Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (32) (В очакване на второто пришествие)

Ричвю, Илинойс — Кареща. 25 ноември 1998

— Питър, наистина си голяма работа — възкликна Даниел Елингтън. Седяха до кухненската маса в караваната — подарък на Питър от Херман Бекер, бащата на възкръсналата Аманда и собственик на няколко магазина за автомобили в Сейнт Луис.

Караваната беше паркирана във фермата на Джордж Афхолтър, чиито смъртоносни рани бяха излекувани от Питър след катастрофата на междущатска магистрала 64.

Питър само се усмихна.

— Колко ще продължи всичко това? — продължи Дан.

— Имаш предвид подвижното партизанско проповядване?

— Никога не ми е минавало през ум да го определя така — ухили се Питър. — Но знаеш ли, звучи добре.

— Партизанско проповядване — харесва ми.

Той надникна през прозореца и видя хилядите хора, заобиколили караваната.

Глъчката на тълпата се беше превърнала в постоянен съпровождащ шум. Хората чакаха от часове. Повечето бяха от градчетата около Сейнт Луис, други от самия град. Бяха се смесили с екипите на различните радио — и телевизионни станции. Марион беше някъде сред тях и се опитваше да се оправи с множеството и с прииждащите журналисти.

Въпреки есенния хлад, който се усещаше във въздуха, навред се чувстваше празнична атмосфера.

— Погледни, Даниел — каза Питър. — Колко амбулантни търговци има. Това е неизбежно, нали?

Продавачите на сандвичи, сладолед, ядки и пуканки се надпреварваха да си пробият път през тълпата.

— Ами инак трябва да извадим отнякъде хляб и риба, нали? — каза Даниел.

— Не ме изкушавай, Дан — усмихна се Питър.

Каза го на шега, но приятелят му не се засмя. Всъщност Питър не си спомняше Даниел да го е гледал толкова сериозно.

— Знаеш ли — рече Дан, — това съвсем не е смешно.

Питър го разбра много добре и се замисли.

Преди няколко седмици, когато отец Франческо и неговите приятели му бяха разказали цялата история, той се вбеси. Целият му живот изглеждаше една лъжа, основана на фалшиво минало.

Но след това, когато се бяха опитали насила да го върнат в Рим и бяха изтезавали Дан, Питър реши, че най-добрата защита е атаката. А това означаваше да бъде сред хората.

След бунта в автомобилния завод се посъветва с Дан и Мариои. Те се съгласиха с него и събитията се развиха с шеметна скорост.

— Знаеш ли, има нещо, за което никога не разговаряме каза Даниел.

— Какво?

— Кой си ти, Питър? Иисус ли си? Трябва ли да коленича пред теб? Ти ли си Онзи, на Когото се моля цял живот?

Питър не знаеше какво да отговори. Накрая каза:

— Точно това се опитвам да разбера и аз, Дан. Не се чувствам Господ. Не усещам да съм се променил. Все същият съм.

— Но…

— Но животът ми е съвършено различен. Знаеш ли, че не съм извършвал богослужение, откакто напуснахме Ню Йорк? Нито едно! Чувствам се някак неестествено без този ежедневен ритуал.

Даниел се усмихна тъжно.

— Знам. И аз имам същия проблем.

— Толкова сме заети… Сякаш дълбоко в душата ми има стаичка, която е била заключена през целия ми живот. Онова, което научих в Рим, махна резето и сега, когато вратата е отворена, знам, че никога няма да я затворя. Светлината, струяща от тази стаичка, ще осветява пътя ми до края на живота.

Имаш ли чувството, че се приближаваш до тази стаичка? Ще погледнеш ли през вратата, за да видиш откъде идва светлината?

Надявам се. Усещам, че неумолимо вървя към нея. Без да спирам.

И какво изпитваш? Какво ще стане, ако решиш, откриеш или приемеш, че си Божият син? Мислил ли си за това?

— Не толкова, колкото би трябвало; Става ми неудобно.

Дан кимна.

— Вярвам ти, Но какво ще правим по-нататък?

— Ами, единодушни сме, че започнахме нещо важно.

Хората винаги са ме харесвали. Ще продължим и ще върша онова, което съм правил винаги.

— Добре, но какво ще кажеш за всичко онова, на което са ни учили и в което вярваме?

— Имаш предвид Христос ли?

— Да, и Второто пришествие. Ако ти си Месията, какво ще стане после? Ще настъпи ли краят на света?

— Не знам, Даниел. Кълна се!

Питър погледна множеството, събрало се около караваната. Чувстваше се отговорен за всички и искаше да ги поведе — каквото беше и тяхното желание.

— За какво се замисли? — попита Дан.

— Знам, че тези хора навън се нуждаят от нещо. И поне засега това съм аз.

— Сигурен ли си, Питър? Това е голяма отговорност.

Каренца сви рамене.

— Нямам друг избор. Чувствам какво им е потребно.

Не разбираш ли?

Видя Марион Уиндзор, която разговаряше с малка група небрежно, но стилно облечени хора — явно журналисти. С негово съгласие тя ръководеше сензационната му поява в средствата за масово осведомяване.

Марион беше изумителна жена и му въздействаше по съвършено непознат начин. След като през целия си зрял живот бе потискал едно от най-естествените човешки желания, сега му беше трудно дори да си признае, а още повече да разкрие чувствата си. Но искаше да опита.