Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (2) (В очакване на второто пришествие)

Бруклин, Ню Йорк — Каренца. 15 август 1998

Отец Питър Каренца стана рано, за да се разходи из Бей Ридж, докато температурата бе все още поносима. Не обичаше горещините.

Както обикновено се отби при Къртис, за да купи „Дейли Нюз“.

Видеха ли младия мъж, облечен във фланелка и спортни шорти, пришълците в този квартал никога не биха предположили, че е свещеник. Слабото атлетично тяло на Питър беше създадено за спорт. Само енориаршите му знаеха, че е падре.

— Добро утро, отче — поздрави го Хенри Къртис — нисък набит човек с грижливо оформена брада, който приличаше на Хенри VIII. — Много ти благодаря за вчера.

— Дребна работа, Хенри — усмихна се Питър.

— За теб може да е така — възрази продавачът, — но един ден и аз да реша да отида до Джърси, а Джийни да падне и да си удари коляното.

Направиха й шестнайсет шева.

Как се чувства днес? — попита Питър и се наведе да вземе вестник.

— 1Це се оправи. Но само защото си я закарал бързо до болницата отче.

Искам да знаеш, че появата ти е най-хубавото нещо, което се е случвало в този квартал.

Питър усети, че се изчервява.

— Няма нищо, Хенри. Аз само изпълних дълга си.

— Може и да е така, но все пак държим да знаеш колко те ценим.

Питър се подсмихна притеснен, но му беше приятно, че хората го приемат радушно. Искрено обичаше да им помага и да работи с тях и мислеше, че това е най-важното в дейността на енорийския свещеник.

Отец Собески го бе предупредил да не се раздава толкова много, но Питър с радост вършеше и допълнителна работа.

Енорията му се намираше на север от Веразано Бридж и представляваше смесица от всякакви националности, възрасти, цветове и доходи, но той я харесваше и такава. Енориашите го приеха бързо и изглежда, му имаха доверие. Често обсъждаха красотата му и звучния му глас. Много пъти наставникът му бе казвал, че е роден за църковен водач и призванието му е в архиепископската епархия в Ню Йорк.

Питър пъхна вестника под мишница и затича, както всяка сутрин.

Имаше петнайсет минути, за да стигне до игрището в Дайкър Бийч Парк, където тренираше един ученически отбор по бейзбол.

След два часа Питър дотича обратно до пасторското си жилище, взе набързо душ, хапна и седна да гледа играта на „Янките“, преди да се приготви за съботната вечерна литургия.

Правилникът беше променен и задължителната неделна литургия можеше да бъде заменена със съботна. Енориаршите от Бей Ридж започнаха да свикват с новия ред. В началото по-консервативните и по-възрастните продължиха с неделния ритуал, като явно смятаха съботната литургия за неприемлива.

За да привлече вниманието им, пастор Собески започна да отслужва вечерни литургии в събота заедно с отец Каренца, чиято магнетична личност и достъпни проповеди привличаха все повече хора. Питър не искаше да се гордее или хвали, но знаеше, че този ход е голям успех, защото виждаше, че старата каменна църква е препълнена. Повечето енориарши идваха и в неделя сутринта, тъй като не можеха да скъсат със старите навици, но пък искаха да чуят и отец Каренца, така че ходеха на църква два пъти седмично. Питър съзнаваше, че това е мълчаливо признание за популярността му в енорията. Никога не говореше по този въпрос, но фактът си оставаше.

Разбира се, спомена за промените на приятеля си Дан Елингтън, йезуит, който преподаваше английски език и сравнителна литература във Фордам.

Вечерта застана пред насъбралото се множество, прочете откъс от Евангелието на Лука и се приготви да говори за приятелството. Макар че, преди да смени дрехите си, се беше изкъпал, вече се потеше под дебелите ленени и вълнени одежди. Навън въздухът трептеше от излъчва щата се от бетона и камъка топлина. През лятото Бруклин беше като тропи ческа гора. Потискащата жега и влажност създаваха задушаваща атмосфера.

Като капак на всичко, отец Собески бе съобщил на закуска, че клима тичната инсталация в църквата се е повредила. Въпреки че техниците щяха да направят всичко възможно, вероятно щяха да я поправят чак в понеделник.

Каренца никога не подготвяше проповедите си предварително, както правеха колегите му от „Свети Себастиан“. Дори отец Собески, проповедник от четирийсет години, още сядаше в края на седмицата и набелязваше изразите, които щеше да произнесе от амвона. Питър обаче имаше чувството, че говоренето по записки е фалшификация. Предпочиташе непосредствения подход и правеше проповедите си по-спонтанни, като случайно започнат разговор. Още в семинарията бе открил, че има дарбата да изнася импровизирани речи. Това му харесваше и явно допадаше на публиката.

Понякога, когато говореше от амвона, Питър имаше чувството, че е комедиант, който забавлява публиката, като представя живота си.

Преживяването беше главозамайващо и опияняващо — все едно вървеше по опънато въже. Мислите му хрумваха непринудено, на момента. През повечето време нямаше представа какво ще каже в следващия миг, но думите винаги идваха.

