Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (20) (В очакване на второто пришествие)

Бруклин, Ню Йорк — Уиндзор. 27 август 1998

— Наистина ли очакваш да повярвам, че си Иисус Христос? — попита Марион.

Въпросът беше наистина глупав, но след всичко, което видя и чу, тя не знаеше какво да мисли. Обясненията на Питър надминаваха всякакви граници. Марион се почувства откъсната от реалността. Все едно беше дете и гледаше филм на Дисни — знаеше, че е измислица, но искаше да е истина.

— Как мога да искам да повярваш в нещо, в което не вярвам и самият аз! Само ти предавам думите им.

— Знам — рече Марион. — Само че всичко е толкова абсурдно и невероятно, че… — Тя го погледна в очите и попита направо: — И какво ще правим сега?

Седеше на края на дивана и се бореше с неудържимото си желание да го прегърне.

— Какво ще правим ли каза? Защо?

Искаше й се да му каже, че я привлича, но се боеше да не го уплаши или обиди. Пък и това не беше всичко.

— Ами защото ме интересува какво ще стане с теб, Питър. Ти си добър човек и имаш невъобразими неприятности. Пък и изглеждаш толкова самотен.

Той остави празната чаша на килима и потърка очи.

— Радвам се, че ме разбираш. Имам близък приятел, но се страхувам да му се обадя.

— Сигурно знаят за него и чакат да се свържете.

— Предполагам. Не искам да рискувам.

— Тук си в безопасност — каза тя и сложи ръка на рамото му. — Искаш ли да поспиш?

Хубаво беше да се отпусне след всичко преживяно. Марион го видя за пръв път да се усмихва. Искаше й се обстоятелствата да бяха по-различни.

— Хайде, можеш да се настаниш в спалнята за гости на горния етаж.

Аз трябва да се прибера вкъщи. Все пак ходя и на работа.

Питър кимна.

— Права си. Имам чувството, че не съм спал цяла седмица. И отново се усмихна. Беше невероятно красив. Тя изгаряше от желание да го попита дали иска да остане при него, но вместо това каза:

— Не се тревожи. Всичко ще се оправи. Господи, каква глупост!

— Знам — усмихна се Питър. — Още веднъж ти благодаря, Марион.

И тръгна към спалнята, а тя влезе в кухнята да се обади за такси.