Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (45) (В очакване на второто пришествие)

Бесемет, Алабама — Купър. 9 ноември 1999

Из спалнята се разнесоха птичи трели.

— Какво става, преподобни? — попита Лорийн и спря, за да поеме дъх.

Беше кобилеста двайсет и три годишна блондинка от екипа и наистина беше добра — духаше като никоя друга досега.

— Вътрешният ми телефон, скъпа — каза Фримейсън. Разсейва ли те?

— О, не — усмихна се тя и отново се залови за работа.

Фримейсън се облегна на мраморната табла на леглото, наблюдавайки движенията й в огледалната стена насреща. Ароматът на кедър, разнасящ се от сауната, се смесваше с парфюма на Лорийн и придаваше на влажния въздух странен опияняваш мирис. Ако в рая беше по-хубаво оттук, Купър щеше да бъде адски изненадан.

Птичата песен прозвуча отново. Той протегна ръка и натисна копчето на вътрешния телефон.

— Да — рече Фримейсън и се вгледа в отражението си в огледалото.

Чертите му бяха устояли на битката с времето, С помощта на пластичната хирургия и на най-новите дерматологични лекарства той изглеждаше изключително добре. Лорийн ускори ритъма и Фримейсън неволно изстена. Вътрешният телефон изпращя неразбираемо. Купър го прасна с длан.

— Казах да. Говори!

— Фримейсън — чу се гласът на Престън Дж. Пиърс. — Мел Камерон е на линията.

— Кой? — Мел Камерон от Ей Би Си. От предаването „Нюзнайт“.

— Господи!

Фримейсън изпита допълнителна тръпка. Мел Камерон беше прочута звезда, божество, което не разговаряше с простосмъртни. Неговото предаване се излъчваше всяка вечер и беше едно от най-гледаните. Русата му коса и ъгловатото му лице бяха познати на цял свят. И той чакаше, за да говори с Фримейсън Купър! И защо не?

Понякога забравяше колко е известен самият той. Не беше чак толкова странно, че Камерон иска да разговаря с него.

— Благодаря, Престън — отговори колкото можа по безразлично Фримейсън. — Свържи ни.

Пиърс изръмжа одобрително. Телефонът изщрака.

— Ало? — попита един женски глас. — Преподобният Купър ли е?

— Единственият и неповторимият. Но коя си ти, скъпа? Очаквах да чуя Камерон.

Лорийн смени позата, пое дъх и започна да работи сериозно с език.

— Съжалявам, преподобни. Казвам се Дебора Къртис. Обаждам се да ви кажа как ще протече предаването ни довечера. Мистър Камерон не се занимава с тези подробности. Нали разбирате…

— Е, да — отговори Фримейсън, макар че се почувства засегнат.

В края на краищата, нямаше да се появи за пръв път в „Нюзнайт“, пък и той и Камерон се познаваха.

— Готов ли сте, преподобни?

— Да. Съгласен съм с всичко, което сте планирали. Ще започнем в единайсет и трийсет, нали?

— Да, тогава ще излезем в ефир. Мистър Камерон ще каже няколко уводни думи, после ще започне разговорът с гостите.

— Ясно, Деби…

Купър погледна към дългите руси коси, които се диплеха между краката му. Лорийн отново учести ритъма и той стисна зъби, за да запази самообладание. Трябваше да каже на тази кучка да спре, но му беше адски приятно.

— И така — рече мис Къртис, — мистър Камерон ви очаква с нетърпение.

— Да. До довечера — изстена Фримейсън. Затвори телефона, облегна се назад и се отдаде на удоволствието.