Джейн Силвъруд
Висок залог (18)

Епилог

Джейк Кейн отново премина с мерцедеса си през високия железен портал на имението на Оуен Бърнсайд и продължи нагоре по лъкатушещата алея. Есента постепенно преминаваше в зима. Килим от сухи листа покриваше хълмистата морава, режещ вятър свиреше в голите клони на дърветата.

И все пак в края на алеята, фасадата от сив камък на Тейлман Хол, обляна в меката светлина на късното следобедно слънце, не изглеждаше толкова мрачна и неприветлива.

След като изключи двигателя и слезе от колата, за момент Джейк остана втренчен в огромната постройка. После взе куфарчето си, приближи до входа и извести пристигането си с месинговото чукче, украсяващо масивната махагонова врата.

Отвори му секретарката на Оуен Бърнсайд, Лорета Грийн. Както винаги външният й вид бе безупречен — рокля в бяло и черно със строга кройка и висока яка.

— Пристигнахте най-сетне. — Тя се отдръпна, за да му направи път. — През последния час, той питаше за вас през пет минути.

— Съжалявам. Движението беше натоварено — отвърна искрено Джейк. Никога не бе харесвал Лорета Грийн. Струваше му се прекалено внимателна и пресметлива. От друга страна, съзнаваше, че реакцията му е твърде странна, защото като адвокат, той самият бе изключително предпазлив и обичаше да обмисля ситуациите предварително.

— Е, надявам се, носите добри новини. Доста е напрегнат и се нуждае от успокоение.

— Мисля, че ще му бъде интересно да чуе това, което ще му кажа. — Джейк потупа куфарчето си.

— Означава ли това, че сте открили още някое от изчезналите сирачета? — хвърли му изпълнен с любопитство поглед госпожица Грийн.

Джейк беше адвокат на Оуен Бърнсайд, а не на Лорета Грийн.

— Скоро ще разберете — отвърна той.

Госпожица Грийн сви грижливо начервените си устни, но тъй като бе твърде благовъзпитана се въздържа от по-нататъшни въпроси.

— Е, добре, нека ви заведа при него. Той чака със затаен дъх.

Оуен Бърнсайд седеше, подпрян на възглавници и завит с няколко одеяла, на удобен мек стол. Тънките му ръце бяха отпуснати отстрани на тялото като ранени криле, а обезформените му пръсти бяха свити в юмруци и изпъкналите вени рязко се открояваха под осеяната с петна кожа. На светлината на ярките слънчеви лъчи, струящи през прозорците, ясно изпъкваха дълбоките бръчки, набраздили лицето му. Ала в бледосините му очи прозираше несломим дух и буден ум.

— Най-после — изграчи старецът, когато Джейк пристъпи в стаята. — Не ти плащам кралска заплата, за да ме караш да чакам, млади човече!

— Извинете, сър. Боя се, че беше неизбежно. — Джейк остави куфара си и дръпна близкия стол. Погледът му се спря на две снимки в сребърни рамки, поставени на масичката до леглото. Той вдигна едната фотография, изобразяваща Кейт и Ник Конти, облечени като младоженци, застанали пред огромната камина в източния салон на Тейлман Хол, където преди месец се ожениха.

— Наистина изглеждат щастливи — отбеляза Джейк. Фотографът бе уловил момента, в който Ник и Кейт бяха вдигнали за наздравица чашите си с шампанско и се гледаха влюбено.

Оуен се усмихна, унесен в спомени.

— Да, това беше първата сватба в тази стара съборетина. Мисля, че мина добре.

— Да, наистина.

— А и младият съпруг на Кейт ми харесва. Изглежда добро, умно момче с глава на раменете.

Джейк се разсмя.

— О, убеден съм, че сте извършили доста подробно проучване на миналото му. Вероятно знаете за Ник Конти повече от него самия.

— За нищо на света не бих позволил на Кейт да се омъжи за мошеник или глупак — изстреля Оуен. После тъжно поклати глава. — За мен този ден беше много щастлив. Толкова ми се искаше и моята Алис да беше тук — добави той печално.

Джейк отмести очи към красивата жена на портрета срещу леглото.

— Откъде знаете, че не е била тук?

Очите на стареца проследиха погледа на Джейк и изражението му се смекчи.

— Прав си. Не мога да съм сигурен. Всъщност дори вярвам, че е била тук. Може би ще прозвучи глупаво, но напоследък все по-силно усещам присъствието й. Мисля, че Алис знае какво правя и одобрява действията ми.