И тази вечер беше същото. Той се обърна към морето от лица и започна да говори за добродетелите на приятелството и любовта в най-чистия смисъл. Обедини мита за Дамон и Питий, епичните приключения на Роланд и Оливър и легендарната връзка между Артур и Ланселот, така че проповедта му да не прозвучи като назидателна лекция, а като чуден разказ. Преплитането на различни митични и литературни елементи в посланието му създаде прекрасен пищен гоблен — изпълнена със състрадание, любов и човешко разбирателство история. Когато завърши с Божиите слова, че няма по-голяма любов от тази на човек, готов да даде живота си за ближния, Питър долови вълнението на тълпата и едва овладяваното им желание да станат и да започнат да ръкопляскат.

Бе ги трогнал с думите и звучния си плътен глас. Беше ги хипнотизирал благодарение на особената си дарба. Докато стоеше пред тях и се радваше на този краткотраен миг, в който действително чувс тваше властта си над хората, той съзнаваше, че това му доставя удовол ствие. Не можеше да го превъзмогне, дори да беше гордост или грях. По късно щеше да поиска прошка от Бога. Завърши литургията и застана до вратата, за да спази старата традиция да изпрати енориашите си. Мнозина чакаха своя ред, за да разменят една-две думи с него, вместо да се забързат за вкъщи. Това беше още едно дребно, но очевидно доказателство за популярността му в „Свети Себастиан“. Една привлекателна жена изчака последна, хвана ръката му и каза:

— Извинявай отец Каренца, може ли да поговорим?

Маргарет Мърфи. Той я познаваше от родителските срещи в началното училище. Изглеждаше обезсърчена, дори уплашена, като птиче, паднало от гнездото.

— Сега ли?

— Не искам да ти се натрапвам, отче, но ако имаш няколко минути…

През седмицата нямах време, а е много важно…

Питър долови болката в гласа й. Въпреки че му се искаше да се прибере, да изпие една студена бира и да се поразсее час-два с някой филм по телевизията, знаеше, че първото му задължение е към тази жена, която се нуждаеше от помощ.

— Разбира се, госпожо Мърфи. Само минутка да се преоблека.

Когато се прибра, отвори хладилника, но там имаше само няколко кутии диетична пепси-кола. Поклати глава и се усмихна. Винаги ставаше така.

Обаче наистина му се пиеше една студена тъмна бира. Все още имаше достатъчно време да изтича до кварталния магазин на 90-а улица, преди да започне филмът по телевизията. Бързо нахлузи спортните шорти и високите до глезените маратонки и се втурна по стълбите. Вече притъмняваше. От отворените прозорци долиташе рок-музика, плачеха бебета, боботеха телевизори. Приятен шум, звуци на квартал, изпълнен с живот. Внезапно зад гърба му се чу глас: — Стой, копеле… — Някаква ръка се впи в рамото му и го завъртя. — — Давай парите!

Нападателят бе шестнайсетинагодишно чернокожо момче с кърпа на главата и златен зъб. Под тънкия зелен анцуг се виждаха очертанията на мускулесто тяло. Блясъкът в очите му говореше за помрачен от наркотици разсъдък. Момчето насочи към лицето на Питър малокалибрен пистолет и го дръпна в тъмната пряка.

— Изпразни джобовете — рече хлапето. Усмихваше и потрепваше конвулсивно. Изглеждаше неуравновесено.

Мракът се сгъстяваше, но Питър ясно виждаше пистолета. Дулото му се струваше огромно и черно. Все едно се взираше в бездънна яма — паднеш ли в нея, няма оцеляване. Питър бръкна в чантичката си и извади ключовете и двете банкноти.

— Това е всичко, което имам. Вземи ги.

Момчето грабна парите с бързината на хищник. Пистолетът се заклати и потрепери в ръката му, но остана насочен към Питър. Свещеникът искаше да направи нещо да скочи или да побегне, ала сякаш се беше сраснал с тротоара.

Усмивката на момчето се превърна в гневна гримаса.

— Само двайсет долара? Къде са останалите мангизи?

— Съжалявам, но имам само толкова. Честна дума.

— Дрън-дрън! Имаш кинти в обувките, човече! Я ги събуй!

— Моля те, нямам повече. Защо не…

— Сваляй обувките, задник! — изкрещя хлапето.

Питър започна бавно да развързва маратонките си.

Никой ли не чуваше този клоун? Не виждаха ли какво става?

— Хайде, събувай ги!

— В тях няма нищо. Виж какво…

— Да те вземат дяволите! Сваляй и чорапите? Там си ги скрил. Но и в чорапите нямаше нищо.

— Будалкаш ме, копеле! Сега ще ти надупча задника — изкрещя момчето.

Питър се долепи до стената и усети нагорещените тухли през фланелката си.

— Моля те, вземи парите и…

— Майната ти! Ти си мъртъв!

Питър чу, че някой пронизително изкрещя „Не!“ и чак в следващия миг осъзна, че това е собственият му глас. Викът сякаш идваше от огромен тунел и отекващото ехо беше ужасяващо като черното дуло на пистолета. Мускулите на момчето се изопнаха. След секунда щеше да натисне спусъка и…

Питър инстинктивно вдигна ръце към лицето му.

Уличката се озари от ярка синкава светлина. Лицето на момчето — синьо-черна плът, блестяща от пот, с изцъклени от страх очи — започна да цвърчи и да се стапя.

Пистолетът падна от овъглената му ръка и изтрака на асфалта.

Въздухът се насити с неприятната миризма на озон и изгорена плът.

Онова, което преди няколко секунди беше човек, сега се превърна в димящ стълб мазен въглен. Стъписан, Питър се опита да осмисли станалото. Крадецът беше поразен от гръм. Но мълнията бе излязла от собствените му ръце…