха информация в компютрите. Неколцина разтоварваха пощенските чували на масите. Писма, документи, молби и множество дарения се стичаха с невероятна скорост в новата главна квартира. Въпреки честите призиви на Питър да не изпращат пари, милиони хора продължаваха да го правят.

Благотворителната фондация „Каренца“ се разрастваше. Трудно му беше да си представи, че всичко стана толкова бързо.

Видя, че влиза Марион, и се загледа в нея. Хм. От години не му бяха хрумвали подобни мисли.

Отдавна имаше чувството, че целомъдрието има по-скоро психологически, отколкото физически измерения. Един от професорите йезуити казваше, че половият орган е между ушите, а не между краката, и Дан бе съгласен с него. Въпреки това беше сигурен, че на младите момчета, които пристъпваха прага на семинарията девствени, им беше по-лесно, отколкото на хлапетата, прекарали няколко изпълнени със страст нощи. Просторното административно помещение избледня и Дан се унесе в спомени…

Беше седемнайсетгодишен. Изтегнал се бе на шезлонга с Джуди Борнуел. Родителите й отсъстваха, малкият й брат спеше и Джуди бе решила, че това ще е нощта, в която ще стане жена.

Джуди Борнуел.

Единствената му любов. И любовница. Дан често се чудеше какъв ли е сексът с жена, а не с момиче…

— Добре ли си, Дан?

Мелодичният й глас го стресна и той погледна Марион така, сякаш я виждаше за пръв път.

— Извинявай — каза той и усети, че се изчервява.

Бях се замислил…

Марион се усмихна. Беше адски красива. Хрумна му налудничавата мисъл да й каже как му въздейства и че я желае.

Не. Не можеше да го направи. Не беше сигурен в чувствата си. Може би близостта й и ежедневните им контакти го караха да се вълнува така.

Тя заговори за служителите и за плановете на Питър за следващите няколко седмици, но Даниел не я слушаше и когато тя го попита нещо, се стресна:

— Извинявай, Марион. Напоследък не спя достатъчно. Просто не те слушах, само те гледах.

— Знаеш ли, понякога си много сладък — засмя се тя.

Думите и го покосиха като куршуми. Какво искаше да каже? Дан се усмихна безпомощно.

— Питах те дали да кажем на онзи репортер от „Ню Йоркър“ да се обади след един-два месеца.

— Да. Тогава може би няма да е такъв хаос.

— Добре. Ще кажа на Питър какво е мнението ти.

Тя се обърна да тръгне. В изблик на внезапен гняв той я хвана за ръката. Допирът беше изключително чувствен възбуждащ.

— Ти си много близка с него, нали? — тихо попита той се вгледа в зелените й очи. — Буфер между него и останалия свят. Всичко минава през теб, преди да стигне до него.

Марион се усмихна стеснително.

— Наистина ли изглежда така?

— А не е ли?

— Да, предполагам.

— Искам да кажа, че аз съм му приятел отдавна. Сам мога да му кажа какво мисля за тоя проклет репортер.

— Знам, Дан. Извинявай.

Никоя жена не му беше въздействала по този начин.

— Не е необходимо да се извиняваш — бързо каза той и я пусна. — Не исках да стане така. Просто трябваше да ти обърна внимание върху този факт. Някои хора ще те намразят.

— Имаш право. Все забравям колко си умен, Дан.

— Между другото, къде е Питър? Не съм го виждал цяла сутрин.

— Горе, в апартамента. Разговаря с издателите от „Саймън и Шустер“. За книгата.

Даниел кимна. Преди осем месеца никой не бе чувал за Питър. А сега се държаха с него като със звезда. Дали и „Плейбой“ нямаше да поиска интервю?

— Добре, следобед ще се кача и ще се опитам да поговоря с него.

— Ще се видим по-късно — каза Марион и излезе от кабинета му.

Да, щяха да се видят отново. Но никога нямаше да я види така, както в една нощ преди много време.

Нямаше представа какво го накара да надникне през щорите на караваната. Дали подсъзнанието му бе усетило какво става навън? Огънят беше почти загаснал, но светлината беше предостатъчна.

Вътрешният му телефон отново иззвъня.

— Да?

— Отец Елингтън? Някой си мистър Бевинс иска да ви види.

— Кой?

— Фредерик Бевинс. Казва, че имал уговорка…

Даниел прокара пръсти през дългите си руси коси.

Бевинс. Точно така. Оня тип с превъзходните препоръки, който кандидатстваше за охраната.

