Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (4) (В очакване на второто пришествие)

Бруклин, Ню Йорк — Собески. 15 август 1998

Отец Собески никога не беше виждал отец Каренца толкова разстроен.

Бе имал работа с много свещеници, внезапно загубили вярата си, но инстинктът му подсказваше, че този път не става дума за това. След четирийсетгодишно проповядване човек усеща такива неща… Пък и му бяха казали да следи отблизо този свещеник, Каренца дойде в стаята му с желанието да разговарят, но още не бе проронил дума. Стоеше пред бюрото на Стан и се двоумеше, извърнал поглед встрани. Несъмнено беше много красив. Изящните му остри черти явно не пречеха на популярността му сред енориашите. Те обичаха приятната пленителната усмивка, която днес не красеше лицето му.

— Кажи ми — почна отец Каренца, — някога, виждал ли си… свещеник… който е убил човек?

— Питър! — ахна Собески. — Какво е станало?

— Мисля, че убих човек. При самоотбрана.

Отец Каренца се вторачи в ръцете си и бавно прикри лицето си с тях.

„Господи! Това е лудост“ — помисли Собески и каза:

— Искаш ли да се изповядаш?

Опитваше се да говори спокойно и професионално, ала треперещият му глас го издаде.

Питър бавно поклати глава.

— Не.

— Тогава какво? Слушам те…

Каренца погледна през прозореца, после отново към Собески.

— Може и да греша. Нека да ти разкажа.

Питър преглътна с усилие. Челото му беше обляно н пот.

— Искаш ли да пийнеш нещо, преди да започнеш? Имам бренди…

— Да, мисля, че ми е необходимо. Благодаря. Стан се приближи до малкия дъбов шкаф до телевизора, извади гарафа и две кристални чашки, напълни ги и подаде едната на младия свещеник.

Отец Каренца отпи внимателно и погледна Собески в очите.

— Питър — великодушно се усмихна Стан, — стига си го увъртал.

— Съжалявам — прекъсна го Каренца. — Повярвай ми, това е най-безумното нещо, което…

Собески се вгледа изпитателно в Каренца. Питър беше много развълнуван и уплашен и губеше самообладание. Затова му каза колкото можа по-спокойно:

— Сигурно не е чак толкова лошо.

— Не, отче. Ще помислиш, че съм се побъркал. Собески се опита да се усмихне.

— Няма. Довери ми се, Питър. И, за Бога, няма ли най-после да ми кажеш какво се е случило?

Заеквайки, Питър му разказа как бил тръгнал до кварталния магазин, за опита за грабеж и за… бедствието.

Когато свърши, изглеждаше изчерпан и смазан. Дишаше тежко. Собески се чувстваше странно вцепенен. — Казваш, че било като… синкав огън, така ли? Питър кимна.

— Сигурно го е поразил гръм. Казват, че светкавиците правят странни неща…

Питър се намръщи и поклати глава.

— А може ли да излизат от ръцете ти?

Стан отмести поглед. Младият свещеник — несъмнено вярваше на историята си, а ако се съдеше по очевидното му вълнение, не можеше да става и дума за измама.

— Кажи ми, Питър… Тялото още ли е там?

Отец Каренца бавно разтри слепоочията си. Беше затворил очи.

— Не знам. Трябва да е там. Аз се паникьосах и побегнах. Трябваше незабавно да разговарям с някого.

— Може би трябва да отидем там… — предложи Собески. Питър го изгледа гневно.

— В уличката ли?

— Да.

— Господи, не знам дали ще мога — въздъхна Питър.

— Най-добре ще е, казвам ти. Това беше единственият начин да провери случилото се. Не изпитваше кой знае какво желание, но се налагаше. Шефове те му щяха да искат доказателство.

— Какво е било, отче? Някакво чудо ли?

Стан не беше сигурен дали има отговор, но трябваше да каже нещо, каквото и да е.

Отче, неведоми са пътищата Божии. Но ако Той те е избрал да станеш очевидец или да извършиш чудо, макар и да не ни харесва и дори да е ужас но, ти трябва да понесеш и да приемеш онова, което Господ иска от теб. Та кава е Божията воля и ако е необходимо, трябва да я носиш като жесток кръст до края на живота си.

— Но защо?

— Питър, ако наистина е станало така…

— Какво означава „ако“? Още ли не ми вярваш? Каренца-блъсна стола си и тръгна към вратата.

— Отче, къде отиваш?

— Нали искаше да видиш доказателство? Добре тогава, да вървим.

Веднага!

„Господ да ми е на помощ — помисли Стан. — Господ да е на помощ на всички.“