Погледът му се върна на Джейк, който остави снимката и вдигна другата. На нея също бяха Кейт и Ник, но този път облечени в джинси и дебели якета, застанали пред бяла дървена ограда. Кейт подаваше парче ябълка на красив жребец, а Ник я наблюдаваше с усмивка.

— Имат доста хубаво имение във Вирджиния — отбеляза Джейк.

— Бих искал да го видя с очите си — отвърна Оуен. — Но от думите на Кейт разбирам, че е щастлива. А и тя наистина изглежда добре.

— Все още ли свири? — Джейк остави снимката и се настани на стола.

— Вече не работи в барове. Не иска да пътува. Така че най-вече записва албуми. Но мисля, че всичко е наред. Най-важното е, че е щастлива.

— Да, щастието… Всички го желаем, но мнозина не успяват да го постигнат, независимо колко много се стараят.

Оуен стрелна с поглед младия адвокат.

— От опит ли съдиш?

— От опит и от наблюдения. Но не съм дошъл да говорим за мен. — Джейк изпитателно се взря в работодателя си. Не му бе убягнало, че старецът говори за Кейт сякаш е сигурен, че тя е негова внучка. А подобно заключение можеше да доведе до опасно разочарование. — Знаете ли — започна предпазливо той, — няма причина да не подложим Кейт на изследванията.

Изведнъж усмивката на Оуен се стопи и старецът свъси вежди.

— И какво ще докаже това изследване?

— Дали тя наистина има роднинска връзка с вас.

— Млади човече, вече обсъждахме този въпрос, но тъй като ти го повдигна отново, нека те попитам нещо. Какво ще стане, ако изследванията докажат, че Кейт няма никаква роднинска връзка с мен?

— Това е съвсем реална възможност.

— Разбира се. Бих бил пълен глупак, ако не го осъзнавах. Ами ако никога не открия другите момичета? Тогава какво ще стане? Отново ще се окажа без наследник, без близък човек, когото да обичам, нали?

Джейк кимна. Бе започнал да проумява. Старецът толкова силно желаеше внучка, че се боеше да не би Кейт да не се окаже негова родственица.

— Е, тогава да преминем към новините, които ви нося и които може би ще ви накарат да промените решението си — рече Джейк със съчувствие. Той вдигна куфарчето, постави го на коленете си и го отвори. — Най-после попаднахме на следите на второто сираче.

Ръцете на Оуен се впиха във възглавниците.

— Е, време беше — рече той дрезгаво. — Бях започнал да се чудя дали толкова прехваления ти копой, дето работи по случая, си заслужава заплатата.

— Всъщност не детективът, а новата ми секретарка, госпожица Бонър, откри момичето.

— Госпожица Бонър? Хм… — Оуен леко се намръщи. — Мисля, че не я познавам. Как изглежда?

— Организирана, експедитивна, много делова.

— Млада ли е?

— Да, около двайсет и пет годишна, струва ми се.

— Хубава ли е?

— Приятна.

Джейк си представи привлекателната блондинка с огромните очила с рогови рамки и уверената спокойна усмивка, която сякаш се бе превърнала в неделима част от кабинета му. Отначало не й бе обърнал внимание. Но през последните няколко месеца тя го бе заинтригувала. Не беше сигурен защо. Може би заради начина, по който го гледаше — хладно, без капчица смущение. Миналата седмица дори я бе поканил на обяд. Отказът й го бе заинтригувал още повече.

— В най-скоро време ще трябва да се срещна с нея — рече Оуен. — Но точно сега тя не ме интересува. Разкажете ми за моето сираче.

Джейк извади от куфарчето си сива папка и я подаде на Оуен, който нетърпеливо я сграбчи и я разтвори.

— Няма много за разказване. Все още не сме установили връзка с нея, но не вярвам да имаме някакви трудности. Както виждате от досието, казва се Маги Мърфи и е медицинска сестра.

— Още една красавица — рече Оуен, вперил поглед в снимката, прикрепена към досието, от която го гледаше привлекателна млада жена с изразителни сиви очи. Старецът вдигна очи към портрета на сивооката си съпруга, после отново се взря във фотографията. В гласа му се прокрадна едва сдържано вълнение. — Не се мотай, Джейк! Намери я заради мен! Намери я веднага!