— Добре — каза той. — Да дойде при мен.

На остъклената врата се почука и секретарката въведе един нисък набит мъж, облечен в обикновен сив костюм. Над тънките му устни имаше грижливо подрязан мустак, а носът му май беше счупван повече от веднъж. Очите бяха малки, разположени далеч едно от друго и под гъсти вежди. Макар да не изглеждаше на повече от четирийсет години, косата му беше оредяла. Фактът, че я бе подстригал късо и сресал назад, показваше, че не му пука. Външността му не беше заплашителна, но загатваше, че е по-добре да не го закачат.

— Отец Елингтън — каза младата секретарка, — това е мистър Бевинс.

Даниел стана и се ръкува с мъжа. Ръкостискането му беше силно.

Твърдостта показваше, че мистър Бевинс не се бои от тежка физическа работа.

— Седнете, мистър Бевинс.

— Благодаря, отче — отговори той и огледа кабинета.

Даниел прочете още веднъж биографията му. Научна степен по съдебна психология от университета в Мисури, две години в армията, три години заместник областен шериф във Вашингтон и десет години в „Уелс Карго“ като охрана, а накрая сержант. Сетне още три години като заместник-президент на „Сикюър Систимс лимитид“.

— Разкажете ми за последното си назначение, мистър Бевинс.

— Може да ме наричате Фред, ако желаете.

— Добре. Какво е „Сикюър Систимс лимитид“?

— Фирмата на моя шурей. Но винаги съм искал сам да си бъда началник. Желанието ми е да се занимавам с модерни охранителни системи и компютри.

Даниел кимна, макар че не разбираше много от тези неща.

— И какво стана? Защо кандидатствате за това място?

Фред Бевинс се усмихна и сви рамене.

— Ами, нещата стоят така… Бизнесът потръгна и шуреят ми стана алчен. Нае други хора да вършат работата ми, като им плащаше наполовина от моето възнаграждение и всъщност ме извади от играта.

— Разбирам — каза Дан — И така, значи пак търсите работа като охрана…

— Ами това е единственото, от което разбирам. Пари не са ми необходими, най-важното е да върша нещо.

Даниел се усмихна. Въпреки външността и грубоватите си черти, Фредерик Бевинс беше забавен и приятен.

— Ясно… Искате да се занимавате с нещо през свободното си време.

— Да, но не е точно така, както мислите. Ще върша добра и сериозна работа. Това не е шега за мен. Аз съм католик, макар напоследък да не ходя често на църква.

Тази работа ще ми даде възможност да си възвърна Божията милост.

Дан кимна. Познато обяснение. От няколко месеца беседваше с кандидатите за работа и се учудваше на големия брой на онези, които изтъкваха подобни причини, за да служат при отец Питър.

— Шефът ви, отец Питър, върши добри дела за всички.

Това ме навежда на размисъл. Чувствам се длъжник на хората, които не са успели като мен.

— Да. Разбирам.

— Имате ли много кандидати за шеф на охраната?

— Да, но малцина имат сериозен опит като вас. Желаете ли да чуете какви са изискванията ни, мистър Бевинс?

— Разбира се. Но, моля ви, наричайте ме Фред.

През следващите няколко минути Дан обясни какви са задълженията на поста. Питър Каренца се нуждаеше от лична охрана, докато пътуваше из страната. Трябваше да бъде пазен от тълпата, защото привличаше вниманието на все повече умопомрачени люде и потенциални убийци. В сградата също трябваше да има охрана. Даниел изброи затрудненията и изслуша Бевинс, който се съгласи с всичко и направи уместни забележки и предложения. В края на разговора стана ясно, че Бевинс знае достатъчно. Един пенсиониран полицейски капитан от Сейнт Луис бе предложил услугите си да ръководи нещата, но Бевинс щеше да бъде добър сержант, макар и негов заместник, Даниел би го назначил дори за шеф на охраната.

Държеше да беседва лично с новите служители. Не забравяше, че всеки кандидат може да е внедрен от Ватикана, за да саботира организацията или да се добере до Питър.

След разговора Бевинс си тръгна, а Дан се облегна и пак се замисли.

Една сцена изгаряше мислите му. Образ, който се бе запечатал в паметта му. Очертано на фона на синкаво — черната нощ, съвършеното тяло на Марион се извиваше и люлееше в най-древния от всички ритми.

В такива мигове, когато образът го изпепеляваше като новородена звезда, нищо друго нямаше значение. Дан я желаеше.