Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (51) (В очакване на второто пришествие)

Сейнт Луис, Мисури — Уиндзор. 13 декември 1999

Студените декемврийски ветрове вилнееха по заледените брегове на реките и градските улици. Марион погледна мрачното небе и се зачуди дали някога ще дойде пролетта. Но не зимата, а Питър вкаменяваше сърцето й.

Минаха повече от четири седмици от появата му в „Нюз найт“, а той беше разменил с нея само няколко думи. Прекарваше все повече време сам — или в кабинета си в сградата на фондацията, или в мансардата край Ривър Парк. Пренатоварваше програмата си, като по този начин се изолираше от всички — но предимно и умишлено от нея.

На вратата се потропа и Марион се зарадва, че прекъсват мислите й.

— Отворено е…

— Здрасти — рече Били и влезе в кабинета. — Познай кой иска да ни види.

— Той ли? Кога?

— Веднага.

Марион стана и оправи полата си. Изискванията на служебното положение на Били и отговорността на бъдещ баща го бяха променили до неузнаваемост. Хората, които сега се запознаваха с него, никога не биха повярвали, че е бил рокер. Марион уважаваше способността и желанието му да се променя и си позволи да му стане приятелка. Напоследък, ако не бяха разговорите с Били, тя би се побъркала.

— Добре. Горе ли е? — попита Марион.

— Да, в кабинета си.

Били чакаше до вратата. Изглеждаше нервен и тя също се притесни, ала същевременно изпитваше и любопитство да разбере какво иска Питър.

— Имаш ли представа защо ни вика?

Били поклати глава.

— Не. Надявах се, че ти знаеш.

— Може би ще ни уволнява… — ухили се тя.

— Странно, и аз си помислих същото — засмя се Били.

Качиха се в асансьора и Били натисна копчето за горния етаж.

— Е, поне винаги можем да се върнем към предишните си занимания.

Той я погледна в очите, — сетне поклати глава.

— Не и аз, Марион. Мисля, че вече ще ме е страх от мотоциклета.

Тя стисна ръцете му.

— Знам какво имаш предвид, Били. Всички се променихме покрай него, нали?

Вратите на асансьора се отвориха. Двамата тръгнаха по коридора към големия двустаен апартамент. Питър седеше в хола, зад отрупаното с книжа бюро. В единия край имаше компютър, а в другия — няколко телефона. Каренца беше облечен в познатите небрежно елегантни дрехи — синя риза, сивокафяв елек, избелели джинси и маратонки „Рийбок“. Вдигна глава в очакване, без да променя безстрастното си лице.

— Моля, седнете. Искам да поговорим за нещо.

В гласа му имаше нюанс, който Марион не можеше да определи. Притесняваше се, че разстоянието, което той бе поставил помежду им, вече не й позволяваше да го разбира.

— Какво има? — попита Били. Опита се въпросът му да прозвучи нехайно, но не успя.

— Току-що получих това — отговори Питър и им подаде по един екземпляр.

Беше покана за Международния религиозен събор в Лос Анджелис.

— Фримейсън Купър ли стои зад цялата тази работа? — попита тя.

— Да — отговори Питър.

— Ще приемеш ли?

— Точно за това исках да разговаряме. Мислите ли, че идеята е добра?

— Не знам — каза Били. — Прилича ми на измама. Самореклама за Купър и телевизионните му приятели…

— Да, и аз си помислих така. И все пак, възможно е да използваме събитието в името на доброто. Не мислите ли?

— Искаш ли да отидеш, Питър? — попита Марион и го погледна изпитателно.

— И да, и не. Папата е решил да участва — добави той и им даде по още един екземпляр от някакво писмо.

Марион го прочете, Отец Джовани Франческо известяваше за намерението на папата да присъства на Събора и настояваше Питър също да бъде там. Марион забеляза интимния и все пак странно почтителен тон на писмото.

— Струва ми се, че нямаш кой знае какъв избор — рече Били.

— Да, но винаги разполагам с няколко варианта.

— Това ли е онзи отец Франческо? — попита Марион.

Питър се поколеба за миг, после каза:

— Да.

— И така, значи ще отидеш? — попита Били някак странно.

— Въпреки онова, което мислите, аз все още ценя мнението и преценката ви — каза Питър. — Какво смятате?

— Възнамеряваш ли пак да направиш зрелище като в „Нюзнайт“? — попита Марион.

— Съвсем не. Ако искате, вярвайте, но тогава нищо не бях планирал. Подготвих се предварително само за всеки случай и когато започнаха да ме нападат, просто отвърнах на удара.

— А каква е връзката с папата?

— Според мен папата мисли, че е важно да се представим обединени — особено католиците. Макар да бях свещеник, нито аз, нито папата сме казвали нещо, което да подскаже, че съм представител на католическата църква.

— Мислиш ли, че Светият отец иска да внуши на света, че е така?

— Може би, като се има предвид популярността ми. Във всеки случай смятам да отида. Съчетайте го с пътуването ми до Вашингтон и Орегон.

Въпреки предишните си твърдения, Питър говореше така, сякаш Марион и Били бяха само изпълнители.

— Можеш да пуснеш репортаж за маршрута ми, ако искаш — продължи той, — но предпочитам да не се вдига голям шум.

— Разбира се — отговори Марион, опитвайки се да установи приятелски тон. — Кога си вдигал голям шум?

Вместо да се засмее, той прие забележката й сериозно.

— Ами… Чакай да помисля… Мисля, че връзката ни не беше шумна, нали?

Думата „беше“ се вряза в съзнанието й и тя не чу останалото. Наистина ли всичко между тях бе свършило?

Питър я погледна безразлично. Чертите му бяха абсолютно равнодушни, сякаш можеше вечно да чака отговора й.

— Не знам — каза тя. — Предполагам, че е така. Или беше така…

Били мълчеше и ги гледаше.

Питър насочи вниманието си към книжата на бюрото. Били и Марион бяха свободни — това беше ясно.

Негодник! Защо се държеше така с нея? Не виждаше ли какво преживява? Марион стана и го изгледа възмутено. Питър дори не вдигна глава.

— Ще се видим по-късно — подхвърли той и премести стола си, за да застане пред компютъра, — И ми кажи как върви репортажът, чу ли, Марион?

— Разбира се, Питър. Ще ти кажа.

Излезе колкото можа по-бързо от кабинета му. Искаше и се да му каже колко й е писнало, но на него явно не му пукаше. Били тръгна мълчаливо след нея.

— Не бива да му позволяваш да те разстройва така — каза той, когато стигнаха до асансьора.

Марион усети, че по лицето й се стича сълза. Болеше я толкова много…

— Всичко ще се оправи — добави Били. Тя загуби самообладание и се разплака. Беше и ядосана, и отчаяна, и засрамена.

— Той се превръща в нещо страшно, Били! В шибано чудовище.